Лили Сейнт Джърмейн
Четири точки (8)

Седма глава

Болка и тъмнина. Ужас и отчаяние.

Кошмарът ми се беше вкопчил в мен и отказваше да ме пусне. Оставяше белега си като зъби на акула, дори и докато се премятах във влажните чаршафи, опитвайки се да се събудя.

Не беше нищо ново. Веднъж майка ми ми беше казала, че съм имала кошмари като бебе. Че съм викала в съня си с отворени, но празни очи, и че е трябвало да ме държи на светлината и да ме разтърсва, докато се събудя.

Но когато бях по-малка, сънищата ми бяха плавни, невинни, променливи. Може и да изглеждах паникьосана, но винаги се събуждах и бях добре. Какво и да ме обладаваше в сънищата ми, никога не ме преследваше, след като се събудех.

Но вече не.

Нещо напълно смущаващо, нещо, което бях избутала в тъмните недра на съзнанието си, продължаваше да ме притеснява, докато лежах задъхана и увита в чаршафите, а голата ми кожа настръхваше и се покриваше с пот.

Нямах нито един кошмар през всичките пъти, през които бях спала до Дорнан Рос.

Всички тези седмици, месеците, през които бях лежала до него, докато той навлизаше в мен толкова, колкото да ме разбие. И след това начинът, по който ме обгръщаше собственически, за да не мога да мърдам, притисната към леглото, докато лепкавата му течност се стичаше от мен и изстиваше под нас.

Спях като бебе всяка една нощ.

Притесняваше ме много, толкова много, че не бях мислила за това, принуждавах се да го игнорирам, но изведнъж си спомних за тези нощи и вече знаех защо не бях изплашена.

Не бях изплашена, защото знаех къде е. И знаех, че докато съм с него и той вярваше на лъжите ми, съм в безопасност. Не безопасност в традиционния смисъл — това беше мъжът, който ме биеше, който ме промуши, задето му се бях опълчила, който ме чукаше до безсъзнание и ме душеше, докато не ми се привидят звезди.

Но знаех къде беше. И знаех, че беше под въздействието на чара ми. И аз се хранех от болката и мъката му като пристрастена, удряйки го отново и отново, когато синовете му започнат да падат като домино, жертви на моето предателство.

Сега нямах представа какво ще се случи. Дали ще се събуди. Дали щеше да ме разобличи, преди да съм му произнесла смъртна присъда.

Дали той щеше да бъде този, който ще умре, или аз.

Дали Джейс щеше да ми прости наистина, или щеше да ме намрази толкова много, че самият той щеше да натисне спусъка.

Днешният кошмар беше класически. Возех се на задната седалка на някаква кола към деня на смъртта си преди шест години. Дорнан беше на шофьорското място, Макси на предната седалка, а Чад стоеше до мен със самодоволна усмивка на обезумялото си лице. Опитах се да отворя вратата, но нямаше дръжка. Заблъсках по прозореца и изведнъж и тримата се обърнаха към мен да ме погледнат, но нямаха лица. Само разложена плът и сбръчкани бели топчета на мястото на очите си. Чад се взираше в мен с празните си бели очи, а под тях се показа един дебел червей, правейки дупка в бузата му. Изведнъж колата беше отрупана с гърчещи се червеи, докато Чад се приближаваше все повече и ме приковаваше към вратата с ръцете си.

Изпищях и тогава червеите започнаха да пълзят към устата ми, изскачайки от всички посоки, за да се настанят в мен.

Трябваше да сляза от колата. Не бях мъртва като тях. Не бях мъртва! Чад се усмихна и се приведе напред, така че очите ни бяха на сантиметри, засмя се и погали бузата ми с дланта си, която беше проядена от червеи.

— Какво има, Джули? — попита, а дъхът му миришеше на гнило и смърт. — Мислиш, че можеш да избягаш от нас, само защото сме мъртви? Никога няма да си свободна. Принадлежиш ни.

Приближи се още и притисна мъртвешките си устни в моите, натиквайки езика си в устата ми. Изпищях, когато гърлото ми се напълни с мърдащи червеи, отчаяни за следващото си хранене.

— Джулиет! — Груби ръце ме разтресоха. Замахнах сляпо пред мен, все още наполовина в капан на отвратителния сън. — Джулс, аз съм. — Ръцете ме пуснаха и изведнъж стаята беше окъпана в светлина, карайки ме да се свивам от внезапната яркост.

Джейс стоеше пред вратата на спалнята си с ръка върху ключа на лампата. Носеше единствено черни боксерки въпреки студената нощ. Косата му беше разрошена, а очите му бяха подпухнали от спане. Отокът на окото, където Елиът го бе ударил, изглежда беше спаднал доста, но можех да видя спуканите кръвоносни съдове, които покриваха окото му като червена паяжина.

— Звучеше така, сякаш те убиват — каза. — Едва не получих сърдечен удар.

Потърках сънените си очи и погледнах към дигиталния часовник на нощното шкафче. Един сутринта. Едва бях заспала, когато ме е връхлетял кошмара. Мамка му. Толкова много се нуждаех от сън в момента, но макар Дорнан да беше в кома, не можех да си почина.

— Оу! — отвърнах. — Казах ли нещо?

— Нищо — добави той бързо. — Просто крещеше.

— Съжалявам.

Той застана до ръба на леглото, все още полузаспал.

— Е, опитай се да поспиш — каза сковано и загаси лампата, докато излизаше.

— Чакай — казах с малко повече отчаяност в гласа, колко ми се искаше.

Той се обърна бавно, а изражението на лицето му можеше да е гримаса или веселие. Не можех да преценя кое. Очите ми привикнаха към тъмнината и сребристата лунна светлина, която се процеждаше от прозореца над леглото, и можех да видя очертанията му.

Стоеше там неловко и оглеждаше стаята, поглеждайки навсякъде другаде само не и към мен.

— Можеш ли… да останеш за малко? — Не исках да оставам сама. Предпочитах всичко друго, само да не съм сама със спомена за мъртвия му брат, който пъхаше езика си в гърлото ми.

Сигурно беше видял страхът на лицето ми, защото неловкостта му изчезна.

— Толкова ли беше зле, а?

Кимнах.

— Да. Доста зле.

— Доообре — каза той, като седна на ръба на леглото. — Мърдай нататък. — За момент се загледах в него глупаво, докато той посочваше към леглото. — Лягам на леглото, Джулс. Един сутринта е, а аз съм адски уморен. Мърдай.

Преместих се чевръсто настрани и се завих със завивките в най-далечния край на двойното легло. Джейс преметна крака на леглото, обърна се настрани и се облегна на лакът, докато ме наблюдаваше.

— И аз имам кошмари понякога — каза тихо, а кафявите му очи потъмняха неспокойно в мрака.

Това ме удари като юмрук в корема, почти карайки ме да се превия на две от болка. Милото ми момче. Съдбата определено ни беше раздала шибани карти, когато е избирала бащите ни. Може и да обичах своя повече от всичко друго на този свят, но все пак беше избрал този живот, който ни беше отнел всичко, пред семейството. А Дорнан…

„Той уби майка ти. Защо не се опита да го убиеш?“

Бях твърде изплашена, за да го попитам и да наруша комфортната тишина, която ни заобикаляше. Точно сега, в този момент, исках да бъде тук с мен, а задаването на подобни трудни въпроси без съмнение щеше да разруши краткотрайния мир, който бяхме открили в нощта.

Преглътнах измъчено.

— Така ли?

Той кимна.

— Винаги за едно и също нещо.

Стиснах очи, когато продължи да говори.

— Вероятно не е това, което си мислиш — каза тихо. — Не е за онзи ден. А след него.

— След него? — попитах колебливо.

— Да — каза той, говорейки бавно и отчетливо, сякаш всяка дума го измъчваше. — Намирам се на твоето погребение, ковчегът ти се спуска в земята и тогава чувам как викаш името ми.

— О, така ли? — попитах, а буцата в гърлото ми беше като болезнено пулсиране.

— Сега има смисъл, предполагам. — Ръката му докосна стомаха ми. — Мамка му! — каза. — Къде ти е ръката?

Пресегнах се пред мен и ръцете ни се намериха в тъмното. Дланта му беше топла, много по-голяма от моята, и когато обгръщаше моята, ме успокояваше повече, отколкото можех да си представя. Беше най-обикновен жест, но в този момент ме караше да се чувствам изключително обичана и закриляна.

— Продължавай — подтикнах го. — Защо има смисъл?

— О! — каза той. — Е, има смисъл, че съм те сънувал погребана жива. Не си била мъртва.

Въздъхнах.

— Съжалявам, че трябваше да минеш през това. Толкова много съжалявам.

Видях как раменете му се присвиват в тъмнината. Ръката му беше топла около моята и аз я стисках здраво, отказвайки да я пусна, не и още.

— Нещата са такива, каквито са.

Никой от двама ни не проговори известно време.

— Кажи ми — каза той най-накрая. — Какво сънуваш? Това, което се случи онзи следобед ли? Или нещо друго?

„Понякога сънувам теб.“

— Понякога е за онова — казах измъчено. Усещах гърлото си като шкурка. — Но през по-голямата част е абстрактно, нали се сещаш? Серия от картини, които повечето хора биха сметнали за нормални.

Гласът ми се пречупи на думата „нормални“ и аз прочистих леко гърло, за да се съвзема.

— Всичко е наред — каза той бързо. — Не е нужно да казваш нищо повече.

— Добре съм — отвърнах и преглътнах камъка в гърлото си. — Мога да се справя. Защитен механизъм, скъпи.

— Не ти вярвам.

Разговорът прекъсна за момент, когато потънах по-дълбоко в съвместната ни мъка. Общата ни скръб.

— Мисля за теб постоянно — прошепнах, изненадвайки себе си с откровеното си признание. — Никога не успях да те забравя. Вярваш ли на това?

— Да — отвърна той и можех да чуя емоциите в гласа му.

— Защо? — попитах. — Нямаш никаква причина да ми се доверяваш след всичко неща, които направих. Защо ми вярваш?

— Защото… — започна той, а аз бях толкова близо да се разпадна, че можех да вкуся солените си сълзи много преди да са потекли. — Защото, когато викаше преди малко, не бяха просто писъци.

Знаех си!

Гласът му се пречупи от тежестта на миналото ни.

— Викаше мен, Джулс. Отново и отново. За момент си бях помислил, че аз сънувам кошмар, докато не се събудих и не осъзнах, че продължавам да те чувам как викаш името ми.

Проклети изблици. Плачех.

— Винаги беше ти — казах, а дъхът ми пресекна, докато си поемах въздух. — Винаги си ти.

Преди да съм си променила решението, се преместих напред и стопих разстоянието помежду ни. Сгуших лице под брадичката му, телата ни се притиснаха плътно едно в друго и аз се вкопчих в него.

От шест години копнеех да ме държи така. Да ме държи, да гали косата ми и да ми нашепва, че всичко ще бъде наред. Думите бяха малко по-различни, но нямах нищо против. Това тук и сега беше всичко, което исках.

— Можеш ли да ми простиш? — прошепнах отчаяно между риданията си.

— Вече съм ти простил — отвърна той. — По дяволите, Джулс, можеш да изгориш целия свят до основи и пак ще ти простя.