Робин Нокс-Джонстън
Светът, който ми принадлежи (4)

Ревящите Четирийсет градуса

11 септември 1968 г. (89-и ден)

8 ноември 1968 г. (147-и ден)

На 3 септември навлязохме в Южния океан, а до края на зимата останаха още три седмици. Същия ден през нощта — навярно зла поличба — спинакерът се разпори. Разбира се, нямах никакви основания да реша, че времето рязко ще се влоши просто защото сме пресекли паралела на 40° южна ширина, но все пак това събитие оказа психологическо въздействие върху мен и аз се улових, че смътно желая да се разрази първият щорм, та да разбера какво мога да очаквам през следващите четири месеца.

Два дни имахме много хубаво време, ала небето даваше знак за приближаването на студен фронт и падането на барометъра го потвърждаваше. Предварително възнамерявах да плавам по четирийсетия паралел чак до Австралия, но следваният курс, естествено, лъкатушеше значително в зависимост от преобладаващите ветрове. Като начало продължихме още на юг и стигнахме 42° южна ширина, когато ни хвана студеният фронт. За пръв път преживявах депресия в Южния океан и бих казал, че преживяването си го биваше. Щом студеният фронт отмина, барометърът внезапно скочи с два милибара, а вятърът за минута се обърна от север на запад-югозапад и достигна щормова сила. Незабавно рифовах грота и бизана и замених обикновения кливер с щормови. Последното действие извърших под ударите на яростна градушка и с радост се прибрах долу, за да премеря колко течност е останала в бутилката бренди.

„Сухейли“ се носеше доста бързо, а „Адмирала“, изглежда, предпочиташе по-яките ветрове и реагираше добре. Вятърът скоро вдигна вълна и тъй като старата вълна, която остана след обръщането на вятъра и идваше от север, бе също много висока, морето за кратко се покри с объркани, пресичащи се талази — неприятни и потенциално опасни. Нощта изкарах в щормовия си костюм, завит с парче брезент, на койката, готов да скоча моментално, ако стане авария. В продължение на около час записвах на магнетофона личните си впечатления и се опитах да опиша ситуацията с намерение да изпратя от Австралия касетката у дома, но по-късно положението ми се видя безопасно и съм заспал под звуците на приспивната песен, изпълнявана от воя на вятъра в такелажа и от шума на водата, обливаща корпуса зад обшивката, където лежах. Следващото нещо, което си спомням, е, че бях разбуден от ударите на куп тежки предмети, падащи върху мен, и съзнанието, че моят свят се е изкривил на една страна. Полежах за момент в опит да събера мислите си и да проумея какво става, но фенерът в каютата беше угаснал и вътре бе тъмно като в рог, тъй че не виждах нищо и трябваше да разчитам единствено на интуицията си, за да разбера какво се е случило. Помъчих се да изляза от койката, ала брезентът, с който се бях завил, беше толкова натежал от влагата, че това съвсем не беше лесно.

Когато най-сетне се измъкнах, „Сухейли“ рязко се изправи, аз отхвърчах и се забих в отсрещната стена на каютата, бомбардиран от безброй кутии, инструменти, консерви и дрехи, които сякаш смятаха, че са длъжни да стоят близо до мен в бедата. Станах отново, прескочих купчината съборени неща и се качих на палубата, наполовина уверен, че мачтите липсват и че през останалата нощ ще трябва да водя борба за спасяване на яхтата. Толкова бях уверен в това, че се наложи да погледна два пъти, преди да се убедя, че мачтите са на мястото си. Все пак именно тогава стихията бе нанесла първата сериозна повреда. Левият флюгер на „Адмирала“ беше се изкривил и то дотолкова, че когато се опитах да го задвижа, установих, че оста се е изметнала напълно, а дебелият два сантиметра морски шперплат на крилото се е разцепил от удара в обтегача на най-близката ванта на бизанмачтата. Цялото приспособление беше блокирало яко. За щастие в момента използвах деснобордовия флюгер, понеже не можех да се надявам да осъществя някакви поправки, преди да съмне, а часът бе едва 2,50. До изгрева оставаха още четири часа. „Сухейли“ се върна на курса и изглеждаше добре — засега не успях да открия никакви други поражения, въпреки че внимателно се придвижих към носа и опипах всяка част от стъкмяването, за да проверя дали е на мястото си. Почти бях завършил обиколката си, когато нова гигантска вълна се стовари върху нас и аз трябваше да търся спасение във въжетата, докато водата кипеше около мен. Точно това сигурно се бе случило и преди. Въпреки че цялата морска повърхност беше разбъркана от хаотичните талази, от време на време се надигаше някоя по-голяма вълна и остро накланяше моята клета лодчица. Реших леко да изменя курса, така че вълните да идват отпред и отзад, а не отстрани, и отидох на кърмата да наглася „Адмирала“.

След като огледах палубата и такелажа и облекчих плаването на „Сухейли“, слязох долу и отново запалих фенера. В каютата цареше неописуем хаос. Почти цялото съдържание на двете деснобордови койки се бе изсипало в лявата половина, а подът бе затрупан с предмети, изпопадали, когато яхтата се бе изправила. Вода беше проникнала навсякъде. Шляпах из гьола между камбуза и радиоапаратурата, додето огледам бъркотията, а при всяко поклащане на „Сухейли“ от машинното долиташе плискане. Това състояние на нещата определи първата ми задача и аз тутакси подготвих помпата и се заех да опразня трюмовете. Повече от двеста литра вода се бе изляла в машинното отделение, а в главния трюм имаше около седемдесет литра повече — как беше успяла да влезе, засега не ми бе ясно. Заниманието с обичайна и необходима работа ми помогна да се успокоя. През цялото време от ненадейното ми събуждане насам бях в онова напрежение, което човек изпитва пред неизвестността дали в следващия момент няма да получи втори тежък удар. Просто не можех истински да повярвам, че яхтата все още е цяла и — доколкото бях в състояние да преценя — непокътната. Състоянието ми се доближаваше доста до това на мравките, когато им разровиш мравуняка. Разкритите насекоми незабавно почват да се мият и това обичайно занимание им вдъхва увереност и ги предпазва от паника. Изпомпването на трюмна вода беше обичайно занимание за мен и когато приключих, почувствувах, че владея положението, и съвсем хладнокръвно се хванах да подреждам. Единственият труден въпрос бе откъде да започна. Не можех да изнеса всичко от каютата, понеже нямах къде другаде да го сложа. Ето защо се наложи най-напред да отделя някои по-големи предмети от общия куп, да ги прибера и сетне да използвам освободеното място за работна площадка. Минаха два часа, додето разчистя койката си. Книги, филми, канцеларски материали, дрехи, плодове и сечива ловко бяха се смесили с медицинските ми принадлежности и впоследствие неведнъж разни предмети изникваха на най-невероятни места.

Работейки от кърмата към носа, аз първо се залових с камбуза и докато го оправях, открих клещите си — за последен път ги бях видял до радиото — запокитени зад купчината чинии на рафта. Сигурно бяха минали на милиметри от съдовете. Макар и много мокра, радиоапаратурата изглеждаше наред. Избърсах каквото можах, решавайки да я подсуша по-добре на светло.

Докато се занимавах с тая работа, забелязах, че от поставената над радиото щурманска маса капе обилно. Проучих откъде идва и открих, че всеки път, щом вълна залее борда, през съединенията на комингса на каютата с палубата влиза вода. Потърсих причината и установих, че по цялата периферия отвън има зловещи цепнатини, а вътрешните подпорни стени леко са се изместили под натиска на вълните, разбиващи се върху яхтата. Сърцето ми се сви, като видях това, и си дадох сметка, че ако вълните продължат все така често да заливат „Сухейли“, отслабеният каютен покрив може да бъде отнесен. А стигне ли се дотам, на палубата щеше да зейне отвор с размери 180 на 360 см. Намирах се на 700 мили югозападно от Кейптаун, а Южният океан не е място за експерименти с открита — на практика — лодка. Точно в този момент нова вълна удари яхтата и аз почувствувах как цялата надстройка потрепери от удара, но като че ли не помръдна. Сега-засега нямаше време да я укрепвам с допълнителни болтове. Можех само да я вържа с въжета отгоре, ако положението се влоши, и да се надявам, че времето ще се подобри и ще ми позволи да извърша поправки на другия ден.

Каютата вече бе подредена, тъй че лесно намерих електрическото фенерче и проверих откъде тече в машинното отделение, понеже в трюмовете отново плискаше вода. Първото нещо, което забелязах там, бяха акумулаторите: всичките килнати под невъобразим ъгъл, опрени върху левобордовия резервоар за гориво. При силното люлеене на яхтата преградата на подставката за акумулаторите се беше откъртила под тежестта им и благодарение само на това, че резервоарът за гориво се е изпречил на пътя им, те се бяха спасили от падане и разрушение. Това щеше да означава край на радиосеансите и отнемане на възможността да се запали двигателят. Двата ми резервни акумулатора бяха стари и на тях можеше да се разчита само колкото да задействуват сигналната лампа „алдис“ и магнетофона. Върнах обратно акумулаторите на поставката им и ги овързах с въжета, така че дори и другата странична преграда да поддаде, те нямаше да мръднат.

Нищо друго не ми остана за правене, преди да съмне, поради което си позволих да пийна глътка-две, сгънах кливера на пода в каютата, завих се с брезента и заспах. Хрумването да се завивам с брезент може да се стори някому странно, но така донякъде се предпазвах от водата, а щом тялото ми почнеше да излъчва предизвиканата от уискито топлина, брезентът не ѝ даваше да избяга.

Когато три часа по-късно се събудих и подадох глава навън, вълните не изглеждаха така страшни, ала навремени връхлитаха шквалове, придружени обикновено с град, и превръщаха морето от безлично сиво в млечнобяло. След като набързо се убедих, че всичко на палубата е нормално, аз отново се прибрах и запретнах ръкави да си готвя някаква овесена каша. Изгълтах закуската, допълних я с чаша кафе и цигара и… се почувствувах напълно щастлив. При сегашния вятър бе очевидно, че не мога да поправя „Адмирала“ — флюгерът щеше да литне веднага щом се помъча да го сваля; затуй реших да предприема опит за заздравяване на каютата.

Извадих кутия с най-различни гайки и винтове и отбрах най-дългите болтове и най-дебелите винтове, с чиято помощ се надявах да укрепя връзките на каютния покрив. Работата ми отне цял ден, ала вечерта спах далеч по-добре, знаейки, че е свършена.

Тази вечер се случи един от онези вбесяващи човек дребни инциденти, които макар и да не отслабват способността ми да продължа плаването, ме дразнят страшно, защото са абсолютно безсмислени. Отворил бях нова бутилка бренди, за да си налея обичайното вечерно питие, и сетне я оставих на резервната койка. Един час по-късно из каютата взе да се носи остра миризма на бренди, която в крайна сметка разбрах, че идва от току-що разпечатаната бутилка. Бутилката беше затворена с метална капачка на винт и от люлеенето на яхтата тя полека-лека се беше развинтила, а съдържанието — изтекло. Много се ядосах. Загубил бях двуседмичен запас от алкохол, тъй като седмичната ми дажба бе половин бутилка, но се утеших с мисълта, че поне успях да изпия определеното количество за деня!

На 7 септември, два дни след нокдауна, морето се успокои достатъчно и ми даде възможност да се заема с „Адмирала“. Трябваше и без друго да свърша тази работа, понеже вятърът бе сменил посоката си и сега се налагаше да правя поворот фордевинд и съответно да прибягвам до помощта на левобордовия флюгер. Цялата поправка се оказа по-лесна, отколкото очаквах. Имах две резервни оси за флюгерите на самоуправлението и затова реших да извадя шперплатовото крило от изметнатата ос и да я монтирам на нова. Задачата ми се усложняваше от силното клатушкане на „Сухейли“ и неведнъж вълните напълно ме заливаха, което бе неприятно преживяване, тъй като щормовият костюм е абсолютно непромокаем, ала е и абсолютно непригоден за плуване.

Преди да стигнем Южния океан, срещнахме само една буря. Сега съотношението се измени рязко; за десет дни се разразиха пет бури. Не беше добре да свалям всички ветрила и да оставям „Сухейли“ кротко да дрейфува, понеже щяхме да губим скорост. Вятърът духаше от запад, а аз се стремях да плавам на изток и освен това се надпреварвах с времето. Ако исках да победя, трябваше да пришпорвам яхтата доколкото ми стиска, ала честотата на бурите ме ужаси и аз почнах да разбирам какво е имал предвид Алек Роуз със своето предупреждение.

Гонитбата ме караше да стоя на тръни през целия ден, тъй като се опасявах да не прекаля, а нощем, когато вятърът винаги се усилваше, едва се въздържах да не намаля ветрилата. Спях напълно облечен върху пластмасовите туби в каютата, обикновено завит с брезент. Но тялото ми бързо изтръпваше в това положение, след което се опитвах да спя седнал. Известно време изкарвах така, ала рано или късно яхтата рязко се накланяше и аз политах от мястото си. Ако се загнездех в койката, при тревога не бих могъл да изскоча бързо оттам, а и без друго щях да бъда изхвърлен от постелята и запокитен в насрещната стена на каютата, в случай че яхтата получи тежък удар.

Поради липсата на добър сън доста се преуморих и станах раздразнителен; записката в дневника ми за 9 септември може би ще даде някаква представа за състоянието ми по това време.

9 септември 1968 г., 87-и ден

Събудих се накрая в 11:00 — спал бях три часа непробудно в койката. Вятърът беше спаднал, затуй се качих на палубата и вдигнах още ветрила. Клатушкането е много силно и е трудно да се стои прав в каютата, все пак успях да си стопля малко супа, а следобед със свръхчовешки усилия направих един пудинг със сливи, който беше голямо лакомство. Приготвих си ново питие: бренди, мед, гореща вода, захар и лимон, което беше чудесно на вкус и ме подкрепи. Необходимо ми беше. При ставането от сън се чувствувах много потиснат. При тия условия не мога да правя нищо. (Пиша тези редове късно вечерта, когато люлеенето едва забележимо е отслабнало.) Противното е, че в момента съм далеч от каквото и да е постижение с оглед на скоростта. Снощи похабих много нерви, като оставих кливера, и то за какво? — за някакви си (може би!) 20 мили в повече при добър късмет, а какво значение имат 20 мили, когато ти остават още 20 000?

Бъдещето не изглежда особено розово: перспективата да седиш тук подмятан нагоре-надолу в течение на следващите 150 дни и всеки път, щом излезеш да добавиш или отнемеш ветрило, да подгизваш във вода, не е никак привлекателна. След преживените четири бури ръцете ми са изранени лошо, пръстите ми са с обелена кожа и изпочупени нокти — болката в тях ме измъчва постоянно. Тялото ме сърби от непрестанното съприкосновение с морските дрехи и вече забравих откога не съм се мил като хората, та не е чудно, че се чувствувам мръсен. Психически и физически съм напълно изтощен, а в Южния океан се намирам едва от седмица. Струва ми се, че минаха години, откакто взех курса на изток, в действителност това стана миналия вторник — няма и шест дни, а ме очакват още 150… Дотогава ще заприличам на призрак. Чувствувам, че плаването дотук ми е предостатъчно. Време е да се прибера в пристанище, да си направя една гореща баня, да си поръчам стек с яйца, грах и пресни картофи, после лимонов пай, кафе, коняк и пура и накрая един хубав, дълъг, непробуден сън, макар че — нека си признаем — никак няма да е зле, ако завърша плаването успешно… С две думи, ето го моя проблем: остава ми да жадувам за края на рейса, но той е толкова далеч. Крайно ми е необходимо нещо, което да очаквам в по-близко бъдеще. Навярно Австралия, обаче и тя е най-малко на осем седмици път, и там няма да се случи нищо особено, достойно за очакване — само краткотрайна връзка с някой кораб, — а дори и тогава ще съм изминал едва половината разстояние до дома. Прекрасна перспектива, няма що; защо наистина не ме удовлетворява плаването с големи кораби?

Животът на тях може да е монотонен, но човек поне се отбива в пристанища, което представлява известно разнообразие. Дори един затворник в Дартмутския затвор не върши такава тежка работа; обществото не се интересува от него и той си има компания, все едно дали му е по сърце или не. Освен това се радва на сухи дрехи и спокоен сън. Любопитно ми е дали престъпността ще намалее, ако престъпниците бъдат осъждани да плават сами около света без спиране, вместо да ги пращат в затвора. Това означава десет месеца изолация и тежък труд.

Тази вечер наблюдавах доста странно явление. В 20:00 излязох да оправя „Адмирала“, за да се подобри ходът, и изведнъж ми се стори, че виждам някаква светлина пред нас. Отидох към носа и отново я забелязах: светеше съвсем ясно върху повърхността на морето. Бързо се приближи, като през това време се раздели на две и ние минахме по средата. Светлото тяло или по-скоро светлите тела представляваха два клиновидни луминесцентни къса, дълги около 75 см и широки в дебелия край 20 см, а в противоположния край изтъняваха докъм 10 см. Вероятно беше лептоцефал, но в такъв случай бе с необикновена форма.

Сега е спокойно, макар че с единия крак съм стъпил в камбуза, за да пазя равновесие, понеже все още се люлеем силно. Забележете, че напрежението остана неизменно в продължение на повече от двайсет и четири часа. Вятърът като че ли се обръща, което е добър признак.

10 септември се падна също лош ден и дневникът отново отразява настроението на борда.

10 септември 1968 г., 88-и ден

Хубаво е, че съм може би по-скоро оптимист, или фаталист навярно ще е по-сполучливо определение, отколкото реалист, защото ако бях последното, след днешния ден спокойно бих могъл да се откажа. Все пак, като размисля, ми се струва, че вероятно съм реалистично настроен оптимист — всичко това, разбира се, е умозрително. Първо нека кажа, че денят не беше чак толкова лош: когато се събудих, времето беше сравнително добро и аз успях да направя наблюдения. По пладне се установи, че за последните два дни сме изминали фантастичното разстояние от 314 мили и сега се намираме право на юг от Кейптаун. Очевидно тази страхотна скорост се дължеше на многото опънати ветрила — и де да можех да я поддържам, ала поради инцидента, който ще разкажа, отсега нататък реших да ограничавам скоростта.

Привършил обедните изчисления за местоположението, аз тъкмо си приготвях сандвич от консервирано говеждо, когато забелязах, че сме се отклонили от курса повече от обикновено. Качих се на палубата да видя какво става и открих, че авторулевият се е счупил. В момента вятърът духаше със сила около 3 бала и ние се движехме доста бързо в погрешна посока, поради което свалих грога и бизана, като оставих само предните ветрила, за да стабилизирам положението.

След трудна схватка успях да спася останките от авторулевия и се залових да подготвя резервния за монтиране. Това съвсем не беше лесно, защото след благополучното освобождаване на болтовете, прикрепящи руля към балера, се оказа, че гнездото за стопорния болт на румпела е в ръжда, която се наложи да изстържа с вилица. После се опитах да монтирам цялото устройство от кърмата, ала само изкривих балера и тъй като при това положение здравината му отслабваше, бях принуден да го изтегля на палубата и да го оправя, сетне се съблякох, отпих солидна глътка бренди, скочих зад борда и закрепих балера за поставката му. Дотук — добре, само дето горното описание се отнася за работа, продължила три часа. След като отново пуснах в действие „Адмирала“, опънах бизана и отидох да вдигна грота, но спирачният механизъм на лебедката отказа да захапе, та трябваше да оправя и него. Накрая гротът се закрепи, аз рекох да проверя курса и изкъртих капака на нактоуза. Оправих и това; беше се счупила пантата. Явно днес ми вървеше все да оправям по нещо, тъй че в момента най-безопасното място за мен беше в каютата, където и слязох, за да си сваря чаша говежди бульон и да изпуша една заслужена, струва ми се, цигара.

Авторулевият ми даваше основания за тревога. Щом първият се счупи след 8000 мили плаване, от които едва около хиляда в пределите на Южния океан, колко щеше да издържи вторият? Причина за неприятностите очевидно беше балерът на руля, който не беше достатъчно здрав и натоварването бе прекомерно за него. Препускането през последните два дни се бе оказало непосилно за първия рул, а резервният беше направен по същия начин, тъй че несъмнено трябваше да намаля скоростта, ако исках да имам автоматично управление.

На другата сутрин залегнах и цял ден четох „Чифликът Орли“ на Тролъп. Този ход бе продиктуван от психологически съображения, понеже се чувствувах уморен и без особено настроение, но от опит знаех, че ако оставя належащите си задачи за известно време и помързелувам, скоро желанието ми за работа ще се възвърне. Привечер вече бях доста нетърпелив да се заловя с нещо, ала си наложих бездействие и, разбира се, на другата сутрин се събудих, обхванат от копнеж да се заема с поправката на счупения рул.

Поправката ми отне три дни. Старото перо беше безнадеждно разцепено, затуй направих ново от една тикова дъска, която извадих от койките. Балерът се беше пречупил по средата на перото и за да съединя двете части, отрязах рамото на един френски ключ и сетне го изпилих по ширината на балера така, че да служи като съединителна планка. Съединих прекършените краища и пробих дупки през балера и подложеното отзад рамо от ключа, след което ги занитих с парчета от 15-сантиметров пирон, нажежени на примуса. Получената конструкция изглеждаше достатъчно здрава, ала за всеки случай я укрепих с фибростъкло.

Докато се занимавах с авторулевия, излезе наяве може би най-сериозното поражение в резултат на понесения нокдаун преди няколко дни. Потеглил бях от Фалмът със 75 литра сладка вода в пластмасови туби и при преходите през Зоната на безветрие и областта на променливи ветрове успявах да събирам доста дъждовна вода, тъй че не бях докоснал запасите си в танковете. Наблюдавайки поведението на „Сухейли“ в Южния океан, аз реших, че яхтата вероятно ще плава по-добре, ако повдигна малко носа ѝ, и затова почнах да ползвам вода от предния танк.

Съединих захранващата тръба с помпата и взех да тегля вода, ала кафеникавата и доста неприятна на мирис течност, която заизлиза, изобщо не приличаше на чиста питейна вода. Продължих да изпомпвам известно време с надеждата, че мръсната вода се е задържала в тръбата и скоро ще изтече, но тя си оставаше все такава. Сериозно разтревожен, проникнах до танка и отворих контролния люк. Вонята на трюмна вода ми подсказа недвусмислено, че съдържанието вътре е негодно за пиене. Пробвах другия танк; водата там беше в малко по-добро състояние, но едва ли ставаше за пиене.

Запалих цигара и седнах да обмисля положението. Като начало не чувствувах да ме обхваща паника. В пластмасовите туби имах повече от четирийсет и пет литра — достатъчно за четирийсет дни, без да си налагам ограничения. Кейптаун се намираше на 400 мили северно от мен, тъй че не бях в опасност. Второ: можех ли да продължа плаването? Мисълта ми беше насочена към дъждовете и градушките, които бяха придружавали депресиите през последните няколко дни. Очевидно валежите в Южния океан са изобилни, следователно ще бъда в състояние да събирам достатъчно вода, за да изкарам. И накрая разумно ли е да продължа, при положение че ще трябва да разчитам на валежи, за да поддържам живота си? Все пак имах четирийсетдневен запас вода в тубите, а в допълнение към това разполагам с триста кутии плодов сок и бира. Ако се стигне до най-лошото, бих могъл, докато имам парафин, да дестилирам питейна вода, като варя на примуса морска вода и втечнявам изпаренията. Австралия беше на около петдесет дни път и както изглеждаше, можех да изкарам толкова време дори без да паднат никакви валежи, така че най-добре беше да продължа и да видя как ще се развият нещата.

Сега обаче и радиото взе да ми прави въртели. Не ми се удаде да осъществя запланувания сеанс с Кейптаун — аз ги чувах, но те мен — не. Поразтревожих се, защото досега винаги бях успявал да се свържа. Почаках да се мръкне — тогава условията за радиовръзка обикновено са по-добри — и опитах да подам повикване на честотата за бедствие. За голямо мое облекчение Порт Елизабет отговори моментално и аз бях в състояние да пратя радиограма до Нати Ферейра, с която го уведомявах, че сме получили повреда, но сме в безопасност, и че ще се помъча да се придвижа няколко градуса на север, за да потърся по-благоприятно време и да направя основен преглед на яхтата. Порт Елизабет настояваше да се обаждам на всеки осем часа просто ако нещо закъсам, но аз успях да ги склоня да се свързваме само два пъти на ден, за да не хабя акумулаторите. Тази вечер за повдигане на духа послушах Южноафриканското радио и попаднах на някакво журнално предаване, отнасящо се за 1947 г. В един момент споменаха, че зимата във Великобритания през тази година била най-студената досега, което много ме развесели, понеже съвсем ясно си спомних, че през въпросната зима имаше отлични условия за пързаляне с шейни.

Един ден по-късно узнах, че Чей Блайт бил принуден да спре в Ийст Лъндън. Последните вести за него гласяха, че преди три седмици се намирал около остров Тристан да Куня и аз тогава се питах на какво ли разстояние сме били един от друг по време на голямата буря. Сега вече знаех, че той сигурно е бил на около два дни пред мен. Три месеца продължи гонитбата ни с Чей и аз успях да намаля преднината му само с четири дни. Заради собственото си самочувствие съжалявах, че загубих спора с него.

В течение на два-три дни „Сухейли“ напредваше на североизток и времето чувствително се подобри. Отвори ми се възможност да подредя яхтата и да укрепя различните товари, за да не падат друг път така лесно от местата си. Самата яхта беше в добро състояние и аз реших да закърпя спинакера, защото щеше да ми трябва, ако времето се задържи хубаво. Ветрилото се бе разцепило по дължина и два от ъглите му бяха откъснати; затова ми хрумна, че ще е най-добре да пришия въже по целия ръб. Очертаваше се приятно занимание и аз бързо се залових за него, преценявайки трудностите, свързани със запазването на равновесие по време на кърпенето.

В разгара на работата, когато вече бях пришил половината въже, което бях вързал за срещуположния край на каютата, за да го държа опънато и да не ми се пречка, пак се случи един от онези глупави инциденти, които сега може да изглеждат смешни, но тогава далеч не бяха такива. Бях се закрепил седнал в средата на каютата, като с едната ръка се държах, а с другата шиех. След като стигнах до края на шиенето, вързах възел с помощта на зъбите си и понечих да стана. Не бях се вдигнал повече от десет сантиметра, когато усетих болезнено подръпване в мустаците си. Съвсем бавно се помъчих отново да се изправя, но спинакерът взе да се дига заедно с мен и аз реших да изоставя опитите си. Със свободната си ръка заопипвах наоколо, та да открия причината за това безобразие, и установих, че мустакът ми е здраво вързан за спинакера. Обмислих за момент какво да правя и после се опитах да стигна най-близката точка, където бе захванато въжето, ала не ми достигнаха цели трийсет сантиметра. Завъртях очи, търсейки ножа, но и той беше недостъпно далеч. Ето ти беля. Стоях като истукан, безнадеждно впримчен. Не можех нито да развържа, нито да прережа възела, който ме държеше в плен, а наближаваше време за бира. Имаше само един изход. Затворих очи, стиснах зъби и рязко дръпнах глава, разкъсвайки „оковите“. Заболя ме адски и очите ми се напълниха със сълзи, но скоро мина, при това се оказа, че симетрията на мустаците не се е нарушила особено — тутакси отидох при огледалото да се уверя. Поокастрих ги оттук-оттам с хирургическите ножици, а пък използвах случая и да се подстрижа.

Според адмиралтейските метеорологични карти към „Океанските пътища по света“ — книга, която не само дава най-добрите маршрути между отделните пристанища, но и предлага варианти за различните сезони — ние излизахме от областта около нос Добра надежда, където до десет дни в месеца вятърът духа с щормова сила. Бурите почнаха да стават по-редки; дори имахме няколко дни с наистина хубаво време, което ме въодушеви, а ми позволи и да проветря спалния си чувал и да изсуша торбата с мокри дрехи, които се бяха насъбрали, докато заобикаляхме нос Добра надежда.

Акумулаторите за радиоапаратурата се бяха изтощили съвсем и аз измъкнах агрегата на палубата веднага щом положението ми се видя благоприятно за това. Най-напред обаче трябваше да сваля главата на цилиндъра и да почистя клапаните, които се бяха задръстили, и сетне оставих мотора да работи цяла нощ. Ауспухът и заглушителят се бяха счупили при онова остро накреняване на „Сухейли“ и сега шумът беше потресаващ. През нощта вятърът постепенно се вдигна, но аз исках на всяка цена да заредя акумулаторите и не изключих агрегата, макар че не ми даваше да мигна. Пак през нощта отидох в машинното отделение да проверя мощността на акумулаторите с ареометър и докато се занимавах с тая работа, „Сухейли“ се обърна напречно пред една вълна, наклони се и аз политнах. Ареометърът беше в ръката ми и от сътресението в лицето ми пръсна малко киселина и попадна в лявото ми око. Измъкнах се колкото можах по-бързо от машинното и се втурнах на палубата. Кокпитът беше залят, гребнах шепа вода и я плиснах в очите си. Продължих да ги обливам в продължение на около пет минути, после слязох долу и ги измих със сладка вода.

Лявото ми око беше почнало да смъди още преди да го наплискам, а сега зачука болезнено. Намерих аптечната и извадих антисептичните очни капки. Огледах окото в огледалото, но не успях да забележа нищо тревожно. Според „Медицинския наръчник на корабния капитан“ след подобен инцидент окото трябвало да почива. Едно от нещата, които бях забравил при подготовката на медицинските си принадлежности, беше тампонът за очи, тъй че трябваше да направя цяла превръзка около главата, хем под неудобен ъгъл, за да оставя дясното си око открито. В резултат добих много пиратски вид, но без никакъв практически ефект — с превръзката изкарах само една нощ, понеже ми пречеше. А тази нощ не беше хич приятна; нямах понятие от степента на полученото увреждане и тъй като имам силно развито въображение, почнах да си мисля дали няма опасност да загубя зрението на лявото си око. Обсъдих възможността да се върна в Дърбан, ала капитан Кинг и Бернар Моатесие бяха по петите ми, аз бях начело и запазвах все някакъв шанс за успех — значи си струваше да жертвувам едно око заради него, т.е. продължавам. Оказа се, че окото не е засегнато сериозно: към края на седмицата престана да чука и оттогава не се обади повторно.

Когато „Сухейли“ се обърна напречно на вълната, агрегатът бе целият залят и обърнат в кокпита, поради което реших да прекратя дейността му за момента и го свалих долу. Преди да заработи отново, трябваше да го подсуша и почистя. Друга загуба бе разлятата дестилирана вода, предназначена за акумулаторите. Така се случи, че острото килване на яхтата завари тубата отворена, без капачка, и тя, естествено, полетя. В стремежа си час по-скоро да измия окото си аз не забелязах какво е станало, а когато открих обърнатата туба, съдържанието ѝ вече беше изтекло в трюма.

На другия ден, моя стотен ден по море, се намирах на около 1400 мили източно от Кейптаун.

22 септември 1968 г., 100-тен ден

Последен ден на южната зима.

Със събуждането си открих, че напредваме на север — скочих и направих поворот. През нощта лошо си ударих лакътя, а освен това имам многобройни други контузии и око, което чука, тъй че се чувствувам, сякаш снощи съм се бил десет рунда с Касиус Клей. Вятърът е спаднал; вдигам още ветрила и се връщам в леглото. Там е топло и сравнително сухо, а моята умора е голяма. Събудих се отново в 14:00, за да разбера, че се надига нова буря, този път от северозапад, и в резултат се налага пак да обирам ветрила. Рифоването вече не е никак лесна работа. Ръцете ми са крайно изранени и покрити с пришки, поради което въртенето на ръкохватката е същински ад. Днес забелязах, че около седем сегарса (пръстени, с които ветрилото се захваща за гротмачтата) са се откачили или изпаднали — щом вятърът отслабне, първата ми работа ще е да се занимая с тях. Вдигнах се в 20:00 и си направих порция ризото, сетне полях стотния ден по море с кутия плодов сок и наново легнах. Този режим може да изглежда прекалено лентяйски, но аз исках да дам колкото е възможно по-голяма почивка на окото си; за да се добие някаква представа колко бях изтощен, ще кажа, че при всяко поредно лягане заспивах моментално и будилникът едва успяваше да ме събуди. Скоро времето би трябвало да се подобри, тъй като барометърът постоянно се вдига. Отпочинал добре, аз се надявах в близките дни да се занимая с някои от работите, които беше необходимо да свърша. Навих часовника да звъни малко след полунощ — може би тогава ще има възможност да се опънат още ветрила.

Очевидно се опитвах да се самоокуражавам със заглавията, вписани в дневника. Записката за 23 септември, сто и първия ми ден, започва с „Първият ден на пролетта, хей-хоп!“ и продължава:

Станах след полунощ и заварих значително по-тихо време; затуй вдигнах още ветрила и легнах пак. Събудих се отново малко след 07:00, за да разбера, че сме в пълно затишие и вятърът като че ли се кани за пореден път да обходи всички точки на компаса. Закусих набързо — кафе, конфитюр от сливи, — сетне направих наблюдения и свалих грота; за пръв път от началото на плаването това ветрило слезе от мачтата. Цяла сутрин се занимавах с укрепване на наличните сегарси и замяна на липсващите седем, два от които бяха останали при топа на мачтата. За целта използвах найлоново рибарско влакно, португалско производство, което бях купил от Лоренсо Маркеш, когато се отбихме там с кораба „Конгела“. Това влакно е по-качествено от произвежданите във Великобритания. Надявах се, че ще издържи. Свърших работа тъкмо навреме, за да взема меридианната височина. За два дни бяхме изминали 243 мили — не е толкова зле, като се има предвид, че вятърът на два пъти отслабва. За обед си сготвих ястие с къри. Ставам майстор на тази гозба, ала за по-добри резултати е необходим лук. Де да можех да готвя ориз; на миналото пътешествие Крис му бе хванал цаката. След това се залових за работа: смених фала на стаксела, понеже старият се беше протрил; натегнах лявата топова ванта; обиколих яхтата и смазах каквото сметнах за необходимо с масло и грес; също пристегнах палубния рим за левобордовия шкот на щормовия кливер. Римът и откъм десния борд се нуждаеше от укрепване, понеже непрекъснато излизаше, но там беше много мокро и го оставих за друг път. После пуснах агрегата: слава богу, тръгна въпреки получените удари от обръщането му в събота.

Акумулаторите се зареждаха безкрайно бавно — някъде явно имаше дефект, ала не можех да го открия. Отказах се да слушам вечер радио, за да пестя енергия. Току-що напълних агрегата отново с гориво — трето пълнене за днес, а акумулаторите още не са достигнали 1200; все пак вече наближават. Ще го оставя да работи, докато смелостта ми позволява, но няма да допусна повторение на съботното представление. Приличаше на сцена от „Залезът на боговете“; яхтата препуска лудо по вълните, които се разбиват в носа ѝ, а воят на вятъра в такелажа почти надмогва рева на лишения от заглушител агрегат.

Днес реших да запаля двигателя, тъй като повече от два месеца беше бездействувал. Първо се помъчих да го запаля ръчно и в усилието си дори изкривих дръжката на френския ключ, което ми подсказа каква сила упражнявах върху него, но така или иначе нищо не се получи. Проверих всички цилиндри — налятото масло не беше изтекло. Проверих скоростната кутия — беше чиста. Казах си, че при следващото затишие ще сваля стартера да видя дали причината за засечката не е там. Каквато и да бе повредата, грешката бе моя, че не го палех всеки ден. Вече ми се струпа толкова работа на главата, че трудно можех да я свърша наведнъж, дори да го нямаше това — едно нещо повече или по-малко, не е ли все едно!

Както очаквах, вятърът обходи всички точки на компаса и ако нещата се развиват според обичая, довечера ще се надигне нова буря — все пак днес времето ми позволи да се занимая с това-онова, за което съм му много благодарен.

Бих искал сега да поработя малко с книжа, но когато духа, писането не е лесно и макар че окото ми изглежда наред — в момента го чувствувам, сякаш само нещо ми е влязло вътре, — не ми се ще да рискувам, като чета или пиша на лампа.

Един ден по-късно като че ли станах доста приказлив:

25 септември 1968 г., 103-и ден

Събудих се в 08:00, за да открия, че се движим на северозапад. Не знам кога вятърът се е обърнал от юг-югоизток, понеже през по-голямата част от нощта спах, или по-скоро изкарах в просъница. Не спах добре и непрекъснато се будех, ала не напълно и без да съзнавам какво става около мен. Направих поворот и добавих известно количество ветрила; движението ни е крайно непохватно. Сутринта преваля, но аз не успях да събера никаква вода, защото ветрилата са навити на гиковете и почти всичкият дъжд изтича встрани поради неудобния ход на яхтата. За да се хване дъждовната вода трябва да са навити към подветрената страна на гиковете. Бизанът може да се рифова само по един начин и затова хваща вода единствено когато сме на ляв халс. В момента гротът се случи рифован по същия начин като бизана.

В продължение на десет минути окъпах секстанта на дъжда, а сетне извадих една памучна риза да го обърша. Ризата по чудо беше останала суха и от нея се разнасяше приятен аромат на сапун. Това извика у мен спомени за един живот, който вече почти напълно съм забравил, живот, при който хората всеки ден се потапят в специални съдове с гореща сладка вода — странен навик, който едва ли може да е здравословен, — спят на пружинени кревати с чисти бели чаршафи, обличат необикновени дрехи при лягане в леглото и най-чудатото от всичко, преди да седнат да ядат, прехвърлят храната си от готварската тенджера в чиния!

Помня, че веднъж четох в едно списание на застрахователна компания някакъв материал за „лошите“ дни на човек. Сигурно днес за мен е такъв ден. Следобед „Сухейли“ кротко направи поворот и понеже едва напредвахме, аз я оставих на ляв халс, за да събера дъждовна вода. Когато откачих пълната кофа, тя се изплъзна от ръката ми и падна на палубата. Успях да я уловя миг преди да замине зад борда. Имах всичко на всичко две кофи, та реших да се откажа от това начинание и обърнах халса. Вятър кажи-речи нямаше и човек трябваше да бъде бирманска богиня, за да запази равновесие (мъртвото вълнение силно клатеше и люлееше „Сухейли“), камо ли да върши нещо! Сетне ми се прииска да изпия паша кафе, но разбира се, и тук нещата тръгнаха наопаки. Първо сипах малко дървесен спирт в примуса, та да го загрея, ала той не се загря достатъчно и трябваше да добавя още спирт. Докато наливах, яхтата се накрени и аз политнах. Спиртът плисна от тенекията върху примуса и ръката ми. Тутакси избухна пламък, който съумях да потуша, преди да е нанесъл някакви щети, но междувременно спиртът в примуса естествено беше изгорял и трябваше да започна всичко отначало. Този път примусът се запали и аз сложих чайника да заври. До тоя момент примусът никога не беше се наклонявал застрашително, обаче сега кой знае защо се килна и чайникът се катурна, при което пламъкът угасна и литър сладка вода отиде зян. Вече наистина загубих самообладание, грабнах херметическата тенджера и я стоварих върху примуса — действие, което не се отрази добре и на двете съоръжения, ала на мен ми възвърна спокойствието и аз подех процедурата отново. Изглежда, бях всял ужас у всичко, защото този път мина без емоции и най-сетне сполучих да си сваря кафе. Струва ми се, успях да поставя взаимоотношенията ни с примуса на принципа, че щом искам от него да работи, за предпочитане е да работи, ако не желае да си има неприятности!

Докато се мотаех на палубата, забелязах, че на грота се е появила цепка. В момента нямах възможност да я закърпя както трябва, но за да не ѝ позволя да се удължи, все пак взех иглата и канапа за кърпене на ветрила. За половин час ми се удаде да направя четири бода — истинско постижение при това люлеене на яхтата.

Понастоящем „Сухейли“ се движи в посока между север и запад и проклет да съм, ако вдигна още ветрила в опит да подобря нещата — барометърът продължава да пада и аз съм готов да заложа последния си шилинг, че щом увелича ветрилната площ, вятърът тутакси ще се засили, а за да рифоваш грота с гаечен ключ, ти трябва цяла вечност.

Последната забележка за рифоването с гаечен ключ се отнася до загубата на рифоващата манивела, която бях изтървал зад борда преди няколко дни, подхлъзвайки се по мократа палуба. Да се рифова с помощта на гаечен ключ, се оказа крайно муден процес и аз реших да видя дали няма да мога да си приспособя нова манивела. Какви ли не идеи ми хрумнаха, но в края на краищата се спрях на варианта с такелажния винт, чиято вътрешна обиколка беше същата като тази на рифоващата манивела. Налагаше се винтът да придобие четвъртита форма; за да постигна това, прерязах долната му част наполовина и го нагрях на примуса до червено. После се заех да го изчукам, което не стана отведнъж, понеже металът изстиваше и трябваше да повторя неколкократно операцията, докато получа желаната форма. Накрая се наложи да изпиля малко ъглите, което ми отне време, ала в крайна сметка приспособлението стана. Проблема, каква да бъде ръкохватката, разреших, като извих винта и поставих в края му болт и… готово! Имах рифоваща манивела. Тази работа ми достави голямо удоволствие и ме доведе до неизказано добро разположение на духа.

Към края на септември вече бяхме изминали 3000 мили в Южния океан и загубих връзка с радио Кейптаун. Доколкото можех да разбера, моят предавател беше блокирал скоро след голямата буря. По предварителен план трябваше да се свържа с радиостанцията на Перт в Западна Австралия, ала не бях в състояние да установя контакт — когато на последния сеанс се опитах да вляза във връзка с Кейптаун, в продължение на половин час чувах как ме викат, но очевидно те не ме чуваха. Радио Кейптаун прояви голяма отзивчивост и ми оказа немалко съдействие при прехода ни през неговата зона и аз не желаех отношенията помежду ни да приключат така мълчаливо.

През следващия период с хубаво време разглобих предавателя, почистих наслоената сол и се помъчих да открия повредата, но със същия успех бих могъл да направя опит да съставя железопътно разписание: първо на първо, комуникационната схема приличаше на неизбродим лабиринт, и второ — аз не съм електротехник. Смених лампите и отново пробвах дали предава, ала предпазителите гръмнаха, преди да е потекла електроенергия в апарата. Два дни се мъчих да разбера какво му е на това чудо и накрая бях принуден да се призная за победен.

След като не успях да задействувам радиоапаратурата при сравнително по-благоприятните условия за връзка, каквито се създават извън зоната на нос Добра надежда, аз реших да предприема нов опит да запаля двигателя. Демонтирах електрическия стартер и пряко упражних натиск върху маховото колело. Изчислих, че ще трябва да предизвикам въртящ момент със сила поне половин тон, ако изобщо искам да помръдна маховика — това беше постигнато посредством сложна система от лостове, която би изпълнила Емет със страхопочитание. Основната трудност бе в намирането на опорни точки и в един етап от работата цялата система се срути и десният ми показалец бе резнат до кокал. Дезинфекцирах раната и сетне попих кръвта. Пластирът не искаше да се залепи за кожата и видях голям зор, докато превържа порязаното място. Накрая намерих чифт дебели кожени ръкавици, сложих ги и така поднових опитите си да „вразумя“ стартера. Този път маховикът мръдна, което ми донесе огромно облекчение, понеже кой знае какво щях да правя, ако не бях успял да го раздвижа. Да се разглоби целият двигател при това разбъркано море би било невъзможно:

Загубих четирийсет минути, додето направя един оборот, но после колелото взе да се върти по-леко и аз реших, че си струва да пробвам на автоматично запалване. За около една минута включих отделения стартер на резервните акумулатори, колкото да се уверя, че е наред и да му дам възможност да се разработи; след това го съединих с двигателя. Тръгна! Движи се. Бавно, тромаво, но се движи. Извадих свещите, тъй че да освободя стартера от усилието да преодолява компресията, и дизеловото гориво, което бях налял преди няколко дни, почна да излиза във вид на гъста мъгла. На бърза ръка се евакуирах от машинното отделение и извадих шишето с уиски. Ако и утре няма вятър, ще се помъча пак да запаля двигателя и ще го оставя да поработи час-два. Ще трябва да се преодолее грамадна въздушна тапа, а това винаги ми е създавало главоболия.

Тази вечер не се чувствувам ни най-малко изморен. Пуснах магнетофона и съм предоволен. Опитвам се да не мисля за пълната липса на ход. През деня хвърлих зад борда един празен книжен чувал от картофи, първият от трите свърши, и час и половина по-късно го видях отдалечен едва на 20 метра от яхтата!

1 октомври 1968 г., 109-и ден

Цял ден безветрие. Дневното колебание на барометричното налягане ми даде известни надежди — вятърът се вдига толкова бързо, — но въпреки поривите сутринта, които размърдаха яхтата, вятър имаше много малко и денонощният пробег от 81 мили красноречиво го показва.

Довечера в полунощ ще станат четири седмици, откакто пресякохме Гринуичкия меридиан, и би трябвало да се намираме на 66° източна дължина (приблизително на 600 мили западно от остров Св. Павел), т.е. бяхме преодолявали средно по 16,5 градуса на седмица, което в тази ширина прави 740 мили. През последните десет дни средната ни скорост бе паднала рязко. С това темпо ще стигнем Мелбърн на 6 ноември. Тази вечер вдигнах „Големия“, с обърнат долен край наляво; това малко подобри нещата, но ще бъда наистина доволен, когато спинакерът е готов. Занимавам се с него и по цял ден, ако съм свободен.

Снощи ми беше ужасно трудно да заспя; измъчвах се от мудното ни напредване — подобни неща много ме разстройват. Обикновено го забелязвах по краката си; имах чувството, че копнеят за движение — същото е, когато си се катерил цяла седмица в планините и краката ти толкова привикват на това действие, че не искат да го прекъснат. В 03:00 най-сетне заспах и се събудих малко след 09:00, тъкмо когато направихме поворот. Вятърът беше толкова оскъден, че дори под всички ветрила яхтата едва се влачеше…

С изключение на „Големия“, останалите ветрила сега са обърнати към десния борд, макар че би трябвало да се движим малко на юг. Причината за това несъответствие е във флюгерите на авторулевия — левобордовият действува по-добре от деснобордовия, който заяжда, и аз не мога да рискувам рулят да блокира при 270 квадратни метра ветрила на мачтите.

Днес се запъна и левобордовата фалова лебедка, тази, която използвам за вдигане на щормовия кливер и на „Големия“. Стъпил бях отгоре ѝ, за да мога да достигна подвижния плъзгач на гика, и не щеш ли, тя се завъртя въпреки спирачния механизъм. Безцеремонно бях отхвърлен встрани и се намерих на палубата. Надигнах се, мърморейки по адрес на родословието на фаловата лебедка, грабнах една отвертка и я атакувах фронтално. Спирачката проработи!

Носът на „Сухейли“ пак изглежда потопен във водата малко повече, отколкото трябва. Не знам защо — не съм прехвърлял никакви товари в предната част. Утре ще пресипя в пластмасовите туби част от бензина в тенекиите на бака. Налага се да внимавам с разхода на бензин — останали са ми само стотина литра и ако не успея да оправя двигателя, няма да имам запаси за произвеждане на електроенергия. Престанах да слушам радио с цел да пестя ток, но ми се струва, че така или иначе накрая ще бъда без радиовръзка за няколко седмици, ако въобще апаратурата издържи до края.

Прекрасна нощ: вятърът незначително се усили и в момента се движи с около 4 възела, навремени дори с 5. Грее ярка пълна луна. С малко късмет след месец по това време ще се намираме на няколко дни от Мелбърн. Тогава пак ще бъде пълнолуние и ако не друго, поне ще се забелязваме, в случаи, че около нас има кораби.

Хората говорят за пусто море и небе, ала от собствен опит съм установил, че в повечето случаи се забелязва все пак някакъв живот. Има безброй видове морски птици, които прекарват целия си живот, с изключение на размножителния период, далеч от сушата. По време на плаването ми най-често срещаните пернати бяха буревестникът и албатросът. Буревестникът изглежда прекалено пухкав и нежен, за да живее при такива безмилостни условия, и все пак дори при най-кошмарно време може да го видите как лети ниско над водата, при което незабавно реагира на променящия се въздушен поток — промени, причинени от вълните, надигащи се на сантиметри под него, — и протяга тънкото си, крехко краче, за да чувствува какво разстояние го дели от вълните. Старите моряци, които са наблюдавали как тия птици следват дирята на техните кораби за къшей отпадъчна храна, ги наричали „пилците на мама Кари“ — наименование, което вероятно произхожда от „Мадре кара“ или „Матер кара“, т.е. Скъпата майка, или Дева Мария.

Албатросите са едни от най-изящните птици. Гледах ги как без усилие размахват крилете си срещу силния вятър, а сетне се обръщат и планират по него ниско над вълните. Преди да ги разгледате отблизо, никога не може да оцените големината им. Размах на крилете от 180 до 240 см се смята за нещо обикновено. През по-голямата част от плаването бях оставил зад кърмата да се влачи влакно с рибарска кука и стръв на края, която така неудържимо изкушаваше албатросите, че аз се принудих да махна куката, за да не се наранят, но примамката запазих, защото птиците ми доставяха огромно развлечение. Те, изглежда, не разбираха, че стръвта се движи, понеже кацаха на водата и се опитваха да клъвнат примамката, обикновено без успех; сетне се вдигаха над повърхността с полуразперени криле и кръжаха, надавайки раздразнени крясъци. По настроение цялата картина много напомняше на историите с патока Доналд и често пъти лудориите на албатросите ме караха да избухвам в смях. Само не можах да проумея защо не обръщат внимание на консервираното говеждо месо, което им хвърлях!

Когато е кацнал на водата, албатросът прилича досущ на дронт^[1]. Албатросите често спят върху морската повърхност и неведнъж по време на плаването около носа на яхтата настъпваше ненадеен смут, причинен от внезапното събуждане на някой албатрос, смушкан нелюбезно от „Сухейли“. Струва ми се, че тия птици дремят дори във въздуха, защото веднъж една се блъсна право в мачтата. Ударът разтърси цялата яхта и ме застави да се втурна презглава на палубата, където се появих тъкмо навреме, за да видя как албатросът се съвзе на няколко крачки от водата и отлетя нехайно, сякаш нищо не се е случило. Във връзка с албатросите има какви ли не суеверия. Едно от тях е, че моряците никога не бива да ги убиват. Ала то трябва да е сравнително ново, защото едно от названията, дадени на вид, който се среща в Южния океан, е „овча кожа“ — прозвище от времето, когато моряците са си правели жакети, украсени с пера от албатрос.

За да се отдели от морската повърхност, албатросът се нуждае от засилване и в усилието си да се издигне във въздуха прилича на тежко натоварен бомбардировач, който набира скорост по пистата. В епохата на големите баркове с метален корпус, плавали до Индия, Китай, Австралия и обратно, любимо забавление на моряците е било да уловят някой албатрос за галеник. Можели да го пускат свободно да ходи по палубата, тъй като фалшбордът не му позволявал да отлети, обаче злият му нрав и острият клюн не са особено подходящи достойнства за един галеник.

Лично аз никога не се опитах да хвана или убия албатрос. Тъй като бях сам-самичък сред една враждебна действителност, струва ми се, изпитвах близост с всяко живо същество — въпреки че положително щях да прибягна към лов, ако бях закъсал за храна.

Редовни гости ни бяха делфините и китовете. Винаги посрещах с радост делфините — освен че ме привличаха като топлокръвни същества с изключително висока интелигентност, голяма наслада бе за мен да ги наблюдавам как профучават край яхтата и маневрират с такава пъргавина, че изобщо не се докосват помежду си, макар и морето да изглежда задръстено от тях. От китовете обаче се боях. Срещнах много екземпляри от различни видове, повечето по-големи от „Сухейли“, та трябваше да се моля любопитството им да не ги подтикне да се приближат прекалено много до нас. За един едър син кит няма да е необходимо особено усилие, за да обърне яхта с размерите на „Сухейли“. Но както бе и с птиците, и с делфините, винаги малко се натъжавах, когато китовете си отидат, независимо че не можехме да общуваме, чувствувах, че трудностите пред нас са общи.

Все още не се съмнявах в точността на моя секстант. Въпреки че рядко ми се налагаше да правя корекция в курса, оставаше опасението, че все пак има малка грешка, която макар и да не се проявяваше при досегашните географски дължини, постепенно нараства с увеличаването на наблюдаваната меридианна височина. Приблизително по средата на пътя между нос Добра надежда и Австралия се намират две самотни островчета: Амстердам и Св. Павел. Реших да проверя навигацията си, като се отправя към островите, за да видя дали ще ги забележа, когато очаквам. Ала едва бях взел това решение и жалкият през последните няколко дни вятър се усили от север и за да развия колкото е възможно по-голяма скорост, трябваше да държа курс, който ме отпрати доста на юг от островите. Нямаше особено значение, понеже така или иначе щях да разбера дали имам грешка, щом наближа Мелбърн, но ми се струва, че лекото разочарование, което изпитах, най-вече се дължеше на факта, че много ми се щеше да зърна тези два абсолютно необитаеми острова.

В продължение на четири дни плавахме бързо. Оставих просторния летящ кливер, „Големия“, вдигнат дотолкова, доколкото ми позволяваше смелостта, всъщност повече, отколкото трябваше, защото загубих повече от половин час за прибирането му, след като най-сетне реших, че вятърът се е вдигнал достатъчно. Това ветрило не е лесно за сваляне и при най-благоприятни условия, понеже е много здраво закрепено за края на бушприта, а тази обвръзка трябва да се освободи, преди да можеш да започнеш спускането на ветрилото. Изхитрил се бях да вържа късо въже за външния край на ветрилото, тъй че с негова помощ да го обирам, ала в случай че яхтата се отклони от курса и ветрилото се издуе, въжето тозчас щеше да бъде изтръгнато от ръцете ми. В момента бях допълнително затруднен от раната си на ръката, която се мъчех да опазя; обаче въжето я разкървави твърде скоро и ме отърва от мисълта да се грижа за нея. Дотогава ветрилото вече се беше издуло извън обсега ми на действие, а аз нямах сили да го изтегля, затуй просто отдадох фала и се помъчих да го придърпам, преди да е отишло във водата. Не бях достатъчно бърз и дори нищожната част от ветрилото, която попадна в морето, се оказа твърде тежка за мен, така че целият кливер се изплъзна от ръцете ми.

Междувременно мускулите ми бяха натежали като олово и се задъхвах от усилие, но или трябваше да прибера ветрилото, или да го жертвувам. Не можех да оставя „Сухейли“ да тегли тая гигантска плаваща котва, иначе нещо неминуемо щеше да се счупи. Криво-ляво успях да придърпам единия край на палубата, освободих го от такелажа и го пуснах отново в морето. По този начин напрежението намаля, понеже освободеният край сега се отдалечи назад към кърмата. Повторно напрегнах всичките си сили и сантиметър по сантиметър изтеглих кливера на борда. Към края на борбата пръстите ми вече изобщо не държаха, капчица сила не беше останала в тях и аз трябваше да боравя с ръцете си като с куки. Вятърът на няколко пъти подемаше спасената част от ветрилото на палубата, издуваше го и ме омотаваше цял в него, та се налагаше да сядам отгоре му, за да го задържа. Най-сетне целият кливер беше на борда; сгънах го на две на три и се друснах съсипан върху купа. Сигурно съм седял така пет минути. Бях напълно изтощен и дори нямах сила сега, когато опасността отмина, да вдигна ветрилото и да го сваля долу.

Вятърът не спираше и затрудняваше живота ми, ала аз се научих как да поддържам висок дух:

5 октомври 1968 г., 113-и ден

Движим се добре; тази сутрин ми отиде един час, додето успея да си приготвя малко овесена каша; първо се обърна чайникът, после разсипах захар върху радиото. За щастие последното злополучие ме извади от равновесие, та ми се удаде все пак да си направя каша.

През по-голямата част от деня държах магнетофона включен, да ми свири; с него каютата изглежда по-уютна и не толкова празна. Жалко наистина, че нямах време да направя повече записи, преди да отплавам — вече знам думите на всички песни. Едно нещо ме смущава. Не мога да разбера първия стих на „Аз съм пиратски крал“; надявам се, че Кей знае тая песен, та ще можем да я включим в нашия репертоар за плаването от Фалмът до Лондон. Боже, как мечтая за това пътуване. Ще се заредим с бира и ще вземем курс към плитчината Паркър, южно от Дъндженес. Така ще бъдем далеч от корабния трафик.

Ще ми се морето да се успокои поне малко. Необходима ми е промяна. Всеки път, щом се загледам в килватера, си мисля за другите кораби и колко по-големи са браздите, които оставят. С това темпо ще съм щастлив, ако стигнем Мелбърн към 7 ноември — макар и да е късно.

А на другата вечер, както си лежах в койката, изведнъж нещо се стовари със страшен трясък върху покрива на каютата. Погледнах през светлинния люк и забелязах, че гикът на грота е паднал много по-ниско от обичайно. Премалял, аз се изкатерих на палубата и открих това, от което се боях най-много — гротовият патентриф се беше счупил.

6 октомври 1968 г., 114-и ден

01:30. И така, може би това е краят на цялата история. Все още не знам; трябва да премисля. Както се и опасявах, челюстта на гротовия патентриф се е разцепила. Току-що се върнах в каютата, след като вързах края на гика за мачтата и взех три рифа с помощта на рифщерите. Все още можем да плаваме нормално, ала ако възникнат допълнителни затруднения, нещата ще се усложнят: сега мога да рифовам грота най-много с три рифа — ако се наложи да го обера повече, ще трябва направо да го прибера. Не се чувствувах особено унил, нито дори ядосан. Явно си давах сметка, че случилото се беше неизбежно; във всеки случай го приемах за такова. Предполагах, че ще съумея да приспособя нещо, но точно какво — в момента не знаех. Защо не оставих на борда някои вехтории от предишното плаване? — дойде ми наум нещо, което би било идеален заместител. Но както и да е, изпивам чашка бренди и после си лягам — ще се моля да не направим поворот. За да стане още по-забавно, барометърът пада. Ако поговорката, че злините идват по три наведнъж, е вярна, значи вече можем да бъдем спокойни — това е третото нещо, което се счупи.

Спах до 08:30. Цяла сутрин беше прекалено ветровито и изобщо не помислих за развързване на откачения гик; прекарах времето в търсене на болтове и парчетии, които биха могли да ми послужат при поправката на патентрифа. Най-простото решение, изглежда, бе да се пробие старата челюст и да се фиксира към пръстена на мачтата. Така гикът пак би могъл да се върти. Подир пладне условията се подобриха за известно време и аз можах да сваля челюстта. Съединителната част на челюстта се счупи на мястото, където се приковава. Цял следобед пробивах останките от нея. Сега вече се отказвам, защото не виждам добре и ми останаха здрави само три свредела. Гнездото на съединителната част стига на около 6 милиметра от края на метала, което облекчава задачата ми, понеже самите челюсти изглеждат закалени. Най-големият ми свредел е с диаметър 6 мм, тъй че ще трябва да изпиля последното парче. Доста време ще ми отнеме цялата тая работа. Атмосферните условия не ми съдействуват. Вятърът все още е силен, а при това поведение на барометъра, който продължава да пада, възможно е само да се засили още повече. Вълните са неприятни и ние се клатушкаме много. В движението си „Сухейли“ се колебае между изток и юг. Цяло чудо е, че нищо не се е скъсало досега. Талазите непрестанно ни подмятат и средно всеки пет минути някоя вълна се разбива върху яхтата.

Вече втори ден не успявам да видя слънцето и един бог знае къде сме. Във всеки случай трябва да сме доста на юг от островите.

Тази вечер се чувствувам изморен и малко потиснат. Това безкрайно блъскане ме тормози; „Сухейли“ е здрава яхта, но всичко си има предел. Пак не ми върви: снощи се подхлъзнах при бизана и лакътят ми попадна в една закърпена цепка, при което шевовете се скъсаха. Струва ми се, че сега не съм способен да насмогна на работата, която непрекъснато ми се отваря; ще ми се да съм бодър и да имам няколко дни прилично време.

В допълнение към неприятностите вятърът се задържа силен, тъй че не бях в състояние да се заема с поправките.

7 октомври 1968 г., 115-и ден

Събудих се в 06:00 и проверих курса (който бе на югоизток); преди отново да се мушна в чувала. Дремах до 06:35, когато вятърът се усили и ходът на яхтата стана неравен. Както бях уморен и малко объркан, ми трябваше цяла минута, за да се убедя, че просто не съм проверил добре курса при първото си ставане. Погледнах компаса и тутакси скочих от леглото. Съвсем явно напредвахме на север. Качих се на палубата и се огледах. Морето вече беше побеляло от пяна и като че ли продължаваше да се влошава. Чувствувах как вятърът се засилва. Бързо свалих стаксела, обрах по-голямата част от бизана и после направих поворот, като гледах да бъда колкото е възможно по-внимателен с гика на грота. Навън беше мразовито; температурата всъщност бе плюс 4 градуса по Целзий, ала при сила на вятъра 10 бала студът е трудно поносим. Шмугнах се долу и измъкнах четвърт бутилка бренди, която ми помогна да се почувствувам по-добре, и сетне се върнах на палубата. Гротът бе почнал да се цепи по шкаторината, затова го свалих и яхтата заплава далеч по-успешно, макар че продължаваше да се движи твърде бързо за мен, особено при тия мръсни насрещни вълни. Прибрах и останалата част от бизана, като оставих вдигнат само щормовия кливер, а после хвърлих оранжевия перлин със завързани краища за борда. Въжето и в покой можеше да плава по водата, но сега летеше! Вързах една осморка на гротшкота и го пуснах зад борда, сетне направих същото с шкотите на бизана, кливера и щормовия кливер. Край яхтата се образува едва ли не килим от въжета! Междувременно барометърът беше започнал да се вдига. В 06:40 показваше 1008, в 09:00 — 1010, което бе успокояващо. „Сухейли“ изглеждаше съвсем наред и аз слязох в каютата да си налея чаша кафе от термоса. Беше поизстинало, та го подгрях естествено с остатъка от брендито. Изядох половин пакет фурми, три шепи фъстъци и шест стимулиращи храносмилането бисквити и тъкмо се канех да се пъхна някъде на топло, когато ни шибна една напречна вълна. Накренихме се на около 90 градуса и се изправихме моментално. Доста неща се поразместиха, ала не чак дотам като при предишния случай. Проверих положението на палубата — всичко беше стабилно, затуй прибрах каквото имаше и се настаних в спалния чувал. Не ми оставаше нищо друго, освен да бездействувам и да се моля за по-добри дни. Станах отново в 11:00, когато вятърът вече бе отслабнал значително — силата му падна до около 7 бала — и се заех да вдигна стаксела, също вдигнах малко от бизана. „Сухейли“ не се нуждаеше повече от въжетата зад борда, затова прибрах и тях. Не можех да се занимавам с грота, защото на палубата беше прекалено мокро и по тази причина се залових с челюстите на патентрифа. Извадих късмет, че намерих още един свредел, хем остър, а скоро открих и нещо друго: челюстите не бяха закалени; затруднението идваше от тъпите свредели. В 17:00 поправката беше завършена; монтирах патентрифа и върнах гротгика на мястото му. Само един от зъбците му се беше повредил от удрянето в мачтата, но се оправи, след като го изпилих.

Единствените ми болтове, които можеха да свършат работа, не бяха достатъчно дълги, за да обхванат и двете скоби на мачтата, и просто трябваше да се надявам, че едната скоба ще издържи напрежението. Използваните болтове получих от татко във Фалмът. Джим (Френд) ги намерил у дома и ги пратил по него. Не знам какво щях да правя без тях.

Щом свърших с патентрифа, почнах да кърпя ветрилото. Успях да съшия двата края и средата на цепката, преди да се смрачи, но тъй като не исках да губя цели дванайсет часа в плаване без грот, реших да вдигна ветрилото така. Голям зор видях, докато се оправя: най-напред шегелът, който бях сложил на шарнирното съединение, се заклещи в гиковия обтегач. После се случи неизбежното. Една вълна ни удари и всичко се обърна с главата надолу. Мокър бях до кости, но щастлив, че не ме отнесе. Освободих халката и отново се впрегнах на работа, ала сега ръкохватката на фаловата лебедка мълниеносно се развъртя и ме цапардоса по китката. Гадният стопор пак беше изпуснал. Пред очите ми причерня, болеше зверски. Раздвижих пръстите си, да видя дали има счупване; движеха се свободно, но преди да продължа, слязох долу и превързах китката, която вече се бе подула. Силният удар, който освен това беше на голо, разкъса и кожата. Изрекох немалко „ласкави“ слова по адрес на фаловите лебедки и тяхното родословие и щом болката стана поносима, излязох на палубата и довърших вдигането на грота, при което се отнасях към лебедката с явно страхопочитание.

Вече бе 20:30 часа, а аз бях премръзнал, мокър и гладен, затова побързах да се прибера в каютата, пуснах „отоплението“ и се преоблякох. После си приготвих една консерва веста ризото, която беше ужасно вкусна. Трябваше да взема повече от този вид ястие. Толкова е подходящо. След като се нахраних, посегнах към бутилката с уиски, но в последния момент реших, че повече се нуждая от чаша силно какао; после си легнах.

Здравият сън е в състояние да направи чудеса и на другия ден аз отново бях бодър и весел.

8 октомври 1968 г., 116-и ден

Днес открих, че сиренето притежава магнетични свойства! Не очаквам научният свят да ахне при това мое откритие, което все пак не бих поставил на една плоскост с Нютоновото откритие за земното притегляне. Но то си е крайно важно и интересно откритие. И за да не бъде потомството в неведение как е станало, ще го опиша подробно. (Оркестърът свири туш! Започва тихо подрънкване на китара!) Подреждах някакви консерви в шкафчетата, които ползвах ежедневно в камбуза, и както обикновено сложих маслото и сиренето в шкафа над камбуза (където Кен казваше, че е твърде топло да се държат мазнини, и аз го признавах, но навика си не промених, защото винаги съм държал животинските продукти там!). Свърших си работата и погледнах курса по каютния компас. За мое удивление (ускорен ритъм на китарата) сочеше 60 градуса встрани от курса. Вдигнах очи към слънцето — не беше се помръднало, забележимо, искам да кажа, и тъй като имам бърза мисъл, веднага прецених, че това отклонение трябва да е предизвикано от току-що поставените консерви в шкафа, който — би трябвало да обясня по-рано — се намира непосредствено зад компаса. Преместих маслото — никаква промяна, после преместих сиренето (звукът на китарите достига кресчендо) и… стрелката на компаса се завъртя с пълни 60 градуса. Сетне направих експерименти с конфитюр, месо, кафе, сол, витамини и други продукти, но без никакъв ефект. Значи сиренето е магнетично — quod erat demonstrandum (което и трябваше да се докаже).

Тази вечер отново слушам Джилбърт и Съливан; в момента се разхождам по отрупания с цветя Пикадили, с мак или лилия в моята клета, проклета ръчица!

На 13 октомври имах чувството, че това е краят. Вятърът духаше с цели 10 бала и ние плавахме под щормовия кливер, когато от юг почнаха да прииждат грамадни вълни и да блъскат „Сухейли“ със зашеметяваща мощ. По-лошо време досега никога не бях преживявал и ужасяващите сътресения при всеки удар на вълните в корпуса ме убеждаваха, че яхтата не ще издържи дълго. Въобще не виждах как може да се понесе такова непрестанно мъчение. Вода течеше в помещенията като от чешма, навред из каютата откривах пролуки, за които изобщо не подозирах до момента.

Интересно е как действува човешкият ум в подобни ситуации. Помня обхваналата ме натрапчива мисъл, че всеки момент яхтата може да стане на пух и прах и затова е по-добре да приготвя спасителния сал: Австралия е на няколко хиляди мили, но ветровете и теченията ще тикат сала натам и накрая все ще се добера до брега. Ще взема със себе си храна, вода… каквото мога, а също и дингито с греблата, с което ще се придвижа малко по на север, за да съм сигурен, че ще уцеля сушата и няма да пропусна Австралия, продължавайки обиколката около света по южните ширини. По някаква неосъзната причина се сетих и за поезия, в паметта ми изплуваха думите от баладата на Робърт Сървис „Малодушният“:

Когато си сред пустоша и от страх трепериш,

и Смъртта в очи те гледа

и се гърчиш изтощен, глас предателски ти шушне:

„Запъни револвера си и… умри.“

Ала човешкият закон ти повелява: „Докрай се ти бори“ —

и самопогубването е възпряно.

И в беда, и в глад, о, тъй лесно е да сложиш кръст,

трудно е поднесеният за закуска ад да се преглътне.

Мисля, че тия стихове ме спасиха. Заставиха ме да се опомня. За какъв дявол съм седнал да стягам спасителния сал? Яхтата още не е почнала да потъва, пък и не всичко съм опитал, за да предотвратя катастрофата. Върнах се на палубата и заоглеждах морето. Характерът на вълнението леко се променяше. Сега преобладаваха грамадни талази, идващи от югозапад, докато старите вълни от север бяха сплескани от вятъра. „Сухейли“ посрещаше странично тези големи вълни и ако успеех да я завъртя с кърмата към тях, може би нещата щяха да се оправят.

Трябваше да избера дали да хвърля още перлини от кърмата, или да обърна яхтата и да пусна плаващата котва отпред. „Сухейли“ лежеше почти на траверс и тъкмо поради тази причина вълните ѝ нанасяха такива тежки удари. Реших да не прибягвам до плаващата котва, понеже носът на „Сухейли“ не е особено подходящ за целта — бушпритът и такелажът му пречат. Затуй извадих синия полипропиленов перлин и хвърлих цялата бухта зад кърмата, след като вързах двата края за кингпоста отпред. Въжето отиде сякаш чак до хоризонта, но все пак придърпа кърмата срещу вятъра. При това яхтата се отклони малко от курса и от това щормовият кливер започна да се мята насам-натам с ужасяващо плющене, та се наложи да натегна и двата шкота, което всъщност спомогна да задържа носа успешно по вятъра. Безпокоях се донякъде за двата руля, ала въпреки че вълните бяха много големи и преминаваха доста бързо, системата за управление изглеждаше наред. Оранжевият перлин, който се носеше сравнително близо до яхтата, като че ли успяваше да пречупва едва забележимо гребените. Ала промяната, която внесе синият перлин, беше направо удивителна. Преди да го пусна, яхтата се гърчеше косо на вълните и получаваше жестоки удари, а сега изведнъж се успокои, обърнала кърма към надигащите се талази, които само от време на време заливаха палубата. На два пъти вълни се разбиха върху кърмата, ала ударите не бяха тежки. Налагаше се често да изпомпвам трюмовете — горе-долу на всеки два часа, но щом обърнах яхтата, това вече не бе необходимо. Сутринта се опитах да запечатам левобордория шкаф в кокпита, понеже оттам проникваше вода в машинното. При всяко накреняване около пет литра се изливаха долу, което обяснява защо трябваше да изпомпвам толкова често. Четирите туби с нафта все още са в кокпита. Едната е празна и служи само за опора на другите. От тях една се напълни с вода, която изтика нафтата навън. Запушалката не беше добра. Изхвърлих тази туба зад борда (потъна моментално), за да си направя място, и запуших наново с парцали долната дупка, откъдето проникваше вода. Ала с това проблемът бе решен едва наполовина, понеже повечето вода влизаше през капака на шкафа, тъй че се принудих да го закова и сетне го накалафатих. Това донякъде помогна.

Не ми е напълно ясно защо по обед изпаднах в такова пораженческо настроение. Обхванат бях от него, след като пуснах оранжевия перлин, ала преди да опитам със синия, т.е. преди да съм изчерпал всички възможности. Може би причината е в това, че се чувствувам крайно изтощен, а пък и данните на барометъра не са никак окуражаващи. Освен всичко и понесените от яхтата удари бяха изключително тежки. След един от тях бях убеден, че корпусът се е пробил. На палубата беше студено, аз бях вир-вода и през последните няколко дни не се бях хранил пълноценно.

Тази вечер се чувствувам по-добре; току-що изядох една порция къри, но съм страшно изморен. Яхтата се движи без проблеми и вятърът като че ли поотслабва. Преди малко бях на палубата — бакът е сух! Обнадежден, отивам да си легна. Тая неизвестност наистина ти играе по нервите — никога не можеш да предвидиш кога яхтата ще бъде ударена от голяма вълна, защото е толкова тъмно, че успяваш да видиш вълните едва когато надвиснат над тебе. Също не можеш и да ги чуеш — воят на вятъра е прекалено силен.

На другата сутрин се събудих със схванат кръст, а в основата на гръбначния стълб имах синина колкото топка за крикет. Не знам как съм я получил, но блъскането предишния ден не беше никак малко и когато човек е зает, не обръща внимание на ударите. Сега пред мен стоеше тежката задача да изтегля обратно на борда плетеницата от перлини — 220 метра полипропиленово въже с диаметър 5 сантиметра, влачено със скорост 3 възела, тежи много, и за да изтегля само единия перлин, ми бяха потребни двайсет минути.

Автоматичното управление взе отново да ми причинява главоболия. Беше стегнато и действуваше мудно, а сетне почна да се движи само на тласъци. Това означаваше, че ще се наложи значителна част от времето да управлявам аз. Бележките ми в дневника станаха по-кратки, защото се изморявах прекомерно и щом слезех в каютата, единственото ми желание бе да се просна на койката. Храненето представляваше друг проблем. Загубих апетит и мисълта за усилието, което трябваше да вложа, за да си приготвя храна, съвсем убиваше чувството ми за глад. Щормовете продължаваха да се редуват и накрая се отправих на север, да търся по-благоприятно време. Повредата на патентрифа ме тревожеше; смятах, че щом той можа да се счупи, значи е възможно и други неща да последват примера му — неумолимата логика на тия съждения страшно ме изнервяше. Нуждаех се от почивка и време, за да проверя всичко. Също исках, ако е възможно, да вляза във връзка с някой минаващ кораб и понеже параходните пътища са на север от ветроходните, отправяйки се на север, аз се надявах да убия с един куршум два заека.

В момента се намирахме на около 500 мили от Австралия; независимо от суровото и неприятно време, напредвахме отлично и вече започнах да хващам радиостанциите в Западна Австралия. В течение съм на най-новите световни събития и цените на местната вълна; при всяко включване на радиото попадах на новини от стоковата борса и след няколко дни бях в състояние да дам пълни сведения за курса на всяка една стока.

Въпреки подобрилите се метеорологични условия, на 23 октомври авторулевият се счупи отново, след като вече бяхме навлезли значително в Големия австралийски залив. Ала най-лошото бе, че повечето съставни части на устройството се загубиха и не остана нищо, с което бих могъл някак си да скърпя положението. Времето беше твърде лошо, за да монтирам веднага поправения оригинален рул, тъй че се наложи един ден да управлявам аз. В допълнение към неприятностите ми една от горелките на примуса взе да изпуска газ и трябваше да я изолирам. По този начин останах само с една горелка, която трябваше да издържи до края на плаването, ако исках да имам топла храна и кафе. Бих могъл да изкарам без топла храна, но не и без кафе. Разправят, че съм бил непоносим, преди да изпия сутрешното си кафе!

На следващия ден успях да монтирам единствения авторул, с който разполагах. Този път изобщо не направих опит да го напъхам в жлеба от палубата, ами направо се хвърлих зад борда и го свързах на място. Така извършената операция бе много по-проста и по-бърза, но водата беше ледена и при гмуркането дъхът ми спря. Щом излязох, тутакси се втурнах (както обикновено) да проверя колко течност е останала в бутилката с бренди. Рулят вибрираше лошо и за да го укротя, затегнах с въжени обвръзки оста му, тъй че да не мърда. По този начин устройството стана доста трудно подвижно, но все пак действуваше, макар и да се питах докога. С цел да намаля напрежението върху него, аз не позволявах на яхтата да развие скоростта, на която бе способна, ала дори и така рулят пак нямаше да издържи дълго. Чудех се какво ще правя, когато излезе от строя, но тази мисъл беше потискаща и затуй реших да мисля за други неща.

Бележката в дневника за следващия ден, 25 октомври, когато се намирахме на 450 мили източно-югоизточно от нос Лиулин, започва със следното:

УРАА!

Днес в 17:30 видяхме кораб — „Куринга“ от Мелбърн. Тъкмо бях привършил едно писмо и случайно хвърлих поглед през предния люк, при което съзрях надстройката. Изскочих на палубата и наистина на около три мили от нас се виждаше кораб. Бях изчислил, че ще достигнем морския път около 17:00 часа и бях готов да стоя цяла нощ буден, ако е необходимо, но да зърнеш кораб трийсет минути преди да навлезеш в трафика, е удивителен късмет. Втурнах се обратно в каютата, грабнах пушката, заредих я и дадох три изстрела. Още по обяд бях издигнал MIK (според международната кодова сигнализация: „Моля, съобщете за мен с радиограма в Лойд“) и сега поразместих флагчетата, за да се виждат по-добре. Отначало корабът в далечината изобщо не реагира, после, след като изстрелях останалите патрони в пълнителя, се обърна и тръгна към мен. Когато наближи, изсвири веднъж със сирената и сетне вдигна ответното флагче, което означаваше, че са приели сигнала ми. Ако не друго, поне хората у дома ще знаят, че съм жив и здрав. Измъкнах сирената и изпратих сигнала „Всичко е наред“, който се надявах, че са приели. Корабът приближи на около кабелт, после се обърна и се върна за оглед. Фактът, че постъпи така, подсказва, че на борда са разбрали кои сме. А това от своя страна ми даде основание да вярвам, че вестта за нашата среща бързо ще се разпространи. Боя се, че „Сухейли“ не изглеждаше особено спретната. Днес трябваше да поработя на палубата, вместо да се заглавиквам с радиото. Всъщност свърших някои работи и на палубата. Освен това изключих клапана на тоалетната, понеже не я използвам.

В действителност за WC ми служеше една кофа. Тя беше много по-удобна, макар че трябваше да внимавам да не я катурна.