Лили Сейнт Джърмейн
Четири точки (5)

Четвърта глава

Казах му всичко, което се беше случило от момента, в който Елиът ме измъкна от болницата, където Джипси Брадърс се бяха събрали, за да ме убият, до момента, в който бомбите избухнаха. Пропуснах подробните детайли, засягащи Дорнан и Елиът, защото не можех да понеса да разстроя Джейс повече, отколкото вече беше разстроен. А и без това той знаеше. Беше виждал. Фактът, че бях имала сексуална връзка с Дорнан по собствено желание винаги щеше да води до загуба на каквато и да е надежда между мен и Джейс.

Гласът ми беше непоколебим, докато приказвах. Не плаках. Обобщих всичко изключително нехайно, сякаш говорех за някоя друга. Някоя непозната.

Горкото момиче.

Когато приключих, прочистих гърло и се изправих.

— Трябва да се обадя на Елиът — казах му. — Сигурно се побърква от притеснение.

Ръката на Джейс се стрелна към мен, изненадвайки ме, когато уви пръстите си около рамото ми и ме издърпа отново надолу.

— Не — каза той, — още не сме свършили.

Седнах и се загледах в пода.

— Никога няма да свърши — прошепнах. — Не и докато той е жив.

Той придърпа стола си по-близо, ръката му се уви около врата ми, а аз се загледах как се бори с противопоставящите се емоции на гняв и привързаност, които бяха ясно изписани на лицето му. Отначало хватката му беше почти жестока, властна, но дланта му беше топла и отпусната. Притиснах се към допира му, малък отдих от есенния бриз, който ме разхлаждаше, докато духаше право от океана.

— Спомняш ли си последния път, когато бяхме тук? Преди шест години?

Кимнах, наслаждавайки се на чувството от пръстите му, който се плъзгаха нагоре-надолу по врата ми. Тогава ме връхлетя спомен от миналото — двамата с Джейс седящи на дивана, хванати здраво за хлъзгащите се от потта ръце, докато баща ми и доведената майка на Джейс крояха план да избягат от Джипси Брадърс и всички ужасни неща, които вървяха с тях.

— Не успяха да се измъкнат — Джейс каза сериозно. Изпуснах една тиха въздишка, почти като стон, но с повече сила и емоция.

— Знам — отвърнах, а изведнъж очите ми плувнаха отново.

— Съжалявам — каза той. — Сигурно си се надявала, че са се измъкнали по същия начин като теб.

Присвих рамене.

— Предполагам една малка част от мен винаги се бе надявала. Но дълбоко в себе си знаех. Не са успели. — Последното изречение беше шепот, който и самата аз не можех да чуя.

— Беше ли там, когато умря? — попитах.

Лицето на Джейс се напълни с тъга. Той пусна врата ми и ме хвана за ръката, стискайки я.

— Да.

Преглътнах немощно и затворих очи, когато изживените ужаси затанцуваха пред потъмнелите ми клепачи.

— Измъчваха ли го?

Още едно стискане. Поколеба се с една секунда по-дълго.

— Не.

— Не си много добър лъжец — казах накъсано и отворих очи да го погледна.

Той клюмна видимо в стола си, заби поглед в земята, а раменете му се отпуснаха.

— Не — отвърна печално, — не съм.

* * *

Чукане. Отначало тихо и далечно, но не след дълго се засили, докато не се чуваше така, сякаш някой блъскаше по входната врата на апартамента на Джейс.

Погледите ни се срещнаха. Изражението на Джейс наподобяваше напълно паниката, която изпитвах в гърдите си.

— Казала ли си на някой, че си тук?

Поклатих глава и тогава се сетих за мъжа в болницата.

— Мислиш ли, че някой те е видял как застрелваш Джими?

Лицето на Джейс пребледня, преди да се върне отново към хладната и гневна маска, с която бях свикнала.

— Съмнявам се. А има и друго. Трябваше да съм в клуба.

Захапах устна и погледнах към вратата, когато чукането спря толкова внезапно, колкото беше започнало.

— Стой тук — каза Джейс, като измъкна някакво оръжие от колана си и го килна нагоре. Повдигнах вежди, които сякаш казваха: „Няма да чакам тук“, но той ми махна раздразнено с ръка.

— Сериозен съм! — просъска. — Ако се нуждая от помощта ти, ще ти я поискам.

Завъртях очи.

— Е, поне имаш ли да ми дадеш оръжие, за да мога да се защитавам?

Той ме погледна несигурно.

— Откъде да знам, че няма да ме застреляш?

За малко да падна от стола си.

— Това съм аз. Ако исках да те застрелям, вече щеше да си шибан труп.

Той въздъхна.

— Да, добре казано. Има едно под средната възглавница на дивана. Вземи го и не мърдай оттук, чуваш ли?

Едва не отвърнах „да, тате“, но това някак си не беше готино, като се имаше предвид настоящата ни ситуация, в която се чуках с баща му и прочее. Вместо това просто кимнах и го последвах в къщата. Той се отправи към входната врата, докато аз се отклоних към хола и паднах на колене пред дивана. Хванах езичето на средната възглавница, повдигнах я леко и пъхнах другата си ръка под нея. След няколко опипвания пръстите ми се докоснаха до нещо студено и метално. Внимателно опипах дръжката и обвих дланта си около нея, внимавайки да не е насочен към мен. Когато го извадих, видях, че е револвер с пуснат предпазител. Повдигнах механизма и отворих патронника, спокойна да видя, че беше пълен с лъскави, месингови на цвят патрони. С едно движение на китката патронника се затвори отново готов за действие, когато и да реша да натисна спусъка.

Макар да се надявах, че няма да се стигне до там. Защото ако на входната врата стояха Джипси Брадърс, шест куршума нямаше да ми стигнат доникъде.

Промъкнах се обратно на терасата, както ми беше наредено, ослушвайки се за Джейс. Беше трудно — слухът ми все още беше ужасен, бученето все още неспирно и пронизително. Притворих плъзгащата врата на терасата и останах сама, като изключим оръжието в ръцете ми и масата зад гърба ми. Погледнах притеснено към ръба на терасата. Стигаше ми до пъпа, но можех да се обзаложа, че ако някой ме застреляше право в главата, щях да полетя директно към асфалта долу. Мисълта не беше успокояваща. Предпочетох да приклекна.

Бях се заслушала за някакъв звук откъм вратата толкова съсредоточено… толкова, че не разбрах как някой се спусна зад мен, буквално отгоре.

Забелязах някакъв мъж, облечен изцяло в черно и с черна маска върху главата, да се приземява точно до мен на терасата. Какво, по дяволите? Пресегна се за оръжието в ръцете ми, а аз се паникьосах и изпищях, докато се прицелвах.

— Не стреляй! — просъска с глас, който бих познала навсякъде. Сниших оръжието, докато той сваляше маската, разкривайки разрошената си коса и блесналите си от вълнение и притеснение очи.

— По дяволите, за малко да те застрелям! — извиках шепнешком на Елиът, като размахах ръце насреща му, сгълчавайки го сякаш беше дете. Загледах се по-отблизо и видях, че беше закачен за дебело черно въже, което висеше от горния апартамент.

— Скочил си тук с бънджи? — попитах впечатлена.

Той се откачи от въжето и тръгна напред.

— Добре ли си? Нарани ли те?

Отне ми момент да помисля.

— Кой? — попитах глупаво. — Дорнан?

— Джейс — просъска той и погледна към вратата. Беше отчасти затъмнена от коридора и се зачудих дали Джейс ни чуваше в момента.

— Не — отвърнах категорично и поклатих глава. — Разгада всичко, Ел. Знае коя съм.

— Не си го убила — каза Елиът, като погледна към осветената част на входната врата и после отново към мен.

Поклатих глава.

— Никога не съм имала такова намерение.

Изглеждаше отвратен.

— Ще те довърши, знаеш това, нали?

Присвих рамене.

— Той не е като тях, Елиът. — Докато говорех, изведнъж ме връхлетя една мисъл: — Как разбра, че съм тук?

Той не отговори, но изражението му беше красноречиво. Стомахът ми се присви, когато нова вълна на съмнение заля съзнанието ми.

— Телефонът… — прошепнах заговорнически. — Следил си ме.

Той не каза нищо, но истината беше изписана на лицето му. Следял ме е. Не знаех дали това ме караше да се чувствам ядосана или облекчена.

В апартамента премина тъмна сянка и входната врата се затръшна.

Елиът реагира веднага, като нахлузи маската си отново и извади един голям пистолет от колана си. Хвана ме за лакътя и, отваряйки плъзгащата се врата възможно най-тихо, ме задърпа след него. Влезе в апартамента безшумно, ботушите му не издаваха и звук върху теракота, докато ме придържаше зад себе си с една ръка, а с другата държеше оръжието си пред него, сякаш цял живот бе тренирал за това.

Джейс сигурно беше във всекидневната и отчаяно се надявах, че няма да е в компанията на някой Джипси Брадър. И без това щеше да ми е трудно да му дам обяснение за Елиът. Входната врата беше затворена, но отвъд ъгъла можех да видя, че прозореца във всекидневната беше широко отворен, карайки завесите да се надигат в стаята като полудели, танцуващи призраци.

И тогава Джейс се появи пред нас с протегнато напред оръжие. Вероятно беше много глупаво от моя страна, но водена от импулса, скочих между двамата като някакъв вид човешки щит или посредник.

— Не стреляйте! — извиках и на двамата, заставайки пред Елиът, който сега приличаше повече на Батман.

Джейс изглеждаше бесен.

— Отдръпни се, Джулс — каза през стиснати зъби.

— Той е приятел — казах отчаяно, като погледнах през рамо към Елиът. — Елиът, свали си проклетата маска, за да може да види лицето ти.