Лили Сейнт Джърмейн
Четири точки (11)

Десета глава

— Защо? — попита Джейс.

Беше късно. Тъкмо беше влязъл през входната врата на апартамента, няколко часа след като се бях върнала от болницата. Стоях на плота, очаквайки го да се върне и знаейки, че най-вероятно щеше да е бесен.

— Защо какво? — отвърнах на въпроса му, карайки го да се намръщи.

— Знаеш за какво говоря — изръмжа Джейс. — Защо отиде в шибаната болница днес?

Присвих рамене, избягвайки погледа му.

— Исках да видя копелето в кома.

Джейс изсумтя и поклати глава.

— Също така добър номер с ръката му. Много умело.

Всъщност се засмях, което беше наистина неподходящо, като се имаше предвид сериозния поглед, с който ме гледаше Джейс.

— О, хайде де — казах му. — Заслужава всяка една болка, която мога да му причиня.

— Разбира се, че я заслужава — отвърна Джейс гневно. — Но, Джулс, мамка му, ставаш небрежна. Адски очевидна, по дяволите.

Лицето ми посърна, когато осъзнах, че е прав.

— Божичко — прошепнах, — това беше доста глупаво, а?

Джейс разпери ръце в жест на предаване.

— Е, да — каза. — Имаш късмет, че бях там няколко часа по-късно и поех вината.

Провесих глава.

— Благодаря — промърморих.

И тогава направи нещо съвсем неочаквано. Приближи се, усмихна се дяволито и ме издърпа от стола ми в мечешка прегръдка, която ме остави без въздух.

— Уоу! — казах, когато ме пусна. — За какво беше това?

Отмести един кичур коса от лицето ми, а в очите му гореше дръзко пламъче.

— Ти си луда, знаеш ли? Не се страхуваш от нищо.

Нещо в тези думи накара гърдите ми да се свият от болка.

— Повярвай ми, страхувам се от доста неща — отвърнах мрачно.

— Все още ли се страхуваш от високото? — попита Джейс.

— Защо? — попитах бавно. — Искаш да ме заведеш да скачаме с парашут ли?

— Не точно — отвърна той. — Спомняш ли си, когато ходехме на виенското колело?

— Да — казах, сещайки се за дните, в които бяхме влюбени тийнейджъри на пристанището Санта Моника.

— Вземи си яке — каза той.

Намръщих се и погледнах към дигиталния часовник, вграден в предната част на фурната.

— Почти десет вечерта е — възразих.

Джейс присви рамене.

— Трябва да има нещо хубаво в това да си Джипси Брадър, нали?

Наистина, пазачът, отговорен за пристанището, ни пусна без колебание. Все още бях учудена от внезапната смяна на настроението на Джейс, когато се прибра в къщи, и страхувах се да призная, леко подозрителна, че имаше нещо, което не ми казваше.

— Мислех, че ще си ми ядосан — прошепнах, когато Джейс ме поведе по дървеното пристанище.

Спря и аз едва не се блъснах в него, докато продължих да крача. Обърна се и ме хвана за раменете, задържайки ме на място.

— Не съм ти ядосан — каза той, като стисна ръката ми в своята. — Изплашен съм до мозъка на костите си за теб. За двама ни.

— Всичко ще бъде наред — прошепнах, но едно малко гласче в мен викаше в протест. Настояваше за отговори на въпросите, които ме измъчваха.

„Защо си още тук?“

„Защо не ги уби още преди години?“

Игнорирах ги, защото кой знаеше колко време имахме заедно? Не исках да му задавам тези въпроси, защото не знаех дали ще понеса отговорите.

А и без това не знаех какви отговори изобщо щяха да ме задоволят.

Той ме погледна странно, хвана ръката ми и продължи да ме дърпа напред. Един момент по-късно ме повдигна в една от пътническите кабинки, преди да се качи и той.

— Никакво потегляне — подчертах.

Джейс присви рамене и уви ръка около моите, докато стояхме в тъмнината на празното пристанище, единственият звук идваше от вълните, които се разбиваха в пясъка под нас.

Не можех да се спра. Трябваше да го попитам.

— Какво… се случи с теб след това? — попитах с едва доловим шепот. „След като умрях.“

Той застина моментално, а ръката му около раменете ми се напрегна.

— Нищо — побърза да отговори.

— Джейс — настоях аз, — можеш да ми се довериш.

Той въздъхна.

— Не става въпрос за доверие, Джулс.

— Е, какво тогава? — попитах.

Той отпусна отново ръката си и можех да разбера, че използва всичкия си самоконтрол, за да се държи непринудено, когато нещо в него го изгаряше.

— Джейс — казах ясно, — защо не си тръгна?

Той отдръпна ръката си толкова бързо, че нямах време да реагирам. Устата ми се отвори, докато наблюдавах как принуденото му небрежно изражение стана яростно.

— Мен никой не ме спаси — отвърна горчиво. — Никой не ме измъкна в нощта и не инсценира смъртта ми. Така че, да. Трябваше да се спася сам. Или да умра, опитвайки се.

— Какво изобщо означава това? — Изведнъж усетих студ без ръката му около мен. — Джейс, не се опитвам да бъда кучка. Просто искам да разбера.

Той стисна юмруци гневно, изправи се и изскочи от кабинката.

— Не ми пука дали разбираш, или не — избухна той, смайвайки ме. — Има неща, за които просто не говорим.

— Джейс… — опитах се да кажа.

— Искаш ли да те попитам какво е чувството да чукаш баща ми? — настоя той. Мамка му, наистина беше разгневен. Толкова бях слисана, че даже не можех да се засегна от въпроса му.

— Какво, мислиш, се случи, Джулиет? — попита, сякаш бях най-глупавият човек в целия свят и ми се прииска да заплача. — Не мислиш ли, че щях да се махна при първата възможност, която ми се отдадеше? Че щях да убия всеки един от тях заради това, което ти бяха причинили?

Сърцето ми се сви, когато си представих през какво трябва да е преминал след смъртта ми и докато ги е гледал как ме изнасилват.

— Съжалявам — казах отчаяно. Той ритна нещо на земята, отказвайки да ме погледне.

— Да, аз също — отвърна.

— Искаш ли да говорим за това? — изстрелях, моментално съжалявайки за избора си на думи.

— Не — отвърна той горчиво. — Не искам да говоря за това. Никога.

Тъй като спонтанното пътуване до виенското колело се провали, двамата вървяхме към вкъщи замислени — Джейс крачеше напред, а аз подтичвах след него, правейки по две забързани крачки за една негова. Веднага щом влязохме в апартамента, той се отправи директно към спалнята си и затвори вратата в лицето ми, оставяйки ме сама в коридора.

Сама с болезненото ми любопитство. Какво, по дяволите, се беше случило с него, след като бях умряла? Никога не бях мислила за детайлите, тъй като винаги бях заета със собственото си отчаяние. Мамка му! Не мога да повярвам, че съм била толкова сляпа за болката, която носеше в себе си като граната, готова да избухне всеки момент. Никога не се бях замисляла за загубата му. За страха му.

„Мен никой не ме спаси.“

Думите му разкъсваха сърцето ми.

Никой не го беше спасил.

Изчаках петнадесет мъчителни минути, преди да почукам тихо на вратата му. Когато не чух „разкарай се“, открехнах леко вратата и се огледах. Джейс лежеше по средата на леглото с ръце под глава и наблюдаваше тавана. Погледна към мен, след което продължи да се взира нагоре.

Реших да предприема директен подход, затова скочих на леглото и възседнах бедрата му, преди да ме е избутал настрани. Той срещна погледа ми очевидно безразличен.

— Съжалявам — казах тихо. — Прозвуча грешно. Не исках да кажа това.

Поставих длани върху гърдите му и се изненадах, когато ме хвана за китките и ги дръпна, карайки ме да залитна напред и гърдите ми да се стоварят върху неговите.

— Напротив — отвърна той. — Щях да задам същия въпрос, ако бях на твое място.

Не казах нищо, просто захапах устна, докато се наблюдавахме един друг предпазливо.

— Не мога да мисля за това — каза, а лицето му се набразди с болката от миналото. — Ще кажа само това. Живях три години, без да видя слънчева светлина. Три години и бях убеден, че щеше да е по-добре, ако бях умрял заедно с теб.

Три години без слънчева светлина? Съзнанието ми се въртеше от това, което намекваше.

— Искаш да кажеш…

— Видя къщата на Емилио — каза Джейс измъчено, — но не видя какво има под нея.

Въображението ми запълни липсващите парчета от пъзела.

— Държали са те затворен в мазе в продължение на три години? Какво, по дяволите, са ти правили през тези три години? — прошепнах, а в очите ми запариха сълзи.

Погледът му се замъгли от болка.

— Забрави — казах бързо. — Не ми отговаряй.

Изглеждаше облекчен. Но не и аз. Прилошаваше ми само като си помисля какво можеше да е преживял през тези три години и как в сравнение с това най-ужасният момент в живота ми беше траял няколко дни.

— Мамка му, Джейс — казах, като увих ръце около врата му и зарових лице в топлото местенце между ухото и рамото му, — съжалявам.

Той не ми отговори, но в главата ми думите му се въртяха като виенско колело, което никога не спираше.

„Мен никой не ме спаси.“