Робин Нокс-Джонстън
Светът, който ми принадлежи (9)

От нос Хорн до екватора

18 януари 1969 г. (249-и ден)

6 март 1969 г. (266-и ден)

Първата ми мисъл след заобикалянето на Хорн бе да продължа право на изток. Обзелото ме чувство, че преминах най-лошото, бе опияняващо и тази спонтанна реакция може би бе нещо като надсмиване над Южния океан, сякаш му казвах: „Победих те веднъж и сега ще те обиколя втори път, за да го докажа.“ За щастие лудостта отмина твърде бързо. Студеното и неприятно време незабавно върна нещата в необходимото русло. Мислейки за горещи бани, халби бира, другия пол и сочни пържоли, аз свих на север в Атлантика.

Разстоянието от нос Хорн до Порт Стенли на Фолкландските острови е около 470 мили. Изминах ги за шест дни. През това време многократно се опитвах да установя радиовръзка с Порт Стенли и Пунта Аренас, най-близкото чилийско пристанище в Магелановия проток. Една вечер тъкмо бях легнал, когато съвсем ясно и високо чух английска реч и за малко не праснах главата си в тавана от вълнение. Използваната честота беше почти в непосредствена близост до моята и аз, без да се бавя, изпратих повикване. Заслушах с надежда за отговор, ала гласовете продължиха разговора си и очевидно не бяха ме чули. Опитах и другите три честоти, които имах в близост до тяхната, но пак не ме чуха. Толкова приятно ми бе из каютата да се носи английска реч, че оставих приемника включен и се заслушах.

Бях хванал разговор между британските научни станции в Антарктида, които действуваха в този район на континента. Това бе техният редовен сеанс, при който обсъждаха работата за деня и си разменяха вести. Беше много интересно; научих, че някакво превозно средство се оказало негодно за даден терен и щяло да бъде неизползваемо, докато не пристигне „Шекълтън“ с нови гъсенични вериги. За мен техните предавания станаха нещо като сериала „Семейство Арчър“ по телевизията. Всяка вечер в продължение на повече от десет дни аз неизменно ги слушах и моите нови приятели ме осведомяваха за последните събития. Понякога разговаряха само два гласа, но често се включваше и трети. Радистът на третата станция очевидно бе дошъл скоро по тия места, защото другите двама го разпитваха защо е решил да дойде на юг, а той им отговори, че „у дома му се виждало малко топло“. Дружбата ни обаче бе крайно едностранна: аз ги познавах добре, но никога не ми се удаде да им се представя, понеже все използваха честота, различна от моята. Месец по-късно, когато вече бях ги загубил, чух по Би Би Си, че на един от островите, където има английска научна станция, станало изригване и към чилийския флот бе отправена молба да евакуира хората; бях на тръни, додето разбрах, че са в безопасност.

Като не можах да установя радиовръзка, реших да се приближа до Порт Стенли и да привлека вниманието. И без друго не исках да се отдалечавам много-много от островите, за да не прекрачвам пунктирната линия на картата, чието значение адмиралтейският картограф безстрастно бе обяснил в легендата: „Южно от тази линия могат да се срещнат айсберги и ледени блокове.“ Ала вятърът задуха от североизток и нямах друг избор, освен да плавам на изток или северозапад. Реших да тръгна на изток, смятайки, че тоя вятър е временно явление. Трябваше обаче да проявя повече прозорливост. Вятърът прерасна в щорм и не след дълго свихме ветрилата и задрейфувахме неотклонно край пунктирната линия на адмиралтейството. Този ден съвсем не бе радостен.

20 януари 1969 г., 221-ви ден

Вятърът продължи да се усилва и рано следобед достигна 10 бала. Свалих грота малко преди положението да стане наистина жестоко и мисля, че това бе най-мъчителната операция в плаването досега. Дъждът и пръските ме шибаха като куршуми и за изгорената ми ръка това беше истинско нещастие. Образувалата се коричка падна за секунди, като остави ивица живо месо на произвола на стихията. Отгоре на всичко е страшно студено и когато най-сетне вързах ветрилото, ръцете ми бяха напълно безчувствени. Щом слязох долу, те почнаха да се размразяват и аз почти виех от болки, докато кръвообращението в тях се възвръщаше. После превързах отново китката си. Превръзката бързо се мокри, но поне предпазва от вятъра. След като скатах грота, надигнах шишето с уиски — ако съдя по въздействието, все едно бе пълно с вода. Дори не почувствувах да опари гърлото ми. Второто надигане на бутилката няколко минути по-късно имаше чудотворен ефект. За осем часа барометърът е спаднал с 16 милибара. Североизточният вятър сега утихна, но очаквам всеки момент да се завърти и да задуха с нова ярост.

Вятърът обърна в 18:00 ч. и за няколко часа останахме почти на едно място, тъй като очаквах идването на щорма. Ала въпреки пробягващите черни облаци над нас, всеки един от които се придружаваше от кратък шквал, вятърът не се усили сериозно и аз вдигнах наново грота. За свалянето му не бяха необходими повече от четири минути, нищо работа, а на мен ми трябваше ход.

Навън е лют студ. Непрестанно гледам за лед от преддверието и час по час прибягвам долу да проверя количеството уиски в бутилката. Синузитът винаги ми е създавал неприятности, когато лицето ми е изложено на такъв студ, и сега пак почна да ме боли. Не знам, но физически взех да издъхвам — сигурно остарявам!!!

След като на два пъти задрямвах прав в преддверието, реших да си легна — не бях забелязал никакви признаци на лед, пък и скоростта ни не бе висока. Пъхнах се в спалния чувал със синия си щормови костюм, понеже, както се бях навлякъл отдолу, бе много трудно да го сваля, и тутакси усетих колко са замръзнали краката ми, щом през дъното на чувала почна да прониква студен въздух. И двата чифта чорапи, които носех, бяха мокри, а ботушите вече нямаха дори и психологически ефект.

В 10:00 ч. попаднахме в безветрие, слънцето грееше и ние пълзяхме на запад. Направих наблюдение, смених халса, вдигнах още ветрила и седнах да закусвам.

21 януари 1969 г., 222-ри ден

Боли ме глава, вероятно съм махмурлия от прекалено честото надигане на бутилката уиски. Въпреки всичко пак не спах добре. Като се събудих, успях да си спомня само наполовина какво съм сънувал: най-неприятният сън, който се повтаря, е, че това плаване е само квалификационно за състезанието около света. Предполагам, че някой ден, като прочета тия редове, ще падна от смях, но точно сега, когато ме боли глава и въобще съм болен (значи, не е от уискито!) плюс факта, че ставите ми са разглобени и съм зверски уморен, тоя сън е същински кошмар.

Тази вечер се помъчих да заспя рано и взех два кодеина, първото приспивателно за плаването, но малко след като се настаних в чувала и започнах да се унасям, вятърът промени посоката. Станах да разместя шкотите, обаче тогава вятърът взе, че утихна. После заподухва сегиз-тогиз на леки пориви и тъй като всеки път трябва да променям положението на румпела, просто няма възможност да легна. Ако тая история продължи дълго, накрая ще се наложи да прибегнем до дрейф. Не мога вечно да я карам без прилична почивка. Само веднъж да задухат ветровете, които би трябвало да преобладават тук.

22 януари 1969 г., 223-и ден

Часът е 01:00 и кодеинът като че ли успокои главоболието ми, което е хубаво, защото не е шега работа да будуваш, когато чувствуваш главата си като кофа. Наистина не знам какво е намислил вятърът. За кратко подухна от северозапад — посоката, от която се очаква да преобладава, обаче сега е североизточен и предполагам, че скоро пак ще стане север-североизточен. Това е малко досадно, защото вече за трети път, откак обходихме Хорн, духа североизточен вятър, а именно такъв вятър не искаме. Близо съм до отчаяние. Каквото и да предприема, не излиза сполучливо: ако намаля ветрилата, вятърът ще падне, ако ги увелича — ще се усили. Веднага щом си кажа, че съм поставил яхтата на подходящ, курс, тя сменя посоката, та през цялото време снова горе-долу, горе-долу, и за какво? След заобикалянето на Хорн средно изминаваме по 75 мили на денонощие. Исках да минем край Порт Стенли, за да съобщя за себе си, но при тия североизточни ветрове е невъзможно, освен с голяма загуба на време. Старая се да компенсирам, ала не мога да се движа на десен халс, защото ще се наденем на южния бряг на Фолкландите, а плаването на ляв халс ни отвежда в областта на ледовете. Засега не смея да се приближа до суша, понеже съм абсолютно уверен, че щом направя това, вятърът ще се обърне от югоизток и тогава ще бъда изтласкан към подветрен бряг. Може би, ако не бях толкоз уморен, щях да погледна на нещата другояче.

След като сполучих да постигна някакво подобие на центровка, отидох да легна и спах шест прекрасни часа. Деня изкарах в поправки. Удължих отново деснобордовия шкот на летящия кливер; вече се е скъсил с около метър и двайсет и ако пак се протрие, ще трябва да го сменя целия, което ще ме затрудни, понеже, с изключение на перлините, които не са особено подходящи за целта, други въжета почти нямам. Освен това закърпих една дупка на „Големия“ и продължих работата върху грота.

Вятърът духа от север-североизток. Според моето скромно мнение крайно време е да се появят някакви постоянни западни ветрове. Не искам да се оплаквам, но от нос Хорн насам имаше повече източни, отколкото западни и не мисля, че това е справедливо.

На 23 януари в 04:30 ч. най-сетне вятърът рязко се обърна от запад. Към 08:30 ч. се усили и аз се принудих да се заема с рифоване, при което доста се изподрах, но не обърнах внимание, тъй като кожата на ръцете ми е вече дебела като на слон.

Стана очевидно, че отбиването към Порт Стенли е изключено. По пладне се намирахме на около стотина мили източно от него и аз заключих, че не си струва да жертвувам два дни — колкото бяха необходими, за да отида дотам и сетне да се върна на сегашното си местоположение, след като Моатесие е толкова наблизо. Наистина така нашите нямаше да знаят, че благополучно съм минал край нос Хорн, но пък щях да се прибера по-скоро у дома, и се надявах пътем да срещна някой кораб и да установя връзка.

Малко подир това открих причината за моето неразположение. Тъй като запасите ми от сладка вода възлизаха всичко на 15 литра в пластмасовите туби, аз бях решил да ги пестя и да използвам за кафе и какао дъждовната вода, която бях налял в предния резервоар след очистването му от развалената вода. Едва когато си направих чаша лимонов сок, успях наистина да усетя вкуса на тази вода — беше отвратителна. Престанах да я ползвам, посегнах отново на пластмасовите туби и скоро се възстанових. Няколко дни по-късно ни налетя първият хубав шквал с дъжд и докато беснееше, събрах към двайсет и пет литра питейна вода. Това количество щеше да задоволи нуждите ми за един месец, без да си налагам ограничение.

Като напредвахме на север, изведнъж ми направи впечатление, че хоризонтът е прав и равен, а не е непрекъсната вълниста линия, както бях свикнал да го виждам през четирите месеца и половина в Южния океан. Трябваше ми малко време, за да осъзная причината за настъпилата промяна: Южна Америка най-сетне се бе вклинила между нас и безкрайния простор на Южния океан в западна посока.

Една вечер, малко преди залез-слънце, заплавахме сред яркосини петна. Иначе като цяло океанът си беше стоманеносив на цвят и аз отначало се уплаших да не би тия петна да бележат подводен лед, защото досега не бях виждал лед по море. Приближих се до едно от тях с намерение да го проуча и щом се изравних с него, то внезапно оживя. Стотици сребърни езичета почнаха да проблясват по повърхността. Не бях в състояние ясно да различа животинките, но във всеки случай те приличаха доста на попови лъжички с много дълги опашки и дължина около петнайсет сантиметра. Движеха се страшно бързо и бе изключено да ги хвана с кофата. Направих справка с книгата на професор Смит „Рибите в южноафрикански води“, ала не успях да открия нищо и така и досега не знам какви бяха тия животинки.

Всекидневната поддръжка на съоръженията по палубата и над нея, доколкото имаше проблеми с по-ниските части на стъкмяването, беше се превърнала в нещо обикновено. Всеки самотен мореплавател най-много се бои да не излезе от строя някое приспособление на топа на мачтата; накрая и това ми се случи:

26 януари 1969 г., 227-и ден

Малко преди пладне вдигнах „Големия“, за да увелича скоростта, понеже вятърът затихваше. Два часа по-късно, докато седях долу и кърпех грота, нещо тихо тупна на палубата. Излязох да погледна: „Големия“ красиво се бе разперил във водата край борда. За щастие ветрилото не беше повредено, но фалът се бе скъсал, което означаваше, че ще трябва да се катеря по мачтата. Опитах още тази вечер, ала не бях в състояние да се закрепя достатъчно здраво и преди да достигна и първата краспица, почнах да се люлея и се приземих на главата си (едната ми вежда сега е набъбнала колкото яйце), след което се отказах за днес.

В действителност изобщо не успях да се добера до топа на мачтата, но моят дневник описва предприетите опити, в резултат на които за малко не се убих:

27 януари 1969 г., 228-и ден

Тъй като при курса на яхтата на североизток клатушкането намаля, аз реших да се кача на върха и да промуша фала на „Големия“. Трябваше да размисля по-добре. Тъкмо бях стигнал средата на мачтата, когато „Сухейли“ обърна срещу вятъра и добре се наредихме. Половин час висях горе с надежда яхтата сама да се върне на курса, ала никой не се отзова на молбите ми; накрая силите ме напуснаха и трябваше да сляза. Едва пълзим и „Сухейли“ се нуждае от още ветрила, тъй че щом болките в ръцете и раменете ми преминат, ще вдигна „Големия“, като използвам за фал топовата талия на грота. Междувременно пия кафе и размишлявам върху това, че „щом човек благодари на бога, когато нещата вървят добре, несъмнено има право да го обвинява, когато не вървят“. Оттук сигурно става ясно колко потиснат се чувствувам в момента поради липсата на преобладаващите ветрове и неудачните ми опити да си помогна. Следобед времето изглеждаше по-тихо и аз направих нов опит да стигна върха на мачтата. Бързо преминах горните краспици, ала докато се спрях да си поема дъх, яхтата отново взе да се клатушка. Почаках десетина минути с надежда да настъпи промяна, през което време „Големия“ беше отнесен от палубата в морето и като гледах, че все по-голяма част от него отива зад борда, реших бързо да се примъкна до топа, надявайки се, че краката ми ще ме удържат за мачтата. Изминал бях около четири стъпки, когато яхтата се наклони. С две ръце се бях вкопчил в блока, който не смеех да пусна, защото ме очакваше падане от девет метра и половина. Краката ми се изплъзваха от мачтата, понеже гротът пречеше, и аз се залюлях напред. Успях да омекотя залюляването в обратна посока, отблъснах се с ходила от мачтата и полетях право към бизана. Някак си сграбчих грота от опакото, което възпря повторното ми залюляване напред, в следващия момент успях да се докопам с крака си до единия от бакщаговете, сетне прехвърлих и едната си ръка и… увиснах, гърчейки се във въздуха, докато накрая клатушкането на яхтата отслабна. В същия миг се хванах за най-близката краспица и за нула време се смъкнах на палубата. Очевидно е, че ми е необходимо наистина тихо време, за да стигна топа, а след последния опит изобщо не бързам да правя нов! Дотогава просто ще трябва да караме без топовата талия на грота в случаите, когато е потребно вдигането на „Големия“.

Кажи-речи също толкова трагично посрещнах и изпушването на последната си цигара (имах още двайсет пакета, за чието съществуване се преструвах, че не знам, защото исках да ги запазя за всеки случай). Пръстите ми бяха толкова загрубели и безчувствени, че не усетих как клетата недопушена цигарка се изплъзна от тях и се търколи зад борда. Навярно това беше неповторима възможност да се откажа от пушенето и донякъде бях подготвен за този вариант. Цял ден съумях да изкарам без цигари, ала вечерта, като пиех кафето, си помислих колко хубаво би било да има сега един фас и на часа си спомних, че на тръгване от Фалмът бях скрил за черни дни известно количество цигари. Едва ли някоя къртица е разравяла пръстта така ожесточено, както аз ровех из съдържанието на големия сак за дрехи. Ръцете, главата, накрая и раменете си намуших вътре, докато си пробивах път до дъното, за да се покажа миг по-късно сграбчил скъпоценните 400 цигари. В дневника си дадох обещание: „Ще пуша по четири на ден“, но после добавих в по-реалистичен дух: „… или горе-долу толкова“.

След като оставих Фолкландските острови зад себе си — или по-скоро встрани от себе си — и „Сухейли“ бе навлязла доста в зоната на ледовете, основното ми желание беше да се кача колкото е възможно по на север. Тактиката ми да форсирам „Сухейли“ до степен, която да е поносима и за двама ни, досега се оказа добра. Продължавахме плаването, като най-трудната част бе зад гърба ни. Аз обаче исках да стигна в Англия преди Бернар Моатесие и неговия „Джошуа“ и чувствувах, че оттук нататък бих могъл да си позволя малко по-усилен ход:

28 януари 1989 г., 229-и ден

Събудих се и открих, че небето е плътно покрито със сиви облаци, а вятърът затихва, та вдигнах още ветрила и по пладне вече бях опънал и спинакера, и „Големия“. После небосводът се проясни, но скоро на северозапад взеха да се трупат черни облаци и реших да намаля ветрилата. Именно тогава започна забавата. Наполовина бях свалил спинакера, когато вятърът пристигна. „Сухейли“ моментално направи поворот и се накрени. Пуснах спинакера и се втурнах да освободя браса на бизангика, както и да завъртя руля. След цяла вечност яхтата се върна в старото си положение и аз успях да прибера спинакера. После вдигнах щормовия кливер. Беше наполовина готов, когато „Сухейли“ отново се завъртя и отново без предупреждение, което тя обикновено дава, като зашумолява с ветрилата си. Вдигнах кливера, спуснах се към кърмата и върнах яхтата на курса. Вятърът бързо се усилваше и вече духаше със сила 6–7 бала. За разлика отпреди успях да прибера „Големия“ без произшествия. Сетне взех един риф на грота, но тъй като яхтата все още носеше прекалено много ветрила, по-късно рифовах с нови два реда и накрая почнах да овладявам положението. Бях вир-вода. Когато се заех да обирам ветрилата, бях само по риза и джинси, защото грееше слънце и ми беше много топло; при обръщанията на „Сухейли“ срещу вятъра на палубата се изля маса вода, която не пощади и мен. Все пак не се оплаквам, понеже този вятър е от югозапад, хубав е и силен, та бързо бягаме на север, което е идеално за нас. Барометърът се вдига и времето е много по-топло — въобще всичко е наред, само дано тоя вятър продължи да духа поне седмица. Небето е абсолютно чисто; чудно защо, нали когато е ветровито, обикновено има облаци.

На 3 февруари официално напуснахме пределите на Южния океан, като пресякохме 40-ия паралел на 41° западна дължина, и няколко часа по-късно група игриви делфини заподскачаха около яхтата, за да ни поздравят с добре дошли, а пилотът на стадото се задържаше с изпъната опашка върху вълната пред вълнореза на „Сухейли“ и гъвкавото му сиво тяло леко се полюляваше, докато ни водеше през зелените води. Рязка промяна във времето не настъпи, но температурата на въздуха с всеки ден се повишаваше и можех да излизам на палубата без избелелия и одърпан щормови костюм, а по-късно се затопли дотолкова, че изкарвах деня без риза на гърба си. Водата беше все още малко студена за плуване, понеже неотдавна бяхме излезли от ледената зона, та затуй продължавах да пера в каютата с кофа стоплена морска вода. Това бе доста неприятно занимание, защото буквално цялата задна част на каютата се заливаше в пяна от разтворимия в солена вода прах за пране. Но затова пък гарантираше едно хубаво почистване на каютата.

Няколко дни по-късно вятърът почна да става капризен: ту идваше на силни пориви, ту затихваше, като ни оставяше да се клатушкаме полека, ала без никакъв ход. Добрата възможност не биваше да се пропуска и щом насочих „Сухейли“ в правилната посока, тутакси измъкнах комплекта с инструменти и се залових да разглобявам двигателя. Постепенно свалих стартера, динамото, горивната помпа, впръсквателите и тръбопровода за изгорелите газове и сетне се заех да развинтя главата на цилиндъра. За тая цел обикновено се използва специален ключ; аз не разполагах с такъв и от сечивата в ръцете ми, гол секач и чук, косите на всеки монтьор биха настръхнали. Какво да се прави, главата на цилиндъра трябваше да излезе и аз използвах каквото имах подръка. Когато най-сетне я свалих, буталата отдолу не можеха да се видят от спеклото се масло и насъбралите се сажди, но с помощта на телена вата и тъпата страна на ножа това скоро бе почистено, Тогава се помъчих да раздвижа буталата, ала те бяха здраво блокирали. Почуках с дървената дръжка на чука около ръба на всяко бутало, сетне опитах отново — нищо не се получи. Изпилих един нож, тъй че да влезе между буталото и стената на цилиндъра и се помъчих да я остържа, но макар че в два от цилиндрите успях да вкарам острието до буталните пръстени, при другите два не стигнах доникъде. Изглежда, това беше причината двигателят да не работи и в продължение на два дни, когато имах възможност, търпеливо стържех шлаката. Работата беше скучна и не особено благодарна — до момента бях свалил едва три милиметра. По-нататъшният напредък бе възпрепятствуван от счупването на ножа, който същевременно не пропусна да разреже и пръста ми.

И без друго вече ми бе дошло до гуша от двигателя, поради което върнах главата на цилиндъра на мястото ѝ, та да не позволява на влажния въздух да прониква навътре, и оставих машинарията да почива. Няколко дни по-късно ентусиазмът ми се възвърна, или по-скоро в мен се разгоря решителност да не допусна да ме победи една безжизнена и упорита купчина метал, и отново се хвърлих в нападение. Този път изрязах няколко оловни диска от противотежестите във флюгерите на авторулевия; наредих по няколко от тях в цилиндрите, тъй че да излизат на около два сантиметра отгоре, и поставих главата. Бавно затегнах болтовете ѝ, надявайки се, че натискът ще раздвижи буталата, но успях само да заклещя оловните дискове в цилиндрите.

Изтръгнах оловото, като малко по малко го надупчих със свредлото, налях нафта във всички цилиндри и ги зарязах. При следващия си опит да оправя двигателя се захванах с една гайка и болт, заклещили се между перките на маховика и рамката му, и лека-полека успях да ги развия. Резбата се разби и видях голям зор, додето извадя заклещилата се част. После затворих главата на цилиндъра, намазах цялата машина с грес и я оставих. Положението ми не беше по-лошо от това на старите клипери, тъй че трябваше да се оправя и без двигател. След като се прибрах, прегледаха двигателя и установиха, че два цилиндъра са спукани — несъмнено поради невежите ми напъни да ги раздвижа. От моя опит може да се извлече поука за ветроходците, които взимат на борда си двигател: не забравяйте да го пускате често. Непрестанната влага по дрехите ми и вечното заяждане на вратичките на шкафчетата — неща, които вече бяха станали почти част от съществуването ми — изчезнаха, щом навлязохме в по-топли ширини. Радвах се на новия си разкош. Всичко изнесох на палубата да се проветрява и съхне. Тапицерията на койките беше почистена и оставена да се суши на слънце, опрах и всичко, каквото можеше да се опере от вътрешността на каютата. Ни една пералня не би могла да се похвали с простор като моя, чиято допълнителна ветрилна площ, мисля, увеличи скоростта на „Сухейли“ с един възел. Като чистех каютата, прегледах всички шкафчета и проверих състоянието на консервите, при което се наложи да изхвърля близо сто от тях. Вонята им трябва да е била солидна, защото малко по-късно почувствувах слаб удар в корпуса и като се качих на палубата, видях как една двуметрова акула полага максимални старания да остърже защитната боя на „Сухейли“. Втурнах се долу, грабнах пушката и щом хищникът се доближи до повърхността, пратих един куршум в мозъка му. Изглежда, го убих на място, защото дори не трепна, просто се обърна и бавно потъна. Ясно видях дупката от куршума в челото и тъмнокафявия облак, който се разстилаше около нея. Половин час по-късно се яви нова акула, с която постъпих по същия начин. Бих могъл да ги обстрелвам с харпун, не с пушка, но палубата беше задръстена и щеше да е много сложно.

На другия ден, за пръв път, откакто отново влязохме в Атлантика, скочих (малко нерешително) зад борда да поплувам. Водата все още бе хладна, но много освежаваща и аз заплувах с все сили, та да поддържам еднаква скорост със „Сухейли“. Когато се качвах обратно на яхтата, край руля забелязах да се стрелкат три малки риби-пилоти, бързо грабнах подводния фотоапарат от каютата и се върнах да ги снимам. Тия риби са извънредно любопитни: ако обикновено човек среща трудности при задържането на обекта във визьора, то сега аз не можех да се отдалеча достатъчно от тях, за да наглася фокуса. Така се случи, че с крак се мъчех да изритам рибите по-надалеч, с едната ръка държах апарата, а с другата се крепях за яхтата. Нищо чудно, че повечето от тези снимки представляват подробни изображения на човешки крак.

Близо седмица рибите-пилоти останаха с нас, като на няколко пъти животът им висеше на косъм, защото ме нападаха изкушения да ги уловя и изпържа. Спаси ги само това, че се сетих каква е обичайната им храна: акулови екскременти. Често ги виждах като плуват наоколо и макар че първоначалното им любопитство се замени от тревога, те постепенно свикнаха с факта, че техният голям червен опекун е населяван от някакъв странен бял паразит, комуто е необходимо всеки ден да се цопва във водата. При тия случаи аз не само плувах, а също правех подводни снимки, проверявах състоянието на корпуса и най-вече на рулевите щифтове. Предостави ми се добра възможност да почистя корпуса.

15 февруари 1969 г., 247-и ден

Скочих да поплувам с апарата и снимах моите ракушки, преди да им дам независимост! Много от тях бяха добре охранени, с дължина до 15 сантиметра. Главните гнезда бяха по кърмата и зад ахтерщевена, както и в по-малка степен по кила. Противообрастващата боя очевидно бе загубила своите качества, тъй като по корпуса растеше и многобройно подрастващо поколение. С едно-две изключения те се откъртваха много лесно.

На 9 февруари минахме на около 1800 мили западно от Буенос Айрес и в продължение на седмица плавахме доста бавно на север: средната ни скорост беше около 70 мили на денонощие поради слабите променливи ветрове, разнообразявани само от ожесточени шквалове, чието приближаване за щастие бе известявано от придружаващите ги ниски кълбести облаци. При пристигането на тия шквалове бе нужна незабавна реакция и аз обикновено свалях грота веднага щом ни връхлетят и оставах с кливер, стаксел и бизан, като бързо гледах да вържа кофата под патентрифа на бизана, за да събирам вода. В интервалите между шкваловете слънцето бе горещо, всъщност по-горещо, отколкото си мислех, и каютата се нажежаваше като пещ. Преди всеки шквал влажността на въздуха се увеличаваше, принуждавайки ме да напускам каютата и да търся сянка под ветрилата на палубата, докато облаците не ми осигурят по-сносна закрила. Четириседмичният преход от студовете около нос Хорн до почти тропическата жега за мен се оказа твърде бърз. Тялото ми се бе аклиматизирало към условията на Южния океан и сега се нуждаех от по-дълъг период за привикване към новата обстановка.

И все пак текущата работа на борда трябваше да се върши, а на този етап аз все още се мъчех да оправя двигателя:

19 февруари 1989 г., 251-ви ден

Събудих се в 07:20 ч. след сън на пресекулки; виновно бе слънцето, което предишните дни обгори лицето ми, като лежах на палубата. Истински вятър нямаше, но сегиз-тогиз подухваха пориви, от север-северозапад до север-североизток. Известно време лавирах в стремежа си да продължа колкото е възможно по̀ на север, ала скоро трябваше да се откажа, понеже се задъхах и плувнах в пот дори и в този ранен час.

Сутринта се занимавах с подмяна на съединения и смазване на металните въжета. Искаше ми се да се кача на мачтата, но ако бях прибрал „Големия“, движението ни щеше да спре, а и без това се съмнявах дали ще успея да стигна топа в тая жега.

В 12:10 се появи акула, по-малка от предишните две. Реших да я оставя на мира, в случай че убийството на онези две е засегнало чувствата на някого. За компенсация пуснах въдицата…

Предполагам, че някой умен всезнайко ще прочете настоящото писание и ще каже, че съм направил всичко, но не и очевидното, за да накарам двигателя да проработи. И така отново се опитах, обаче за петнайсет минути температурата в машинното се покачи до 38 градуса по Целзий и се отказах. Помъчих се да запаля агрегата, но без успех.

В края на краищата седнах да обядвам, след което реших да си почина, понеже съм капнал. Подир десет минути вятърът смени посоката си от североизток, та се наложи да ставам и сменям халса. Три минути по-късно задуха от северозапад. Отново смених халса и го зарязах. Не съм свръхчовек, нито безсмъртен: аз съм обикновено човешко същество, което знае колко може да издържи. От работата на слънце сутринта ме заболя глава. Не че съжалявам, дето се захванах с цялата тая история, просто ми се ще да имам нещо, чрез което да уталожа напрежението (а не като писателствувам тук!). Ще спечеля, ако ми стигне водата. Имам още трийсетина литра.

По-късно: Определено съм получил лек слънчев удар. Чувствувам се ужасно уморен, главата ме цепи и умирам от жега — по дяволите! Утре няма да мърдам от каютата, защото изляза ли на палубата уж да свърша някоя дребна работа, се въодушевявам и сетне продължавам с друго. Ще трябва да си направя шапка.

Единственият лек срещу слънчевия удар бе да стоя в каютата, като от време на време скачам за кратко в морето да се разхладя. Обаче почивката, от която навярно се нуждаех, не ми бе отпусната.

20 февруари 1969 г., 252-ри ден

Събудих се в 03:10 ч., тъй като се изтърколих от койката. Залитайки, се изкачих на палубата, за да разбера, че сме застигнати от шквал. Смених халса с мисълта, че може би на десен ще се справим по-добре, но в края на краищата реших да опитам на ляв халс; после хвърлих поглед към звездите и установих, че се движим на югоизток, поради което отново смених халса. Нощем не мога да се допитвам до компаса, защото неотдавна вътрешната му светлина угасна, а последното ми фенерче се изтощи преди три седмици, тъй че се налага да гледам звездите, за да определям курса. След това налетя шквал, та прибрах „Големия“ и вдигнах щормовия кливер. За да се справя с тая задача, без да скъсам ветрилото, първо смених халса и оставих „Големия“ да се обезветри, преди да го сваля. Всичко мина чудесно.

Бях спал два часа, когато нов шквал ме пробуди от блажения ми сън, засягащ една позната дама. Малко се подразних, че бях събуден тъкмо сега! Поваля за кратко, колкото да събереш половин чаша вода, после премина и аз се върнах в леглото, ала не успях да продължа стария си сън.

Тази сутрин се чувствувах малко по-добре, но все още имам леко главоболие, което на слънце се усилва. Усещам тялото си вдървено, непохватно и крайно изтощено.

Деня прекарах в майсторене на шапка. Полученото произведение ще ми свърши работа, ала едва ли ще може да конкурира продукцията на „Дън“. Ще я накисна през нощта, а утре ще я втвърдя с боя.

До пладне почти не напреднахме, въпреки цялото ми лавиране от вчера. Днес бе доста топло, но не чак толкова като последните четири дни. Гледах да съм скрит от слънцето, доколкото е възможно. Ходът ни пак не е нищо особено, а курсът е малко на север от изток или запад, в зависимост от халса; през целия ден духа слаб вятър от север.

Тази вечер е абсолютно тихо; морето прилича на стъкло, върху което небесната сфера се отразява само леко деформирана. Лежах на палубата с надежда да се разхладя и единственият звук, който долавях на половинминутни интервали, беше едно слабо бучене в ушите. После кой знае защо невидима ръка побутваше нежно яхтата и тишината се нарушаваше от изплющяването на грота и от клокоченето на водата около корпуса. Приятно наистина, но аз бих го заменил за един южен щорм. Може би този път вятърът ще смени посоката си.

В крайна сметка шапката стана. Направена от парче стар брезент, тя не приличаше на никоя друга от шапките, които бях виждал през живота си; обаче след като намазах с боя широката ѝ периферия, та да се повтвърди и да не ми пада на очите, почнах да я слагам при всяко излизане на палубата.

При преобладаващите слаби, накъсани ветрове, нарушавани от кратки, взривни шквалове, бедната „Сухейли“ не плаваше добре. Тя е твърде тежка, за да се носи като балерина в щил, дори и да е накичена с всички ветрила, които можех да ѝ сложа.

21 февруари 1969 г., 253-и ден

Намираме се в безветрие и денонощният ни преход възлиза на 18 мили. Вчера постигнахме 36, а онзи ден — 40. Пробегът за седмицата от 14 до 21 февруари е 345 мили. Има ли нещо чудно тогава, че съм отчаян! Все пак тази сутрин събрах четири литра вода. Можеше и много повече, но съдовете ми са пълни. При първия шквал дъждът ручеше от гиковете като водопад.

След като обходи компаса, вятърът се задържа от изток-североизток през по-голямата част от следобеда. Слаб беше, но нали се движехме.

Току-що слушах по радиото новини, хванах за десетина минути и Лоренсо Маркеш. Чуваше се доста ясно, ала смущенията бяха големи.

22 февруари 1969 г., 254-и ден

Снощи не успях да спя и в 03:30 ч. станах да се разхладя на палубата. И добре направих, защото забелязах, че приближава шквал, и имах време да се приготвя. Вятърът пристигна в 03:50 ч. и духа истински 45 минути. Не знаех накъде вървим, понеже звездите не се виждаха, но мисля, че беше приблизително на запад. Успях да събера двайсет литра вода от бизана; течеше като из ведро, та изобщо не си правих труд да се разправям с кофата, ами направо подложих тубата под патентрифа. След като шквалът отмина, за около десет минути настана пълно затишие, после вятърът задуха от изток. Към 06:30 видях, че приближава друг шквал и взех един риф на грота, за да успокоя топката. От този шквал получих девет литра вода. В 08:25 ни връхлетя нов, „дванайсетлитров“ шквал, но събрах само пет литра, понеже се мъчех да заснема как водата се излива от ветрилата. Главната трудност бе предпазването на оптиката от намокряне. В 10:05 дойде един „деветлитров“ шквал, който беше последният. Сега разполагам със 75 литра сладка вода, които ще ми стигнат за два месеца, ако си налагам ограничения. По това време вече взе много да ми се доспива. Обаче исках да разбера какво разстояние сме изминали, а следобед реших да намажа с малко светлоотражателна оранжева боя покрива на каютата, защото в момента беше добре измит. Не изглежда красиво наистина, но тъй като не съм в състояние да стоя на вахта двайсет и четири часа на ден, поне бих могъл да облекча задачата на другите. Остана ми боя, колкото да ударя още една ръка, като наближа Англия.

В 16:20 ч. реших да поспя. На хоризонта не се забелязваха никакви следи от шквалове и ние плавахме доста добре на север. До пладне бяхме изминали 87 мили, което е значително подобрение. Събудих се в 22:10, изпих кутия грейпфрут и легнах отново. Приятно и прохладно.

Накрая ветровете започнаха да духат от изток. Югоизточните пасати свиват леко на запад в Южния Атлантик и аз се надявах, че най-сетне сме ги достигнали. Искахме да се движим на север, тъй че можехме да стигнем екватора на бакщаг — най-добрият курс на „Сухейли“, както и на всеки кеч. Облекчението, което изпитах и във физическо, и в психическо отношение, беше огромно. Преди просто тъпчехме на едно място и обзелата ме след преминаването край Хорн възбуда, че се прибирам у дома, скоро бе заменена от обичайното ми настроение:

Спомените за дома сега изглеждат като сън, единствената реалност е моята малка каюта и безбрежното пусто море около нея. Вече не се вълнувам, като мисля за вкъщи; аз просто пренебрегвам мисълта за всичко това, също както отстранявам спомена за сюжета на дадена книга. Приятно е да размишляваш върху него, но в действителност той не съществува.

След като отново добихме ход, духът ми тутакси се повдигна. Подобно на повечето моряци аз веднага седнах да изчислявам кога ще пристигна на местоназначението си съобразно най-добрия денонощен пробег, постигнат досега — напълно нереалистични изчисления, разбира се, ала страшно вълнуващи.

Пак започнах да мисля за прибирането у дома и реших, че е време екипажът да си „даде малко зор“, за да поускори развитието на нещата.

22 февруари 1969 г., 255-и ден

Залових се да правя някаква мрежа под бушприта, ала успях само да поставя няколко подготвителни връзки на щаговете, когато вятърът и морето се надигнаха и взеха да мокрят всичко. Работата в никакъв случай не е неотложна, но искам да я свърша и затова се захванах с нея.

Приятно беше на бушприта. Освен шапката за предпазване от слънцето носех и шорти (обикновено карам чисто гол, когато е топло), защото иначе е неудобно да се седи по стоманените въжета! Вълните ме заливаха, което в това време беше истинско удоволствие.

Като че ли пак почнахме да поемаме доста вода. Мога да си мисля само, че причината е в прогнозирането на ракушките, понеже напоследък морето не е било особено бурно и от известно време друго по корпуса не съм правил. Неприятно е, но тъй като се оправям само с едно изпомпване на ден, не е тревожно, просто неприятно.

Вече почнах да обръщам все повече внимание на външния свят. Всяка вечер стриктно слушам осведомителните бюлетини на Би Би Си и новината за възникналите разногласия между британския посланик в Париж мистър Кристофър Сомс и генерал Дьо Гол в дискусията относно статута на Великобритания в Общия пазар ме накара да положа нови усилия за увеличаване на скоростта:

23 февруари 1969 г., 256-и ден

Нанесената обида на нашия посланик от генерал Дьо Гол днес костваше на моя френски съперник загуба от около пет мили. Събудих се изпълнен с негодувание и щом видях, че приближава шквал, реших да не заменям „Големия“ с щормовия кливер, ами да карам така, както и направих, и въпреки слабите ветрове през нощта, успяхме да изминем общо 111 мили.

Естествено, не мисля, че тия пет мили ще решат изхода от надпреварата и не виждам как Дьо Гол може да падне от власт по този начин, но някак си се почувствувах по-добре…

Сега (часът е 17:00) вятърът взе да се усилва и скоро навярно ще трябва да прибера „Големия“, все пак ще почакам още малко. Ще го науча аз този дъртак, да обижда нашия посланик!!

На 24 февруари подминахме остров Тринидад — остана на 140 мили западно от нас. Тия островчета сега принадлежат на Бразилия, но някога са били британско владение. Не смятам, че раците и птиците, които преди са били единствените им обитатели, са се трогнали особено от смяната на своята националност. Разправя се, че капитан Кид бил скрил съкровището си там и преди шейсетина години някакъв уелски миньор пристигнал на острова да го търси; дори и да е там, той не успял да го намери.

Голямо удоволствие е да се плава в пасатните зони. Вятърът рядко, даже никога не достига щормова сила, а същевременно и почти никога не изчезва напълно и посоката му е постоянна. Средната му сила от около 4 бала е идеална за ветроходство. Като се добави фактът, че североизточните и югоизточните пасати обхващат тропиците, картината, струва ми се, е пълна. Слънцето грее ярко, ала вятърът намалява топлината до приятна и поносима температура. Вече бях почернял и обикновено се размотавах из яхтата без никакви дрехи, просто заради волното чувство, което ми даваше голотата. През последните седмици морето беше гладко и блестящо, сега почна да блещука, тъй като вълните улавяха слънцето, и аз прекарвах с часове загледан в него, наслаждавайки се на скоростта, която развивахме.

Не мога да разбера хората, които казват, че им е скучно да плават с ветроход. При механично движения съд, независимо дали е голям лайнер или малка моторна яхта, употребата на двигателя вместо на природните сили някак си отнема поезията на движението. Достатъчно ми е само да гледам вечно променящите се вълни, за да се чувствувам съвършено щастлив часове наред: толкова разнообразие има в тях. А когато морето стане гладко като огледало, то изведнъж се изпълва с морски обитатели, които иначе не забелязвате. Докато чистех веднъж корпуса от водорасли в зоната на променливи ветрове, ненадейно съзрях две миниатюрни бръмбароподобни насекоми, подскачащи по повърхността на водата. Като омагьосан ги наблюдавах как дебнат плячката си — дребен планктон, и я поглъщат. Не знам обаче как тия крехки създания успяват да оцелеят, когато се разпени морската повърхност. Може би се потапят и търсят спасение в дълбините, но в такъв случай би трябвало да са способни да живеят, без да дишат, да имат хриле и много голям въздушен мехур.

Даже насред океаните, където водата е толкова бистра, че ако пуснеш нещо блестящо, можеш да го наблюдаваш в продължение на трийсетина метра как потъва в синевата, понякога излизаше риба, обикновено на ята от четири до десет парчета. Най-често спадаха към пелагичните видове — добри плувци като бонито, дорадо и тъй нататък, и неизменно оставаха смаяни от „Сухейли“ и нейния белокож паразит. Нерядко имах повод да се ругая, загдето забравих помпата за харпунната пушка. Всички тези риби са добри за ядене и малко прясно месо никак не би ми навредило — щеше да бъде приятно разнообразяване на менюто. Опитах се да ударя нещо с харпуна, вързан на въже, ала макар че успях да уцеля едно парче и да изплаша много други, никога не сполучих да извадя нещо. Въдицата рядко дава добри резултати в дълбоки води; идеалните условия са, когато яхтата плава с около пет възела и повърхността на морето е леко набраздена. Ако искате да хапнете риба при дълги плавания, трябва да притежавате мощна харпунна пушка. При плаването от Кейптаун до Лондон с въдица хванахме две риби, а с харпунна пушка — поне дузина повече. Сега успях да уловя само едно бонито. В близост до суша, край хубав бряг, човек, разбира се, може да живее само от улова на риба, в случай че има изобилни запаси питейна вода. Рибата е богата на протеин и е необходимо най-малко литър сладка вода на ден, за да се прочисти организмът. Но дори и тогава рибната диета в крайна сметка ще доведе до загуба на тегло и настъпване на анемия.