Робин Нокс-Джонстън
Светът, който ми принадлежи (3)

От Фалмът до Четирийсет градусовите ширини

14 юни 1968 — 10 септември 1968 (88-и ден)

На шест мили извън фалмътското пристанище „Хънтрес“ наду за сбогом сирената си; мама, татко, Майк, Хейзъл и приятелите помахаха от палубата и сетне се отправиха към сушата. Моментът бе доста мъчителен, тъй като за пръв път истински почувствувах настъпващата самота. Почнах да се чудя какво ли ще ми бъде след седмица, щом сега се чувствувам така, и много бих дал, предварително да разбера каква ще бъде реакцията ми при продължителен самотен живот. За да отклоня вниманието си, нагласих антената и осъществих заплануваната радиовръзка с щаба на „Сънди Мирър“. Сеансът имаше за цел да ни убеди в надеждността на радиоапаратурата — последна проверка на системата, преди да съм се отдалечил прекалено, за да се вземат мерки, ако се наложи. Всичко мина добре и ние уговорихме нов разговор за следващия ден. Щом свърших тази работа, извадих карта на света, разгледах подробно целия маршрут и се хванах да очертая най-изгодния курс с оглед на ветровете и теченията. Това може да изглежда ужасно интересно занимание, ала до момента не ми се бе налагало да задълбавам в такива подробности. Пътят през Атлантика беше пределно ясен, но зависеше от ветровете, които щях да срещна. Човек е в състояние да проектира точно маршрута на ветроходен съд, обаче никога не може да се надява, че ще се придържа към него. Целта ми в случая бе да набележа няколко точки, към които да се стремя, доколкото ми позволят ветровете, и щом наближа първата, да очертавам следващия етап. Първата точка бе разположена на 150 мили западно от нос Финистере, другата — на 50 мили западно от остров Мадейра, а последният ми пункт преди екватора бяха островите Зелени нос, край които възнамерявах да мина, за да проверя качествата на навигацията си и да ги използвам като отправна точка за следващата част от плаването до австралийските брегове. Психологически погледнато, тази работа бе най-добрата терапия, която можех да измисля. Тя ме погълна изцяло и когато падна мрак, аз вече горях от желание да плавам и оставям зад гърба си миля след миля.

През цялата първа нощ „Сухейли“ се оправяше сама, без помощта на авторулевия. Вятърът духаше от запад-югозапад, тъй че ние се движехме на остър бейдевинд и яхтата нямаше особена нужда от мен. Все пак пренощувах напълно облечен, сгушен в кокпита със сигнална ракета и сирена до мен, в случай че някой кораб се приближи на опасно разстояние. По едно време съм задрямал за около час и когато се събудих, открих, че се връщаме към Корнуол — фарът Лизард се забелязваше ясно. Оказа се, че междувременно вятърът се е обърнал, но аз успях да коригирам леко курса и така изкарахме остатъка от нощта.

Най-важната ми задача засега бе да разработя устройството за самоуправление и щом се съмна, побързах да си изпържа малко бекон с яйца и после се залових с „Адмирала“. Флюгерите се движеха прекалено тежко, затова смазах лагерите им и почнах да ги въртя продължително. Установих, че от тази операция се разхлабиха свързващите въжета, които трябваше да сваля и скъся. След това системата заработи добре — до известна степен. Исках няколко дни да плавам на запад, за да се отдалеча достатъчно от Бискайския залив, а при слабия североизточен вятър „Сухейли“ никога не би могла да поддържа такъв курс без помощта на „Адмирала“. От друга страна, забелязах, че се налага леко да се отклоняваме от курса, докато вятърът окаже достатъчен натиск върху флюгера, та да го завърти.

Освен с „Адмирала“ през първите няколко дни бях зает и с подготовката за продължително прекарване на борда. Тъй като бях живял близо две години на „Сухейли“ — мой дом и в пристанище, и по море, — обстановката ми бе добре позната и сега се чувствувах по домашному, въпреки че от месеци не бях пребивавал тук. Задачата ми в момента бе да пренаредя някои неща, тъй че да стане по-уютно, и да поставя на достъпни места съоръжения и материали, които може да ми дотрябват спешно. Решил бях да запазя свободни и двете койки-канапета, за да мога да си избера по-удобната. Много по-приятно е да се спи в койките на „Сухейли“, ако човек успее да се справи без страничната преграда — дъската, която се закрепя вертикално отстрани на леглото с цел да попречи на изтърколването ви долу. Поставят ли се преградите, койките заприличват на ковчези. Ето защо, ако яхтата плава с крен, аз предпочитам да спя в койката към по-ниския борд, защото тогава можеш да минеш без странична преграда, опрян в тапицирания гръб на канапето; в случай че яхтата не се клатушка жестоко, гравитацията те спасява от изхвърляне на пода. За зла чест аз установих, че прекалено много неща искам да имам подръка, та се наложи да пожертвувам дясната койка, чиято площ използвах за складиране на разни вещи, и на практика, когато „Сухейли“ плаваше на ляв халс, бях принуден да спя в „ковчега“ откъм левия борд.

Плаването ми през първата седмица бе разочароващо с оглед на скоростта и изминатото разстояние — 77 мили през първото денонощие, после 80, 52, 38, 62 и накрая 110, което ни изведе на около стотина мили северозападно от нос Финистере. Ветровете бяха слаби и ние не успяхме да се отдалечим толкова на запад от континента, колкото желаех. Обаче щом вятърът взе да се усилва, реших да се отправя на юг вместо на запад, защото исках да отбележа по-чувствителен прогрес с надеждата, че ще сполуча да мина достатъчно встрани от нос Финистере. Когато на 22 юни го подминах, ние се намирахме на 60 мили западно от него — нямаше и половината от разстоянието, което бих искал да ни дели от континента, ала поне бяхме далеч от корабния трафик. Оттук нататък поехме право на юг до средата ни със североизточните пасати, когато взех курс за заобикаляне на остров Мадейра.

През първата седмица предприех няколко опита да се свържа с Алек Роуз на борда на неговата „Лайвли лейди“, с която напредваше към Портсмът — финала на самотния му рейс от Нова Зеландия до Англия без спиране. Брюс ме бе посъветвал да търся връзка в 6 часа по Гринуич, но изобщо не получих отговор. Не се учудих, защото никой не бе предупредил Алек да очаква точно моя позив, при това сигурно имаше много други неща, за които да мисли в тоя етап на плаването си. Все пак три седмици по-късно, на 14 юли, „проведох 14-минутен разговор с Брюс и получих най-добри пожелания от Алек Роуз. Освен това ме предупреждава да внимавам в Южния океан. От опит!“

Стремях се колкото се може по-скоро да задмина противниците си и при разговорите ни с Брюс всеки четвъртък той ми съобщаваше най-новите данни за местоположението на Джон Риджуей и Чей Блайт наред с новините за подготовката на съперниците, които още не бяха стартирали. Сетне подлагах тази информация на внимателен анализ, тъй че да добия някаква представа за собственото си представяне. Скоро стана очевидно, че неотклонно застигам Риджуей и Блайт, без да се напрягам до степен, при която ще изразходвам повече сили, отколкото бих могъл да възстановя чрез храна и почивка. Това, естествено, ме насърчи и аз изчислих, че ще изляза начело до навлизането ни в Южния океан. Независимо от всичко едва на 28 юни, четиринайсетия ден от тръгването ми, когато се намирах точно срещу Гибралтарския проток и се готвех да оставя Мадейра и Канарските острови на изток, денонощният ми пробег надхвърли сто мили, а дори и след това имах още два лоши дни, преди да хвана североизточните пасати.

Несъмнено събитие с важно значение. За пръв път, откак напуснахме Фалмът, ние бягахме по вятъра, а така щяхме да бягаме в продължение на пет месеца и през Южния океан; освен полученото допълнително ускорение това ми даде възможност да изпробвам „Адмирала“ при този вид плаване и да предвидя възможните затруднения. Флюгерите пак бяха малко стегнати, ала за мое огромно облекчение устройството заработи, без да се налагат преправяния.

1 юли 1968 г., 17-и ден

Чудесното е, че „Сухейли“ плава почти право по вятъра и сама се управлява. Докато я наблюдавах, тя по удивителен начин се изправи след спускането по склона на една вълна и щом дойде следващата, кърмата вече бе обърната срещу нея. „Сухейли“ се справи с положението далеч по-добре от всеки кърмчия.

Шестнайсет дни ми бяха потребни, за да измина по-малко от 1200 мили, но значителна част от това разстояние се падаше в пределите на тъй наречените Конски ширини — област с общо взето слаби и променливи ветрове, разположена между пояса с югозападни ветрове (към който спадат и Британските острови) и североизточните пасати на юг. Оттук нататък скоростта ни почна да се увеличава. Североизточните пасати духат със средна скорост около дванайсет възела и на тях човек може да разчита колкото на слънцето.

Вече се бях устроил и се придържах към едно ежедневие, което бях изпитал при предишното си плаване, ала което безспорно трябваше да нагодя към самотата си. Стараех се да лягам в 22 часа, ако ветроходните условия позволяват, и с изключение на проверката в 2 часа (извършвана най-вече при пресичане на трафика и в лошо време), прекарвах в сън до 6 часа, когато ставах и правех обиколка на палубата, оправяйки каквото е необходимо в действията на руля, „Адмирала“ и ветрилата. Сетне идваше ред на закуската, обикновено пържени яйца с нещо друго, последвана от чаша кафе и първата цигара за деня. Кафето си винаги пиех на палубата, ако времето е хубаво. Нищо не може да се сравни със свежестта на ранна утрин в морето. Любимата ми корабна вахта е от 4 до 8, защото тогава човек посреща изгрева и изпитва прекрасното чувство за настъпването на нещо ново, което ще го съпътствува. Докато пушех, планирах времето си. Ако „Адмирала“ бе склонен да капризничи, управлявах аз, иначе обикновено се захващах с безбройните дребни работи, които трябва да се свършат, за да се поддържа мореходността на една яхта.

24 юни 1968 г., 10-и ден

След като включих агрегата, се заех да изчистя трюмните мръсотии под двигателя, където намерих един винтов ключ, една износена трансмисия, гумена тръбичка и разни парцали. Последните навързах на въже и ги метнах зад борда да се изперат, понеже винаги изпитвам недостиг от парцали. После взех малко от калафатажната смес и запълних дупките в предния люк и около кингпоста, откъдето проникваше вода. С останалата смес в кутията замазах разни съмнителни участъци по палубата. След като приключих обеда си, състоящ се от сирене и сандвичи с „мармит“^[1], включих отново агрегата и продължих да зареждам акумулаторите… Вече бе станало приятно топло, та минах веднъж такелажа със смес от оловно белило и лой, а после извадих да се проветрят дрехите и завивките. Опразних една кутия с препарат, докато лъсна добре каютата, и сетне отидох да поплувам, за пръв път от тръгването ми. За мое голямо разочарование банята свали повечето от това, което смятах за загар!… Лагът май не иска да работи. Почовърках го, но моята намеса съвсем го извади от строя. По-късно го прибрах и повече изобщо не го използвах.

Когато агрегатът работеше на палубата, кокпитът ставаше негоден за обитаване, а изгорелите газове намираха начин да проникват долу в каютата, тъй че трябваше да си търся занимание в предната част на яхтата. Ако нямаше какво да се върши, обикновено отивах с книгата си там и сядах да чета. Към обед, преди „да сваля“ слънцето в зенита, имах навик да се къпя, стига денят да е топъл. Ала преди да се хвърля зад борда, спусках един от шкотите в морето зад кърмата, който оставаше да се влачи отзад и ми служеше за осигурително въже. Скачах от носа на яхтата, най-често от бушприта, и се впусках да плувам с максимална скорост, додето кърмата не се изравни с мен; тогава сграбчвах осигурителното въже и се изтеглях обратно на борда. После добре се натърквах със сапун, разтворим в солена вода, и скачах отново в морето да се изплакна. Така поддържах хем добра физическа форма, хем чистоплътност!

Установи се, че съм се отървал от едно ежедневно задължение. Сутринта преди отплаването ни от Фалмът Кен ме попита дали имам достатъчно ножчета за бръснене; отговорих му, че не съм сигурен, и той отиде да ми купи още. Преди два дни търсех усилено ножче за бръснене, та да си наостря молив, ала не успях да открия кутийките и се наложи да си послужа с едно, останало от предишното плаване. Кен се бе върнал в Лондон с едногодишен запас от ножчета за бръснене в джоба, а аз си пуснах брада.

Къпането биваше последвано от спокоен обяд, който обикновено се състоеше от сухари и сирене или нещо подобно плюс туршия от лук при специални случаи. Времето следобед прекарвах точно както и сутринта — в работа или четене и така до 17 часа, когато (ако имах настроение) оставях всичко, за да изпия една бира или чаша уиски. През това време имах обичай да вписвам данните в бордовия дневник или да си водя личния дневник, който по-късно реших да започна, понеже смятах, че бордовият не е достатъчно подробен. После си приготовлявах вечеря, обикновено солидна. Най-често тя се състоеше от яхния — ястие, което лесно се готви, а ако не се изяде, прибавете няколко нови съставки за следващото ядене и ще получите съвсем друг вкус. На връщане от Кейптаун бяхме усъвършенствували яхния а ла „Сухейли“: говеждо от консерва, грах от консерва, супа на прах и кубчета концентриран говежди бульон. Докато е рядка, тази яхния е много хубава; щом се сгъсти, много върви с пържени картофки. Една добавена консерва променя напълно характера на гозбата, а като я допълва непрекъснато с нови съставки, човек винаги има готово питателно основно ястие. Когато подир няколко дни ви омръзне, аз бих ви препоръчал да сипете в получената „микстура“ една супена лъжица от подправката къри и да я излапате докрай.

25 юни 1968 г., 11-и ден

Като се върна у дома, смятам да се преквалифицирам в готвач, специалист по къри. „Р. Нокс-Джонстън удостои Дамското дружество с лекция, след което на гостите бе поднесено едно от неговите прочути ястия с къри. По-късно 37 души бяха задържани…“

Преди да се мръкне, правех последна обиколка на палубата, проверявайки ветрилата и такелажа. Някои шегели могат да се измъкнат и аз имах навик да ги проверявам всеки ден, като обикалях с едно шило за заплитане на въжета и гледах дали щировете са натегнати. По време на цялото плаване ми се извадиха всичко три шегела, но един от тях бе бронзовият при шкотовия ъгъл на кливера, и ветрилото стана на парчета, додето успея да закрепя отново шкота. Подобни поражения струват скъпо, оттук и необходимостта от редовни проверки.

Преди да се пъхна в спалния си чувал или да се просна върху него, ако нощта е топла, обикновено още веднъж проверявах какво е времето и преценявах дали да увелича или намаля ветрилната площ за следващите четири часа. И с това нормално завършваше моят ден.

През първите няколко седмици най-много тревоги ми създаде това, че трюмовете продължаваха да се пълнят с вода и се принуждавах да ги изпомпвам два пъти дневно, по-често, отколкото при развълнувано море.

30 юни 1968 г., 16-и ден

… „Сухейли“ поема повече вода, отколкото би трябвало. Имам чувството, че пропуска някъде около шпунтовия пояс (поясът от обшивката непосредствено до кила), понеже вчера забелязах, че в тази област боята против обрастване с водорасли се е обелила. Няма никакви признаци, че водата навлиза през носовата част, което е все пак утеха, ако човек изобщо може да се утеши, когато има на яхтата си теч.

Североизточните пасати ни гонеха неотстъпно и аз не бях в състояние да сторя нещо много по този проблем, защото единственият начин, по който бих могъл да разбера причината за теча, бе да се гмурна и проверя състоянието на корпуса под водата. За да даде огледът резултат, яхтата трябва да е спряла или да се движи едва-едва — условия, каквито можех да очаквам чак в Зоната на безветрие, където топлите дни и затишията са често явление. Необходимо е да бъде топло, защото престоявайки дълго под водата, макар и в тропиците, човек губи много телесна топлина, а най-добрият начин да се стоплиш, е да се попечеш на слънце.

На 9 юли наближихме островите Зелени нос и…

10 юли 1968 г., 26-и ден

Будилникът ме събуди в 01:20 ч. и аз излязох да се огледам за суша. Тъкмо се канех да се върна долу, когато съзрях фара Фонтес Перейра де Мело около половин градус над хоризонта. Взех курс на юг с намерение да мина между островите Санто Антан и Сан Висенте, като смятах, че пътем ще ми се удаде да установя връзка и да съобщя за себе си. Вятърът бе североизточен, но щом доближих сушата, задуха само от север. Към 04:30 ч. фарът Фонтес Перейра де Мело ми дойде от запад и аз вече виждах светлините на Сан Висенте. Много бях радостен, че уцелих островите. Наистина бях сгрешил с няколко мили в изчисленията си при определяне на мястото, но грешката бе по дължината и бе съвсем простима. Сушата имаше онзи гол, скалист изглед, който толкова ме привлича, и при нормални обстоятелства тутакси бих хвърлил котва и отишъл на брега да се покатеря. Щом навлязох в протока между двата острова, силата на вятъра се увеличи значително, както и очаквах, и понеже пространството бе тясно, вълните се пречупваха, но не бяха големи. „Сухейли“ летеше напред. Вдигнал бях спинакера, стаксела и бизана и препускахме с цели 7 възела. Лагът блокира — от лагера му липсват шест сачми — и не показва вярно скоростта. Чудех се дали да не намаля малко ветрилата, но реших, че преживяването е твърде вълнуващо, за да го изпусна. Така не бях препускал от предишното плаване, когато ни гонеха югоизточните пасати. По средата на пътя през протока (Сан Висенте ясно се виждаше на траверса) се разминах с голям товарен кораб. Опитах се да му сигнализирам, ала не можех хем да насочвам добре светлината, хем да управлявам и в отговор получих само поредица от W-та (според международната кодова сигнализация: „Не съм в състояние да разчета позива ви, тъй като светлината не е правилно насочена или е слаба.“). Корабът отмина на около 3 кабелта откъм левия борд. Постепенно взех да чувствувам умора, та извадих бутилката „Джони Уокър“, все още на четвъртина пълна, и я довърших. Уискито оказа далеч по-силен ефект от обикновено, понеже последните четири месеца не бях пил много (прекарал бях жълтеница) и доста ми замая главата. Предполагам, че това е причината не след дълго да открия на пътя си някакъв остров. Нямах карта на Зелени нос, нито лоция, тъй че трябваше да разчитам само на картата на Източния Атлантик, където Сан Висенте бе отбелязан с размери на главичка от кибритена клечка — оттук заключих, че е възможно да съществува и някой неотбелязан остров. Грееше пълна луна и аз съзрях в далечината напред тъмен силует. Известно време се подвоумих от коя страна да го задмина; отначало изглеждаше близко до сушата, но с приближаването ми силуетът се отдалечи от Сан Висенте и накрая реших да мина между него и сушата. Промених курса и скоро ми просветна, че моят „остров“ се е отдалечил още повече — не се виждаха никакви светлини, поради което отсъдих, че не може да е кораб, ала очевидно бе нещо голямо и движещо се. Едва на разсъмване успях да разбера, че това е облак гъст черен дим, скрил напълно парахода, който го бълва. Грабнах бутилката уиски и я запокитих към луната! По изгрев-слънце краят на остров Сан Висенте остана на траверса и аз се заех да пусна в действие „Адмирала“.

Два дни след разминаването с островите Зелени нос налетяхме на щил и аз побързах да обера ветрилата. Надянах маска и шнорхел, скочих зад борда и се гмурнах право към мястото (наравно с гротмачтата, на около трийсет сантиметра над кила), което ни бе създавало главоболия по време на предишното плаване. Белята беше налице: по шева зееше голям процеп с дължина близо два метра и половина. Минах под кила и огледах другата страна. И тук беше същото и докато „Сухейли“ се поклащаше плавно на водата, ясно виждах как цепнатината ритмично се отваря и притваря. Изплувах на повърхността, качих се на борда, запалих цигара и седнах да помисля. Най-много ме гнетеше опасението, че може би всички флори, т.е. гредите, напречно укрепващи ребрата в долната им част, са почнали да поддават, а това вече бе началото на истинска беда. Ако опасенията ми излезеха верни, би било самоубийство да продължавам плаването, но, от друга страна, бе много трудно да разбера дали опасността е сериозна, понеже повечето флори бяха скрити под вградените в яхтата резервоари за вода. Проверих онези от тях, които бяха открити. Изглеждаха съвсем стабилни и аз си внуших, че по принцип всичките са здрави и че повредата е просто продължение на стария проблем и би могла да се оправи с калафатене. Дори да грешах, имах надежда, че всичките флори няма да се разхлабят наведнъж и ще мога да се добера до пристанище, преди „Сухейли“ да се разпадне.

Едва след края на плаването, когато „Сухейли“ беше изложена на Холбърн Съркъс в Лондон и аз за пръв път я видях добре изсушена, действително ми се удаде да оценя размерите на този недостатък и на какво изпитание бях подложил яхтата. Вода от трюмовете на „Сухейли“ се бе процеждала навън по протежение на целия въпросен шев — петната по корпуса личаха ясно.

След като реших, че само калафатенето ще реши въпроса, трябваше да измисля как да го осъществя на метър и половина под водата. При нормални обстоятелства сухи усукани кълчища се набиват в шева, укрепват се с пълнеж и отгоре се нанася боя, ала аз не бях в състояние да изпълня тази операция. Така или иначе реших да опитам с кълчища, като се надявах, че няма да има голяма разлика, понеже те щяха да бъдат мокри. Абсолютно същата работа бе се наложило да свършим в Арабско море, ала не беше никак лесно, хем тогава имах екипаж от двама души, които ми помагаха и гледаха за акули. Този път трябваше да се оправям сам, а колкото до акулите, смятах, че ще успея да ги забележа още докато кръжат.

Извадих кълчища и усуках няколко парчета с дължина 45 см — удобна дължина за работа, макар че най-добре би било да запълня пролуката с едно парче. После вързах чука на едно дълго въже и го пуснах зад борда, където възнамерявах да работя. Накрая облякох синя риза и чифт джинси, за да прикрия белотата на тялото си — нещо, което акулите, големи лешояди, винаги свързват с мърша, — и прикрепих за крака си нож. Поставих кълчищата на палубата, та да мога лесно да ги поема от водата, взех най-голямата отвертка като най-удобен инструмент за калафатене и скочих в морето.

Отначало задачата ми бе непосилна. Първо, въздухът ми свършваше, преди да смогна да натъпча в цепнатината достатъчно кълчища, за да не се измъкнат, додето се гмурна отново, и всеки път, щом излезех на повърхността, всичко пропадаше. Второ, кълчищата не влизаха както трябва и дори след като смених отвертката с истински калафатажен инструмент, успехът ми бе нищожен. Подир едночасови безплодни усилия аз се качих на палубата и се помъчих да измисля някакъв друг начин за действие.

Малко по-късно усилено пришивах кълчищата към ивица брезент широка 4 см. Получи се лента, дълга около два метра и десет, която насмолих със стокхолмска смола, а в брезента на разстояние петнайсетина сантиметра един от друг набодох медни гвоздеи. После отново скочих във водата и напъхах кълчищата в шева така, че брезентът остана отвън; сетне почнах да набивам гвоздеите в корпуса, за да закрепя цялото уплътнение. Кърпежът не изглеждаше много лош, но в краищата бе малко разръфан, та си казах, че може би ще се измъкне, щом „Сухейли“ заплава отново, и затова реших да закова една медна лента върху брезента, да го укрепя. Всъщност медната лента, която имах предвид, беше останала на борда от техниците на „Маркони“, когато монтираха радиоапаратурата; боя се, че като свършиха, не им напомних да си я приберат.

Макар че не преставах неспокойно да се оглеждам около себе си под водата, досега не бях забелязал никаква риба. Ала по време на една от почивките ми за чаша топло кафе, след като вече бях приготвил медната лента и пробил дупки за гвоздеите, за да ми е по-лесно във водата, изведнъж съзрях източен сив силует да се плъзга пъргаво край борда. Акулите най-сетне бяха ни открили. В продължение на десет минути не изпусках от очи неканения гост с надежда, че ще си иде, защото нямах никакво желание да го убивам. Не че ми беше жал за акулата; ако я убиех, кръвта щеше да се разнесе наоколо и агонизиращата акула можеше да бъде открита от други нейни посестрими наблизо, които незабавно щяха да пристигнат и аз нямаше да успея да си свърша работата. Щом обаче минаха десет минути, през които акулата не показа никакви признаци, че има намерение да си иде, и продължи да кръжи около яхтата, извадих пушката си, хвърлих няколко листа тоалетна хартия във водата и зачаках хищникът да прояви любопитство. При първата си обиколка акулата мина на около метър под хартията, но после се върна и издигайки се бавно, отново приближи. Прицелих се в силуета и с пръст на спусъка заследих движението му. На един метър от хартията главата на хищника изскочи на повърхността и аз дръпнах спусъка. Акулата се замята и водата около нея закипя, ала само след половин минута всичко утихна и безжизненото тяло почна плавно да потъва надолу, додето изчезна в дълбините. През следващия половин час си отварях очите на четири, да видя дали някоя друга акула няма да се появи, но като изключим две риби-пилоти, които бяха последвали своя закрилник до момента, в който бяха разбрали, че той не може повече да ги изхранва, и сега решиха да се лепнат за по-масивен и несъмнено по-силен господар — „Сухейли“, морето изглеждаше съвсем пусто, сиреч на наше разположение. Гмурнах се зад борда и за час и половина заковах медната лента върху шева от лявата страна на корпуса. Зараждаше се слаб бриз, който ме принуди да отложа поправката на дясната страна до следващото затишие. Но и без друго вече бях достатъчно измръзнал от четиричасовия престой под водата, а се чувствувах и малко изнервен от постоянното озъртане в очакване да видя как някоя акула ме приближава в гръб, и с радост си дадох почивка за известно време.

Два дни по-късно попаднахме отново в щил. Слязох зад борда и свърших поправката на дясната страна на корпуса без никакви инциденти. Проникването на вода в яхтата почти напълно спря и повече не ми се наложи да изпомпвам толкова начесто трюмовете. Все още се безпокоях за състоянието на флорите, но не по-малко се тревожех и за здравината на киловите болтове или на корпусните крепления, които не ми създадоха никакви неприятности.

Към средата на юли навлязохме в Зоната на безветрие, която по това време на годината се намираше на север от екватора. Морето имаше средиземноморско син цвят и обикновено бе доста тихо.

За да си направя сянка, опънах спалния чувал над кокпита и отдолу поставих един дюшек, където се разполагах като ориенталски владетел. Станеше ли ми прекалено горещо, тутакси се цопвах зад борда и плувах лениво в доста топлата вода край яхтата. Идилията навремени бе нарушавана от шквалове, придружени с дъжд, които освен че ме принуждаваха спешно да евакуирам своя дворец, чудесно освежаваха въздуха.

17 юли 1968 г., 33-и ден

В 18:00 ч. ни връхлетя силен шквал с дъжд. В 17:30 ч. прибрах спинакера и вдигнах кливера, понеже виждах какво се задава, после, малко преди вихрушката да настъпи, свих грота, рифовах бизана и сложих кофи под всеки патентриф. Беше великолепно. Заех се да се къпя и единствено това ме спря да не затанцувам от радост — прекрасна студена вода и, разбира се, въздухът се охлади веднага. В разгара на шквала, продължил около 2 минути, дъждът зашиба яростно и цялото море побеля, което дотогава бе мрачно, защото небето бе закрито от черен облак. Малко по-късно настъпи чудесен залез. Всички облаци бяха обагрени в синьо… с изключение на един, който бе златист. Красива гледка — де да бях художник!

Обикновено успявах да събера по малко дъждовна вода в кофите, окачени за патентрифа на всяка мачта, която използвах за пиене. Бих посъветвал всеки, който не е пил дъждовна вода, чиста или във вид на чай и кафе, да опита. Чаят бе почти лукс за мен, тъй като бях взел само един килограм, поради това че трудно се съхранява във влага. Освен това, макар и малко, все пак се похабява вода при запарването му в чайника, а аз държах сметка за разхода на питейна вода до последната капка!

Радиотелефонната станция в Балдок, Великобритания, вече се чуваше твърде слабо и на 19 юли имах последен пряк сеанс с Брюс. Въпреки че разстоянието беше близо 3000 мили, връзката бе добра и ние побъбрихме половин час, през което време Брюс ме запозна с новините около състезанието:

Брюс се надява да бъде в Мелбърн, когато минавам край Австралия, което би било отлично. От Риджуей и Блайт няма никакви вести — продължавам зорко да следя за тях! Кинг и Моатесие възнамеряват да потеглят до две седмици. Те ме безпокоят, понеже и двамата разполагат с по-дълги яхти от „Сухейли“ и при старта им аз ще имам аванс едва седем седмици, тъй че не мога да си позволя отпускане.

След радиовръзката, последната ми с Великобритания, отново си легнах до 07:00, когато сверих хронометъра. После си приготвих закуска — яйца и картофен хляб, който вече е малко мухлясал — и опънах спинакера на мястото на кливера, тъй като небето изглеждаше чисто. Бих предпочел да вдигна големия летящ кливер, но последните два пъти се наложи да го прибирам, щом задуха по-силно, понеже лебедката не задържаше и ветрилото падаше във водата.

През този период въпросната лебедка ми създаваше много неприятности. На 23 юли:

Лебедката, разбира се, не работи, или по-скоро спирачният ѝ механизъм не зацепва, и ветрилото полетя в морето. За щастие не плавахме много бързо, та ми се удаде да го изтегля без повреди, но положението е тревожно и аз не виждам как бих могъл да го оправя — излезе, че съм направил несполучлива покупка, вместо да се снабдя с истинска лебедка. Но срещу 58 лири, струва ми се, имам право да очаквам нещо добро. Тия съоръжения се изработват за клиенти на производителя на яхтово оборудване, т.е. за яхтсмени, които смятат, че е нищо да харчат по няколко хиляди всеки сезон. Според мен това е много късогледа политика, тъй като към тази графа спадат нищожен брой яхтсмени, а една свястна и евтина лебедка би се продавала добре — вместо това човек купува несигурни и префърцунени съоръжения, подходящи за плаващ дворец.

Алергия получих и към бронзовите шегели, просто защото не държат. Досега загубих два, които се изхлузиха през нощта. И то въпреки ежедневните ми проверки. Несъмнено те са идеални за краткотрайни разходки по море, но са непригодни за плаване на дълги разстояния. Неудобството, свързано с потребността от клещи за отваряне на шегела, се измества на заден план от предимството да знаеш, че шегелът няма да се извади, особено когато плаваш сам.

В интерес на истината това бе последният път, при който бронзов шегел ми създаде неприятност, тъй като се потрудих да ги стегна максимално с клещите, а сетне вързах с тел главичките на болтовете към самите шегели.

Хубавото тихо време ми позволи да свърша някои работи на борда и аз отделих известно време за направата на един брезентов бандаж, който увих около предния люк с цел да попречи на водата да прониква през процепа между капака и основата. Уплътних и светлинния люк, откъдето се процеждаше вода.

Когато участвува в състезание, човек го разделя на етапи, така и аз разделих плаването на седем части. Нито една от тях не съвпадаше по дължина с друга и техните начални и крайни точки представляваха просто географски пунктове, които нямаха особено значение освен удовлетворението, че си преодолял дадена отсечка по картата. А тези отсечки бяха: Фалмът — екватор; екватор — 40° южна ширина, 0° източна дължина (запад-югозапад от Кейптаун); 40° южна ширина — Перт; Перт — Блъф; Блъф — нос Хорн; нос Хорн — екватор; екватор — Фалмът. Почти бяхме изминали първия етап, когато срещнахме южните ветрове малко на север от екватора. В тази зона съществува силно екваториално течение, насочено на запад, което е способно да отклонява ветроходния съд до четирийсет мили дневно, и за да намаля въздействието му върху нашия курс, приближих „Сухейли“ до африканския бряг повече, отколкото обикновено се препоръчва. Смятам, че това действие бе оправдано, тъй като щом променливите слаби ветрове от Зоната на безветрие задухаха постоянно от юг на около четири градуса северно от екватора, ние се намирахме на 15 градуса западна дължина и аз бях в състояние да отпусна юздите на „Сухейли“ доста повече от нормално и така да осъществим няколко страхотни денонощни пробега.

27 юли 1968 г., 43-и ден

Днес не си легнах докъм 1 часа сутринта главно поради обхваналото ме безпокойство, дължащо се на надигащия се вятър. Накрая намалих с един риф грота и бързо заспах. В 6 часа бях събуден от шквал и намалих с два рифа бизана. Когато излязох на палубата, „Сухейли“ летеше напред, като презрително отбиваше вълните встрани и сякаш скачаше от гребен на гребен. Беше опияняващо и същевременно страшничко. По-късно успях да разбера, че по време на този шквал сме пресекли екватора, което е станало приблизително в 07:00 ч. По пладне изчислих, че през изтеклите двайсет и четири часа сме изминали 170 мили!!!

Направените две наблюдения се пресичаха точно с меридианната височина, тъй че не се съмнявах в местоположението. Това е фантастично и дори с помощта на течението — да речем 40 мили в западна посока — скоростта е нечувана за „Сухейли“ при остър бейдевинд…

Тази сутрин имаше изключително интересни облачни струпвания. Снопове от пересто-кълбести облаци, които бавно се разтеглиха и претопиха в гигантски облачен покров с ясно очертани краища. По едно време можеше да се види как се образува облак в югозападния край. Този покров премина на североизток, а после от югозапад дойде друг.

Днес беше моят четирийсет и трети ден в морето и засега изглеждах психически и физически здрав. Не бях сполитан от никакви халюцинации или от нещо друго, което би ме накарало да мисля, че самотата оказва зловредно въздействие върху мен. Само веднъж ми се счуха гласове и това наистина бе много мистериозно преживяване. Намирах се в „машинното отделение“, където свързвах акумулаторите с радиоапаратурата след обичайното им зареждане, когато изведнъж съвсем ясно чух гласове. Настръхнах. Знаех, че на стотици мили наоколо няма никакви кораби и човешки същества и първата ми мисъл бе, че „все пак има нещо вярно в свръхестествените явления“. Не съм суеверен; смятам, че повечето неща имат обяснение, ако човек се потруди да го намери, но тия гласове, когато бях уверен, че тук не може да има никакви гласове, малко ме стреснаха. Излязох бързо от машинното и тутакси открих причината. Бях забравил включен малкия си магнетофон с лента вътре и това, което бях чул, бяха встъпителните думи към някакъв концерт! Същата вечер отбелязах в дневника си:

Излезе, че свързвайки акумулаторите, съм подал електроенергия на магнетофона. Като размишлявах по-късно върху случая, прецених, че реакцията ми е била напълно нормална; всъщност много ме успокои фактът, че звукът ме стресна не защото бе звук на човешки глас, а защото изобщо чух гласове, когато бях уверен, че гласове наоколо не може да има. Обикновено присъствието на гласове е съвсем естествено, но аз си дадох сметка, че в моето обкръжение не е никак естествено и именно това ме смути. По този начин се убедих в собственото си здравомислие, или по-точно се уверих, че разсъдъкът ми все още е нормален. Има тънка разлика. Тъй че засега никакви видения или гласове.

Хранителните ми припаси бяха в добро състояние, но лукът се разваляше доста бързо, най-вече защото беше се намокрил в предната каюта, и нямаше изгледи, че ще изтрае още дълго.

Миризмата на гнил лук ме преследва от известно време, та се наложи да извадя три торби на палубата и да отделя развалените глави — в резултат останах с около една пълна торба. Всички глави бяха прорасли, а много бяха омекнали. Това е тежък удар за мен, понеже разчитах на лука като пресен продукт. Трябваше да си направя труд да избера само здрави глави.

Разочарованието ми беше голямо, тъй като обичам лук и смятам, че е полезен за организма. Яйцата също почнаха да се предават. Последния път, когато реших да си правя омлет, счупих четири яйца и всички до едно имаха онзи лек дъх, който хората от моето поколение свързват с яйцата на прах от годините на войната и непосредствено след това. Приготвих омлета така или иначе, но не останах особено очарован.

Все пак и готвенето има своите рискове, особено на малка яхта, където мястото като че винаги не достига. В деня преди да пресечем екватора, сготвих яхния в херметическата тенджера. След като ястието увря, свалих херметика от печката и го поставих на пейката в задния край на каютата. Обърнах се да взема някакъв прибор, сложих чайника на печката и седнах… върху херметическата тенджера! И понеже в момента бях по бански, подскочих с ужасяващ вик. Щетите не бяха съществени, ала трябваше да минат три дни, преди да възвърна способността си да заемам седнало положение.

От последния ми сеанс с Балдок Радио Кейптаун непрекъснато се опитваше да влезе във връзка с нас и на 27 юли почна да се чува съвсем ясно, при което успях да говоря с моята нова връзка — Нати Ферейра, и да получа пресни новини за другите яхти, участвуващи в надпреварата. Предполагаше се, че Риджуей и Блайт продължават да са начело, а от останалите конкуренти още никой не беше потеглил. Не се надявах да настигна лидерите точно сега — не можех да очаквам, че в зоната на югоизточните пасати, където в момента се намирахме и тримата, „Сухейли“ ще успее да развие кой знае каква скорост, понеже плавахме на остър бейдевинд, а силата на моята яхта не беше на този курс. „Сухейли“ никога не плаваше близко до посоката на вятъра. Обикновено качва до 65 градуса, което не е добре, но отговаря на възможностите ѝ. По-съвременните модели качват до 45 градуса, което означава преодоляване на допълнителни десет мили при денонощен пробег от 100 мили, и когато яхтите плават в райони на сравнително ниски скорости, това е значителна печалба.

Вестта, че още никой друг не е стартирал, беше добра. Излизаше, че ще имаме аванс най-малко от седем седмици и колкото повече се забавеха бързите яхти, толкова по-големи ставаха нашите шансове. Впоследствие научих, че според някои по-младите участници в спора били отплавали прекалено рано и някакъв вестник нарекъл Риджуей, Блайт и мен припрени. Истината бе, че ние тримата притежаваме по-малки яхти, които не можеха да се движат така бързо като по-големите съдове на нашите по-възрастни съперници. Ако искахме да спечелим, трябваше да потеглим рано и макар това да означаваше, че ще навлезем в Южния океан преди края на зимата, при нос Хорн щяхме да пристигнем във възможно най-подходящото време — месец януари. Можехме, разбира се, да заложим на безопасността и да отплаваме през август, но тогава не би имало смисъл изобщо да тръгваме, понеже нямаше да имаме никакъв шанс за успех. Все пак, както и да постъпиш в тоя живот, винаги ще се намерят хора, за които е удоволствие да ти кажат, че не си прав и които усложняват взимането на всяко решение; за щастие съветите от този род най-често произлизат от онези, които имат най-малко право на глас.

Както обикновено се случваше след радиосеанс, самотата особено ми натежа и аз потърсих разтуха в книгите:

Прекарах един крайно тягостен ден. Така е винаги, когато имам радиосеанс. При установяването на връзка възбудата ми нараства, а сетне настъпва емоционален спад и се чувствувам потиснат. Значителна част от времето прекарах легнал на койката с книга в ръце. Довърших „Ерюхон“ и „Ерюхон посетен отново“ от Самюъл Бътлър. Не мога да разбера как не съм знаел за тази книга преди.

И при друг случай:

Днес свърших „Война и мир“ от Толстой. Знам, че подобно на хубавото вино, и хубавата книга трябва да се поглъща с мярка, ала в този случай не можех да се въздържа.

Вечер обаче имах възможност да пускам магнетофона и скоро настроението ми се подобряваше:

Оправих касетата със записи на Джилбърт и Съливан… и изкарах чудесна вечер. Седях на масата под уютната светлина на каютната лампа. Още не е станало достатъчно студено за дрехи, просто е приятно хладно… Май ми се пийва чашка от „Гранта“. Не мога да измисля с кого бих искал да споделя участта си в момента. Нуждая се единствено от интелигентно, привлекателно и интересно дамско общество, за да бъде прекарването идеално. Не че се чувствувам романтично настроен, но в присъствието на дама може би щях да се почувствувам!

Почнаха да се явяват някои от проблемите, свързани със самотата и с това, че трябваше да правя абсолютно всичко сам. Когато имам да свършвам няколко работи, по принцип се захващам с тази, която най-много подхожда на настроението ми в момента. Само че този номер сега не можеше да мине; налагаше се да върша дадени неща на часа или когато времето е благоприятно, независимо от моето настроение. Ако пък нямах нищо спешно за правене и никаква работа, с която да си запълня времето, установявах, че се отегчавам, при което книгите ми помагаха само временно. Ставах неспокоен и копнеех плаването да свърши, но едва през октомври почнах да приемам философски истината, че ще трябва да прекарам вероятно година от своя живот по този начин.

Готвенето се превръщаше в тегоба, а колкото до измислянето на нови ястия при ограничения избор от налични храни, въображението ми се изчерпваше.

Срещнах известни затруднения, докато реша какво да вечерям. Ако човек влагаше толкова умствени сили и въображение при възпроизвеждането на човешкия род, той отдавна щеше да е загинал. Накрая се спрях на омлет, но счупените четири яйца до едно бяха лоши, затуй после си направих сирене с една кутия моркови и малко магданоз. Не стана лошо, само дето имаше прекалено много брашно в соса.

Според мен това беше вторият период от моето адаптиране. След като преодолях началните проблеми и съмнения, настъпи кратък период на възприемане на новата среда, последван от втори, по-продължителен етап на по-дълбоки и сериозни съмнения. Като преживях това, отново стъпих на краката си и бях в състояние да нормализирам нещата. Успях да се справя, като си наложих да се занимавам както с физическа, така и с умствена дейност. Например една вечер седнах да опиша „Адмирала“. Самоуправлението изглежда безкрайно просто, ала да се помъчиш да го опишеш върху листа съвсем не е лесно. Във всеки случай положените усилия ме извадиха от депресията.

Опитах перото си и в поезията — написах епична сага в бял стих. Започваше така:

Носа си „Сухейли“ на юг обърна пак,

на път за Южното море,

гдето кораби в родината се вясват рядко,

а към подветрения борд е пустота,

гдето хоризонтът винаги е празен, само облаци,

вълни или айсберг го краси,

и където ветровете злобно вият и вълни гърмят

срещу дръзките смутители.

И ми изглеждаше почти безсмъртно тогава.

Към 29 юли вятърът се обърна от юг и сетне задуха от югоизток, като се задържа така до 6 август, когато достигнахме 18° южна ширина и 26° западна дължина и междувременно бяхме изминали 920 мили. Скоростта бе по-добра, отколкото предвиждах, и сметнах, че това се дължи на три неща: първо на новата алуминиева мачта, която снижи центъра на тежестта и позволи на яхтата да плава по-изправена; после на кройката на новите ветрила, които работеха прекрасно; и накрая на подобрената ми ветроходна техника.

Сега вятърът стана променлив и макар да духаше предимно от север, което беше отлично, сегиз-тогиз трябваше да се справяме с насрещни ветрове и шквалове.

Досадата ме подгони здравата; отчасти това се дължи на факта, че морето ни подмята хаотично и аз нямам възможност да държа особено прав курс. Напоследък времето ме учудва, толкова е неочаквано — шквал, щил, шквал, щил, постоянен вятър за един час и пак шквал, щил и т.н. Съвсем безнадеждно е да се поставят повече ветрила, тъй като веднага се налага да ги рифовам отново. Не мога да правя нищо, което изисква употребата на две ръце, и писането в момента е възможно само ако с едната ръка държа тетрадката, а самият аз съм се заклинил в койката. Върху яхтата постоянно се разбиват вълни и заливат всичко с потоци вода. Завих радиоапаратурата с брезент и я затиснах с щурманската маса, за да я предпазя. Спалният ми чувал е мокър и няма шансове да изсъхне, което, съчетано с липсата на физически занимания, затруднява спането: лежа буден до късно, после се успивам и се събуждам уморен. Разрешението е да си намеря някаква тежка работа — но каква? Всяка физическа дейност е свързана с неизбежни контузии и рани, а писането е изключително трудно — затуй избирам най-лесното и се хващам да чета. Това мързелуване скоро ще ми писне — колкото по-скоро, толкова по-добре.

Единственото хубаво на тия шквалове е, че се познават. Щом се появи група кълбести дъждовни облаци, пред тях неизменно се движи шквал. После може да завали, а подир дъжда следва затишие…

Стакселът определено тегли яхтата повече, отколкото би могло да се предполага според неговия дял в цялата ветрилна площ. Скоростта спадна с около една трета или една втора, докато стакселът със своите 25 квадратни метра представлява една шеста от площта на ветрилата, които носех в момента. Мисля, че той сигурно запълва празнината между кливера и грота, създавайки само по един процеп от двете си страни, който иначе не съществува, понеже ветрилата са твърде раздалечени. В такъв случай най-простият начин за намаляване на оказвания от вятъра натиск върху яхтата ще бъде, като се намалят ветрилата другояче. Обаче това не е практично, защото в носовата част ще остане непропорционална площ ветрила. Изглежда, няма разрешение на въпроса. Не ми се ще да намалявам скоростта, ала не мога да си позволя да насилвам яхтата прекалено — трудностите тепърва предстоят. Ако се движехме по последната отсечка, щеше да бъде друго, но плаването до Австралия без спиране е вече в историята; аз искам да обиколя нонстоп света!

С шкваловете обикновено валеше и понеже ми се удаваше редовно да събирам дъждовна вода, реших да предприема опит за отглеждане на синап и кресон, семена от които бях взел със себе си като добавка към дневните ми дози от витамини, калций и мая. Застлах парче вестник на полицата в тоалетната, накиснах го със сладка вода, грижливо посипах семената равномерно върху цялата повърхност и зачаках с надежда. Семената и вестникът под тях бяха обзети от неутолима жажда, която, както в крайна сметка реших, при моите нещастни водни ресурси ще е прекалено разточително да утолявам, и резултатът от мераците ми за прясна салата бе всичко на всичко купчина шарена хартиена каша. Запазих десетте пакетчета семена с надеждата, че в някой хубав ден отново ще имам възможност да опитам, защото лукът вече всичкият бе се развалил и за в бъдеще салати можех да си правя само с лук от туршия, с оцет и зехтин като подправка.

Сполетяха ме други беди:

6 август 1968 г., 53-и ден

Днес за пръв път се замислих дали да не се откажа и да се отправя към Кейптаун. Освен течовете в каютата има и друго: докато рифовах грота поради настъпилия шквал, изведнъж цялото ветрило се свлече върху главата ми. Спирачният механизъм на фаловата лебедка изпусна — същата неприятност, каквато имах с другата лебедка, обслужваща „Големия“ (летящия кливер с площ 66 квадратни метра). Когато се сетих, че съм издигал хора на мачтата, разчитайки на тая контра, тръпки ме побиха. Накрая я заставих да захапе, като я „напоих“ с газ. Изглежда, не действува, защото върху цилиндъра се е насъбрала грес, тъй че ще трябва да го сваля и почистя, ала това е деликатна работа и ще чакам затишие.

След като се справих с този проблем, установих, че У-образната част на гротовия патентриф е хлабава — вретенцето излиза от челюстите. Това наистина е сериозно и когато го открих, направо изпаднах в отчаяние, понеже нямам резерва и нищо, от което да измайсторя заместител. Ужасявам се от мисълта, че може да изскочи всеки момент и тогава ще остана без грот, докато успея да стъкмя някакво аварийно приспособление. Единственото разрешение, което ми хрумна, е да пробия вертикален отвор чрез челюстите и вретеното и да поставя болт. Не разполагам с винторез, тъй че болтът ще трябва да мине през дупката свободно. Това, разбира се, ще намали значително здравината на връзката, но може би ще държи. Главната трудност е пробиването на отвора; принуден съм да го направя на ръка и ще ми отиде цял ден. Все пак, ако успея, ще си струва трудът. Ала въпросът, който ме мъчи в момента, е дали трябва да продължавам при тази и останалите повреди. Сама по себе си никоя от тях не е фатална, но взети заедно, биха могли да бъдат фатални — ако гротът падне или патентрифът поддаде в лош момент, наистина мога да загазя. Не искам да взимам никакви решения засега, ще изчакам, додето успея да огледам по-внимателно всичко и нямам намерение да споменавам за затрудненията си на радиосеанса… излишно е да хвърлям хората в тревога. Ако се добера до Австралия — окей, тогава всичко това, погледнато отдалеч, ще изглежда чисто и просто като овладяна паника. Ако реша да се откажа, причините ще бъдат очевидни за всички. Не ми се ще да се предам безславно, без да съм стигнал доникъде…

18:00. Включих магнетофона и отново пуснах Джилбърт и Съливан; те винаги ме ободряват, ала бих искал да имам запис с някакви вълнуващи патриотични неща — мисълта за поколенията британски пътешественици и техните постижения неизменно ме е насърчавала, а също и споменът за традициите, които са ги подтикнали към действие. Повечето народи притежават фаланга от герои, но — естествено, аз съм предубеден — винаги съм смятал, че на Британия се пада по-голям дял в това отношение, отколкото на останалите нации. Щяха ли да се откажат в края на краищата, ако бяха в моето положение Дрейк, Фробишър, Гренвил, Ансън, Нелсън, Скот или Виан (забележи: всичките мореплаватели!)? Наистина е голямо насърчение да си помислиш за сънародници като тези, въпреки че твойто дребно пътешествие никога не може да се доближи до техните подвизи. И все пак по свой скромен начин то е продължение на същите традиции.

На 8 август, когато се намирахме приблизително по средата на пътя между Рио де Жанейро и остров Св. Елена, имах нов разговор с Нати Ферейра от Кейптаун и узнах, че Джон Риджуей бил принуден да се оттегли в Ресифе, Бразилия. Нови съперници не бяха стартирали, тъй че засега двамата с Чей Блайт бяхме единствените участници в спора. С Нати бързо се сприятелихме и този сеанс продължи по-дълго от предвиденото, при което акумулаторите се изтощиха, и щом свършихме, трябваше да включа агрегата. Известно време се мъчих безуспешно да го запаля, но индукторът, изглежда, не си вършеше работата и не се получаваше искра. Отворих машината, свалих маховика и разглобих всички чаркове. Повредата, изглежда, се дължеше на насъбралата се грес по изпъкналите части, макар че не ми бе ясно как е попаднала там. Както и да е, почистих я с етер и почнах да сглобявам машината. Едва тогава осъзнах, че не мога да възстановя в същия размер отвора за искрата — забравил бях да си взема шублер.

… накрая се справих със затруднението, като изброих страниците на тази тетрадка и измерих общата им дебелина — двеста страници бяха равни на един инч, следователно една страница се равняваше на пет хилядни от инча. На мен ми трябваше отвор с широчина 12–15 хилядни, тоест дебелината на три страници…

И агрегатът заработи отново! Отпразнувах събитието, като послушах Радио Лоренсо Маркеш, ала ми подействува потискащо.

Чувствувам се самотен тази вечер. Докато слушах Лоренсо Маркеш, ме нападнаха спомени за Южна Африка. Независимо от особеностите на своята природа, човек винаги помни хубавото и забравя лошото, така че, общо взето, хубавите спомени от Южна Африка са далеч повече от лошите. Днес е събота вечер и аз прекалено ясно си спомням съботните веселби. Хората там са по-общителни, и изглежда, умеят по-добре да се забавляват, отколкото в Англия. Понякога още съжалявам, че не се заселих в тази част на Африка. Изненадващият контакт с един свят, който ми е липсвал в продължение на две години, съвсем не беше благодат за чувствата ми. И все пак тук, където съм, е приятно, морето е гладко като тепсия и шкотите потропват в съзвучие с плискането на водата в корпуса. Луната току-що изгря и още не е застудяло. Сварих си чаша какао и сега го пия, пишейки настоящите редове. Преди малко се подрусвах в такт с Литъл Ричард, който явно се връща на мода с възкресението на рокендрола. Добре че съм сам, защото „танцуването“ ми хич не го бива.

Независимо от тона на написаното по-горе аз не се оставям да ме размекнат сълзливи мисли за самотата ми. А, ето нещо по-добро — Ела Фицджералд, от Парагвай. Тази музика ме настройва романтично, или по-скоро ме кара да копнея за романтика. Няма нищо по-хубаво от танци под тропическа луна, за предпочитане с латиноамерикански ритми.

Допуснах сериозна грешка в навигацията си, която, както прецених, сигурно ми струва загуба на близо две седмици. На 12 август се намирахме на около 500 мили източно-югоизточно от остров Тринидад и вятърът, макар и променлив, духаше предимно от югоизток. Реших, че вместо да продължа на юг и малко на запад, ще е по-добре да се отправя на изток и малко на юг, т.е. право към Кейптаун, като използвам по-пряк път с надежда да спестя време. Грешката се състоеше в това, че при този курс оставахме в зоната на променливи ветрове. Ако бяхме продължили на юг, след около една седмица (най-много десет дни) щяхме да срещнем западните ветрове в Южния океан и после ни очакваха благоприятни условия за плаване. В действителност изгубихме двайсет и два дни, додето стигнем Южния океан. Сега, от бюрото си у дома, мога да взема най-правилното решение; осъзнавах риска и тогава, ала докато напредвахме към Кейптаун и вятърът постоянно менеше посоката си, всеки ден се събуждах с надеждата, че днес ще задуха твърдо от запад. Силата на вятъра взе да нараства по всяко време на денонощието. В зоната на югоизточните пасати достигна най-много 6 бала, и то само на два пъти, но сега почваше да духа с тази сила при почти всяка смяна на посоката.

„Адмирала“ продължаваше да играе номера; флюгерите се движеха тежко и бе необходим силен бриз, за да задействува системата както трябва. И понеже през по-голямата част от времето вятърът не беше достатъчен за тая цел, управлението за дълго оставаше в мои ръце. Най-сериозната неприятност бе, че пластмасовите втулки на флюгерните оси изглеждаха някак набъбнали, ако изобщо това е възможно. Опитах всичко, за да накарам флюгерите да се въртят по-леко. Първо ги смазах с машинно масло, но положението стана още по-лошо. Последва обливане с всепроникващо масло, пак без никакъв резултат. Сетне последователно пробвах дървесен спирт, парафин, детергент, сапун и когато нищо не помогна, опитах с „брасо“^[2], надявайки се, че може поне малко да оправя нещата, ала напразно. Устройството заработи добре едва след като в отчаянието си свалих флюгерите и изпилих пластмасовите втулки.

На 14 април отпразнувах два месеца от старта:

14 август 1968 г., 61-ви ден

Два месеца по море и аз не знам къде се намираме! Рано тази сутрин успях да хвана слънцето и да измеря дължината, ала оттогава не съм го виждал. При всяко събуждане снощи установявах, че плаваме по различен курс, следователно да определя местоположението ни без астрономически наблюдения, би било чиста проба догадка.

Току-що приготвих за случая пудинг със стафиди — излезе нелош. Рецептата е: шест супени лъжици захар, две шепи брашно, парченце мая и шепа стафиди. Изсипете сместа в малък съд, завийте го с кърпа и запарете в херметическа тенджера. Наистина стана хубав; изобщо не знаех, че този вид готвене е възможен. Жалко, че имам толкова малко брашно. След като изядох половината от пудинга, открих, че съм го подсладил прекалено, и макар че тестото се е надигнало донякъде от маята, има консистенцията на кнедли.

По-късно:

Патя заради лакомията си.

От 16 до 21 август изминахме общо 590 мили, ала на зигзаг, тъй че в действителност бяхме съкратили разстоянието до Австралия със значително по-малко и все още се намирахме на около 1500 мили северозападно от Кейптаун, на 33° южна ширина. Имахме вятър, но духаше от друга посока — югоизток.

19 август 1968 г., 66-и ден

Станах в 06:00 след отморяващ, макар и неспокоен сън. Първо се наложи да рифовам ветрилата, понеже вятърът се усилваше въпреки покачването на барометъра. Долу в каютата всичко е навлажнено, а върху яхтата често се разбиват вълни. Светлинният люк продължава да капе и спалният ми чувал е мокър — лошо. Като се качвах на палубата да направя наблюдения, една вълна ме изненада и окъпа секстанта; изглежда, нищо му няма, но не мога да го изсуша добре и се тревожа малко за огледалата. Яхтата се люлее досадно и готвенето хич не е лесно. Вчера целия ден изкарах с готови храни, днес съм изял един пакет „веста ризото“, но довечера ще опитам да сготвя някакво ядене. Смятам, че вятърът ще отслабне и скоро ще промени посоката си; барометърът не падна до края на деня. Неприятното е, че мъртвата вълна изостава след вятъра и макар той да бие близко до траверса, ако кача яхтата срещу него толкова, колкото е възможно, ветрилата тутакси се обезветряват и движението спира. Най-трагично е уплътнението на входа към главната каюта, откъдето влиза много вода, всеки път щом някоя вълна се разбие върху нас и цялата се излива върху щурманската маса и радиоапаратурата. И едното, и другото съм покрил с пешкири, покривки и парцали.

Цял ден не правих нищо, просто седях облечен в щормовия костюм и четох „Панаир на суетата“. Намирам, че не е възможно да се отпуснеш или съсредоточиш, когато морето те лашка така.

На 22 август Нати Ферейра ми съобщи вълнуващи вести. На 21-ви този месец Моатесие бе отплавал от Плимът, а Кинг се надяваше да потегли от същото пристанище днес.

Бързите яхти най-сетне бяха стартирали, след като ми бяха дали аванс от два месеца — твърде малко, на теория всъщност недостатъчно, за да изляза пръв. Все пак това правеше спора още по-интересен; та нали е в характера на човека да хвърли двойно повече усилия, ако е само на крачка от лидера, независимо в какво начинание, а аз от опит знаех, че се отпускам, ако съм фаворит. Отсега нататък започваше трудното за Чей Блайт и мен. Ние се надпреварвахме не само с времето, но и помежду си и не можехме да си позволим никакви пропуски. Дадох си сметка, че няма да е достатъчно просто да задмина Блайт, а ще трябва да поддържам средна скорост от поне сто мили дневно, за да запазя теоретични шансове за победа. В този етап на плаването средната ми скорост бе малко под желаната, ала стигнем ли Южния океан, се надявах да я подобря.

Времето забележимо взе да се захлажда, вятърът стана по-яростен, макар и все още променлив. Наближавахме Ревящите четирийсет градуса и аз се заех да подготвя „Сухейли“ доколкото мога за онова, което очаквах да дойде. Освободих палубата от всички излишни съоръжения, като например резервния рангоут и резервните шкоти, и ги прибрах долу. Запечатах всички отвори — кутията за управление на двигателя, входа към предната каюта, уплътних допълнително светлинния люк, който продължаваше да тече. Август в южното полукълбо е равностоен на февруари в северното. Предвиждах доста сурови атмосферни условия и исках „Сухейли“ да бъде максимално готова да ги посрещне. После пренаредих целия помощен инвентар, като отдадох предпочитание на щормовите ветрила, резервния такелаж, плаващата котва, перлина и всичко останало, което спешно може да ми потрябва. Прибрах всичките си „тропически“ дрехи на дъното на чувала за ветрилата, който ми служеше за гардероб, а отгоре извадих пуловери, панталони, ризи и чорапи. Накрая допълних с бензин и парафин от предната каюта поопразнените пластмасови туби в главната каюта.

Няколко дни по-късно, на 27 август, приготовленията ми бяха подложени на изпитание, когато ни връхлетя първата истинска буря досега, която за нещастие дойде от югоизток. Тъй като отдавна не бях плавал със „Сухейли“ в бурно море, а от друга страна, очаквах бурите да бъдат част от всекидневието ми през следващите няколко месеца, сега внимателно наблюдавах стихията и експериментирах различни ветроходни фокуси. Разбира се, при този щорм, когато исках да плавам на колкото е възможно по-остър бейдевинд, въпросът как да задържа „Сухейли“ на курса бе доста по-различен, отколкото щеше да бъде в Южния океан, където очаквах да се движим на фордевинд, ала главната ми грижа и в двата случая бе да заставя яхтата да преодолява вълните с лекота.

На здрачаване прибрах стаксела и рифовах на третия ред бизана. Курсът се отклони с 30° на север; дотогава държахме някъде около 70°, но скоростта беше незначителна, при това „Сухейли“ сега плава далеч по-леко. Искам да се опитам, ако мога, да се наспя хубаво тази нощ, защото се чувствувам много уморен.

Всичко е наред, само дето влиза вода в машинното, поради което се наложи на всеки два часа да я изпомпвам. След като намалих ветрилната площ, притокът отслабна, та смятам, че пробива през шкафовете в кокпита.

Бих могъл да направя наблюдения тази сутрин, но бях прекалено зает с ветрилата. Нямаше обаче да е лесно, понеже хоризонтът често се закрива от пръски, а и секстанта сигурно щях да намокря. И без друго в момента местоположението не ме безпокои особено — отвред море колкото щеш и докато вятърът не утихне или не смени посоката, нямам какво да правя. Знам къде искам да отида, но не мога да плавам натам. Няма никакъв смисъл да насилвам яхтата — по-добре няколко дни плаване повече, отколкото да се наложи прибиране в Кейптаун. Мислех си да постъпя така заранта, когато по едно време се почувствувах страшно потиснат, но няма физическа причина, за да се откажа. Надявам се, че след един хубав здрав сън ще имам по-малко неприятности с психиката си.

Цял ден вятърът продължи да духа със сила между 8 и 9 бала, като вдигаше високи, сриващи се вълни. Обаче тъкмо сега — ако изобщо се бях съмнявал в тях дотогава — моята яхта доказа качествата си.

„Сухейли“ се държи прекрасно. Качва вълните добре, макар че се накланя силно. И сегиз-тогиз пада с плясък. Ако вятърът отслабне поне малко, бих могъл да вдигна още ветрила и да потегля право на юг, което би било чудесно. Като отчитам относа, ми се струва, че напредваме на юг и съвсем малко на запад.

Всичко е във вода и когато някоя вълна се разбие върху нас, през входа към каютата нахлува поток, обливайки щурманската маса, лавицата с книги и радиоапаратурата. Там, където морската вода не достига, има влага от кондензацията. Сполучих да запазя спалния си чувал сравнително сух, като го завих с брезент, но и той овлажня, както всичко останало. Стоя в каютата облечен в щормовия непромокаем костюм, ала ползата от него в момента е съмнителна, понеже запарва и дрехите ми отдолу се мокрят.

Единствената щета, получена през цялата буря, беше скъсаната кука, която използвах за прикрепяне на деснобордовия блок към палубата. Тя просто не бе достатъчно здрава, за да издържи натиска на мачтата при киловото клатене на яхтата. Стъкмих ново захващане за двата блока, като замених куката с халка, надявайки се, че сега системата ще се окаже достатъчно стабилна.

Секстантът почна да ми създава главоболия. На няколко пъти беше заливан със солена вода и огледалцата потъмняха по краищата. Към края на бурята се опитах да определя местоположението ни, но един неочакван тласък ме събори. При падането си на палубата предпазих секстанта с ръка и лошо се ударих, а при проверката на инструмента по-късно установих, че дава значителна грешка. За добра чест денят на 2 септември се оказа хубав и сравнително спокоен, което ми позволи да правя наблюдения на всеки половин час и да отбелязвам на картата получените линии на място. Като отчетох отклонението поради движението на „Сухейли“, крайният резултат приличаше на велосипедно колело без капла. Малката, но определена главина в центъра ми показа, че секстантът продължава да работи точно: голяма, отворена главина, образувана от пресичането на линиите на място, щеше да означава грешка. Този факт ми донесе неизказано облекчение, но така или иначе при първия добър дъжд оставих секстанта навън да се измие от солта.