Лили Сейнт Джърмейн
Четири точки (10)

Девета глава

Бях мечтала за този момент повече от шест години. Действителност, в която двамата с Джейс отново можехме да сме заедно. В съзнанието ми това беше съвършенство. Това беше кулминацията от години копнеж и загуба, от търпение, раздяла и кръв. Мислех, че ще съм облекчена. Мислех, че ще бъда опростена, че ще заживеем щастливо до края на дните си.

И сега, когато се беше случило, не усещах нито едно от тези неща. Не се чувствах облекчена, доволна или опростена от греховете си.

Просто бях изплашена.

Изплашена от толкова много неща.

Чувствах се напълно безпомощна. Не знаех какво се случваше с Джейс, единствената ми връзка с клуба — единствената ми връзка с всичко като цяло. През трите дни, откакто бяха избухнали бомбите, идваше и тръгваше от апартамента няколко пъти, без наистина да ми каже какво се случваше. Всеки път, когато си тръгнеше, знаех, че не искаше да е далеч от мен, което беше еднакво облекчение и притеснение. Не искаше да ме оставя сама, защото му липсвах ли?

Или искаше да ме държи под око, понеже не ми вярваше?

Предполагах, че и двете са еднакво верни.

И наистина имаше защо да се съмнява. Не можех да се спра. Още при първата възможност, която получих — сутринта, след като за първи път бяхме спали заедно отново — изчаках Джейс да напусне апартамента. Докато слушах как ревът на мотора му заглъхва в далечината, изтичах до банята и сложих нов чифт сини контактни лещи в очите си за секунди. Хвърлих си един бърз душ да отмия всякакви следи от нощта, която бяхме прекарали заедно, преоблякох се с дрехите от сака, който Джейс беше взел от клуба, и изведнъж отново се бях превърнала в Сами.

Взех ключовете за колата му, затръшнах вратата зад мен и потеглих към частната болница, където знаех, че са преместили Дорнан.

Исках да видя болката му. Исках да видя точно колко близо до смъртта го бях докарала.

Когато пристигнах в болницата, влязох в огромното фоайе и моментално разпознах съпругата на Дорнан, която говореше по телефона в ъгъла. Приведох се зад една огромна ваза с папрати, молейки се да не ме е видяла. Изглежда наистина не ме беше забелязала, защото приключи разговора си и се върна до асансьорите. Наблюдавах я как натисна бутона за изкачване и изчака търпеливо, след което пристъпи в асансьора. Вратите се затвориха тихо след нея. Числата над тях започнаха да отброяваха всеки следващ етаж, спирайки за момент на пет. Етаж пети, това трябваше да е. Едно голямо табло показваше, че интензивното отделение се намира на петия етаж, което имаше смисъл. Закисках се тихо, когато си представих Дорнан закачен за машини и дихателни тръби.

Каквито и рани да бе получил, надявах се, че бяха адски болезнени.

Затичах се по стълбите, опитвайки се да остана незабелязана. Не ми пукаше, ако някой Джипси Брадър ме видеше — все пак бях вманиачената клубна курва, която никога не се откъсваше от него, освен ако не се налагаше. Но не ми се искаше кучката, която Дорнан имаше за съпруга, да ме види и да започне меле.

Пет етажа по-късно вече бях толкова задъхана, че дробовете ми хриптяха. Преди бях толкова атлетична, помислих си, докато успокоявах дишането си на стълбището. Е, напоследък единственото ми упражнение беше сексът, затова нямаше нищо чудно в това, че бях останала без въздух.

Изминаха няколко секунди, преди да се съвзема. Бях нервна, стомахът ми беше свит на топка и не бях сигурна защо.

Джейс. Джими. Ето ти две причини „защо“. Чудех се дали някой ме подозираше в нещо.

Влязох в болничния коридор, поставяйки на лицето си изражение, което целеше да отговори на представата за притеснено гадже.

Погледнах надолу към облеклото си, доволна, че носех нещо достойно за имиджа на Сами. Черна тениска, която прилепваше на всички правилни места и имаше дълбоко деколте, в комплект с черни дънки и семпли пантофки. Не беше обичайното курвенско облекло, но щеше да свърши работа.

Слава богу, че Джейс се беше сетил да ми вземе сака от клуба. Не мисля, че неговото долнище щеше да свърши работа.

Веднага щом пристъпих в коридора, разбрах в коя стая се намира Дорнан. По средата на дългия коридор една от вратите беше обградена от трима Джипси Брадъри, които изглеждаха адски не на място в болницата. В същото време изглеждаха така, сякаш не би искал да се забъркваш с тях. Което, предполагам, беше цялата идея.

Навъртах се пред стълбището, чакайки някой от тях да ме забележи. Разбира се, след около три секунди най-ниският от тримата силно татуирани мъже се отправи към мен, а голата му глава проблесна под флуоресцентната светлина.

Усмихнах се признателно, когато ме приближи.

— Здравей.

Той се усмихна.

— Какво правиш тук, миличка? Президентът все още е в безсъзнание.

Кимнах, изстисквайки една сълза за по-голям ефект.

— Не знам какво да правя — отвърнах отчаяно. — Толкова се притеснявам за него.

Мъжът се замисли за момент, след което погледна към стаята, от която беше дошъл.

— Виж — каза той, — позволено е само за семейството.

— Знам — отвърнах обезсърчена. — Просто… ако се събуди… не искам да си мисли, че не съм била тук и не съм се притеснявала за него, нали знаеш? Но не искам да разстройвам семейството му. — Поставих ръце на лицето си, преструвайки се на разтревожена. — Можеш ли да ми помогнеш?

Запърхах с шибаните си мигли и простакът се върза. Мъжете бяха такива идиоти понякога. В този случай не беше в негова полза.

— Изчакай тук, кукло. Ще ти кажа, когато жена му си тръгне.

Усмихнах се признателно и го наблюдавах, докато се връща обратно до стаята и застава на пост с останалите двама байкъри. И тримата бяха около възрастта на Дорнан, всички трябва да са били в клуба, когато баща ми е умрял.

Предателски копелета. Ако зависеше от мен, ако имах силата и средствата, всички те също щяха да бъдат мъртви.

Търпението ми се увенча с успех. Около половин час по-късно видях жената на Дорнан да се отправя обратно към асансьора и да изчезва вътре. Няколко секунди по-късно Плешивеца ме повика с пръст.

Посочи ми да вляза в стаята, но докато го подминавах, той постави длан на рамото ми. Беше ми нужно цялото самообладание, за да не я избутам и да не му забия един юмрук.

— Доста е зле — каза ми с висок шепот. — Сигурна ли си, че искаш да влезеш?

Кимнах. Мамка му, нямах търпение да видя какво беше останало от него.

— Добре — каза мъжът, като махна ръката си. — Да не кажеш, че не съм те предупредил.

Кимнах, шмугнах се покрай него и влязох в частната стая. Дори тук, в кома, на Дорнан му бяха предоставени всякакви удобства — частен апартамент с гледка към Хълмовете на Холивуд и банда мъже, които да го предпазят от други атаки.

Трябваше да донеса някаква отрова със себе си, за да довърша работата. Каква глупачка съм, че не мислех напред.

Отправих се тихо и внимателно към леглото в дъното на голямата стая. Не знаех какво да очаквам, знаех само, че е зле.

Когато приближих, очите ми попиваха всеки детайл от ужасите, които обезобразяваха лицето на Дорнан, вратът, раменете и ръцете му. Предположих, че останалата част от тялото му беше също така контузена, но нямаше да вдигам чаршафите, за да разбера. Поне не още.

Още няколко стъпки и бях достатъчно близо, за да се пресегна и да хвана ръката му, внимателно избягвайки дълбоките рани, които набраздяваха кожата му, и системата, която беше закачена за горната част на ръката му.

Не можех да се спра. Една доволна усмивка разтегли лицето ми, докато наблюдавах щетите, които бяха нанесли отломките от грубо скроените бомби на Елиът върху мъжа, когото исках да унищожа. Не беше толкова хубаво, колкото щеше да е смъртта му, но беше адски близо.

Беше свързан към система с морфин, същата, каквато бях имала аз, когато се събудих от смъртта преди шест години. Нямаше как да се предозират, което беше много жалко, тъй като само определено количество се отделяше венозно на всеки петнадесет минути.

Е, ако не можех да го убия, щях да се погрижа да усеща всяко шибано нещо, което му се беше случило. И това ми стигаше. Поставих иглата под кожата му и я бутнах силно, толкова, колкото да остане под кожата му, но далеч от вената. С малко късмет не само щеше да изпитва болка от липсата на морфин в системата си, но течността също така щеше да се събере под кожата му и да му причини още неудобство.

Повдигнах отново завивките, прибрах ръката му под тях и ги пригладих след това.

Преди да си тръгна, поставих една продължителна целувка на разранените му устни.

Съдбата е истинска кучка понякога.