Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Вокзал для двоих, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2017 г.)

Издание:

Автор: Емил Брагински, Елдар Рязанов

Заглавие: Гара за двама

Преводач: Иван Тотоманов

Година на превод: 1988

Език, от който е преведено: руски

Издание: първо

Издател: „Народна култура“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1988

Тип: сборник

Националност: руска

Печатница: ДП „Димитър Найденов“

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2476

История

  1. — Добавяне

След вечерята Платон и Вера се сбогуваха в чакалнята.

— Благодаря ви за вечерта. И довиждане! — нежно каза Вера.

— Благодаря ви за компанията. И довиждане! — също така нежно отвърна Платон. — Хайде, ще ви изпратя до автобуса.

— Първо ще ви уредя нощувката. Днес ще спите като чужденец, с всички удобства.

— Оттам вече ни отрязаха! — Платон се сети за кое място става дума.

— В живота — мъдро заключи Вера — всичко зависи не от началството, а от съответния дежурен. — И изкомандва: — След мен!

Заведе бездомния Платон в познатата му вече стая за чужди туристи, където този път ги посрещна закръгленка къдравка госпожица, апетитно запълнила джинсовия си костюм.

Вера за кой ли път се примоли:

— Юля, този човек вчера си изпусна влака. Аз бях виновна. Случайно му пратих паспорта в Москва с ташкентския влак, а пък без паспорт не го пускат в ни един хотел…

— Че какво ме грее той? — лениво се дистанцира Юля.

— Свири на роял. — Вера се опита да вдигне цената на протежето си. — Страшен е!

— Не ми върши работа! Пианото ни е на ремонт. Ами с картите как сте, клети пътнико?

— Доста по-зле — измънка Платон.

— Че за какво ставате тогава? — Юля го огледа оценяващо. — Всъщност… Днес май не се очакват никакви дипломатически лица… Хайде, останете! Ще се оправим.

Това „ще се оправим“ хич не се хареса на Вера.

— Как ще се оправите?

— Че нали ти ми го пускаш!

— Да не съм кърпичка? — закачливо се обади Платон.

— Гледай го колко бил палав той — подсмихна се Юля, — а, Вера?

Вера прехапа устна.

— Е, аз тръгвам! Оправяйте се както искате. — Обърна се рязко и излезе явно разстроена.

Платон успя да хване вратата и викна след нея:

— Благодаря, Веруша! Утре ще се видим в ресторанта, нали?

Вера спря, обърна се за миг, не отговори нищо и си тръгна.

Вратата се затвори.

— Докъде сте стигнали? Цуни-гуни, а? — На лицето на Юля се четеше искрен интерес.

— Как да ви кажа… — поколеба се Платон.

— Хич не й върви… — разпалено каза Юля. — Вие как сте: пътьом или ще поостанете? — И стана ясно, че Юля е отзивчив човек, добър, и истински обича приятелката си.

— Може и да поостана… — тихо каза Платон, сякаш мислеше на глас. — А може и не… Като дойде утре нейният шафнер, дето ми задигна паспорта…

— Значи знаете за него?

— Имах щастието да го видя. — Платон се усмихна криво.

— Тя с него просто така… — почна да я оправдава стопанката на апартамента за чужденци. — Като я заряза мъжът й, много лошо я заряза… Събрал се с някаква фризьорка в Пенза и й се обадил по селектора, мръсникът, че я напуска. Цялата линия ги чула. Да беше човек, да дойде, да се извини. После Вера беше все сама, а пък този Андрей… Спец е и в търговията, и по женската част… На всяка гара си има по някоя. И всичките ги използва да му работят…

— Защо ме посвещавате във всичко това? — сухо каза Платон. — То не ме засяга.

— Виждам, че ви засяга.

Вратата безшумно се отвори и на прага застана Вера.

Юля веднага се развесели:

— Сега ще лъжеш, че си изпуснала последния автобус!

— Вера, толкова се радвам, че се върнахте! — Платон цял светна.

— Нямаше да се върна, но наистина изпуснах автобуса — готова за кавга отвърна Вера.

— Правилно, щом си толкова ревнива, бъди упорита! — продължи да се забавлява Юля и веднага направи дружески извод: — Значи вече съм излишна!

— Стига глупости! — фалшиво я прекъсна Вера.

— Къде да подремна аз, нещастната? — завайка се наужким Юля. — Я да ида да си легна в стаята за майки с деца… — И многозначително добави: — Чак до зори! Като някое просякинче!

— Вие сте най-милото просякинче на света! — възкликна Платон. — Страшно съм ви благодарен, Юленка!

На вратата Юля се обърна:

— А, тука едно типче ми предлагаше плочи. Нашите пуснали Челентано и Жо Дасен. По три рубли отгоре.

— Нали знаеш, че нямам грамофон! — разпери ръце Вера.

Юля с многозначителна физиономия затвори вратата.

Платон и Вера останаха сами.

— Не изпуснах автобуса — веднага призна Вера, забила очи в пода. — Просто не исках да ви оставя с нея. Много е нахална.

Платон я гледаше с широко отворени очи и, кой знае защо, мълчеше.

— Защо не действате? — атакува Вера. — Че аз сама ви се свалям. Какво мълчите? После ще си спомняте как сте останали на някаква гара и там имало една келнерка. И туй-онуй, нали! Много смешно — в стаята за чужденци…

Платон все така мълчеше.

— Не че била нещо особено… но като нямало нищо друго…

— Почнахте всичко както си е — най-сетне заговори Платон, — но тук сбъркахте! Тя беше необикновена, беше добра, беше човечна, беше прекрасна, беше неописуема…

— Господи! — въздъхна Вера. — Никога не са ми казвали такива думи!

Не е ясно какво щеше да последва, по-точно ясно ни е, но… неочаквано на вратата се потропа. Всяко тропане по вратата, а и където и да било, по принцип винаги е неочаквано.

Платон се отдръпна от Вера и недоволно каза:

— Никъде няма спокойствие!

На прага с виновен вид застана Юля.

— Тревога, младежи! Разбирам, че не идвам никак навреме, обаче атмосферните условия са лоши. Ако знаете как ги ненавиждам! Сега ще ми докарат цяло стадо от летището. Ще ме свършат!…

— Ех, че късмет! — затюхка се Вера.

— Да — съгласи се Юля. — Авиацията е под всякаква критика!

— Каква е тая ваша гара? — учуди се Платон. — Двама души да не могат да си намерят място!

— Е, хайде! — каза Вера.

Напуснаха апартамента за чужденци и изведнъж Вера рязко свърна и излезе на перона. Платон покорно я следваше. Стигнаха до края, скочиха на земята и тръгнаха покрай линията, покрай безкрайните релси, които ту се сливаха, ту се плъзваха в различни посоки.

— У вас ли ме водите? — предположи Платон. — По-близо ли е по релсите?

— Глупости — изуми се Вера. — Дотам са дванайсет километра!

— За да съм с вас, бих минал и трийсет! — напери се Платон.

— Да вървим тогава в Грибоедов!… Нали сте оттам?

— Да, роден съм на брега на Урал. Живеехме до един парк, казваше се „Тополите“, много красиво име. Почти нямаше вече тополи, но името си беше старото. После майка ми ни напусна, тогава бях на десет години…

— Заради друг ли?

— Да… И ние се преместихме в Москва. Баща ми… целият град го знае. — В гласа на Платон зазвуча нежност. — Той е детски лекар. Разбирате ли, такива като него вече няма, за такива хора е писал Чехов. На практика всички са минали под стетоскопа му. И тези, които вече са към петдесетте, и децата им, и внуците… Вярват му повече, отколкото на всички други доктори!

— Сега разбирам на кого сте се метнали! — насмешливо подхвърли Вера.

— Де да можех да приличам на него!…

Релсите изведнъж завиха. Зави и Вера, след нея и Платон. Тук, в глухата линия, спяха пътническите вагони, много вагони от най-различни маршрути.

— Разбрах, ще търсим празен вагон! — сети се Платон.

— Умен сте, ама без малко. Всички вагони са заключени, та да не влизат какви ли не. Сега ще търсим братовчедка ми Зина, нали ви казах, че е кондукторка.

— Вера, вие страшно ми харесвате! — внезапно призна Платон.

Вера се извърна и внимателно го погледна в очите, сякаш искаше да разбере дали говори сериозно…