Лили Сейнт Джърмейн
Четири точки (3)

Втора глава

В продължение на много време се свестявах и после пак изпадах в безсъзнание. Усещах главата си неприятно пълна, сякаш беше натъпкана с памучна вата, а ушите ми туптяха и бучаха с всеки удар на сърцето ми. Всичко или беше изранено, или натъртено, и знаех, че болката само щеше да се усилва с времето.

Нещо ме разбуди от дрямката и аз се повдигнах, изведнъж разтревожена. Намирах се в колата на Джейс със закопчан колан на предната седалка. Но бях сама, колата бе паркирана под една плачеща върба, която се намираше встрани от някаква малка западнала бензиностанция. Надникнах през прозореца от моята страна, търсейки някакви следи от Джейс.

Нищо.

Беше тъмно, а ми се пишкаше адски много.

Протягайки се болезнено, разкопчах предпазния колан, избутах го настрани и отворих вратата. Дочух лекото й скърцане, което означаваше, че съм започнала да връщам част от слуха си. Слязох от колата на Джейс, затворих вратата внимателно зад себе си и закуцуках покрай редицата ръждясали колонки към входа на магазина.

Тъкмо бях стигнала вратата, когато Джейс изскочи навън и едва не ме събори на земята. Отначало си помислих, че се движи наистина бързо, докато не осъзнах, че аз съм тази, която се движи наистина бавно, сякаш през мъглив, кален въздух, който ме притискаше.

— Какво правиш извън колата? — попита той, премествайки хартиената торба с покупки под едната си ръка и направлявайки ме с другата. Лицето му беше измъчено и уморено, притеснено и изтощено. Всичко това по моя вина. Въпреки че, ако трябва да съм напълно откровена, бях твърде изтощена, за да ме е грижа.

Поне можех да го чуя, което беше обнадеждаващо. Беше тихо и бучащо, но все пак бе нещо.

— Трябва да пишкам — отвърнах.

Той се огледа наоколо, където не се виждаше жива душа и на километри. В далечината безброй фарове ни подминаваха с бърза последователност, което ми подсказваше, че трябва да сме близо до щатската граница.

— Стига си викала — просъска той.

— Не викам — казах безмълвно, застанала там боса и изведнъж усетила смразяващия студ на свежата есенна нощ.

— Напротив — отвърна той и притисна ръката си ниско на кръста ми. Когато стигнахме колата, той отвори вратата на пасажерското място и посочи към седалката. — И не можеш да отидеш там.

— Защо? — попитах, оставяйки го да ме избута обратно на седалката.

Той въздъхна, протегна свободната си ръка към огледалото за задно виждане и го обърна към мен, за да мога да се видя. Поех си рязко въздух, когато се взрях в отражението си.

Цялата бях покрита с пръски кръв. Ама адски много. По дяволите Джими и проклетото му грозно лице, което се пръсна точно пред мен.

— По дяволите — промърморих и избутах огледалото настрани, за да не се виждам повече. Отново ми се повдигна и преглътнах.

Джейс игнорира проклятието ми, затвори вратата и заобиколи до неговата страна. Качи се на шофьорското място и хвърли повечето от торбите на задната седалка, запазвайки единствено пакет с кърпички и бутилка вода в скута си. Наблюдавах го, докато разви капачката, отвори пакета и извади шепа кърпички. Притисна гърлото на бутилката към хартията и протегна ръка през отворения си прозорец, за да изтръска излишната течност.

Подскочих, когато притисна студената, влажна кърпа към лицето ми с твърд, но нежен допир. Застина за момент, повдигайки кърпата от кожата ми толкова дълго, колкото да ме погледне въпросително.

Кимнах и той продължи. Наблюдавах вцепенена и премръзнала, докато кърпичката ставаше червена. Още кърпички. Още вода. Когато приключи, в скута си имаше купчина от светлочервени кърпички, а водата почти беше свършила.

— Ето — каза, а звукът от говора му се мъчеше да си проправи път през бученето в ушите ми. — Пий.

Поех бутилката с вода и я повдигнах нетърпеливо, отпивайки колкото се може по-бързо и повече. В този момент ме обзе паника и умът ми се избистри.

Какво щеше да ми направи? Искам да кажа, застреля Джими, така че би трябвало да му вярвам, нали така?

Вярвах му. Винаги съм му вярвала. Но от това доверие ме побиваха тръпки. Щях да го последвам до бездната на Ада, ако ме помолеше, и дори нямаше да попитам защо.

Сърцето ми се сви от мъчителна любов и едва не проплаках. Притиснах длан към гърдите си, а дъхът ми изведнъж се учести, докато се борех да запазя контрол. Бях имала много паник атаки, обикновено прекарани в гардероба на Елиът всеки път, когато чуех мотор или залповете от ауспуха на кола. Не бях изпадала в такава от много дълго време.

Предполагам защото досега съм се контролирала. Крехък контрол, който сега бе напълно разбит. Дорнан не бе умрял. Същността на това ме удари като товарен влак.

В далечината прогърмя оръжие или може би ауспухът на кола — никога не можех да направя разлика между двете. Но каквото и да беше, дълбокото бумтене си проправи път в гърдите ми и се уви около сърцето ми, карайки го да препуска бясно.

Джейс събра окървавените кърпички и ги захвърли на задната седалка, преди да се обърне към мен. Лицето му се изкриви загрижено, докато ме наблюдаваше как превъртам. Изведнъж стана толкова задушно, че изпитах нужда да изляза от колата. Отворих вратата и се отпуснах върху мръсния асфалт, който бележеше границите на бензиностанцията. Чух как Джейс извика нещо зад мен, но не обърнах внимание. Викаше една дума — три срички отново и отново — и когато краката ми затичаха по голия асфалт, осъзнах, че вика името ми. Джулиет! Джулиет!

Втурнах се като подплашен заек към задната част на бензиностанцията и спрях за момент. Имаше редици изсъхващи царевични стебла, поле, което отчаяно се нуждаеше от вода така, както аз се нуждаех Дорнан да получи табелка на пръста си в моргата. С две думи, ако полето не получеше вода, а Дорнан не умреше, аз и царевицата щяхме да сме адски преебани.

Джейс зави на ъгъла зад мен.

— Защо бягаш? — попита задъхан.

Още залпове. Силни. Проглушаващи. Изстрели?

Побягнах.

Защо бягах? Нямах представа. Щом се гмурнах между царевичните стъбла, те се допираха в мен и драскаха голите ми рамене. Усещах болка в стъпалата, когато грубата шума прободеше меката плът.

Все още викаше името ми, тези три срички отново и отново, карайки ме да бягам по-бързо и да се задъхвам.

Джу-ли-ет.

Успокой се, казваше рационалният глас в мен. Просто имаш паник атака. Срив. Всичко ще бъде наред.

Бум.

Но другият глас, петнадесетгодишното момиче, което се пъхаше в шкафовете и под леглото, когато се изплашеше от силни звуци… Тя беше ужасена. Освен това си повтаряше: Дорнан е жив. Дорнан е жив.

Исках да послушам рационалния глас. Наистина. Но другият беше толкова по-силен. А и Джейс. Бях се отдалечила още повече от него, затова се свлякох на земята върху пръстта и грубите, грапави царевични обвивки, които се забиваха в плътта ми. Притиснах коленете си близо до гърдите и зарових лице в тях, така че да не виждам нищо, така че да съм в безопасност. Да съм скрита.

Останах така дълго, точно колко не знам. Накрая започнах да се унасям, докато една ръка не ме сграбчи за рамото и не се събудих.

Беше адски тъмно, сгушена между тези царевични стъбла. Писъкът ми даже не успя да прониже изолираната им плътност. И тогава, преди да съм успяла да се преборя, една голяма длан покри устата ми. Силни ръце се увиха около гръдния ми кош и ме повдигнаха така, че краката ми не докосваха земята. Ритах и се мятах, но се изморих бързо, тъй като адреналинът ми се беше изчерпал, а тялото ми беше пострадало и изтощено.

— Успокой се — каза Джейс и този път можех да го чуя ясно. Какво, по дяволите, се случваше със слуха ми?

Отпуснах тялото си малко по малко, докато не увиснах в ръцете му, все още във въздуха. Внимателно ме пусна да стъпя на земята и ме завъртя в обятията си, така че лицето ми да е към гърдите му. Бузите ми бяха мокри, но не можех да разбера защо. Плачех ли?

Не. Валеше. Малки капки дъжд капеха върху лицето ми, сякаш небето плачеше за мен, когато Джейс повдигна брадичката ми със силните си пръсти.

— Защо побягна? — попита, а лицето му се смръщи от загриженост. — Мислиш, че ще те нараня ли?

Поклатих глава и потръпнах, когато още един силен удар разцепи мрака, този път по-близо до нас. Ръцете на Джейс се стегнаха около мен, когато отново започнах да се паникьосвам и да се опитвам да избягам от него.

— Изстрели — успях да кажа. — Някой стреля.

Тогава той се усмихна, а аз не можех да си представя кое в стрелбата по някой му се струваше толкова забавно. Посочи към небето с една ръка, увита около раменете ми, и лицето му се озари.

— Фойерверки, Джулс — каза нежно, притискайки ме колкото се можеше по-близо до гърдите си. — Виж.

Килнах главата си назад, така че да гледам право в мастилено черното нощно небе. Разтресе ме още един гръм, но този път не извърнах поглед, защото изведнъж небето се озари с блещукащи парченца светлина, които приличаха на падащи върху земята диаманти.

И просто така, страхът ми вече беше изчезнал.

* * *

Зарята приключи и Джейс ме поведе отново към колата, закопчавайки ме с колана за седалката, сякаш бях малко дете. Не ми убягна изкусния начин, по който натисна бутона за заключване, което означаваше, че не мога да отворя вратата си от вътрешната страна.

— За твое добро — каза, като ме заклещи в колата. Не отговорих. Тялото ми бе натежало и премръзнало, а кожата ми бе влажна от ситния дъждец, който пръскаше отвън.

— Трябва да поспиш — продължи той, думите му бяха пресипнали и приглушени.

Пътувахме в тишина. Беше нощ и трябваше да се връщаме обратно в жилищната сграда на клуба, но вместо това Джейс обърна колата и потегли към апартамента си.

Едната му ръка беше на волана, а другата стискаше моята. Виждах го как през няколко минути ми хвърляше скришом погледи. Пръстите ми бяха като премазани в голямата му длан. Сякаш се държеше здраво за мен, страхувайки се, че ако ме пусне, може да се понеса в тъмнината все едно съм била само плод на въображението му. Не говорихме. Взирах се напред, забелязвайки от време на време сълзите по бузите ми с периферното си зрение, когато минавахме под някоя изключително ярка улична лампа.

И тогава пристигнахме у дома. Неговият дом.

Нашето убежище.

Изглеждахме окаяна двойка. Той беше на автопилот, а аз изпадах в шок, неспособна да проговоря или да помръдна. Останах вкопчена в седалката, от очите ми бликаха нови сълзи, докато срамът и вината ме притискаха толкова силно, че се чувствах така, сякаш се давя.

Силното момиче — борецът — вече я нямаше. На нейно място беше това смирено, ужасено дете, чиято съдба лежеше в ръцете на момчето, което бе обичала.

Момчето, което все още обичаше.

Вратата ми се отвори и аз бях подканена да се изправя и след това да изкача стълбите. Ушите ми още бучаха. Цялото ми тяло се тресеше. Устните ми все още бяха чувствителни от разтърсващата целувка на Джейс, която имах чувството, че бях получила преди векове, вместо само преди няколко часа.

Когато стигнахме първия етаж, Джейс ме придържаше с една ръка около кръста, докато тършуваше за ключа на входната си врата.

Когато най-накрая влязохме, видях дивана му и за момент ми се привидя, че баща ми стои на него и ни наблюдава. Примигнах и той изчезна като призрачен спомен, породен от свръх активното ми въображение.

Джейс ме поведе към банята и аз зърнах изражението си в огледалото, докато той пускаше душа — топла и силна струя. Бях същинска бъркотия. Имах наслоени по косата си прах и мазилка, отломки от взривната вълна, която разцепи на две предната част на имението на Емилио като нож, режещ масло, само че причинявайки много, много по-голям безпорядък. И на всичкото отгоре имаше и петна от засъхнала лепкава слуз в косата ми, която знаех, че е късметлийската ми порция от кръвта и мозъка на Джими.

Взрях се в пода, защото не можех да погледна към Джейс. Очите му обходиха лицето ми и аз се зачудих какво ли търсеше да види на него. Доказателство? Разпознаване? Спомени?

Усещах ушите си влажни и се зачудих дали не кървяха, защото все още не можех да чувам добре, а бученето в главата ми беше стигнало връхната си точка.

Караше ме да се чудя как, по дяволите, всички други оцеляха, а аз все още бях разтърсена от взривната вълна от мотора на Дорнан, след като бях много по-далеч.

Как беше оцелял Дорнан?

Знам, че вероятно не чувах, защото Джейс беше застрелял Джими на сантиметри от лицето ми. Но бях разтърсена от взривната вълна много преди Джими да се намеси.

— Панталоните — каза Джейс, докато клекнал пред мен подръпваше дънките ми. Гледаше ме така, сякаш вече го беше казал няколко пъти, но ако беше така, то не го бях чула. Отворих уста да му отвърна, че буквално бях оглушала, но тъй като не успях да оформя думите, просто стиснах устни и преглътнах измъчено.

Разкопчах копчето на дънките си и се хванах за раменете му, когато той ги свлече надолу, а аз отстъпих от тях с треперещи крака. Той се надигна и се опита да ме погледне в очите, но аз извърнах глава и се загледах като хипнотизирана в струята на душа, която се удряше в лъскавите бели плочки на стената и издигащите се облаци пара.

Нещо в мен повехна и загина, когато се сетих за душа ми с Дорнан в тази същата баня. Коленичила, задушавайки се, докато той навираше пениса си до гърлото ми, а раната, която бе нанесъл на крака ми, пулсираше и кръв бликаше от разкъсаните шевове върху плочките. Пръстите ми докоснаха несъзнателно мястото на крака ми, където ме бе пронизал толкова жестоко, и проследиха изпъкналия хоризонтален белег на бедрото ми.

Как изобщо Джейс щеше да ми прости?

Бях като вцепенена, докато издърпа блузата ми през глава и я захвърли в ъгъла. Стоях безмълвна, неспособна да продумам, да заплача или да възприема каквото и да е.

Забелязах с крайчеца на окото си, че за момент Джейс застина на място, и се обърнах към него изведнъж притеснена. Гледаше към белезите на бедрото ми, онези, прикрити от красивата татуировка на Елиът, и ахнах, когато притисна топлите си треперещи пръсти към студената ми плът.

Веднага щом ахнах, той отдръпна ръката си, откъсна поглед от мен и мушна дланта си под струята на душа. Хвана ме за рамото с влажната ръка и ме подкани под течащата вода.

Все още ме наблюдаваше пламенно. Какво ли си мислеше? Че ще изчезна, ако премигне?

А може би щях. Може би щях да се разтопя на пода и да се оттека в канала, напълно изчезнала. Като призрак.

Представата в съзнанието ми беше обезпокоителна, затова се опитах да я прогоня. Което може би не беше най-добрата идея, тъй като веднага щом се отървах от нея, си спомних за последния път, в който се къпах в тази баня — току-що излязла от спешното отделение, след като едва не бях убита от кокаина, който бях отровила. Сякаш мисълта, че съм духала тук на Дорнан, не беше достатъчно ужасна, че да си спомня и за нещо още по-ужасяващо. Тази баня беше пълна с твърде много лоши спомени.

Божичко. Не можех даже да си представя какво ли си мисли Джейс за мен.

Изведнъж ме осени, че момчето с тъжните очи, което стоеше до мен и ме придържаше под душа, докато аз пристъпвах неохотно от крак на крак, все още беше напълно облечено под струята.

— Целите ти дрехи са мокри — изграчих или поне ми прозвуча като тихо грачене, защото едва можех да чуя.

Джейс се усмихна тъжно, поглеждайки надолу към черната си тениска и дънки, които сигурно тежаха цял тон с водата.

— Не исках да останеш с погрешно впечатление — каза той и аз кимнах безизразно.

Погрешно впечатление? Сърцето ми се сви, когато осъзнах, че говореше за секс. Не се беше съблякъл, защото не искаше да си мисля, че може би иска секс. Разбира се, това даже не ми беше минало през ума. Но си спомних за последния път, в който ме видя, последния път, в който наистина ме видя преди да умра, и нямаше как да не се зачудя колко ли пъти се беше сещал за онзи ужасяващ следобед през последните шест години.

Разбира се, че щеше да се страхува да ме докосне. Разбира се.

Очите ми запариха и се сетих, че все още бях с глупавите сини лещи, които най-вероятно бяха покрити с прах и отломки. Имах късмет, че на тяхно място нямах забити шрапнели. Измих ръката си под водата, плъзнах пръсти върху очите си, махнах сините кръгчета и ги пуснах да се понесат към канала. В крайна сметка знаеше коя съм. Нямаше смисъл да се крия.

Наблюдаваше ме внимателно, и веднага щом хвърлих контактните лещи на пода, хвана брадичката ми нежно с ръката си.

— Погледни ме — каза тихо и аз изпълних. Взрях се в него с насълзени очи и се зачудих какво виждаше. Какво чувстваше. Моментът беше сюрреалистичен. Парата от душа, ярко белите плочки. Моментално ме накараха да си помисля, че сигурно съм мъртва.

— Ето те — изрече той. — Наистина ли си тук? Истинска ли си?

— Така мисля — прегракнах и стиснах ръка около татуирания му бицепс.

— Лицето ти — каза. — Какво е станало с него?

Беше толкова различно, че не можех даже да обясня.

— Няма го — отвърнах бързо. — Това беше единственият начин, по който можех да го заблудя.

Той се загледа в лицето ми, прокара пръсти по променените ми скули, по тънкия ми нос и естествените ми устни, преди да стигне до очите ми, които бяха същите като преди.

— Джулиет — прошепна.

Болеше ме от начина, по който изрече името ми. Лавина от мъка и облекчение изригна от мен и аз заридах съкрушено. Той ме придърпа по-близо до себе си и останахме там под душа — истинско олицетворение на скръб и жал, докато водата отмиваше парченца мазилка и прах от кожата ни.

Само ако можеше да отмие и греховете ни толкова лесно.