Робин Нокс-Джонстън
Светът, който ми принадлежи (5)

От Мелбърн до Отаго

10 ноември 1968 г., (148-и ден)

20 ноември 1968 г., (159-и ден)

По някаква необяснима причина времето сега стана много топло и тихо; два-три дни мудно се влачехме по курса и аз имах възможност да оправя нанесените до момента поражения. А почнах и да добивам наново слънчев загар — Южният океан беше видял сметката на предишния ми тен.

Една сутрин се събудих и надуших типичния аромат на суша, или — както казват хората на брега — миризмата на море. В действителност това е миризмата на морския бряг, тъй че и мореплавателите, и крайбрежните жители са прави донякъде. Този ден въздухът гъмжеше от насекоми, включително и много пеперуди, и аз тутакси взех да се безпокоя за качеството на навигацията си. Фактът, че съзрях „Куринга“ точно там, където очаквах да минава корабният трафик, ми вдъхна увереност в секстанта, но сега почнах да се съмнявам дали наистина съм пресякъл корабния трафик, както предполагах. Може би се намирах на стотина мили встрани от него. Накрая установих, че ароматът на морския бряг идва от водораслите, обрасли по „Сухейли“; жаркото слънце ги беше изсушило, поради което те се бяха размирисали. Насекомите обаче ме тревожеха. Нерядко насекоми се появяват на уж невъзможно големи разстояния от сушата. При своето околосветско плаване с кораба „Бийгъл“ Чарлз Дарвин открил паяци по всички части на такелажа в момент, когато южноамериканският бряг отстоял на стотици мили. Той предположил, че насекомите били отнесени в морето от ветровете, които духат от брега. Напълно е възможно — паяците на Дарвин са били малки, а аз се намирах на шейсет мили от Австралийския континент и имах за компания големи пеперуди. Същия ден с изключително старание направих нови наблюдения, но данните от тях само потвърдиха, че се намирам там, където предполагах, и в крайна сметка стигнах до заключението, че не аз, а пеперудите нещо са сгрешили.

Вечерта забелязах няколко делфина от вида морска свиня, които плуваха около носа на яхтата, и се втурнах с фотоапарат в ръка, за да ги снимам, щом изскочат в цял ръст от водата. В книгата на единбургския херцог „Птици от Британия“ има една снимка на делфинова опашка миг преди да изчезне в морето, а отдолу се чете надпис: „Изпуснах го“. След като прочетох тази книга, ме обхвана изгаряща амбиция да фотографирам морска свиня в скок над повърхността и самодоволно да изпратя снимката на автора. Сега и аз не успях да заснема делфините, но като се обърнах да ида на кърмата, съзрях три кита, които плуваха в дирята на „Сухейли“. Едва по-късно установих, че на снимките, където би трябвало да бъдат китовете, се вижда само море!

Постепенно започна да ме обхваща вълнение при мисълта, че скоро ще стигна Мелбърн, ще се видя отново с Брюс и ще получа вести от дома. Ала до момента не бях чул по радиото съобщение за срещата ми с „Куринга“, въпреки че редовно слушах осведомителните бюлетини. Причината очевидно бе в това, че събитието не заслужава чак толкова голямо внимание от страна на средствата за масова информация, но аз бях обезпокоен, защото ако „Куринга“ не бе известила за мен, нямаше да ме посрещнат край Мелбърн. Няколко дни по-късно забелязах друг кораб и макар че възпламених една ръчна сигнална ракета, при което обгорих ръката си, екипажът не прояви никакъв интерес и в резултат въодушевлението ми полека-лека взе да се заменя с униние. Настроението ми не се оправи и на следващия ден, когато се счупи румпелът.

2 ноември 1968 г., 141-ви ден

03:20. Едва бях легнал и още дори не бях се унесъл, когато яхтата почна яко да се клатушка. Станах с намерение да направя някаква промяна и открих, че румпелът не е на мястото си — беше се изтръгнал от главата на руля. Голям зор видях, додето сваля главата, при което загубих един чук. След това не успях да я наглася както трябва, но ме е страх да я набивам прекалено много. Не знам какво да правя по-нататък. Фактът, че не мога да управлявам, естествено, не помага с нищо и през цялото време вълните ме заливат. Минаха повече от четирийсет минути, преди да монтирам резервния румпел. Обрах част от ветрилата и сега ходът на яхтата се облекчи, но контролът ми върху курса е твърде слаб. Като отчитам състоянието си в момента, смятам, че ще преустановя плаването в Мелбърн. Достатъчно беше. Изморен съм, по-право изтощен, освен това съм и безпомощен, защото каквото и да предприема, не мога да променя положението с курса и ме е страх даже да предположа коя ще бъде следващата счупена част. Двигателят продължава да си стои разглобен и в него прониква вода, ала аз не съм в състояние да събера сили, за да го оправя.

19:30. Сега попаднахме в безветрие. Хайде, господи, дай ми малко отдих, седмици вече ме преследват само щилове и бури; какво ще кажеш за ден-два постоянен вятър — колкото за разнообразие?

Днес следобед се опитах да си почина, но не успях, понеже постоянно се отклонявахме от курса. И продължаваме да се отклоняваме. Смятам довечера да се понапия, та да съм сигурен, че ще си отпочина истински. Докато пиша тия редове, яхтата се отклони на 120 градуса. „Адмирала“ се върти безцелно и доколкото мога да разбера, не реагира на нищо; не забравяйте, че няма нито вятър, нито вълнение.

Снощи поставих една електрическа крушка в петролната лампа, понеже пламъкът все гаснеше. Не разполагам с ни една добра петролна лампа. Тази бира е чудесна, трябваше да взема още двайсет каси от нея — нямаше да са излишни. След тази бира ще се наложи да премина на бренди, тъй като съм на „дажба“. Криво разбрана икономия бе, че взех само пет каси бира. Брендито не оказва толкова силен опияняващ ефект върху мен, колкото уискито, да речем.

В момента яхтата упорито върви право на изток, а аз искам да плава с 30 градуса на юг, за да не се блъснем в суша. Все пак предполагам, че тук има слабо южно течение.

На следващия ден автоматичният рул блокира за трети и последен път. Датата бе 3 ноември, а от Мелбърн бяхме на 300 мили. Металната ос се счупи отново, но на друго място, при което долната половина потъна, тъй че нямах повече възможност да я поправя. Свалих флюгерите и ги вързах за покрива на каютата.

И така, останах без автоматично управление, преди да съм обиколил и половината свят. Състоянието на яхтата трудно можеше да ми вдъхне увереност, за да продължа плаването без авторулеви. Независимо че бях сполучил да монтирам резервния румпел, полученият резултат не беше особено добър. Не бях посмял да го набия докрай, защото рулевите лагери показваха признаци на износване и аз не исках да ги насилвам. Като предпазна мярка укрепих руля с въжени обвръзки, за да смекча напрежението върху него, а също и за да не падне, ако щифтовете поддадат. Нямах връзка със света, тъй като предавателят ми беше блокирал преди шест седмици и аз не бях в състояние да открия повредата. Това не ме безпокоеше много-много, понеже приемникът беше в изправност и ми даваше възможност да слушам новини и да получавам точно време, ала знаех, че мълчанието от моя страна ще разтревожи близките и приятелите ми. Двигателят също бе излязъл от строя, за което едва ли имах основания да му се сърдя след сериозните удари, които яхтата получи южно от нос Добра надежда. Вода нахлуваше отвсякъде, а да се поддържа машинното отделение сухо не е най-леката работа.

Това бяха физическите съображения, поради които исках да се отправя към пристанището на Мелбърн и да прекратя плаването, и колкото повече ги обсъждах сам със себе си, толкова по-силно ставаше убеждението ми, че ще бъде неразумно да продължа, особено като се има предвид, че ми предстоеше да премина край нос Хорн. Вече не бях и кой знае колко бодър, нито пък тъй здрав и силен, както при тръгването. И все пак бях начело в състезанието. Риджуей и Блайт се бяха отказали и аз имах солидна преднина пред най-близкия си съперник. Разбира се, и постижението ми дотук не беше лошо — „Сухейли“ бе най-малката яхта, преплавала някога разстоянието до Австралия без спиране, ала нямаше ли да бъде далеч по-хубаво да стане първата яхта, обиколила нонстоп света? В края на краищата половината път беше кажи-речи преодолян; щеше да бъде жалко, ако всичките ми усилия до момента отидат на вятъра.

Как би постъпил човек при тия обстоятелства? Не мисля, че по този въпрос може да има някакво разногласие — аз просто сторих това, което милиони на мое място биха направили. Реших засега да продължа, най-малко до Нова Зеландия, и да видя как ще се справям без авторулевия. Ето защо непосредствената ми задача бе да опитам да центровам ветрилата и руля на всички курсове относно вятъра така, че яхтата да плава сама приблизително в избраната посока.

Сега бих искал да поясня, че аз не съм специалист по ветроходство. Смята се, че мореплавателските сръчности в епохата на ветрилата са обхващали всичко на всичко умението да се борави с реи, платна и въжа, с чиято помощ ветроходът се управлява, като принципите на механиката се прилагат — общо взето и в завършен вид — към движението на движения от вятъра кораб. Знанията ми горе-долу стигаха дотук. Неведнъж съм сядал в яхтклубове заслушан в подробните обяснения на разни хора как най-резултатно може да се центрова яхтата и други подобни неща и честно казано, не разбирах и половината от тия обяснения. Никога не съм имал възможност да плавам с различни видове яхти и целият ми ветроходен опит, с изключение на заниманията с динги, които провеждахме във флота, беше свързан със „Сухейли“.

Доколкото мога да пресметна, когато авторулевият излезе от строя, аз бях преплавал с нея общо 32 000 мили и човек би трябвало да е доста невъзприемчив, за да не се научи през цялото това време как да се оправя с яхтата си. Знаех, че ако застопоря руля и натегна всички шкоти, „Сухейли“ ще плава на остър бейдевинд, без да се нуждае от моето внимание; сега ми предстоеше да намеря някакъв начин, при който яхтата сама да се движи и по вятъра, тъй като до нос Хорн и на известно разстояние след него вече можех да очаквам попътни ветрове.

Ако не успеех да постигна желания резултат, какво пък? — имах две здрави ръце, с които да управлявам по шестнайсет часа на ден, сетне щях да лягам на дрейф, за да се нахраня и почина. Самата работа не ме плашеше — свикнеш ли веднъж, не е толкова страшно и рядко се налага да се напрягаш непрекъснато. Това, което ме смущаваше, бе перспективата да прекарам два месеца и половина, без да правя нищо друго, освен да кисна на руля по цял ден. Съмнявам се дали бих могъл да измисля достатъчно теми, с които да занимавам ума си през цялото време, а времето тежи, ако човек няма за какво да мисли: Все пак засега можех да отложа разрешаването на този проблем.

Когато авторулевият се счупи, вятърът духаше от север, а аз исках да държа курс на изток, затуй вързах румпела, отпуснах всички шкоти и зачаках да видя какво ще се получи. Успокоявах се с мисълта, че Джошуа Слокъм е успявал да насочва своя „Спрей“ почти винаги по желания курс посредством маневри с шкотите и румпела, при това яхтата му е била шлюп — вид ветроходен съд, който смятах, че е по-труден за центроване от „Сухейли“, която е кеч и разполага с повече ветрила, предлагащи възможност за комбинации. Ала през този ден не стигнах много далеч с изпитанията си, понеже вятърът скоро замря и ни остави в пълен щил.

Времето в Южния океан може да се прогнозира доста успешно. Обуславя се от редуващи се депресии, които непрестанно се образуват там, където топлият тропически въздушен поток се среща със студения от полярната област, по-точно някъде около 40 градуса южна ширина. Барометричното налягане доскоро беше високо, но сетне почна да пада и вчера премина студен фронт. Следователно можех да очаквам северни ветрове за известен период и наистина през нощта задуха северен-североизточен вятър. Това беше добре дошло за мен, понеже означаваше, че мога да оставя „Сухейли“ да плава на остър бейдевинд и междувременно да поспя. На другия ден вятърът продължи да духа от същата посока и така се задържа до 6 ноември, когато пристигна поредният студен фронт и вятърът се обърна от югозапад.

По това време според данните от наблюденията на слънцето вече се доближавахме до остров Кинг, който се намира в западния край на Басовия проток, между Тасмания и Австралийския континент. За последен път бях зърнал суша преди четири месеца при преминаването ни край островите Зелени нос и тъй като не се доверявах особено на секстанта си, който оттогава насам беше пострадал доста, аз обърнах на север, за да заобиколя острова. Цял ден не престанах да оглеждам хоризонта за суша или поне за признаци, сочещи близостта на бряг, като например крайбрежни птици и орографски облаци, ала не забелязах нищо подобно. Нападнаха ме глупашки съмнения. Откъде съм сигурен, че съм близко до Австралия? Може би навигацията ми беше отчайващо погрешна. После се сетих за радиостанциите, които бях слушал през изминалите две седмици. Първо бях хванал Перт, после Олбъни с цените на местната вълна, накрая Аделаид, а сега чувах Мелбърн, Сидни и Девънпорт, докато Перт заглъхваше — значи е невъзможно да съм далеч от материка.

През цялото време, докато водех яхтата на север, ми правеше впечатление, че „Сухейли“ е в състояние доста продължително да плава сама на бакщаг. Накрая наистина се извърташе на една или друга страна и трябваше да я върна на курса, но чувствувах, че поведението ѝ е окуражаващо.

Щом мръкна, аз се покатерих върху „Адмирала“ и взех да оглеждам за светлини, ала едва в 22:30 забелязах на изток мъждукаща светлинка. Беше твърде далеч, за да различа идентифициращите я особености и затова не ми помогна особено, понеже би могла да идва или от фара на остров Кинг, или от нос Отуей на материка, в зависимост от течението, което бе влачило яхтата след пладне. Ако беше нос Отуей, значи бе време да обърна на изток; ако беше остров Кинг обаче, трябваше да продължим още на север. Реших да сменя курса на изток, за да се доближа до фара и да разбера точно къде се намирам. Междувременно морето беше станало доста бурно и мина близо час, преди да смогна да разчета напълно характеристиката на фара, понеже лъчът му често изчезваше от кръгозора ми и това объркваше броенето на сигналите. Оказа се нос Отуей. Бяхме дошли по на север, отколкото очаквах, и сега трябваше да се насоча на югоизток, за да избягна материка.

Преливах от щастие, докато седях на руля и водех яхтата през разбърканите вълни, които се бяха надигнали около носа. Ето че стигнах Австралия, кажи-речи половин обиколка на света; „Сухейли“ бе третата и най-малка яхта, извършила това плаване без престой в пристанище („Джипси Мот IV“ на Чичестър бе дълга 16 м; „Лайвли лейди“ на Роуз — 10,80 м, а „Сухейли“ — 9,60 м). Почнах да се питам дали ме очакват и дали ще получа някакви новини от дома. Може би „Куринга“ вече е съобщил за мен. Така или иначе цивилизованият свят се намираше току зад хоризонта и въпреки твърдите решения отпреди няколко дни, пак взех да се изкушавам от мисълта за един хубав сън в меко, неподвижно легло, за една голяма пържола и човешко обкръжение. Непрекъснато си повтарях, че никой досега не е стигал по-далеч от мен, следователно защо да не се прибера в Мелбърн — имах немалко основания за това и най-вече повредата на авторулевия. Ала бях уверен, че няма да се поддам на съблазните — никога нямаше да си простя, ако поне не направех опит да продължа.

Към два и половина на другата сутрин нос Отуей остана зад траверса. Управлявах още три часа, после вързах румпела и отидох да спя. Преди да сляза в каютата, намалих ветрилата и застопорих шкотите, като оставих „Сухейли“ да плава по посока на вятъра, който все още духаше от югозапад. Порт Филип Хедс, входът към Мелбърн, се намираше на североизток и аз бях уверен, че ако „Сухейли“ направи поворот, няма да изпадне веднага в беда поради неподвижните си гикове, а натискът на вятъра от другата страна на ветрилата щеше да накрени силно яхтата и да ме изхвърли от койката, след което вече можех да оправя курса. Това бе една доста груба предупредителна система, ала поне нямаше съмнение, че ще действува резултатно.

Когато се събудих в 08:30, на северозапад ясно се виждаше суша — прекрасна гледка. Закусих набързо, сетне вдигнах ветрилата и хванах руля. Никога не бях ходил в Австралия, а и досега не съм, но знаех, че някъде около Порт Филип Хедс трябва да се появи пилотски катер — надявах се да се срещна с него или пък с някой друг малък съд и да предам писмата, които исках да се изпратят в Лондон.

Скоро след пладне различих фара, който бележи Порт Филип Хедс, а малко по-късно съзрях и самия пилотски катер. Щом приближих към него, той обърна и се отправи към пристанището и аз се принудих да изстрелям една сигнална ракета, за да привлека вниманието му. За предпочитане бе да се срещнем по-далеч от сушата, защото при югозападния вятър Порт Филип се падаше на подветрен бряг и за да се върна в Басовия проток оттам, трябваше усилено да лавирам. Струва ми се, че екипажът на катера не видя моята ракета, но точно в това време от североизток се зададе някакъв кораб и пилотският съд излезе да го посрещне. Докато пилотът се прехвърли на борда, аз се приближих достатъчно, за да сигнализирам с ръкомахане на малката пилотска моторница. Кърмчията на моторницата погледна към мен, махна ми в ответ и се отправи към своя катер. Очевидно никой не ме очакваше. Тръгнах да преследвам моторницата, като продължавах да крещя подире ѝ; после на мостика на пилотския катер се появи човек и аз му извиках, че идвам нонстоп от Англия, и го попитах дали ще бъде така любезен да вземе пощата ми. Получих утвърдителен отговор и след като заобиколих кърмата, видях, че моторницата, наполовина измъкната от водата, започва да се спуска отново. Докато минавах край кърмата на „Уайуна“, на палубата се показа някакъв моряк и се подпря на хакборда, загледан в мен. Аз му викнах, че съм плавал сам 147 дни и го попитах как изглежда другата половина от човечеството. Той разбра намека ми и взе да жестикулира във въздуха, допълвайки: „Нещо такова!“

Обърнах „Сухейли“ и тогава, естествено, вятърът се усили и тя набра скорост. Сега пък моторницата се впусна в ожесточено преследване, което продължи близо две минути, докато аз продължавах да подреждам шкоти и браси, и едва след като обърнах срещу вятъра, успя да ме настигне. В една непромокаема кутия бях сложил всичките си писма и останалите писмени материали наред с фотолентите, заснети по време на плаването, и няколко карти, на които бях обозначил своя път, и щом моторницата приближи, не бе никак трудно да я хвърля на борда ѝ. Освен това поръчах да изпратят радиограма до близките и приятелите ми във Великобритания. После моторницата обърна, махнах ѝ за сбогом и се заех да наглася ветрилата, за да кача „Сухейли“ колкото е възможно повече срещу вятъра с цел да заобиколим нос Шанк, който се намираше на югоизток.

Беше 16:10, когато отново потеглих. Бордовият ми дневник, обикновено воден със сухия тон, присъщ за морските офицери, сега бе разкрасен с фразата „На път за вкъщи“, подчертана многократно. Разбира се, още не бях изминал точно половината разстояние, но понеже в такива случаи винаги си внушавам за кураж, че трудното е в първата част, а по-нататък е лесно, гледах на Международната линия за смяна на датите, разположена източно от Нова Зеландия, като знак, обозначаващ средата на плаването лично за мен.

В продължение на три часа и половина вълните ни поблъскаха доста, но щом нос Шанк най-сетне остана зад траверса, вятърът и вълнението утихнаха и ми позволиха да вържа румпела, да си сваря чаша кафе и да изпуша една цигара. Изглежда, се намирахме встрани от мореходния трафик, ала все пак окачих навън един фенер и цяла нощ будилникът през два часа ме вдигаше от сън, за да проверявам местоположението и посоката на вятъра.

Призори можах да различа хълмове в далечината на изток, но иначе наоколо бе съвършено пусто. Морето беше утихнало и за пръв път от два месеца насам от югозапад и запад престана да идва мъртво вълнение. Отворилата се възможност за катерене по мачтата беше прекалено изгодна, за да я пропусна, и на бърза ръка измъкнах талията и боцманския кош. През последния месец от грота се бяха измъкнали още няколко сегарси, предимно от горната част, и лека-полека при топа на мачтата се бе натрупало цяло количество. Не бях имал възможност да смажа релсата, тъй че сегарсите да не запират горе, и употребявайки резервните, все чаках благоприятен случай да се покатеря на мачтата и да ги сваля. Тази работа е немислима при бурно море или мъртво вълнение, защото и двете ти ръце са заети при тегленето и не можеш да се държиш. А бях установил, че е изключено да се крепя само с краката си, когато яхтата се люлее, и да се правят акробатики на десет-дванайсет метра над палубата без участието на ръцете, не е за препоръчване.

Тъкмо бях приготвил всичко и се канех да се настаня в коша, когато някакъв самолет пикира над нас. Отначало си помислих, че пилотът просто се забавлява, но машината продължи да кръжи наоколо и аз разбрах, че сигурно е пратена да ме търси. А това вече бе радостен факт, който показваше, че писмата и радиограмите ми са стигнали адресата си и мама, татко и останалите ми близки са научили, че съм здрав и читав.

Самолетът остана да кръжи около половин час, но след първите десет минути интересът ми към него спадна, а и без това исках да свърша работата си, докато имам възможност, тъй че побързах да се кача на мачтата и да сваля сегарсите.

През целия ден плавахме на юг. Стремях се към Банксовия проток при североизточния ъгъл на Тасмания, понеже той предлагаше най-краткия път за излизане на юг от Нова Зеландия. Щом оправих сегарсите, се залових да направя някои поправки по грота, а после, тъй като беше топло и слънчево, реших да се попека. Десетина минути след като се съблякох, самолетът се върна; не знам дали пилотът искаше да смути нудистките ми слънчеви бани, ала във всеки случай бе твърде близко над мен, когато най-сетне го чух. Хвърлих се към панталоните си. До вечерта това се повтори още два пъти; първо се появи някакъв хеликоптер, а после друг самолет. Накрая се отказах от слънчевите бани и както можеше да се очаква, повече никой не дойде.

Легнах си рано, тъй като три нощи подред не бях спал добре. Вятърът бе слаб, морето — тихо, намирахме се далеч от всякакви навигационни опасности, а също и от мореходните пътища. Спах като къпан в продължение на дванайсет часа и се събудих готов на всичко.

Призори на юг се показа земя и аз обърнах право на изток, към Банксовия проток, който се надявах да стигна преди мръкване. Този проток е широк около седем мили, но прави завой и има само един фар за ориентиране на корабите, затова не бива да се рискува. Обаче колкото повече денят напредваше, макар и да форсирах „Сухейли“ докрай, все по-ясно ми ставаше, че не ще успеем да стигнем протока по светло. В критичния момент приливът се обърна срещу нас и по залез-слънце, когато настъпи благоприятният за мен отлив, аз още се мъчех да открия някой характерен белег на релефа, който да ни въведе в протока. Виждаха се много възвишения, но когато човек не е сигурен къде се намира, никак не е трудно да сбърка и без колебание да реши, че е на немалко мили от действителното си местоположение — доста кораби са изпадали в беда поради прекалената увереност на своите капитани.

С нетърпение чаках да се стъмни. След като на дневна светлина не бях в състояние да определя къде се намирам, през нощта се надявах да зърна фара на остров Суон, чийто лъч имаше голяма видимост. Взех решение, ако не го видя до три часа, да остана на дрейф до зори. Тъкмо се канех да направя наблюдения на звездите, та с тяхна помощ да узная местоположението си, когато в далечината отпред проблесна фар. Покатерих се на „Адмирала“ и се взрях в хоризонта. Светлината се появи отново. Всичко беше наред и ние продължихме.

Малко след полунощ излязохме от Банксовия проток, сетне вързах румпела и си легнах. През нощта вятърът сигурно бе утихнал напълно, защото като се събудих на разсъмване, фарът на остров Суон още се виждаше. Опънах отново всички ветрила и взех курс по най-краткия път през Тасманово море към Блъф Харбър, отдалечен на 900 мили и разположен в южния край на новозеландския Южен остров, където бях се уговорил да получа пощата, предназначена за мен.

През първите два дни вятърът беше такъв, че ми позволи да държа „Сухейли“ на остър бейдевинд и съответно нямах никакви проблеми с управлението, но щом задуха от северозапад, отново се наложи да започна маневри с ветрилата. Първо се опитах да ги оставя всичките на един и същ борд при вързан румпел, така че яхтата да се движи на пълен вятър. Ала резултатът беше напълно отчайващ, понеже „Сухейли“ непрекъснато обръщаше носа си срещу вятъра. Натегнах шкотите и я върнах в курса, сетне промених малко положението на руля и продължих да го коригирам, докато яхтата престана да се обръща срещу вятъра, но сега взе да проявява склонност към поворот, пуснех ли я да плава сама. Може би нямаше да прекъсна експериментите си, ако усилващият се вятър не бе ме принудил да намаля ветрилата, след което центровката на яхтата се подобри значително.

После за известно време продължих да правя дребни размествания и щом почувствувах, че центровката е задоволителна, грижливо отбелязах положението на румпела и оставих „Сухейли“ да се движи самостоятелно.

През нощта бях събуден от плющенето на ветрила — „Сухейли“ беше направила поворот. Втурнах се на палубата и видях, че вятърът е задухал с по-голяма сила и е нарушил центровката. Всички ветрила бяха наопаки, а брасите сякаш всеки момент щяха да се скъсат. Хвърлих се към румпела и с цялата си тежест го натиснах, за да го удържа. „Сухейли“ почна да се обръща, ала щом поотпуснах руля, отново се върна в предишното положение. Повторно стиснах с всички сили румпела, след което за малко не бях изхвърлен зад борда — румпелът остана в ръцете ми. Беше се счупил при рулевата глава, също като своя предшественик. С поток от ругатни хвърлих негодния чарк в кокпита и свалих грота, както и по-голямата част от бизана, тъй че сега, с кливера отпред, „Сухейли“ заплава по вятъра. През следващия час бях напълно зает със закрепването на румпела към изкривената рулева глава. В резултат от тази операция румпелът стана с около трийсет сантиметра по-къс, което означаваше, че при намалената дължина на лостовото предаване управлението ще изисква повече усилия, но нали поне имах управление.

Вързах аварийния румпел и седнах да наблюдавам курса. За голямо мое задоволство и немалко удивление „Сухейли“ като че ли хареса подредбата на ветрилата и следваше правилната посока. Обаче удовлетворението ми от сегашното състояние на нещата не можеше да продължи дълго, затуй се заех да вдигна допълнителната част от бизана, за да проверя дали яхтата ще се задържи на курса, само че с по-голяма скорост. Приключих изпитанията при напълно вдигнат бизан, докрай рифован грот и застопорени шкоти, при което „Сухейли“ препускаше леко напред със скорост пет възела. Отначало положението беше тревожно, защото гротът почваше да извърта срещу вятъра, но скоро установих, че и без моя намеса бизанът сам връща яхтата на курса.

Междувременно бяхме навлезли доста навътре в Тасманово море и постепенно взеха да се очертават изгледи за възможно продължаване на плаването. Не се чувствувах особено изморен и денонощните пробези бяха добри — не по-лоши всъщност от тези, които правехме, преди „Адмирала“ да излезе от строя. Мисълта за продължаване на плаването повдигна духа ми незабавно. От преминаването край Австралия досега не бях се замислял истински за това, най-вече защото смятах, че ако човек съумее да не вложи прекалена емоция в дадено начинание, после няма да се чувствува толкова огорчен, ако не успее. Но „Сухейли“ запазваше такова равновесие, че дългият преход през Южния Пасифик вече не изглеждаше чак толкова страшен.

През последните два дни продължих да експериментирам с различни съчетания от ветрила и за това време навярно опознах „Сухейли“ отново така добре, както я познавах, преди да напусна Англия. Нуждата е майка на изобретението, а аз съм тъй устроен, че винаги предпочитам да не пипвам нищо, докато вече няма накъде, и едва тогава се заемам въодушевено с проблема. Именно това се случи и сега и в края на тези два дни аз не само установих, че „Сухейли“ може да плава съвсем добре с намалена ветрилна площ, но открих и как да я заставям да лавира с лекота. Разбира се, яхтата си е имала тия качества още от нейното построяване, ала до този момент аз бях проявявал прекалено голяма леност, за да ги разкрия.

Вече се приближавахме към Нова Зеландия и на 17 ноември, неделя, в 21:00 включих радиото, както обикновено, за да чуя прогнозата за времето. Новозеландските метеорологични условия се обуславят от депресиите, които се образуват над Тасманово море. Предимството на този тип условия се състои в това, че сравнително точно можете да предвидите какво ще бъде времето на следващия ден и тъй като метеорологичната обстановка тук се променя твърде бързо, прогнозите в Нова Зеландия са подробни и изчерпателни и са съобразени с изискванията на корабоплаването, както е навред по света. Съдейки по подробностите в новозеландските прогнози, на мен ми се струва, че повечето новозеландци следят метеорологичните бюлетини така внимателно, както ние в Англия гледаме ежедневния телевизионен сериал.

В продължение на няколко дни времето беше хубаво и стабилно, барометърът се вдигаше и аз се надявах, че ще се задържи така поне докато преминем през протока Фово. За следващите двайсет и четири часа метеоролозите предвиждаха променливо време, добро за мен, ала също споменаха за някакъв център с много ниско атмосферно налягане, зараждащ се южно от Тасмания, а това вече никак не ми хареса. Все пак предишният такъв център беше преминал далеч на юг и аз се надявах, че и този ще стори същото, при което можех да очаквам нещо като щорм или дори истински щорм, но ние бяхме в състояние да плаваме през протока Фово и при такива условия.

Обикновено изключвах радиото веднага след метеорологичния бюлетин, но тази вечер кой знае защо не постъпих така и го оставих да работи още малко. Може би се бях залисал да си паля цигара — не знам, но каквато и да бе причината да не угася радиоапарата веднага, тя бе косвено виновна за най-тежкото изпитание, което ме сполетя по време на цялото плаване. Разбира се, това се изясни по-късно; в момента горещо благославях случая, че ми попречи да натисна копчето, защото в ефира се разнесоха следните думи: „До шкипера на «Сухейли»“. Тутакси включих радиопредавателя и посегнах към микрофона, който бях увил в спалния си чувал. Не очаквах да проработи, но нищо не ми пречеше да опитам. Когато дадена радиостанция изпраща съобщения до кораб, обикновено първо го повиква и сетне изчаква за отговор, преди да прочете текста на съобщението. Ето защо за мен бе изключително важно да се свържа и отговоря. Обаче още докато настройвах апаратурата, говорителят започна да чете текста на радиограмата, без да се е уверил, че слушам: „Непременно трябва да се срещнем пред Блъф Харбър по светло. Подпис: Брюс Максуел“.

Новината бе чудесна. Сега не само се уверих, че писмата ми са стигнали благополучно у дома, но се и обнадеждих, че ще мога да получа поща — излишно е да казвам, че изгарях от нетърпение да науча какво става вкъщи. Освен това щеше да ми е безкрайно приятно да видя една позната физиономия. Благодарих от все сърце на радиостанцията. Очевидно те са смятали, че сигурно слушам, и с тази надежда повтаряха радиограмата всеки ден.

Сега ми предстоеше да изчисля кога очаквам да стигна Блъф Харбър. Днес по пладне се намирахме на 160 мили от него, тъй че при сносен вятър бих могъл да съм там по залез-слънце на другия ден. Понастоящем плавахме добре с помощта на „Големия“ и бизана, движехме се леко и неизменно по вятъра със скорост около пет възела. Реших да оставя яхтата така за през нощта и да стана рано утре сутринта; междувременно на хоризонта щеше да се е появила суша и тогава щях да преценя дали да форсирам, или да забавя ход за през деня, като достигна Блъф на разсъмване във вторник.

В понеделник сутринта будилникът ме събуди в 05:00, излязох на палубата и видях на север земя, а на изток — което беше още по-радостно откритие с оглед определянето на точното ми местоположение — съзрях очертанията на остров Соландър, стръмна скалиста суша на седемдесет и две мили от Блъф. Изчислих, че до Блъф ми остават още около деветдесет мили и е малко вероятно да ги преодолея до мръкване, затова намалих ветрилата и на шест мили пред остров Соландър легнах на дрейф. От заранта барометърът бе почнал да пада, но това не ме разтревожи, понеже очаквах да отмина Блъф, преди студеният фронт да нахлуе.

По пладне отново вдигнах ветрила, за да заобиколя остров Соландър, тъй като цяла сутрин бяхме дрейфували бавно към него. За мен островът изглеждаше крайно привлекателен и смятам, че един необитаем остров ще бъде привлекателен за всекиго, но този беше далеч по-интересен с величието на отвесните си стени, които обаче бяха целите в зеленина и аз доста се позачудих за какво се държат тия растения.

След като отминахме Соландър, вятърът взе да се усилва и морето се разбърка. Наложи се цял следобед да управлявам, защото беше абсолютно безсмислено да се мъча да постигна някаква центровка, когато вълните подмятат яхтата.

Сутринта барометърът рязко падна, а късно следобед се закова на 980 милибара. Преди дванайсет часа показваше 996, от което бе очевидно, че депресията е преминала твърде бързо през Тасманово море и че не е особено далеч. В момента се намирах прекалено близко до протока Фово, за да се надявам, че ще съумея да изменя курса и да премина южно от остров Стюърт, откъдето щях да навляза в открито море. Ако лошото време пристигнеше, преди да съм се измъкнал, тогава щях да остана неприятно близо до подветрения бряг. Нямах друг избор, освен да продължа към протока с надеждата, че ще ми се удаде да преодолея благополучно всички опасности в него, особено поредицата от острови и плитчини при изхода му.

Приготвих перлините така, че да мога бързо да ги пусна в действие, извадих и плаващата котва и я скътах в кокпита. Помъчих се да измисля някакъв начин, чрез който здраво да привържа флюгерите на авторулевия към борда, ала където и да ги сложех, част от тях винаги оставаше извън каютния покрив, тъй че бе достатъчно само една по-хубава вълна, която да ги подеме отдолу и да ги изтръгне. Мисълта за пораженията, които можеха да нанесат на яхтата тези две тежки парчета шперплат, ако се откъснат, реши съдбата им и аз ги хвърлих зад борда.

Междувременно на запад почнаха да се трупат тъмни облаци и скриха слънцето, поради което не успях да направя последна проверка на компаса. Лошо, рекох си, не ми оставаше нищо друго, освен да се надявам, че ще успея да забележа фара на остров Сентър (при входа на протока), преди дъждът да е закрил всичко. Свалих грота при последните остатъци от дневна светлина и здраво го вързах за гика, после изправих двете резервни реи с цел да укрепя максимално гротмачтата. Огледах палубата за да се уверя, че всичко е наред, и се покатерих на бушприта, да проверя в какво състояние са халсовият и шкотовият ъгъл на щормовия кливер. Повече нямаше какво да правя. Плавахме под щормовия кливер и малка част от бизана, „Сухейли“ изглеждаше стабилна, носена от слабия вятър сред злокобно притихналата природа.

Погледнах часовника си и разбрах, че е дошло време да пусна радиото, за да чуя прогнозата за времето. Гласът на говорителя беше спокоен както обикновено. Предполагам, че неведнъж му се е налагало да чете подобни неща, досущ като съдия, който прочита присъда. Единственият човек, способен да оцени кошмарното значение на думите, е нещастният подсъдим. Научавайки съдържанието на метеорологичния бюлетин, аз почнах да се чувствувам все повече и повече като подсъдим. Студеният фронт бе отдалечен на около осемдесет мили оттук и се придвижваше със скорост 40 възела. Очакваше се вятър със сила 9 бала, който на другия ден щеше да достигне 10 бала. Радиоговорителят предрече още проливни дъждове и слаба видимост. Повярвах му; всички предзнаменования потвърждаваха прогнозата.

Отново изслушах радиограмата от Брюс и съжалих, че изобщо съм я чул. В такъв случай сега сигурно щях да съм отминал Блъф и островите щяха да бъдат далеч зад мен, когато лошото време ме настигне. Ето как съдбата си играе с човека, помислих си — божията воля трябва да се изпълни; само се надявах, че неговата воля съвпада с моята.

Сложих чайника на примуса; навън бе все още тихо, макар и тъмно като в рог, и аз си представих как Брюс седи удобно в хотела с голяма бира пред себе си. След двайсет и четири часа нищо чудно да пием заедно. Тази мисъл натрапчиво се впи в съзнанието ми и дори полека-лека взе да ми се харесва, когато изведнъж ми проблесна колко съм нелоялен към „Сухейли“. Толкова път бяхме изминали заедно, а сега аз подличко си мечтаех да я изоставя, за да се възползвам от човешките наслади. „Сухейли“ на няколко пъти беше ме извеждала невредим от доста лоши бури, а сега, когато ѝ бях безкрайно необходим за разлика от предишните случаи, при които изпълнявах само ролята на навигатор при нейния двубой със стихията, аз мислех да я предам. Почувствувах се крайно засрамен от себе си.

Твърдо решен да избия тия мисли от главата си, аз си сварих чаша кафе, допълних го със солидна порция бренди, а после разтворих пред себе си картата, лоцията и описа на фаровете, за да науча наизуст характерните особености на сигналните светлини и курсовете, които трябваше да следвам при преминаването през протока. Разполагах и с още едно помощно средство, което понякога ми беше много полезно — чрез него разбирах на какво разстояние съм отдалечен от даден фар, когато лъчът му се появи един пръст на хоризонта. При хоризонтално изпъната ръка пръстът покрива дъгата на ъгъл от около градус и половина. По този начин се получава приблизителна представа за разстоянието и когато не е възможно да се използва секстант за определяне на точния ъгъл, методът с пръста помага много. С това се изчерпаха навигационните ми приготовления. Таблиците ми за приливите и отливите в Тихия океан бяха подгизнали отдавна, тъй че се налагаше да наблюдавам течението и да задействувам в главата си два лага, единият от които да отчита възможно най-голямото разстояние, изминато от нас, а другият — възможно най-малкото; също така трябваше да внимавам да не се увличам прекалено в следването на даден курс, при което можех да пропусна някой ориентировъчен знак.

Стоях на входа на каютата и пушех, когато заваля и излезе вятър. Двайсет минути преди това, сред възцарилата се зловеща тишина, в далечината отпред бях съзрял отблясък на фар, по чиито сигнали установих, че става въпрос за фара на остров Сентър. Определих азимута към него и вече разполагах с началния курс, по който да водя яхтата. Извадих голям късмет, защото до момента имах само обща представа за местоположението си, а щом дъждът заваля, всичко се скри като зад плътна завеса и това продължи цели три часа.

Дотук — добре. Един рунд за нас.

Когато заваля, духащият от север-северозапад вятър внезапно смени посоката си и се надигна с удвоена сила от запад. Качих се на палубата и хвърлих зад борда синия перлин, малко по-късно пуснах и плаващата котва. Исках да плавам колкото е възможно по-бавно, додето видимостта не се подобри. Заел бях позиция в преддверието на каютата; по-далеч от носа нищо не се виждаше поради проливния дъжд и нямаше особена полза да стоя на вахта вън, само щях да мръзна.

Както обикновено, „Сухейли“ се носеше изящно по вълните и на борда проникваше съвсем малко вода, повечето талази се разполовяваха в кърмата и изтичаха в потоци пяна край бордовете.

Към 02:30 вятърът достигна щормова сила, при което прибрах бизана и вързах шкотите на щормовия кливер. Дъждът понамаля и аз сегиз-тогиз успявах да зърна някоя звездица по парцаливото небе. След като се подкрепих с част от съдържанието на бутилката бренди, аз се изкачих върху мостика на „Адмирала“ и застанах на вахта. Единствената ми надежда бе да съзра отблясък от фара на остров Сентър. Ако бяхме го подминали в непрогледния мрак, можех само да се уповавам на щастливата си звезда, че не сме изтласкани в периферията на протока, а плаваме по средата. Чувствувах, че малко се бяхме отклонили на север от курса право на изток и бях готов, ако видя прибой напред, да вдигна грота и да се измъкна на юг. В продължение на половин час се взирах напразно в мрака, вкопчен в такелажа, в който свиреше вятърът. Остатъците от дъжда сега се смесваха с водните пръски и аз установих, че е трудно и болезнено да се гледа зад кърмата, където вълните връхлитаха една връз друга в стремглавия си бяг по вятъра, вдигайки облаци пръски във въздуха, които моментално се изсипваха обратно върху морската повърхност подобно на град. После тъмнината на север взе да избледнява на определени интервали. Все още не можех да забележа никаква светлина, а само бледо сияние, обхващащо част от хоризонта. Преброих секундите и разчетох характеристиката. Беше фарът на остров Сентър, при това изглеждаше близко. Скочих от мостика, преместих румпела с около три сантиметра наляво и го вързах отново. Повече нищо не бе необходимо, за да се отклони носът на яхтата с 30 градуса надясно, което пък бе нужно, за да не се натъкнем на скалите югоизточно от фаровата кула. „Сухейли“ продължаваше да се носи напред, като сега се накреняваше по-малко и от време на време лягаше на борд, ала вълните нито веднъж не я заляха.

Прекарах още един час в бдение, застанал на „Адмирала“. Държах се само с една ръка, като на всеки няколко минути я сменях, за да не отмалее. През цялото време се взирах напред, търсейки прибоя, макар че не би било никак лесно да го различа в това побеляло море около нас. И все пак беше по-добре да гледам за прибой, отколкото да стоя със скръстени ръце.

Накрая, когато сиянието от фара на остров Сентър изчезна съвсем, аз реших, че трябва да съм отминал скалите, и слязох в каютата за едно кафе и цигара.

Долу ходът на яхтата се усещаше удивително. Разбира се, вече бяхме в протока и силното мъртво вълнение, което е характерно за Южния океан, не бе способно да упражнява своето въздействие с пълна сила. Сътресенията се дължаха главно на вълните, които бързо нарастваха и препускаха по вятъра.

Когато най-сетне се сгрях, навън почна да просветлява и аз се качих отново на моя наблюдателен пункт, за да продължа да гледам за суша. Лека-полека небето изсветля, но това не ми помогна много, защото кондензираната влага в атмосферата свеждаше видимостта до по-малко от миля.

Проверих курса. Изглежда, се движехме по средата на протока, което при сегашната видимост означаваше, че е изключено да видя Блъф и без да се усетя, бих могъл да попадна в капана от плитчини и островчета. Върнах румпела в средно положение, за да насоча яхтата отново в източна посока, при което започнахме да се доближаваме до сушата, макар и да не я виждахме.

Времето минаваше, а аз не забелязвах нищо и взех сериозно да се притеснявам. Ами ако течението е било по-силно, отколкото предполагах — тогава нищо чудно вече да съм отминал Блъф. От друга страна, възможно бе да съм изтласкан обратно при остров Сентър. Вятърът продължаваше да се усилва и видимостта се влошаваше. В кръгозора ми изплува сноп кафяви водорасли. Дали са захванати за дъно? Не са, слава богу; представляваха разкъсани парчета, които вълните бяха изтръгнали и довлекли някъде от наветрената ни страна.

Колкото повече време минаваше, без да съзра земя, толкова по-силно ставаше безпокойството ми и накрая почнаха да ми се привиждат силуети в простора наоколо. Всъщност човек много лесно можеше да се заблуди, тъй като въздушните вихри непрекъснато сменяха оттенъка си и не бе никак трудно изневиделица да съзреш някой мъгляв нос пред себе си. Подобни миражи продължиха да ми се явяват известно време и така до 07:30, когато едно очертание пред нас най-сетне почна да добива плът и неотклонно да се приближава. Не бях в състояние да различа нищо определено от този смътен силует, нищо, което да ми подскаже какъв характер има брегът отпред. Ала дори и да имаше нещо общо с Блъф, той се намираше откъм подветрената ни страна и трябваше незабавно да променим курса, ако не искахме да приключим плаването в прегръдката му.

Все още плавахме единствено с щормовия кливер, но при тази суша от юг нямаше да можем да се измъкнем само с едно завъртане на руля, както преди. Прималя ми; налагаше се да вдигна грота, а не бях сигурен дали мачтата ще издържи напрежението и ако издържи, след колко време ветрилото ще бъде накъсано на парцали. Добре пък — за предпочитане бе стихията да ни изхвърли на брега с нацепени платна или счупена мачта, отколкото да не предприема нищо за извеждането на яхтата в безопасност. Отидох при гика и заразвързвах обвръзките, които придържаха ветрилото свито, после хванах манивелата на лебедката и вдигнах ветрилото. Усетих как „Сухейли“ тозчас се задъха; плаващата котва и перлинът упражняваха твърде голяма тяга. Но преди да се заема с тях, трябваше да насоча яхтата по безопасен курс, затуй опънах бизана, рифован докрай, та да държи носа повдигнат. Едва сега започнахме истински да усещаме вълнението. Макар и храбро да качваше големите вълни, „Сухейли“ трудно се оправяше с по-малките, които злобно се нахвърляха върху нея, разбиваха се о корпуса и обливаха палубата с потоци вода. Нямаше как, трябваше да се примирим с положението; все пак по-добре така, отколкото да се забием в брега, и дори да пресилех „Сухейли“, додето се измъкнем оттук, поне щях да запазя яхтата и сетне бих могъл да я поправя в Нова Зеландия. За да съм сигурен, че нищо не ще възпрепятствува нашия път към спасението, аз реших да намаля тягата, като прибера плаващата котва. Не бях изтеглил и два фадъма от обиращото въже, когато разбрах, че то и котвеното въже са се заплели неспасяемо в перлина. В момента правехме около 4 възела и се съмнявах, че при други обстоятелства бих сполучил да прибера плаващата котва и перлина на борда. Сега обаче отчаянието ми вдъхна сили и като използвах за помощник хода на яхтата, лека-полека почнах да обирам оплетените въжета. Седях в кокпита с лице към кърмата и крака, запънати в планшира. Всеки път, щом носът изскачаше над водата и яхтата губеше скорост, аз опъвах с цялата си тежест перлина и после се вкопчвах в него, за да не изтърва спечелената дължина, когато „Сухейли“ отново се втурваше напред. Отначало изтеглях едва по петнайсетина сантиметра наведнъж и с ужас се запитах колко време ще ми трябва, докато прибера всичките 220 метра, но по-нататък стана по-лесно и щом измъкнах плаващата котва, трудностите значително намаляха. При изтеглянето естествено нямах възможност да оправям оплетените въжета и в кокпита настана истински хаос. Натъпках каквото можах вътре, а останалата част от въжетата вързах на едно или друго място, тъй че заливащите ни вълни да не ги отнесат в морето.

До момента бях прекалено зает, за да обърна внимание какво става със сушата — усилията ми бяха изцяло насочени към яхтата и извеждането ѝ на безопасен курс, — ала сега намерих време да хвърля поглед към подветрената ни страна и да проверя как се справяме. Земята изглеждаше доста по-близко от преди и дори успях да различа фонтаните от пръски, които вдигаха разбиващите се край брега вълни; обаче се виждаше и краят на сушата — на около 45 градуса встрани от носа, следователно все още имахме шансове да я избегнем.

Започнах да се двоумя дали всъщност не е Блъф. Брегът много приличаше на крайбрежието около Дърбан, наричано Блъф^[1], и завършваше като отсечен. Все пак по него не можех да открия никакви признаци на човешко присъствие — светлини, сгради или радиоантени, — които биха ми позволили да го идентифицирам, и тъй като беше възможно да е някакъв нос, зад който, скрита в мъглата, сушата продължаваше, аз реших засега да не изоставям взетия курс.

В момента правехме всичко, каквото е по силите ни. „Сухейли“ пореше вълните и предветрената ѝ страна беше под водата почти през цялото време, но брегът постепенно взе да остава на траверс. Изведнъж се въодушевих. За пръв път си казах, че сигурно ще се измъкнем. Всъщност изобщо не бях допускал, че няма да успеем, но сега вече бях убеден.

Внезапно си дадох сметка колко съм премръзнал, мокър и уморен. Плещите и раменете почнаха да ме болят след напъните при изтеглянето на перлина и плаващата котва; ръцете ми бяха добили онзи кървавочервен цвят, който означаваше, че през следващите няколко дни болезнено ще ги усещам. Внимателно огледах хоризонта за някакви други подозрителни очертания и след като не открих нищо, слязох в каютата да изпия чаша кафе. Да знаете само как благославях досетливостта си предварително да напълня термоса с гореща вода. Сега да се кипне вода, би било абсолютно невъзможно. Запалих цигара и седнах върху пластмасовите туби, топлата чаша се полюшваше в ръцете ми и бавно започна да ги сгрява. Не знам дали това беше реакция след преминалата опасност, но бях завладян от неописуемо задоволство. „Сухейли“ се държеше великолепно; смятах, че сигурно сме преполовили протока, тъй че ако подминем Блъф, сетне щяхме да се промъкнем през островчетата по светло, като се придвижим край брега до Дъниндин и срещнем Брюс там. А най-радостното бе, че барометърът започна да се вдига — значи времето едва ли щеше да се влошава повече, макар и да не очаквах подобрение в близките дни.

Всичко това беше много окуражаващо и със значително ободрен дух аз се върнах на палубата да продължа вахтата. Първото нещо, което ми направи впечатление, бе, че вълнението е спаднало независимо от неотслабващата щормова сила на вятъра. Вълните в никакъв случай не бяха толкова големи като преди, а това говореше за отслабване на въздушния натиск върху тях. Единствената възможна преграда откъм подветрената страна беше остров Стюърт, от което би могло да се заключи, че се намираме почти в южната половина на протока. Реших да продължа още известно време по курса и ако забележа суша, да видя дали ще мога да открия някакви отличителни белези. Дори и да не откриех нещо характерно по брега, той щеше да ми послужи като отправна точка за достигане на северния бряг.

В 09:00 на хоризонта се появи остров; скоро се показа още един и аз поразместих ветрилата, а щом курсът се стабилизира, слязох долу да разбера къде се намираме. Доколкото, бях в състояние да определя, като че ли бяхме право на юг от Блъф Харбър, т.е. Блъф Харбър навярно беше сушата, на която за малко не налетяхме. Добре тогава — ще се отправим на север и ще видим какво има там.

Няколко минути по-късно получих неочаквана помощ. В мъглата пред мен изневиделица забелязах да изплува малък ферибот. Клатушкаше се ужасно и аз искрено си помислих, че нашето положение не е чак толкова тежко; често се случва силното вълнение за един голям съд да е прекалено силно, за да се почувствува истински от една малка яхта, която подскача по вълните като коркова тапа.

Знаех, че фериботът положително идва от Блъф Харбър, поради което сегашният ми курс щеше да ме отведе право там; обаче исках да уведомя Брюс къде се намирам и затуй се отправих към ферибота. Горе-долу по същото време от борда му ни забелязаха и промениха курса, за да приближат.

При всичките ни срещи с кораби по време на плаването главната ми грижа бе да направя така, че да ме познаят. В края на краищата из морето плават маса яхти и от къде на къде екипажът е длъжен да предположи, че ние сме нещо по-различно от местна яхта на разходка. Ала в този случай тревогите ми бяха напразни; видях как мостикът почерня от хора, а от опит знаех, че случайна яхта не може да предизвика такова любопитство — явно бяха ни познали. Предположението ми се потвърди, когато фериботът на име „Вайруа“ обърна и приближи на разстояние, колкото да се чуваме. За да проверя местоположението си, най-напред попитах къде се намира Блъф Харбър. Отговориха ми да плавам девет мили на север. Благодарих им и след като фериботът се върна на курса си, извиках на екипажа, че корабът им представлява прекрасна гледка. Както узнах по-късно, на борда не разбрали последните ми думи и решили, че съм казал „До скоро виждане“, от което всички заключили, че възнамерявам да преустановя плаването в Блъф Харбър. Разбира се, това бе просто едно безвредно недоразумение и аз дължа благодарности на капитана на „Вайруа“, загдето съобщи за мен.

Проследих как фериботът се изгуби в мъглата, като вдигаше фонтани от пръски с кърмата, после се убедих, че се движим с правилна посока и слязох в каютата за закуска.

Към 10:30 Блъф Харбър се появи точно пред нас и малко след туй забелязах фара на остров Дог, който се намира срещу входа на пристанището. Ала вече бяхме извън слабата закрила на остров Стюърт, който омаломощаваше донякъде яростта на вятъра и вълните, и сега „Сухейли“ започна да дрейфува встрани под мощния напор на щорма. Качих яхтата максимално срещу вятъра, но положението не се промени: стихиите безмилостно ни изтласкваха далеч от пристанищния вход. Когато остров Дог дойде на траверс, вече бяхме изминали две мили по вятъра, но аз продължих с надеждата, че щом Блъф Харбър остане откъм наветрената ни страна, условията ще станат по-благоприятни и дори ще успеем да се върнем с лавиране до пристанището.

Цветът на водата сега чувствително изсветля, вълните станаха по-къси и стръмни, а мъртвото вълнение почти изчезна. Прехвърлихме Блъф откъм наветрената ни страна, ала условията не се подобриха особено и скоро водата взе да придобива светлокафеникав оттенък, сигнализиращ за плитчини, при което разбрах, че е необходимо да се насочим към по-дълбоки води. Дори двигателят ми да беше в изправност, при това време пак не бихме съумели да се доберем до Блъф Харбър, а отгоре на всичко и приливно-отливното течение беше срещу нас, както научих по-късно.

Обърнах „Сухейли“ отново с кърма към вълните, хвърлих в морето оплетените перлини, за да не позволя на яхтата да застава напречно, и после отидох да сваля грота. Още щом освободих спирачката на фаловата лебедка, усетих, че нещо не е в ред. Обикновено ветрилото се сваляше леко, но сега остана вдигнато. Сграбчих предната шкаторина и се помъчих да смъкна платното, ала след като поддаде няколко сантиметра, то се запъна съвсем. Вдигнах очи към мачтата — нищо не възпираше движението на фала; сетне обаче забелязах, че при топа на мачтата май има някакво разместване. Предпазливо се върнах в кокпита, откъдето се вижда по-добре топовият фалов блок — макарата, през която минава фалът; оказа се, че по една или друга причина въжето беше изскочило от шкифа и се беше заклещило отстрана. При това положение не можех нито да вдигна, нито да сваля грота.

Точно сега ли трябваше да стане това, рекох си аз с горчивина, а после си дадох сметка, че действията ми през последните няколко часа бяха достатъчна причина, за да се случи тази авария. Все пак тия разсъждения не помагаха с нищо. Ветрилото трябваше да се свали, защото яхтата заплашваше да се обърне напречно на вълните въпреки перлините: въпросът беше как. Шегелът, свързващ фала с ветрилото, се намираше на пет метра и половина над палубата и аз нямах никакво намерение да се катеря дотам. Мачтата щеше да ме отръска като мокро куче козината си. Накрая реших да отпусна рифованото ветрило, като развия три намотки около гика, а после изправя вертикално гика и притисна ветрилото между него и мачтата. Решението не беше идеално, но помогна. Рифовах отново бизана и ходът ни пак се успокои. От бордовия дневник разбирам, че вятърът не е паднал под 10 бала до 13:00; горе-долу по същото време зърнах най-северния остров от веригата в протока. Намирахме се доста далеч от него и доколкото можех да преценя, бяхме някъде около средата на фарватера.

Цял следобед стоях на вахта, оглеждайки се за суша, и макар да ми се стори, че съзирам някакви скали, не бях никак сигурен, понеже вече навсякъде виждах неясни, мъгляви очертания. Привечер на север проблесна лъч и установих, че принадлежи на фара Нъгет, далеч от всички опасности. Извих малко руля, тъй че да се движим успоредно на бреговата линия, която тук свиваше на североизток, и слязох в каютата да си легна.

На другата сутрин се събудих по светло, вятърът беше паднал на 5 бала. На хоризонта не се виждаше земя, затуй прибрах перлините, после опънах грота, доколкото бе възможно, и легнах на курс, който, надявах се, щеше да ни отведе до Отаго. Сутринта направих серия от наблюдения, които в съчетание с меридианната дължина ми дадоха да разбера къде се намирам. Към 13:20 на хоризонта се яви суша и щом приближих, по описанието в лоцията познах, че това е полуостров Отаго. Следобед вятърът започна да отслабва и тъй като нямах възможност да използвам пълноценно грота, скоростта ни рязко падна и едва в 18:40 обходихме бавно-бавно Таироа Хедс.

Още преди да наближим носа, бях издигнал позивните отличителни знаци на „Сухейли“, бях приготвил и сирената. Не знаех, какво ме очаква зад вдадената в морето суша, защото най-едромащабната карта, с която разполагах, беше на целия новозеландски Южен остров. Изобщо не бях предполагал, че ще ми потрябват по-подробни сведения. Реших да вляза в пристанището, да установя контакт с някого и да пратя съобщение на Брюс. Не бях много сигурен дали хвърлянето на котва няма да се счете за престой — смятах, че няма. Това е съвсем обикновена маневра и аз бих могъл да хвърля котва при всеки един от безлюдните острови на пътя ми, без никой да разбере. Единствено би трябвало да се пазя от ентусиастите, които ще опитат да се качат на борда или да ми предложат помощ. Не бих искал да повторя историята на клетия Джим Питърс от маратонското бягане по време на имперските игри през 1954 г. във Ванкувър.

След като заобиколих носа, плавайки на около четирийсетина метра от скалистия бряг, край фара на Таироа Хедс различих сигнална станция. Подадох със сирената различни комбинации от звукови сигнали, ала не забелязах нищо, което да подскаже, че са ме видели или че станцията е обитавана, и затова продължих.

Гледката, която се разкри пред очите ми, беше доста неочаквана. С изключение на вълнолома, който започваше от северния бряг на входния пристанищен канал, пристанището на Отаго съвсем нямаше вид на пристанище; вместо очакваните докове и кранове пред погледа ми се очертаха зелени хълмове и пясъчни дюни. Не виждах никакъв смисъл да вися пред входа, тъй като сигурно щеше да мине доста време, преди някой да дойде насам, и реших да навляза навътре по канала. Това обаче не беше лесно, понеже вятърът беше насрещен, а след като доближих средата на протока, осъзнах, че има и отлив. Направих един халс и като се върнах обратно към Таироа Хедс, разбрах, че съм напреднал всичко на всичко с десетина метра. Все пак в близост до южния бряг на канала течението беше значително по-слабо; освен това установих, че край скалите вятърът леко променя посоката си и затуй се отправих към тях, та да постигна някакъв осезаем прогрес, и когато вятърът взе да отслабва, завъртях руля и обърнах на другия халс, „Сухейли“ не се движеше много бързо и плавно почна да се обръща, но вятърът сякаш се промени и макар че това би трябвало да ни помогне, всъщност ни изтласка още по-навътре в заслонения залив, вместо да обърне ветрилата и да ни избута отново в канала. Скалите се приближаваха. Хвърлих светкавичен поглед назад, да проверя дали не бих могъл да направя поворот, ала скалите бяха твърде близко. Вързах румпела под ъгъл и се спуснах на бака да обърна кливера ръчно, но предварително знаех, че вече е късно. Излишно бе повече да се плаша от скалите, защото бяхме заседнали. Бях вбесен от себе си. Погълнат от мисълта как да се придвижа напред, аз изобщо не бях помислил, че този малък залив, ограден със стръмни скали, може да бъде съвсем плитък.

Все пак не всичко бе загубено. Дъното изглеждаше пясъчно, тъй че корпусът едва ли беше пострадал. Но ако в момента отливът беше към края си, с настъпването на прилива постепенно щяхме да бъдем изтикани върху скалите — затова бе необходимо да хвърля котва колкото е възможно по-скоро. Прибрах всички ветрила с изключение на грота, който все още бе блокиран, и се втурнах долу да приготвя котвата и полипропиленовото въже. Нямаше време да надувам дингито. Вързах въжето за котвата, съблякох се и скочих във водата. Първите десет метра вървях по дъното, носейки котвата — петнайсеткилограмова, идеална за такъв пясък. След като нивото на водата достигна над устата ми, на всеки няколко крачки започнах да подскачам и да си поемам въздух. Постепенно това ставаше все по-трудно и последните метри се принудих да влача котвата, плувайки; накрая въжето се опъна, аз се гмурнах и зарових лапата в пясъка.

Обърнах се назад и за пръв път от пет месеца насам видях „Сухейли“ отдалеч. По моя преценка изглеждаше невероятно мръсна и ръждивите ивици, набраздили борда под „Адмирала“, с нищо не допринасяха за нейния вид. Насочих поглед към кърмата: около пет сантиметра от защитната боя се показваха над водната повърхност, следователно отливът продължаваше — гръм и мълния!

Върнах се на борда. Извън водата почувствувах студ, ала имаше по-неотложни неща от сгряването на премръзналото ми тяло: изтегнах котвеното въже колкото ми стигаха силите. Сега имаше какво да ни задържи, за да не продължим към брега, щом приливът настъпи.

Едва-що свърших тая работа, когато някакъв глас ми викна от върха на скалите и ме уведоми, че идвала помощ. В отговор извиках на непознатия, че не искам никаква помощ, поне засега, и че ще се помъча да се оправя без чужда намеса. Попитах колко трае отливът; отговориха ми — три часа и че нивото на водата щяло да спадне с още шейсет сантиметра. Това беше всичко, което исках да зная, и казах на моя нов познайник, че към полунощ отново ще бъдем на вода. После той си тръгна, като обеща да направи опит да се свърже от мое име с Брюс, а аз слязох в каютата да се облека и да видя какво прави бутилката бренди.

Наоколо беше абсолютна тишина. За пръв път от 159 дни насам не се чуваше нито скърцане на дърво, нито плисък на вълни. „Сухейли“ постепенно взе да се накланя, но аз бях уверен, че докато котвата е в морето, всичко е наред, и се разположих удобно с бутилка в ръка и запалена цигара, наслаждавайки се истински на изумителното спокойствие. По едно време най-неочаквано си рекох, че ако управителният съвет на търговския флот научи за произшествието ми, като нищо ще ми отнеме свидетелството; тъкмо се заливах от смях при тая мисъл, когато в далечината се разнесе пърпорене на двигател.

Качих се на палубата точно навреме, за да видя как една моторница на име „Сий Уитч“ се показа в началото на залива, следвана на късо разстояние от рибарската лодка „Анна Дий“. С вик предупредих да внимават да не повредят въжето на котвата ми, ала дали намалиха скоростта овреме, така и не разбрах. Във всеки случай по някое време вечерта винтът на една от лодките закачи въжето и лошо го разряза, което щеше да има фатални последици, ако своевременно не бях го забелязал и оправил.

Моторницата навлезе в залива и спря на няколко метра от „Сухейли“. „Аз съм Фред Дънкън. А това са мистър Дейвис от пристанищната управа и мистър Уилсън — корабостроител.“ Здравейте. Дали се нуждая от помощ? Не, мисля, че ще се оправя сам, само да настъпи приливът. Дали случайно не знаят къде е Брюс Максуел? Ами последното, което били чули, е, че цял ден сновал нагоре-надолу по брега да ме търси, а сега някакъв човек се мъчел да се свърже с него. Чудесно; не очаквах да са осведомени, че идвам нонстоп от Англия, но се бях излъгал — хората знаеха за мен и вече бяха предприели опити да намерят Брюс. Много мило, пък и навреме, рекох си аз. Колко дълго смятам да остана тук? Предполагам, докато дойде Брюс, макар че щом се вдигна на вода, може да ида до пристанището и там да пусна котва.

Не може, приятелче, смениха правилника: нямаш право да влизаш изобщо в пристанище. Най-добре ще е да си стоиш тук. В това време се намесиха рибарите — казаха, че било за предпочитане да се прехвърля в някой друг залив, понеже този бил отворен на север, а се очаквало през нощта вятърът да задуха именно от тази посока.

Запалих цигара и седнах на каютния покрив, докато новодошлите уточняваха къде е най-подходящо да отида. Вече бях забравил какво значи приятна компания и сега бих могъл да слушам говора на тия хора цяла седмица. И двете лодки разполагаха с радиотелефони и не след дълго се получи новината, че Брюс е открит и идва насам.

Не съм свикнал на такъв вид услуги и трябва да призная, че доста ми се харесаха; ала вече се смрачаваше и бе време да дам нареждане на екипажа да се качи на мачтата, за да освободи гротфала. Едва ли щеше да ми се удаде друга такава възможност. Докато извършвах поправката, Джон Браун от вестник „Отаго Дейли Таймс“ и Спенсър Джоли, журналист от Новозеландската телевизия, ме осведомиха за най-новите световни събития от борда на „Сий Уитч“, дванайсет метра под мен. Не бях изгубил напълно представа какво става по света, понеже бях слушал австралийските информационни емисии, ала исках да разбера как се е представила Великобритания на олимпийските игри. Някой каза, че май сме спечелили шестнайсет златни медала, обаче аз възразих, че вероятно това се отнася за Игрите на общността. Тогава последва въпросът, каква общност? И аз доста остро отговорих: „Нашата общност“, с което авторът на въпроса се съгласи: „Едно на нула за тебе, приятел“.

След около час „Сий Уитч“ си замина и аз останах в компанията на Лорънс Уотърс и Джон Малкълм с Лорънсовата лодка за лов на омари „Анна Дий“. Несъмнено всеки човек съхранява спомени за отделни периоди от своя живот, често пъти само за онзи кратък миг, когато е изпитал пълно блаженство. Такова чувство изпитвах сега. Фалът беше оправен и в близките три часа нямаше какво да правя, освен да чакам прилива да вдигне „Сухейли“. А междувременно „Анна Дий“ стоеше закотвена на три метра от мен и ние разговаряхме тихо, като единствените звуци, които нарушаваха спокойствието, бяха поплискванията на вълничките в корпусите на двата съда и самотният писък на някоя птица по скалите. Сред това чудесно спокойствие и тишина направо беше трудно да си представя, че само преди броени часове двамата със „Сухейли“ бяхме водили борба за живота си; всичко това сега ми изглеждаше нереално.

Около 23:00 „Сухейли“ се раздвижи. Като начало килът започна да се блъска по дъното, докато вълните постепенно набираха височина, за да вдигнат яхтата. Блъскането продължи около половин час, а в това време аз зорко наблюдавах котвеното въже, да не би случайно котвата да се измъкне. Постепенно въжето се опъна и после от сътресенията носът лека-полека се извъртя на една линия с него, докато накрая ми се удаде да го закача на лебедката. Заех се да скъся дължината на въжето с цел да придърпам яхтата в по-дълбоки води и да отстраня напълно опасността от засядане на скалите. Засега повече нямаше какво да се направи. Вятърът беше изчезнал, а приливът продължаваше да нахлува с голяма скорост в канала и затуй реших да изчакам настъпването на отлива, преди да предприема опит за тръгване.

Проверих трюмовете, ала те се оказаха в същото състояние, в каквото ги бях оставил след последното изпомпване тази сутрин; бях уверен, че ударите в корпуса не бяха достатъчно силни, за да причинят някакви щети.

Малко по-късно Лорънс Уотърс и Джон Малкълм тръгнаха да проверят дали няма да могат да намерят приятеля ми, както сами се изразиха, а аз седнах да хапна надве-натри. Тъкмо бях свършил с яденето, когато навън се разнесе вик и аз побързах да се кача на палубата, където Брюс ме посрещна с поздрава: „Какво по дяволите търсиш тук?“ До мръкване ме търсил със самолет, а после взел автомобил, за да измине разстоянието от Блъф до тук; именно в Блъф той беше научил, че съм в Отаго.

С нетърпение очаквах да получа вести от къщи и най-вече се надявах на някаква поща, ала останах разочарован. Брюс потвърди, че след отплаването ми от Фалмът правилата на състезанието били променени и според тях не е разрешено да се оказва никаква материална помощ на участниците. Към това определение спадаше и кореспонденцията и за да няма неприятности, Брюс не беше ми донесъл никакви писма. Изпитах ужасно разочарование, а и се разгневих от това ограничение, което счетох и продължавам да считам за детинско и излишно.

Никой моряк ни най-малко не би се трогнал от липсата на писма. Дори и днес корабната поща е нередовна и ако морякът не е получил нищо, той просто ще свие рамене и ще си каже: „Голяма работа. В следващото пристанище ще ме чака цял тон.“ Хората, които са свикнали да се ползват от това благо на цивилизацията, могат да си помислят, че писмата биха били от съществено значение за състоянието на моя дух. Нищо подобно. Липсата на писма тогава само ме ядоса, ядосва ме и сега, като си помисля за този случай; ядосан бях от това, че ако бяха необходими изобщо някакви „правила“, те би трябвало да са формулирани поне ясно, ядосан бях и от глупостта на някои от тях.

Все пак Брюс ме увери, че всичките ми близки са добре — думи, които имаха стойност на писмо, и после ми съобщи последните новини за моите съперници. Моатесие беше приблизително на 4000 мили зад мен, което означаваше, че има изгледи да успея. Фужерон беше потеглил със своя кутер „Капитан Браун“ и все още бе зад Моатесие. Капитан Кинг бил принуден да се откаже, след като счупил и оригиналната, и резервната си мачта. Тази вест не ме изненада особено, тъй като не вярвах, че една неукрепена с ванти мачта ще издържи дълго в Южния океан. За щастие капитан Кинг беше здрав и читав, което бе радостно да се узнае, и всеки момент се очакваше да пристигне в Кейптаун. Неговото оттегляне несъмнено разклати британските шансове за успех в гонитбата, понеже се предполагаше, че изящният корпус на „Галуей Блейзър“ ще развива добра скорост, а лично аз бях предвиждал, че Кинг ще остави Моатесие далеч зад себе си. Само да имаше конвенционално стъкмяване… Наистина с джонково стъкмяване се маневрира най-лесно, но джонките притежават огромни мачти и въпреки това вечно се чупят. Напрежението върху мачтата на малък, люлеещ се по вълните съд е ужасно и трябва да се ограничи чрез ванти.

Имах и трима нови конкуренти, за които не бях чувал досега. Найджъл Тетли с 12-метровия тримаран „Виктрес“, който според Брюс отвътре приличал на дворец, италианецът Алекс Каросо, също като мен член на Океанския крайцерски клуб, за когото последните ми сведения бяха, че проявявал интерес към трансатлантическата регата за самотници и плавал с двайсетметровия си кеч „Ганчия Американо“. Третата яхта беше още един тримаран от класа на „Виктрес“ на име „Тайнмът Електрон“, воден от Доналд Краухърст. Брюс не беше съвсем сигурен къде се намират изброените трима мореплаватели, ала каза, че ако продължавам със същото темпо, както досега, се предвижда финален спринт между мен и Моатесие. Тъкмо такава вест ми трябваше за стимул.

Побъбрихме около час, след което Брюс замина с пилотския катер, за да телефонира в Лондон. Докато разговаряхме, вятърът постепенно бе почнал да се надига от северозапад. Това хич не ми хареса, понеже заливът беше отворен именно в тази посока, а се предвиждаше вятър със сила 4 бала, който би могъл да бъде неприятен и опасен. Останал сам с „Анна Дий“, аз взех да се тревожа. Приливът щеше да продължи още два часа, преди да настъпи застой в приливно-отливното течение, но дотогава вятърът щеше да се е усилил. След като прецених положението, реших, че е рисковано да изчаквам завръщането на Брюс. Най-умно бе да се измъкна от залива веднага, докато вятърът още не е освирепял съвсем, и да приема схватката с прилива, който в най-лошия случай можеше да ме завлече до Отаго, докато вятърът би ме забил в брега.

Вдигнах грота и бизана и оставяйки шкотите отпуснати, отидох на бака да вдигна кливера. „Сухейли“ се обърна на десен халс, аз се върнах на кърмата и натегнах шкотите. Набрахме скорост и се отправихме към скалите. Завъртях руля, минах на другия халс, сетне се втурнах към носа и заизтеглях котвата, додето преминавахме над нея. Още не бях я качил на борда, когато се наложи отново да сменя халса. Завъртяхме се и вече бяхме далеч от скалите. Вдигнах стаксела и прибрах котвата на палубата.

През цялото време „Анна Дий“ беше стояла наблизо, просто за всеки случай — ако не успея да се справя, и сега, виждайки, че се измъкнах, Лорънс приближи до борда. Реших, че е излишно да спирам отново, след като веднъж потеглих, и хвърлих в движение на „Анна Дий“ завършената част от дневника си, няколко писма и карти, които помолих да предадат на Брюс.

Известно време продължихме заедно, после Лорънс и Джон ми пожелаха щастливо плаване, обърнаха и се насочиха обратно към пристанището. Стана ми мъчно, че си отиват. Макар и да се познавахме от часове, чувствувах, че сме се сближили много и се надявах някой ден пътищата ми да ме отведат отново в Отаго. И без друго исках да отидем заедно на лов за омари.