Робин Нокс-Джонстън
Светът, който ми принадлежи (6)

От Отаго до нос Хорн

21 ноември 1968 г. (160-и ден)

8 януари 1969 г. (209-и ден)

През следващите девет дни все не смогвах да пиша в дневника си. В моментите, когато не бях на руля, се чувствувах капнал от умора, освен това се стараех да спя повече, за да залича следите от напрежението и вълнението при обхождането на Нова Зеландия. Щом се посъвзех, започнах да оправям невероятната бъркотия, останала от оплитането на перлина и плаващата котва. Тази работа ми отне всичко три дни и на два пъти през това време се налагаше да използвам перлина поради налетелите ни бури, което с нищо не облекчи задачата ми. Обикновено при оплетени въжета човек първо трябва да намери сплита, а разплитането е вече лесно. Ала в случая не се виждаше никакъв сплит, а да се разтегне цялата плетеница беше невъзможно — на палубата просто нямаше толкова място. Перлинът бе дълъг 220 м, въжето на плаващата котва — 25 плюс обиращото въже с дължина още 30 м, като целият този метраж най-ентусиазирано се бе включил във веселбата.

Опитът ми с плаващата котва се свеждаше само до описания случай, но така или иначе втори път никога не ще използвам обиращото въже. То е предназначено да обръща конуса, който служи като спирачка, тъй че последният да не оказва повече съпротивление на водата и да може да се изтегля „обтекаемо“, ала в действителност, дори ако съумеете да задържите обиращото въже далеч от основното, плаващата котва се извърта и обиращото въже се омотава в нея. Смятам, че най-доброто решение на проблема е да се извежда яхтата до плаващата котва, когато стане нужда да се прибере, или пък да се изтегли съдът по котвеното въже до котвата, ако ветроходецът чувствува мускулите си достатъчно силни. Всички спасителни лодки на големи кораби са снабдени с плаващи котви с обиращо въже, които може и да са удобни за работа, ако моряците притежават ветроходен опит с малки съдове, но в днешно време това рядко е така и аз мисля, че употребата на един дълъг перлин е за предпочитане. С него много по-лесно се борави, а също „поддава“ повече, което натоварва по-малко лодката. Разбира се, дрейфът се увеличава, ала ако се доближите до подветрен бряг, вие така или иначе ще трябва да направите опит да се отдалечите от него.

Когато отплавахме от Нова Зеландия, се намирахме на около 47° южна ширина. Сега ми предстоеше да реша какъв курс да взема към нос Хорн. Естествено, най-добре беше да се насоча право нататък, но съществуваше едно усложнение, наречено айсберги. Средната северна граница на плаващите ледове е приблизително 45° южна ширина, и аз не бих посмял да сляза по на юг от тази линия. В епохата на ветрилата айсбергите са били голяма заплаха, независимо от денонощните вахти, а за мен бе невъзможно да стоя непрекъснато на палубата, поради което си дадох сметка, че не си струва да поемам такъв риск, макар и да ми гарантира по-бърз преход. Ако „Сухейли“ се натъкнеше на лед, нямах никакви изгледи за спасение. Дори и да се кача на спасителния сал, смъртта ще ме настигне, преди да се добера до суша, ако изобщо някога стигна до нея. В миналото между Австралия и нос Хорн е минавал оживен морски път, отдалечен само на няколкостотин мили от ледената граница. Но след оттеглянето на големите ветроходи твърде малко кораби се връщат в Европа през нос Хорн — всички използват Панамския канал, тъй че най-близките морски пътища отстояха на хиляди мили от моя предполагаем маршрут.

Ето защо реших да се насоча на север от средната граница на плаващия лед и да се придържам към 44-ия паралел, като сменя курса по посока на Хорн на около 100° западна дължина, където ледената граница описва дъга, хлътнала на юг.

Човек предполага, бог разполага: едва-що бях определил предстоящия си път, когато вятърът, който в Южния океан е предимно западен, се обърна от изток. През следващите двайсет и един дни само в продължение на едно денонощие имах западни ветрове. Не ще и съмнение, че това беше най-досадната част от цялото плаване:

9 декември 1968 г., 179-и ден

Брей, брей, брей! Намираме се на север от 40-ия паралел и понастоящем караме към Аляска! Същите ветрове, същата неприятна вълна, въобще никакви изгледи за промяна с изключение на подозрението, че в скоро време ще се побъркам. От всички отвратителни неща, които можеха да ми се случат, най-трудно намирам сили да приема факта, че в област, която се слави със западните си ветрове, сега духат източни — пълен абсурд. От последните петнайсет дни само в един вятърът не беше от изток. През това време успяхме да пропълзим с 26 градуса на изток, което е цяло чудо: при западни ветрове прогресът ни щеше да бъде почти двоен, с други думи, цяла една седмица отиде нахалост и подозирам, че е достатъчна, за да ме лиши от всякакви изгледи за успех. Безсмислено е да се надявам, че съперниците ми ще имат същите ветрове, тъй като и без това те биха развили по-добра скорост от мен при тия условия, да оставим настрана, че не бих пожелал и на най-големия си враг да бъде споходен от такова чувство за пълно безсилие. Един-два метра по-дълъг корпус би променил напълно нещата, докато сега клатушкането е отчайващо. Часът е 17:45 и вятърът почва да се усилва, както обикновено става по туй време. Загнезден между койката и масата, аз седя върху поправения кливер, който съм постлал върху пластмасовите туби. Току-що две вълни се разбиха на борда и през пролуките около люка се изляха потоци вода, които за малко не ме окъпаха. Люлеенето и надлъжно, и напречно е кошмарно и от шума в трюмовете разбирам, че е време да ги изпомпвам отново. На обяд криво-ляво успях да си сготвя ядене от говеждо месо и фасул. Не ми се понрави и смятам, че довечера ще мина без топла храна.

Много бих искал да имам подръка поне един непрочетен роман, в който да се скрия, или нещо, което да ми помогне да се отпусна и да забравя гризящото ме чувство за непоносима безнадеждност. Естествено, източни ветрове би трябвало да духат понякога тук, но съотношението 15:1 в тяхна полза ми се струва крайно необичайно и, според убеждението ми в момента, дяволски несправедливо. Ако е речено „жабарите“ да спечелят — нямам нищо против, ала защо е необходимо да бъда подлаган на такива мъки, за да бъда лишен от победата; и китайците едва ли биха могли да измислят по-бавен и унищожителен метод за мъчение от този. Все пак нека гледаме нещата откъм светлата им страна: при тая скорост не след дълго ще бъдем изтласкани на север, в зоната с променливи ветрове, и тогава, ако не друго, поне ще можем да тъпчем на едно място при по-спокойни условия!

10 декември 1968 г., 180-и ден

Все същото. Изобщо не мога да го разбера това време. Преди три месеца на тази ширина бяхме кажи-речи в безветрие, а сега, когато времето би трябвало да бъде още по-благоприятно, върху нас връхлитат умерени до силни югоизточни ветрове. Ала най-озадачаващи са вълните. След като по цели дни духа постоянно от югоизток, те би трябвало да идват от същата посока, обаче не е така. Доколкото мога да разбера, имаме вълнение от изток, югоизток и юг и мъртва вълна — от изток и югоизток. Това показва, че посоката на вятъра се е променила неотдавна и в такъв случай може би се намираме в средата или в периферията на западен фронт, който се движи приблизително с нашата скорост. Фактът, че днес мъртвата вълна доста отслабна, макар и вятърът да не е паднал, май потвърждава предположението ми. Поради тази причина можах да увелича малко ветрилната площ. И все пак непрекъснато сме изтласквани на североизток. По пладне се намирахме на 39°49’ южна ширина, с един градус по на север от вчера, без никаква видима промяна във времето. Чудя се какво ще стане, когато този въздушен поток отмине; страхувам се, че в зоната на променливи ветрове ще се окажем в пълно безветрие. Одеве мислех да опитам на другия халс и да се насоча на юг, но в същия момент вятърът леко промени посоката и задуха от юг-югоизток, тъй че запад-югозапад би бил най-добрият курс, който е по силите ми, и аз се отказах от първоначалното си намерение. Това, разбира се, означава, че продължаваме да се движим малко по-близко до изток, отколкото е необходимо, и затуй си запазвам правото все пак да опитам на другия халс. Може би ако реша да направя поворот и да подкарам обратно към Нова Зеландия, западният вятър тозчас ще се появи! Майчице… Така искам да съм си у дома; там поне щяха да се намерят десетки „специалисти“, които да ме поучават какво би трябвало да сторя в сегашното положение! А междувременно съм принуден да се оправям както мога.

18:30. Отново всичко се надигна: вятър, вълна, мъртва вълна. Духа със сила седем бала, при пориви и повече. Следобед намалих ветрилата и понастоящем плавам косо срещу мъртвото вълнение с помощта на кливера, на обрания с три рифа грот и на обрания с два рифа бизан. Бяха се насъбрали доста дъждовни облаци, но небето се изчисти, щом вятърът се усили. Ходът ни в никакъв случай не е лек: освен че ни подмятат вълните, които идват отпред и въобще откъдето им скимне, подпре ли ни някоя голяма мъртва вълна, буквално тръгваме встрани. Ако ситуацията се влоши, ще се наложи да пусна перлините и ще се оправим. Не смея да оставя яхтата с по-малка ветрилна площ на този курс, защото сегашната ни скорост е точно толкова, колкото да ни предпазва от неприятности. От всяка гледна точка курсът на 60° е приемлив; във всеки случай „Сухейли“ полага усилия.

Когато преди малко бях излязъл на палубата да огледам морето, край носа прелетя огромен албатрос с размах на крилата поне два метра и половина и сви край наветрения борд. Да бях се протегнал, щях да го докосна. За пръв път виждам толкова отблизо тази гигантска птица и бих казал, че е страшно внушителна. Фотоапаратът, естествено, не беше с мен. Освен това забелязах, че по палубата около кокпита са поникнали някакви зелени водорасли. Тази част от борда постоянно се мокри, та предполагам, че растенията са намерили там идеални условия за развитие. Водорасли са се появили и по корпуса над противообрастващата боя, наред с кафявата морска пяна. Всичко това е ново и смятам, че сме го прихванали във водите около Отаго. Ще трябва да го изчистя, щом времето се подобри.

Тази вечер небето е червено, което според старинното поверие обещава радост за моряка. Утре ще проверим и ще съобщим доколко е вярно.

Днес наченах четвъртия бордови дневник. Всеки един обхваща шейсет дни и аз съм доволен, че взех шест, защото явно няма да приключим плаването за по-малко от триста дни. Вече трийсет и четири дни, откак отминахме Мелбърн, а още не сме и на половината път между Австралия и Хорн. По пладне се установи, че през изминалото денонощие сме се придвижили с градус и половина на изток, но дори и да продължим с това темпо, докато духат тия югоизточни ветрове, почти сигурно е, че щом изчезнат, ще се окажем в безветрие поради голямото ни отклонение на север.

Боя се, че вече е невъзможно да стигна нос Хорн около 9 януари, както бях казал на Брюс. Дори ако оттук нататък задухат постоянни западни ветрове, пак е малко вероятно да успея. Намираме се на 80 градуса дължина от Хорн и не вярвам за в бъдеще да преодоляваме повече от 2°40’ средно на ден. А после, направих сметка аз, ще ми трябват приблизително още деветдесет денонощия, за да стигна от Хорн до вкъщи, обаче без двигателя времетраенето на прехода ще се удължи. Когато се прибера, ще се чувствувам като спринтьор, пробягал 100 метра за 20 секунди на олимпийски игри! Горката стара Британия, в това състезание има пределно слаб представител, ала даже и най-добрият ни ветроходец едва ли би се справил по-добре в тия обстоятелства. Дрейк и Нелсън сигурно плачат, като ни гледат.

Реших довечера да не намалявам ветрилата. Смятам, че „Сухейли“ няма да възрази.

На 12 декември, когато се намирах на 37° южна ширина или на около четиристотин мили северно от курса, по който бих искал да плавам, най на края си дадох сметка, че ако имам намерение да срещна отново западни ветрове, трябва да се отправя на юг и дори западно от юг, ако е необходимо, и че е наложително да продължа в тази посока въпреки ледената граница, докато намеря желаните западни ветрове. В действителност ги хванах само за няколко дни, след като се насочих петнайсетина градуса западно от юг, но бях загубил близо десет дни и сериозно се опасявах, че съм лишен от всякакви изгледи за победа в състезанието.

При потеглянето ми от Нова Зеландия Бернар Моатесие беше 4000 мили зад мен и двамата имахме равни шансове да се приберем първи в изходното пристанище. Приех, че Моатесие изминава средно 130 мили на ден, а аз — 100; направените изчисления показаха, че трябва да правя по-голям денонощен пробег, за да спечеля. Най-подходящото място за това бе Южният океан и аз бях хранил надежда, че макар и без авторулеви ще мога да преодолявам по 120 мили дневно. Загубата на цели десет дни, или иначе казано на 1000 мили, ме накара да побеснея от яд, ала щом ветровете отново станаха благоприятни и се успокоих, осъзнах, че е трябвало да се отправя на юг много по-рано, следователно сам си бях виновен.

Все пак не цялото време бе отишло напразно, а освен това през този период си извоювах една страшна победа. Поправих радиопредавателя. През първата седмица след заминаването от Отаго не бях имал време да се занимавам с радиоапаратурата, независимо че слушах метеорологичните бюлетини на Радио Арауа и междувременно получих две радиограми. Ала още първия хубав ден извадих техническата инструкция и почнах да разглобявам предавателя. Сравнително бързо открих повредата: една от жичките в апарата беше прекъсната. Въпросът бе как да я свържа, след като не разполагах с леснотопим припой. В крайна сметка счупих три крушки за навигационни светлини и стопих парченца припой, с които залях краищата на жичката. Не се справих много бързо, понеже все разпилявах частици от припоя и се налагаше да пълзя по пода, за да събирам капчици дори с големината на главичка от топлийка, ала в края на краищата приключих и вече можех да сглобя апарата. Включих го и след известно лутане успях да добия измервателни данни. Доколкото бях способен да определя, предавателят работеше, само че бе необходимо да получа отговор от някоя станция, та да се уверя. Почаках да се стъмни и повиках Арауа и Уелингтън. Не последва ответ, но докато се ослушвах, чух доста слабо на 2 мегахерца как остров Чатъм разговаря с рибари. Изчаках да свърши и го повиках. Последва незабавен отговор и радистът поиска да повторя името. Предадох го и изключих апарата, за да приема — отново отговорът беше незабавен. Продължихме връзката още известно време, ала аз се намирах на около деветстотин мили източно от островите, което е крайната граница на обхвата на тази честота, и радистът не можеше да ме чуе ясно. Остров Чатъм предава само в сектора на 2 мегахерца, тъй че бе невъзможно да превключим на по-ниска честота. Накрая радистът каза, че много съжалява, но моето предаване не е достатъчно мощно, за да го улови, и после прекъснахме. Наистина бе жалко, че не се чуваше ясно, ала радистът сигурно бе подскочил от изненада още като е хванал позива ми, и макар че желанието ми да подам радиограма не се сбъдна, поне се уверих, че радиопредавателят е в изправност.

Щом метеорологичната обстановка се подобри, аз заредих акумулаторите и отново се помъчих да повикам Уелингтън, ала без резултат, макар че по-късно ми се удаде да го чуя, както и много други тихоокеански станции.

С навлизането ни в Пасифика постепенно изгубих новозеландските радиостанции и сега трябваше да търся другаде сигнали за точно време, което бе нужно за хронометъра ми. Досега грижливо бях наблюдавал работата му и знаех, че изостава средно с осем секунди и половина на двайсет и четири часа, но понякога изоставаше с по-малко и затова исках, ако е възможно, да го сверявам всекидневно.

Океанската навигация с употреба на секстант зависи изключително от това, дали мореплавателят разполага с астрономически точно време. Преди Харисън да изобрети хронометъра през 1714 г., моряците са били принудени да съдят за отклонението си на изток или запад само по нюх. Възможно е било да се изчисли географската ширина, ала не и географската дължина, понеже ширината може да се установи чрез измерване на максималната височина на слънцето по пладне; за да се определи дължината обаче, трябва да се знае колко е часът до секундата, когато се взема височината на слънцето. Преди Харисън и неговите последователи да предоставят възможност за поддържане на точно време, моряците се отправяли на север или юг, додето стигнат географската ширина на своя краен пункт, тогава свивали и тръгвали по желания паралел до срещата със суша. Това изисквало зорка вахта. Самоук йоркшърски дърводелец, Харисън конструирал хронометър (може да се види в Гринуичкия морски музей), който давал отклонение само с 3 секунди на денонощие при различните климатични условия и бил използван на ветроходите от онова време в епоха, когато най-хубавите часовници на сушата били далеч по-несигурни. Авторът на изобретението получил 20 хиляди лири награда от британското правителство — солидна сума според тогавашната стойност на парите, която подсказва какво голямо значение се е отдавало на този проблем. Моят хронометър съвсем не бе така точен като Харисъновия — ала трябва да се признае, че не беше почистван от няколко години.

Повече от четири седмици карах без проверка на точното си време, което ми причини сериозно безпокойство. Единственият друг начин за получаване на точно време изисква да се знаят височините на луната, обаче необходимите за целта годишни таблици вече не се публикуват. На „Спрей“ Джошуа Слокъм е бил в състояние да определя с точност местоположението си, използвайки лунните таблици, макар на борда да е имал само един стар будилник. В момента не ми оставаше нищо друго, освен да се надявам, че отклонението на хронометъра ми е неизменно и да го сверявам с приблизителност, като го съгласувам със зенита, изгрева и залеза. Помислих си, че в настоящия етап от плаването съм в по-лошо положение и от капитан Кук, който поне е разполагал с по-голям кораб, на който хронометърът му е бил в по-стабилно положение и е давал по-малко отклонение. В действителност обаче, когато наближавайки Южна Америка, най-сетне получих сигнал за точно време от Би Би Си, се разбра, че хронометърът ми греши едва с три секунди, а това е незначителна грешка, що се отнася до определяне на местоположението.

Може би изглежда странно, че не успях да хвана мощните американски радиостанции от Хонолулу, Сан Франциско и Панама. Все пак накрая редовно почнах да хващам една емисия на Би Би Си за чужбина, ала винаги нещо се случваше, когато идваше ред да прозвучи сигналът за точно време. По едно време дори ми се удаде да хвана и американски станции, чиито водещи ми даваха приблизително точно време, което все пак беше нещо.

Горе-долу от момента, когато обърнах на юг, за да търся западни ветрове, започнаха да ме тормозят разни смутни сънища. Повечето от тях се въртяха около това, че плаването ми е само от предварителния кръг и щом всички конкуренти се приберат в Англия, ще има ново състезание. През нощта на 16 декември тази тема леко се видоизмени: сега цялата околосветска обиколка се осъществяваше на етапи от около десет яхтсмени. Бях проплавал етапа Австралия — Нова Зеландия и щом влязох вечерта в пристанището, незабавно ме взеха от яхтата и ме заведоха на топла баня, подир която щеше да има обилно угощение. По една или друга причина аз обаче реших да изпреваря съперниците си; отидох в камбуза и казах да отменят вечерята ми. Готвачът моментално грабна една гигантска пържола с пържени яйца, гъби, грах и картофи и я запокити зад борда. Това богохулство ме събуди.

Повечето от сънищата ми се отнасяха до плаването, но понякога се будех и разбирах, че съм сънувал човек, за чието съществуване съм забравил от години. Седейки в кокпита, обикновено размишлявах с часове по тоя въпрос. Освен че си припомнях разни неща за сънуваните хора, които ми предоставяха нов материал за размисъл, между другото се удивлявах от способността на подсъзнанието да съхранява огромни количества информация, която ние не сме в състояние да разкрием. Толкова често при събуждането си човек може да си припомни съвсем ясно някой сън, който му се струва безсмислен, ала сънуването на забравени хора ме накара да се запитам дали другите, „безсмислените“ сънища не трябва да се приемат по-сериозно. Ние живеем в един материалистичен свят и съм длъжен да призная, че досега никога не съм обръщал внимание на сънищата, но при самотното си плаване на „Сухейли“, където животът е много по-опростен и неповлиян от напрежението, с което се сблъскваме в нашето ограничено общество, почнах да се замислям дали не пропускаме нещо. Трябва ли с толкова лека ръка да обявяваме за суеверие вярата, която хората от зората на човешката история са имали в сънищата и в тяхното тълкуване? Техният живот е бил по-прост и по-непритеснен от нашия, те не са прекарвали дните си, погълнати от трескава дейност в канцеларията или фабриката, без да им остава много време за общуване с другите. В селцето или градеца хората са се събирали на групи, за да разговарят, както правят това до ден-днешен в изостаналите краища на Африка и Азия, а от личния си опит в Индия знам, че разговорите често пъти се отнасят именно за такива неща, които се обсъждат с прозрение и интелигентност, способни да предизвикат изненада у всеки, който е отрасъл в градска среда и е склонен да мисли, че тия люде са невежи и прости. Всичките ми по-абстрактни сънища изглеждаха безсмислици, ала до края на плаването аз продължих да си припомням насън разни забравени познати и да недоумявам. Вероятно някой ден ще бъдем в състояние да отключим съкровищницата на ума и да използваме по-пълно съхранената подсъзнателно информация, тъй както сега ползваме, да речем, таблицата за умножение.

Макар че „Сухейли“ вече бе слязла достатъчно на юг и отново бяхме пипнали западния вятър, скоростта ни в действителност не се повиши дотолкова, колкото предвиждах. Виновно бе намаляването на ветрилната площ през нощта, което извършвах с цел да постигна центровка и да мога да поспя, но основната причина беше другаде: оборудването на яхтата започна да показва признаци на износване от непрестанното натоварване и аз се принуждавах всеки ден да отделям най-малко от два до три часа за поддържането ѝ. Ветрилата страдаха най-много. Макар че „Сухейли“ се центроваше доста добре и без рулеви, ако някоя голяма вълна я завъртеше, на нея ѝ трябваше известно време, за да се върне на курса си дори и без да е направила поворот, поради което се налагаше да ставам и да оправям положението. За да съм сигурен, че ще се събудя навреме, аз продължавах да спя без странична преграда на койката и при всяко отклонение на „Сухейли“ се изтърколвах на пода. Тази алармена система беше много резултатна и въпреки че все си имах по няколко синини от нея, това бе далеч за предпочитане, отколкото да има „синини“ по яхтата. При един случай, когато бях вдигнат по тревога, „Сухейли“ така се беше накренила, че илюминаторите бяха под водата и аз гледах ококорен в красивите дълбини. За жалост нямах време да направя снимки, защото гиковете напъваха своите вече пооръфани браси и ако последните се бяха скъсали, мачтите можеха да бъдат изтръгнати от яхтата поради напъна на ветрилата и с трясък щяха да връхлетят на другия борд. Тази почти постоянна практика омаломощи такелажа и не се отразяваше никак добре на преуморените ветрила. Все по-често се налагаше да свалям някое ветрило, за да кърпя разпрани шевове, и при всяка такава операция губехме скорост.

Памучните и брезентовите ветрила, при които свързващите конци потъват в плата, обикновено създават по-малко неприятности, що се отнася до късане по шевовете, докато при териленовите конците остават отгоре и лесно се протъркват; териленовите ветрила обаче са по-здрави, не гният и аз се съмнявам дали някоя друга материя би могла да издържи на натоварванията при едно такова плаване.

Все още малко се боях да не се натъкна на лед, ала същевременно усещах, че с принудителното си отклонение на север съм загубил много мили и Моатесие сигурно е вече по петите ми. Ето защо в безсилието си да променя нещата предприех отчаян ход. Реших да сляза по на юг от 45-ия паралел с риска да срещна лед, само и само да запазя преднината си. Адмиралтейската лоция и щурманската карта даваха различни сведения по въпроса, къде точно може да се очаква лед. До момента бях възнамерявал да залагам на сигурно и да следвам по-безопасния курс северно от ледовата граница, дадена в лоцията, но сега реших да се уповавам на картата, където тази граница беше изместена по на юг. Потърсих някакъв, макар и слаб мотив в подкрепа на решението си, колкото за собствено успокоение, и установих, че картата е издадена след лоцията. Това беше достатъчно и аз успях да забравя напълно напътствията на лоцията. По принцип действието ми беше съвсем неразумно, ала желанието ми бе да стигна първи Англия и смятах, че поетият риск е оправдан.

Настроението ми се повдигна, след като най-сетне тръгнахме във вярната посока. Два дни подир срещата със западните ветрове аз се чувствувах бодър и щастлив:

18 декември 1968 г., 188-и ден

Деня дотук прекарах в разтакаване. Започнах със смазване на част от такелажа, после наставих с въже левобордовия кливершкот, който силно се беше протрил. Новото парче, дълго около метър, е зелено на цвят, докато останалото въже е бяло. Какво да се прави, нямам друго.

Опитах с твърда четка да отстраня водораслите по бялата боя от външната страна на корпуса, ала нищо не се получи, та взех кухненската шпатула. Трудно се махат тия неща. Любопитното е, че водораслите на левия борд са кафяви, а на десния — зелени. Вероятно обяснението е, че откъм левия борд сме имали повече слънце. Още забелязах, че щом успеех да сваля някое водорасло, то падаше във водата и продължаваше да се движи с нас още няколко метра, въпреки че бе отдалечено на петнайсетина сантиметра от корпуса. Експериментирах, но се оказа, че това става само в близост до кърмата, което обяснява защо всички водорасли, с малки изключения, се бяха лепнали там. Единственото друго място, където са се завъдили, е над водолинията около носа. Обаче още не се бяха захванали добре и аз успях да изстържа по-голямата част от тях, наред с тънък слой морска пяна.

Ракушките все още не могат да се съвземат след последното ми нападение, но ми се струва, че открих голяма колония върху перото на авторуля. Ще ги атакувам, щом времето се постопли.

Подреждах шкафчето под койката и установих, че два от флаконите с газ за запалка са празни. Остана ми само един, и то пълен до половина. Това е досадно, защото всичките кибрити са овлажнели и главичките им се разпадат, щом понечиш да запалиш. Нищо чудно в крайна сметка да се наложи да поддържам „вечен огън“.

Скоро след 17:00 вятърът обърна и се освежи. Предварително бях прибрал „Големия“, понеже забелязах линията от облаци, бележеща приближаването на фронта. Защо всички фронтове не преминават така кротко! Свих спинакера, вдигнах кливера и после сменихме халса. Сега (19:00 ч.) вятърът е умерен до силен и ние летим напред под работни ветрила с два рифа на грота и един на бизана. Яхтата сама се центрова на халс, което е чудесно. Готов бях да управлявам, но не е необходимо. Движим се с победоносна скорост, ако вече не е твърде късно… Според мен правим 6 възела, но щом се вдигне вълна, може да ги загубим. Една редица дъждовни облаци отмина и през един процеп във високата облачност зърнах синьо небе. Повечето вълни имат бели гриви, ала морето все още е спокойно, от североизток продължава да идва лека мъртва вълна. Наистина внушителна гледка: „водната“ светлина се отразява от вълните на фона на тъмен сив облак, а на няколкостотин метра от нас кръжат два скитащи албатроса, увлечени в своето вечно търсене на храна. Следобед се бяха появили двойка буревестници, но после изчезнаха — довършвайки последния ред, хвърлих поглед навън и отново ги видях!

По една или друга причина тази вечер се чувствувам много щастлив. Великолепният дневен пробег навярно допринесе за това. Тишината на Южния океан беше нарушавана от моите песноизлияния, които включваха и множество химни, понеже изпитвам благодарност. Ще постоя още малко, което означава приятелска раздумка с бутилка уиски, тъй като светлината на ветроупорния фенер не е достатъчна за четене. Няма още да си лягам, защото искам да видя как ще се развият нещата. Барометърът не мърда и вероятно вятърът скоро ще се усили. Мога да намаля ветрилата и да се пъхна в спалния чувал, но ходът ни е отличен, а аз желая да се прибера час по-скоро у дома.

Навън пристигна още една двойка буревестници.

Добре тогава, да научим някой друг стих от „Елегията“ на Грей. През последните три вечери научих наизуст три куплета — хубаво е за ума.

Слънцето току-що залезе. Намери някаква пролука близо до хоризонта и се подаде, заливайки всичко с ръждиво-златист блясък. Ветрилата напълно промениха цвета си. Красиво наистина…

Поезията беше започнала да придобива все по-голямо значение за мен, след като запасът ми от непрочетени книги взе да привършва. Установих, че на руля е трудно да се чете, понеже погледът ти за дълго се отделя от компаса и курсът започва да криволичи, но иначе нищо не ми пречеше да седна с томче поезия в ръка и да уча стихове наизуст. Освен насладата, която ми доставяха, още смятах, че вътрешната дисциплина, необходима, за да седнеш и запаметяваш стихове, ще ми се отрази добре. Доколкото можех сам да определя, при последната ми среща с хора край Нова Зеландия държанието ми беше нормално и непроменено, ала чувствувах, че едва ли бих могъл обективно да го преценя. Ако бяха настъпили или настъпваха някакви промени в поведението ми, аз нямаше откъде да бъда сигурен, че съм ги забелязал, защото не разполагах с никакъв еталон за сравнение. Наистина периодично прибягвах до услугите на магнетофона, за да проверявам способността си да говоря, но далеч повече се интересувах от състоянието на разсъдъка си. За да го предпазя, аз се заех да уча наизуст поезия, не само „Елегия“, където са едни от най-изящните стихове, писани на английски език, а и много други творби на Бърнс, Скот, Шекспир, Кънингам и т.н. Стиснал томчето „Златната съкровищница на английската поезия“, обикновено рецитирах на глас пред недоумяващата публика от албатроси и буревестници. И все пак, ако птиците оставаха озадачени от декламациите ми, то те направо изпадаха в смут от моите песнопения. Не притежавам никакъв глас и имам склонност да сменям най-ненадейно гамата, без да го съзнавам. И за да не остана без никакви приятели, гледам да пея само на яхтата си, и то когато е далеч от суша. Трябва да споделя обаче, че в Южния океан направих някои от най-добрите вокални изпълнения в моя живот.

Времето все така ме озадачаваше. Беше кажи-речи средата на лятото в южното полукълбо, а продължаваха да ни връхлитат свирепи шквалове. За тях обикновено предупреждаваха облаците. Наблюдавах облачната покривка откъм наветрения борд, за да забележа овреме ниските черни облаци, които често означаваха шквал. С приближаването им решавах дали се налага да намаля ветрилата и ако се налагаше, свалях грота и го навивах на гика. Дори само с щормовия кливер и малка част от бизана „Сухейли“ галопираше през вълните, подгонена от якия шквал. Често пъти шкваловете бяха придружавани от градушка, която виждах по разпенената вода как идва към нас. Веднъж близо минута плавахме на десетина метра пред гонещата ни стена от градушка. Беше зловещо преживяване. „Сухейли“ се движеше мирно и тихо и все пак въздухът беше изпълнен с пукота от ударите на ледените зърна по морската повърхност. Когато за последен път се обърнах да видя скоро ли ще бъдем настигнати, парчета град шибнаха в лицето ми и в продължение на няколко минути останах заслепен от болка.

От два-три дена се събуждах със сърбеж в очите; помислих, че може би се дължи на онова опръскване с киселина от акумулатора, когато пострада едното ми око, но недоумявах защо сега са засегнати и двете. Накрая открих причината. От непрестанните сътресения една от кутиите ми с дезинфектор се беше пробила в шкафчето и съдържанието ѝ се бе процедило в трюмовете. Лека-полека каютата доби миризма на добре поддържан обществен клозет, ала това бе станало толкова постепенно, че мина известно време, преди да усетя. Реших, че изпаренията от препарата са виновни за появилото се дразнене в очите ми и след като изхвърлих кутията с остатъка от дезинфектора, на няколко пъти хвърлях кофи вода и прах за пране в трюмовете и сетне ги изпомпвах, за да ги изчистя хубаво от миризливия концентрат. После отворих и двата люка на каютата, та да става течение и да се проветри. При ветроходните условия в момента с това деяние само си търсех белята и с цел да попреча на нахлуването на прекалено големи количества вода в каютата, застанах до предния люк, за да го затворя веднага, щом някоя вълна заплаши да прехвърли носа. Докато стоях там, изведнъж за свой ужас забелязах, че зад кърмата се надига грамадна вълна. Тласнах предния люк и плъзнах блокиращите щифтчета на местата им с намерение сетне да се хвърля към главния люк и да го затворя, ала не бях достатъчно бърз и трябваше със скок да увисна на такелажа, когато вълната прескочи кърмата и помете палубата.

Това беше единият от трите случая, при които вълна заля кърмата и белята не би могла да стане в по-неподходящ момент. Главният люк беше отворен и водата свободно шурна в каютата. Щом вълната отмина, скочих обратно на палубата и отидох да затворя люка, за да не се излее още вода вътре. После се спуснах в каютата и нагласих трюмната помпа. Трюмовете бяха пълни; в момента имаха повече вода, отколкото във всеки друг период от плаването досега, и плискането и гъргоренето на водата, причинено от люлеенето и клатушкането на яхтата, извикаха в съзнанието ми ужасяващи спомени от миналото пътешествие, когато насред Арабско море в продължение на трийсет часа тричленният екипаж на „Сухейли“ ожесточено изгребваше с кофи нахлуващата вода вследствие на пробойната по един от шевовете на корпуса. Този път положението не беше толкова сериозно. След като затворих люка, яхтата не можеше повече да се наводни, ала ми потрябваха двайсет минути, преди да подсуша отново трюмовете. Постелите ми, камбузът, щурманската маса и радиоапаратурата бяха подгизнали. Лесно попих водата в камбуза, но щурманската маса и картата се нуждаеха от време, за да изсъхнат, и през следващите три дни се наложи да спя на мокро, защото беше невъзможно да изнеса завивките навън да съхнат, а опитите ми да подсуша спалния чувал на печката се провалиха. Радиото като че ли беше понесло тази баня доста по-добре от предишната. Избърсах го хубаво, сетне вързах нагревателя за полицата и го оставих да работи осем часа, за да ликвидира водата, която може би бе проникнала в апаратурата. Извършената проверка показа, че всичко е наред и щом го включих, радиото уверено светна и заработи.

Въпреки че повечето ми дрехи бяха влажни от месеци, до този момент съумявах да пазя спалния си чувал сравнително сух, като го увивах с парче брезент, за да не позволя на течовете из каютата да го засегнат. Когато бях сигурен, че през нощта няма да ни връхлети шквал, обикновено свалях мокрия си щормови костюм, обличах други влажни дрехи и се пъхвах в спалния чувал, като по този начин те изсъхваха от телесната топлина, докато спя. Дрехите, които не смогвах да изсушавам по описания начин, оставаха влажни и мухлясваха и аз с голямо нежелание посрещах края на седмицата, когато се заставях насила да се преобличам, защото това означаваше да навлека студен, мокър компрес, а дрехите на гърба ми бяха поне топли.

Прането не представляваше проблем. Напълвах една кофа с морска вода, сипвах перилен препарат, накисвах дрехите, после хубаво ги изтърквах, навързвах ги на въже и ги хвърлях зад кърмата да се изплакнат. Ако имах късмет да завали и условията позволяваха, окачвах дрехите по такелажа и дъждът отмиваше солената вода от тях. Ако ли не, почвах да ги изстисквам доколкото ми стигат силите, сетне ги простирах на връвта, която бях опънал между лавиците за книги в каютата, и се мъчех да ги изсуша с нагревателя. Солените дрехи поемат водните изпарения, тъй че ако нямах възможност да изплакна дрехите със сладка вода, преди да съм ги облякъл, те скоро овлажняваха отново. Влажни бяха само отначало, после при работа на палубата неизбежно подгизваха, защото водата се процеждаше през моя вече станал порест щормови костюм и след нейното изпаряване се набиваха все повече и повече със сол, докато в края на седмицата се втвърдяваха и ставаха едва ли по-удобни от средновековна ризница. Щом стигнеха до това състояние, едно плакнене зад борда подобряваше нещата, защото солта в морската вода е все пак с по-малка концентрация.

С носталгия си мислех за топлите тропици, докато се събличах вечерта и после почти насила се напъхах във влажния спален чувал, без да съм облякъл никакви топли дрехи. Защото спалният чувал трябваше да се подсуши, а единственият пълноценен изсушител беше моето тяло. За да се посгрея, пък и да заспя по-скоро, преди лягане обърнах солидна порция бренди, ала въпреки това от допира с хладната, влажна материя кожата ми настръхна и първите петнайсет минути, докато привикна, трябваше да положа всички усилия, за да не стана да се облека.

Удивлявах се, че от постоянното неласкаво съприкосновение с това мокро и вкоравено облекло кожата ми не се възпали и не се покри с тъй наречените „соленоводни обриви“, които сърбят нетърпимо. При предишното плаване те ми създадоха много главоболия, особено по краката. По една или друга причина този път изобщо не се появиха и аз така и не можах да разбера защо. Условията бяха далеч по-тежки от преди и единствената разлика в менюто ми бе, че сега не разполагах с никаква прясна храна, само дето редовно гълтах за компенсация таблетки мая.

Два дни след наводнението на борда навлязохме в мъгла. Намирахме се на 47° южна ширина, отдалечени на две хиляди мили от нос Хорн и в близост до ледовата граница, поради което тутакси ме обхванаха опасения, че току-виж сме се натъкнали на район с лед. Измерих температурите на въздуха и водата и установих, че морето е доста по-студено от очакваното. Или приближавахме лед, или преминавахме през избликнала дънна вода на повърхността. Последното изглеждаше малко вероятно, понеже не се забелязваше оживление на морската фауна и на пернатите, а и водата запазваше бистър син цвят.

Учудващо е колко много сведения могат да се получат от подобни признаци. Бистро синята вода например подсказва, че в морето няма планктон. Планктонът се изхранва с питателни водни растения и ако водата е лишена от такива хранителни средства, той умира и бавно потъва на дъното. Единствените богати на храна места са зоните около речните устия и плитчините край брега, а в дълбоки води зареждането с хранителни запаси се осъществява при избликване на обогатени с химически вещества дънни слоеве вода. Оттук липсата на птици хиляди мили навътре в морето говори за отсъствие на риба, което от своя страна е доказателство за отсъствие на по-дребни морски обитатели и планктон. Това може да се разбере от цвета на водата: в синята вода обикновено няма живот, докато зелената подсказва наличието на незначителни форми на живот. Добър пример в това отношение представлява Северният Атлантик, в зоната на североизточните пасати. Там непрестанните ветрове, които бавно тласкат повърхностния воден слой пред себе си, са причина водата да се „набива“ към бреговете на Венецуела и Бразилия, при което тя пада надолу и се разлива по океанското дъно. Край африканския бряг движението на водата от повърхността към дъното причинява избликвания, богати на храна за рибата — факт, от който се възползва новоразвитата риболовна индустрия на държавите от Западна Африка. Приблизително между западноафриканските и южноамериканските брегове се намира една океанска пустиня, обитавана единствено от саргасовото водорасло, а как успява дори и то да вирее в тази иначе мъртва област, все още е загадка за океанографите. В момента водата около „Сухейли“ беше синя, което ме накара да подозирам, че наоколо няма избликване и че за ниската температура на морето е виновно нещо друго — логично изглеждаше това „друго“ да са айсберги.

Изобщо и не помислих за истинско спане, докато продължи мъглата. Мрачната картина как „Сухейли“ се разбива в ледена планина беше достатъчно страшна, за да прогони съня от очите ми и аз почнах да съжалявам за хазартното си решение да сляза толкоз на юг. Цели два дни стоях на вахта, подремвайки в кокпита през деня, когато мъглата леко се разреждаше, а нощем изкарвах в бдение, втренчен настойчиво в млечния мрак отпред, при което си въобразявах, че ни се изпречват какви ли не опасности. Накрая след една кратка дрямка се събудих и установих, че слънцето най-сетне е пробило: мъглата лека-полека се разсея, та можах да се смъкна долу и с благодарност да се мушна в спалния чувал.

Когато се пробудих, в каютата цареше полумрак, присъщ за ранни зори или за привечер. Погледнах будилника, часът бе 6:15, и реших, че тъй като положението изглежда спокойно, най-добре ще е тази вечер да си легна рано и да си отспя. Половин час по-късно отново отворих очи и с почуда открих, че в каютата е станало по-светло. Преуморен и сънен, на мен ми трябваха минута-две, преди да осъзная, че всъщност се разсъмва. Измъкнах се от койката и подадох глава навън: слънцето току-що бе започнало да се показва през ниските облаци на изток. Обхванат от внезапна тревога, че може да съм спал много по-дълго, отколкото предполагах, аз погледнах хронометъра, който можеше да показва и кога е бил навит за последен път. Стрелката сочеше 20 часа, значи бях спал само осемнайсет часа, а не четирийсет и два, както се опасявах. Причината да се разтревожа толкова идваше от това, че бях легнал да спя на 23 декември, а предварително хранех надежди, че в полунощ на 24-и ще мога да хвана чилийските радиостанции, за да посрещна Коледа. Все пак всичко бе наред. Събудих се навръх Бъдни вечер и имах време да заредя акумулаторите и да се приготвя за радиосеанса на следната вечер.

Коледа е преди всичко семеен празник, независимо дали си у дома, или на борда на кораб, и наистина последните единайсет години аз бях посрещал Коледа все на вода. Мисълта, че ще бъда сам на Коледа, доста ме натъжи. Кажи-речи за пръв път, откакто напуснах Англия, ме обзе чувството, че губя нещо и че навярно е твърде глупаво да прекараш доброволно цяла година от живота си лишен от всички удобства и наслади, които ти предлага домашният уют. Сега татко и братята ми вече са нарязали дебели клони от старите дървета в градината, семейството се е събрало около бумтящия огън в гостната и се приготвя да иде в полунощ на службата в селската църква в Даун. Припомних си зимните вечери, когато играех бридж у дома. Споменът за мама — мой партньор, която си тананика „Купи и цветя“, и за Диана, която пита татко дали да „завърти импас“, или „да подаде пас“, ме накара да се разсмея от сърце. Топлата и приятелската атмосфера на тия сцени бяха в такъв контраст с настоящото ми положение, че нямаше как да не извадя бутилка уиски, смятайки, че щом не мога да се радвам на коледния огън у дома, поне бих могъл да се посгрея вътрешно.

След втората чаша се качих на палубата и се изправих върху покрива на каютата, готов за коледно песнопение. Пях въодушевено повече от час, изкарах любимите си коледни песни и ако някъде не можех да се сетя думите, подхващах друга песен, която знаех. След като изчерпах репертоара си и дори направих няколко биса, установих, че съм се развеселил порядъчно. И когато легнах, си рекох, че все пак Коледа започна добре.

Първите думи за 25 декември в дневника ми са: „Събудих се с ужасно натежала глава.“ Въпреки това в 9 часа вдигнах тост за здравето на всички у дома, където беше 18 часът, и сетне се заех да приготвя пудинг със стафиди. Поиграх си доста и с менюто на коледния обяд. Опържих стек от консерва с гарнитура от картофи и грах, сварени поотделно, за разнообразие, а към всичко това отворих бутилка вино, подарена от брат ми Майк, която пазех специално за случая. Обаче доста надцених капацитета на стомаха си, преядох и трябваше да оставя пудинга за вечерта, но дотогава той пое влага и се разкисна.

В 3 часа след полунощ бордово време вдигнах тост за вярност към короната, съжалявайки, че не станах достатъчно рано, за да чуя словото на кралицата, произнесено в 18:00 бордово време. Това, че у дома всички се събираме да слушаме заедно поздравителната реч, някак допълва чара на Коледата. Човек си дава сметка, че из целия свят има хора, обхванати от същия интерес да чуят словото, и от това светът му се струва далеч по-малък. Защо наистина не е така!

Вечерта безуспешно се помъчих да повикам Нова Зеландия и чилийските радиостанции; сетне слушах американски станции, които хванах изненадващо ясно. Условията за радиоразпръскване явно бяха необичайни, защото успях да уловя местни станции от Илинойс, Тексас и Калифорния и последното, което чух, беше съобщение за тазгодишния полет на американците до луната. Дотогава не знаех за „Аполо 8“ и неговия екипаж, първите хора в орбита около луната, и това ми даде повод за размисъл. Ето в момента трима мъже рискуваха своя живот, за да придвижат човешкото знание напред, да разчупят границите, които досега ни задържаха в пределите на нашата планета. Разликата между техния великолепен опит и моето самотно пътешествие беше смазваща. Аз не правех абсолютно нищо, за да обогатя научното знание; просто не знаех как да сторя това. От моите патила не би могло да се научи нищо ново за човешката издръжливост, което да не може да се узнае много по-бързо и точно от изпитания при контролирани условия. Вярно, след като Чичестър и Роуз показаха, че плаването нонстоп около света е възможно, аз не можех да приема някой друг освен британец пръв да го извърши и исках този британец да бъда аз. Ала въпреки всичко за мен в цялата история все пак имаше елемент на егоизъм. Когато преди да потегля, попитаха майка ми какво е мнението ѝ за плаването, тя отговори, че го намира за „абсолютно безотговорно“ начинание, и сега, на Коледа, аз почнах да се замислям дали не е права. Тръгнах да обикалям света просто защото страшно исках — и това, дадох си сметка, ми доставяше пълно удоволствие.

Дните между Коледа и Нова година подложиха на изпитание дори и горното щастливо заключение. Времето отново взе да ми прави въртели: пак се натъкнахме на източни ветрове. Намирахме се на около 1700 мили западно от Хорн и близостта на съперниците ми започна сериозно да ме тревожи. Колкото повече продължаваха дните с неблагоприятни условия, толкова повече нарастваше моето безсилие.

28 декември 1968 г., 198-и ден

Събудих се в 04:10 от тропота на стакселгика и установих, че вървим на юг. Зашеметен и сънен се изкачих на палубата и неочаквано бях поздравен от слънцето. Това пък какво търси тук по туй време, рекох си аз, ще го върна довечера с един час назад. Всъщност вятърът не бе се променил, просто „Сухейли“ беше решила да потича! Върнах се в леглото, след като оправих това-онова, и сетне се събудих в 08:30. Този път първата ми съзнателна мисъл бе, че съм легнал наопаки в койката, а щом погледнах каютния компас, открих, че се движим на запад. Тъй или иначе яхтата беше успяла да направи поворот и сега дрейфуваше. Интересното в случая бе, че даже в полусън осъзнах от положението на тялото ми в постелята, че нещо не е в ред, а на този халс плавахме съвсем отскоро. Още повече че няколко минути след това не можех да се разсъня и да преценя нещата.

Неколкократно излизах с намерение да опъна „Големия“, но всеки път набъбващите откъм подветрения борд тъмни и ниски слоесто-кълбести облаци ме възпираха. На практика не предизвикаха нищо освен няколко леки шквала преди обед, когато и без това обикновено прибирам големия кливер. За пропуснатата възможност да увелича скоростта, се утеших с мисълта, че ако бях го вдигнал, щяхме да отидем още на юг, а в момента сме на 47°, което е предостатъчно. Впрочем продължаваме да се движим южно от изток; при сегашния север-североизточен до чисто североизточен вятър друг курс не е възможен, пък и не искам да усложнявам нещата допълнително.

Когато слоесто-кълбестите облаци най-сетне ни достигнаха, заваля слаб дъжд, който намали видимостта, но поне засега друго няма. Барометърът обаче пада и не може да се очаква периодът от хубаво време да трае вечно.

На три пъти днес се опитвах да получа сигнал за точно време: Лос Салинас, Сан Франциско и Каляо, ала не успях да чуя нищо на нито една от препоръчваните честоти. В действителност не смятам, че хронометърът ми има голямо отклонение, понеже снощи, като слушах новините от Ел Пасо Тексас, говорителят обяви, че е „точно полунощ“, десет секунди по-рано от моя уред, като се прибави разликата в часовете. Ако знаех точно в кой момент от съобщението е ударило дванайсет, щеше да е идеално. Къде е Би Би Си-то!

Закуската ми се състоеше от консерва печен фасул, обядът — от пържено сирене, а вечерята — от бекон и ризото. Хванах разстройство!

29 декември 1968 г., 199-и ден

Пробудих се късно отчасти поради смяната на времето — придвижихме се с един час напред — и отчасти поради това, че снощи заспах късно. По някое време сутринта вятърът се обърна от изток. Направо ми омръзна! Или някой трябва да напише наново тия справочници, или в тях е допусната фатална печатна грешка! Най-добрият курс, който можехме да държим на ляв халс, беше 160°, затуй обърнах и сега лежим на 020°. Ходът ни на ляв халс беше малко по-лек, понеже в момента плаваме срещу старата вълна, но смятам, че не е зле да се качим някой и друг градус на север. Горката „Сухейли“, не може да се справя както трябва с тия условия, тя просто не е построена за това. Сутринта без да искам ударих барометъра, докато му лъсках рамката, и той скочи с три милибара. Не пожела да се върне на старото положение, значи барометричното налягане сигурно се е повишило. Но всъщност това не е кой знае колко окуражително, защото вятърът се върти според правилата, известни само нему. Бих искал да задуха от север или юг, та да мога да оставя яхтата да плава сама и да извлека максимална скорост.

По-късно: Часът е 12:45 и аз току-що опитах на другия халс, при което легнахме на възхитителния курс от 180°, тъй че отново се върнахме на старите 020° и подскачаме през разбърканото море с един възел, ако не и по-малко. Снех височината на слънцето, но много приблизително. Нямах възможност да зърна слънчевия диск поради облачността, та се принудих да фиксирам най-светлата част на небосвода и измерването ни отреди място на 48°30’ южна ширина. И така, киснем тук и имитираме люлеене на дървено конче, като сегиз-тогиз се примъкваме по малко на север; не мога да се справя с тия условия. Ако вярвах в зли духове, щях да си кажа, че някой зъл дух е решил да ми помогне да загубя състезанието и щях да му отдам заслуженото за отличното съдействие. Изобщо не разбирам какво става. Макар и по тия места да се срещат понякога източни ветрове, да траят с дни, би трябвало да е изключение, а ето вече пети ден във вятъра присъствува елемент от изток. Чудя се дали секстантът ми е в ред и все пак, съгласете се, не може да бърка много, защото направените през последните дни наблюдения, преди и след пладне, макар и наистина да показват грешка, която отдавам на факта, че не зная какво е точното отклонение на моя хронометър, не сочеха данни, които да се различават с повече от 15 мили. Независимо от всичко вятърът обходи веднъж всички посоки на компаса и навярно ще го стори отново.

Известна е една чудесна молитва на Джон Дейвис, елизабетински мореплавател, който, останал с петнайсет души екипаж от първоначалните седемдесет и трима, на три пъти бил връщан от стихиите в Магелановия проток. Тя гласи: „Дано бъде угодно на негово божествено величество нашето желание да продължим, а не да се върнем; или ако волята му е сега да стигнем края на своето земно съществуване, ние бихме желали това да стане, като се движим напред, а не назад.“ И аз си мисля, че съм видял зор! Но оценявам по достойнство пасажа „като се движим напред, а не назад“. Какъв човек! — не мога да не си призная, че моите оплаквания от вятъра изглеждат повече от нелепи само като си помислиш какво е трябвало да изтърпи той — и то без да се оплаква!

Току-що взех времето на следобедната слънчева височина, която е равна на тази от предобедното наблюдение. И в двата случая височината беше 54°37,6’. Часът преди обед бе 10:23, а следобед — 14:31. Разлика от 4 часа и 8 минути. Като я разделих на две, получих, че пладне е в 12:27. Както и очаквах, това време отговаря точно на 111°15’ западна дължина и освен ако няма големи грешки (не отчитам движението на яхтата, незначително в момента, както и промяната в деклинацията на слънцето), изчисленията ми, изглежда, не са много далеч от истината.

17:00. Вятърът леко се измести и допреди малко държахме курс 050°. Ала се наложи да облекча яхтата, понеже навремени се блъскахме тежко във вълните (да се пише е трудно, ръцете ми са вдървени от студ), при което „Сухейли“ заравяше нос във всяка втора вълна. Морето твърде бързо се развълнува и вече е доста бурно. Забелязах, че много често видимото нарастване на вълните във височина се придружава от шквал, но щом той отмине, до няколко минути вълнението спада отново. В момента седя долу, облечен в пълен щормови костюм, и чакам да видя какво ще донесат трите редици ниски и черни слоесто-кълбести облаци.

30 декември 1968 г., ден 200

Надеждата ми бе в този момент да бъдем при Хорн, ала с такова темпо ще се довлечем дотам през февруари. В момента се чувствувам крайно потиснат и напълно безпомощен. Чистият резултат от днешния ми пробег е 1 градус на изток и близо 2 на север. Вятърът продължава да духа малко южно от изток. По пладне смених халса и сега се движим на югозапад. На другия халс държахме курс 040°, но не искам да отивам по̀ на север. Слава богу, че няма никой около мене. Не съм човек, който спокойно може да понесе неблагоприятно време, и сега съм в състояние да извърша убийство. Лавираме на север и на юг и тъпчем на едно място, докато някъде на запад и вероятно недалеч от нас французинът — хващам се на бас — се радва на прекрасен западен бриз. Всеки път, щом погледна компаса, ме обзема пълно отчаяние. Какво, по дяволите, му става на това проклето време? От нос Добра надежда до Австралия имах само два дни с източни ветрове. А от Нова Зеландия насам ме преследваха общо повече от двайсет дни, при това се спуснах и по̀ на юг, където още по-рядко би трябвало да духа източен вятър. Нищо не помогна, и бурното море снощи, което беше толкова бурно, че не успях да извлека максималното от тия условия. Опитах се да форсирам яхтата, обаче вълните взеха да се стоварват една след друга върху нея, додето накрая се сетих за слабите флори и така се стреснах, или по-скоро мисълта за случилото се в Арабско море така ме стресна, че не видях как намалих ветрилата. После „Сухейли“ отказа да държи курса и постоянно се отклоняваше от вятъра. Едва след полунощ най-сетне успях да разреша този проблем и заспах като труп с чист резултат от усилията един градус на изток, за което вероятно е допринесло и течението. Ако вятърът рече да се премести поне с четири румба на едната или на другата страна, бих могъл да постигна съвсем прилична скорост, но при сегашните обстоятелства не съм в състояние да направя нищо и това ме вбесява. Защото, мътните ги взели, не пишат, че в тоя участък от океана преобладават променливи ветрове, а не западни? В момента се движим на юг, блъскайки се из вълните. Вдигнал съм цялата ветрилна площ с изключение на един риф от грота с цел да се придържам колкото е възможно по-плътно до подветрената страна, ала вятърът като че ли се усилва, та навярно скоро ще трябва да обирам ветрила.

Сега се старая да държа средно 48° южна ширина. Това ми осигурява буфер от 120 мили между мен и ледената граница, каквото е изискването за всеки самотен мореплавател с оглед на неговата безопасност. Ето защо утре по пладне ще сменя халса отново на север и ще продължа в тази посока, додето на вятъра му омръзне да вее от изток или пък полудея.

В 18:30 промених решението си относно лавирането, защото вятърът обърна и когато минах на другия халс, лежахме на курс 050°. Накрая вятърът окончателно се завъртя от юг-югоизток и ние най-сетне заплавахме бързо на изток. Обаче вятърът се усили, вдигна вълна от югоизток и забави падането на старото вълнение от изток, тъй че се наложи да намаля ветрилата, за да облекча хода. Блъскахме се непрестанно и всяка вълна заливаше носа.

31 декември 1968 г., 201-ви ден

От преддверието на каютата наблюдавах внимателно движението ни докъм 02:00, когато реших да се опитам да поспя. Тъкмо бях съблякъл противния ми щормови костюм и се бях мушнал в спалния чувал, когато яхтата беше подхвърлена във въздуха и падна обратно с такава сила, че ми изкара въздуха, макар и да лежах на матрак. Набързо се облякох и отидох да сваля грота. Бих казал, че на всеки няколко минути вятърът при пориви достигаше 9 бала, но иначе беше около 6. Морската вода и дъждът бяха жилещо студени.

Освен това вдигнах щормовия кливер и рифовах бизана „до дупка“, ала оставих работния кливер, защото препускахме великолепно. Не след дълго обаче вятърът се усили още повече и аз реших да прибера кливера, докато не е станало късно. Ходът ни се облекчи веднага, ала вече се чувствувах поуморен и исках да се върна в чувала и тъй като барометърът продължаваше да пада, а вълните да растат, преди туй хвърлих перлина и свалих бизана. По този начин легнахме на курс север-северозапад, ала нямах избор. Аз трябваше да спя, а би било лудост в тия условия да оставя яхтата така натоварена и без надзор.

Всичко изглеждаше спокойно и малко подир 05:00 аз си легнах, след като изпих чаша уиски с гореща вода, за да си посгрея кокалите. Докато свалях грота, каишката на часовника ми се скъса. За късмет успях да уловя часовника, преди да е отпътувал зад борда и го прибрах в чекмеджето при кухненските прибори. Когато се събудих, известно време недоумяващо се взирах в голата си китка, преди да се сетя какво се случи снощи. Най на края си спомних и посегнах под „възглавницата“ си — три пуловера на топка, — където се намираше верният ми, вече изнемощял и поръждавял будилник. Беше 12:30 ч., значи бях успял да поспя седем часа и половина. Все още се движехме плавно на север-северозапад, но вълната от изток беше изчезнала и сега трябваше да се справяме с отвратително ветрово и мъртво вълнение от юг-югоизток. Най-радостното е, че барометърът се е вдигнал и продължава в същия дух. Реших, че ще можем да посрещаме вълните напречно, ако плаваме с намалена ветрилна площ, и съответно вдигнах малко от бизана, за да коригирам курса. Носехме се с лекота, затуй обрах около 20 фадъма от перлина и вдигнах стаксела. Сега лежим на курс 050° с крен на левия борд средно 15 градуса, ала ритмично преодоляваме страничните вълни. Сегиз-тогиз някоя вълна залива палубата, но иначе ходът на яхтата е съвсем спокоен. Винаги получавах предупреждение за вълните, които се готвеха да ни залеят, понеже те се обръщаха, преди да ни достигнат, и аз чувах съскането на сриващите им се гребени. Продължава да вали: през воя на вятъра в такелажа долавям плющенето на дъждовните капки по палубата и каютния покрив. Крия се в койката си, понеже там е топло, пък и без това не ми остава нищо друго за правене, освен да чакам вятърът да отслабне. Дъждът премина в град. Виждам ледените кристали върху светлинния люк. Струва ми се, че човек трябва да посреща философски всичките тия неща, но ако не друго, поне вятърът се обърна: щом поотслабне, ще се хвърлим отново на изток.

19:00. Вятърът пада, а барометърът продължава да се качва. Току-що ходих да обера 50 фадъма от перлина. Искаше ми се да вдигна грота рифован докрай, ала вълнението все още е много силно и смятам, че ще е по-благоразумно да го изчакам да отслабне. Навремени някоя вълна пак ни залива, а на всеки десетина-петнайсет минути връхлитат хапливи шквалове. Ето защо се връщам в леглото с намерение да видя какво става по-нататък в „История на западната философия“ от Бертран Ръсел.

Нова година най-сетне донесе желаната промяна. Впрочем аз дори не забелязах кога си е отишла 1968 г., толкова бях погълнат от усилията да заставя „Сухейли“ да плава на изток. Единствената полза от неблагоприятните метеорологични условия е реакцията, която предизвикват: оказваше се, че щом времето се подобри, винаги насилвам яхтата много повече от преди.

1 януари 1969 г., 202-ри ден

Снощи успях да вдигна част от бизана, но рано тази сутрин трябваше да го обера чак до опознавателните знаци. Вятърът беше напълно поносим, ала морето бе толкова разбъркано, че все едно стояхме на едно място. Отново не можах да си легна преди ранните сутрешни часове и съответно се успах. Днес ми се удаде да вдигна всички работни ветрила, понеже вятърът се обърна от юг-югозапад и отслабна, но не се движим кой знае колко бързо поради още неизчезналото ветрово и мъртво вълнение от юг-югоизток. Ще ми се вятърът вече да престане с обхождането на компаса; сега приключи втората си обиколка за последните две седмици, което означава, че винаги е имало някакъв вид срещуположна вълна, при това къса. Клетата добра „Сухейли“, не ѝ достига дължина, за да постигне нещо повече при тия обстоятелства. Иска ми се да вдигна „Големия“, вятърът е подходящ, но нека вълнението първо да падне.

15:50. „Големия“ е вдигнат въпреки тъмните облаци откъм наветрения борд — искам да си ида у дома! Оставих щормовия кливер, който ползва същия фал, халс и шкот като „Големия“, защото не пречеше с нищо, и така спестих време и труд да го прибирам и същевременно да вдигам по-голямото ветрило. И тъй като се бях заел да изкърпвам бизана, всъщност нямах особено много свободно време. Процедурата по смяната на ветрилата е следната: освобождаваш халса, при което щормовият кливер идва над палубата и го откачаш. После отпускаш фала, докато ветрилото слезе на палубата и го откачаш, накрая откачаш и шкота. Сетне откачаш халса към халсовия ъгъл на „Големия“ и го вдигаш до половината с фала. Това се прави с цел ветрилото да не падне във водата, когато го изтеглиш напред с халса му. Щом халсът се задържи, вдигаш ветрилото и отстъпваш назад да закрепиш шкота. Накрая се прибира кливерът, първо се отпуска фалът, а после щагът с магнитния лост. Овързвам ветрилото с два ремъка и оставям шкота му фиксиран, по този начин мога да го опъна отново за около минута и половина. Наложително е „Сухейли“ да има ветрило на носа, защото в противен случай се обръща срещу вятъра; ето защо първо винаги вдигам ветрило, а чак след това свалям друго. Когато трябва отново да прибера „Големия“, най-напред вдигам кливера, тъй като освен че държа носа встрани от вятъра, той осигурява завет, който облекчава изтеглянето на „Големия“. Преди известно време удължих халса на „Големия“ и това удължение служи при обиране на ветрилото. С него операцията много се улеснява.

Намирахме се на около 1500 мили от „Кабос де Хорнос“, нос Хорн, и аз все по-често взех да се замислям за трудностите, които можехме да срещнем при преминаването през мястото, което се слави като едно от най-свирепите в Световния океан. Вече бях прочел в класическото произведение на Ричард Дейна „Две години в кубрика“ неговото описание за заобикалянето на носа с „Алърт“ от изток на запад през южната зима, а също и всичко, каквото имаше в лоциите. Ние щяхме да обходим Хорн по лесния път, с преобладаващите ветрове, и нямаше да се сблъскаме с трудностите, които са заставили през XVI век Джон Дейвис да се върне назад и които в по-нови времена са подложили на такива мъчителни изпитания Джошуа Слокъм, а през 1955 г. и Дейвид Люис. Всички те са се движили от изток на запад и за да избягнат преобладаващите западни ветрове на юг от носа, са предпочели да поемат далеч по-опасния път през Магелановия проток, където жестоки пориви на вятъра, известни под названието „уилиуоу“, връхлитат мореплавателя отвсякъде. Общо взето, ветровете са по-благоприятни при преминаването от изток на запад през Магелановия проток, но внезапните промени в посоката им правят плаването крайно тежко и опасно.

Днес ветроходецът не разполага с такова богатство от чужд опит, каквото е имало преди шейсет години, когато значителна част от търговския флот на Великобритания е бил съставен от ветроходи. Средствата за масова информация междувременно забулиха в мистика нос Хорн и повечето хора днес вярват, че там вятърът през цялото време духа с почти ураганна сила. Но Хорн е като всяко друго място в Южния океан, където метеорологичната обстановка се обуславя от непрестанния поток на придвижващите се в източна посока депресии, а това означава, че както навсякъде другаде, в тия ширини времето се колебае между затишие и буря. Вярно е, че когато наистина задуха при Хорн, положението става значително по-лошо поради особеностите на морето между Южна Америка и Антарктида. Високите планински вериги по западния бряг на Южна Америка напълно възпират движещия се на изток въздушен поток и го заставят да се провре през процепа между нос Хорн и отдалечената на петстотин мили южно от него Греъмова земя, известен като Протока на Дрейк. Въпреки това времето в никакъв случай не е толкова страшно за една стабилна яхта и на мен ми се струваше, че ако сляза достатъчно на юг, за да избегна ветровете „уилиуоу“, няма да срещна нищо, което да представлява истинска заплаха за „Сухейли“. Ако вятърът достигне ураганна сила, сигурно ще загазим, ала подобно явление е рядкост дори за нос Хорн, а за други отсечки по традиционните ветроходни маршрути около света е непознато.

Опасността за всеки кораб идва не толкова от вятъра, колкото от вълнението, което вятърът вдига. За да се пречупи мачтата на здрава яхта при гладко море, е необходим вятър с фантастична сила, но когато големи вълни започват да подмятат съда, върху мачтите и такелажа се оказва допълнително натоварване. Другата опасност се състои в това, че яхтата може да се обърне странично срещу някоя сриваща се вълна, която е в състояние силно да я накрени и почти сигурно да прекърши мачтите ѝ; ала ако яхтата разполага с достатъчно дълъг перлин, с чиято помощ да държи кърмата си срещу вятъра, за подобна злополука ще е потребно изключително висока вълна. Според мен най-голямата опасност се криеше във възможността да ни сполети страшно ниска депресия, като тази в протока Фово, при която вятърът ще духа от една посока, а вълнението ще идва от друга, т.е. ще възникне тъй нареченото положение „вятър срещу прилив“ (което всички моряци ненавиждат), и то в колосален мащаб. Все пак „Сухейли“ се справи веднъж с такива условия и ако не друго, този път поне няма да се тормозя за подветрения бряг.

В разказа на Дейна за обхождането на Хорн през зимата не се споменава нищо, което би могло да причини неприятности на „Сухейли“ с изключение на плаващия лед, ала през януари появата му беше малко вероятна. Въпреки всичко с морето шега не бива и аз се залових да прегледам яхтата, за да я приведа в бойна готовност.

Най-явната заплаха за безопасността на „Сухейли“ беше „Адмирала“. След излизането на авторулевия от строя аз запазих основната конструкция от цилиндрични пръти, тъй като предпазните перила от двете страни на борда, които бяха предназначени да възпрепятствуват падането ми в морето, бяха прикрепени към нея. Обаче две от общо четирите ѝ подпорни крака се бяха изкъртили и при счупването на следващия, което можеше да се случи по всяко време, цялата железария щеше да се поддаде и спокойно би могла да разпори палубата и да отнесе бизанмачтата. Щом ходът на яхтата ми позволи, аз прерязах с ножовка двата здрави крака и изхвърлих железата зад борда. За архивата: това стана на 48°23’ южна ширина и 97°3’ източна дължина. После закрепих релингите за такелажните планки, за да ми дават някаква сигурност. Крайният резултат от тази операция бе намаляване на жизненото ми пространство с по няколко стъпки от двете страни на яхтата. Изведнъж „Сухейли“ се смали, ала изглеждаше някак по-волна, също като стара дама, която е свалила прекалено стегнатия си корсет. Нейното очевидно облекчение се предаде и на мен. Сега „Сухейли“ стана по-сигурна и лека, а на мен една грижа ми падна от раменете — едно нещо по-малко, което да създава главоболие. Сякаш бяхме разчистили палубата, преди да се хвърлим в атака.

5 януари 1969 г., 206-и ден

Изглежда, ще отминем Хорн на 17-и.