Ищван Фекете
Крепост от тръни (6)

След това събитията така се развиха, че докато Гюла се успокои най-после в ъгъла на купето, всичко се смеси: сбогуването, купуването на билети, шумът, настаняването на багажа, суетенето на новите пътници в коридора и един развълнуван глас от перона:

— Яни, Яника, сандвичът с шунка е в джоба на одеялото, там е и ключът на куфара. Пази Илонка и щом пристигнете, пиши веднага…

— Ш-ш-ш, ш-ш-ш, ш-ш-ш… — изпускаше локомотивът пара някъде напред, — к-ш-ш… к-ш-ш…

Един човек с чук с дълга дръжка мина край прозореца и от време на време чукаше по колелата.

— Клинг — казваше колелото, — плинг… — А човекът се обади на друг човек с чук при следващия влак:

— Е, намери ли се?

— Да. Намерил го Мишка. Изглежда е изпаднал от джоба ми при следобедния бърз влак.

Гюла Лайош обаче не можа да научи какво е изпаднало от джоба на човека с чука, защото влакът тръгна напред, а гарата потегли назад.

— Един, два, три… Гюла, всичко колко пакета имахме?

— Пет.

— Тук са само четири… нали! Ето го петият. Дяволите да ги вземат тези пакети! Госпожо, не ви ли пречи пушекът от пура?

В купето, в ъгъла до вратата седеше една жена.

— Пушете си спокойно… мъжът ми толкова много пуши, че за тези пари можеше да купим къща.

— Интересно — каза вуйчо Ищван, — интересно. Аз имам много познати, които не пушат, и нито един от тях няма къща. Затвори, момчето ми, прозореца, защото до сутринта ще заприличаме на коминочистачи.

Бързият влак вече минаваше между стрелките и люлееше вагоните насам-натам. Край линиите се появяваха светлинни знаци, будки по пероните, и Гюла мислеше с уважение, дори и с обич за хората, които бяха пуснали този ваканционен влак, оправили стрелките, измерват времето, хвърлят въглища в пещта, почистват вагоните, а някога са поставили релсите, които нямат край, защото са премрежили цялата земя.

Вагоните сега вече не скърцаха при преминаването на стрелките, устремено се носеха, гладко се полюляваха. Локомотивът изпъхтяваше от време на време, а телеграфните стълбове подскачаха в такъв галоп край прозореца, сякаш собственоръчно носеха бързите съобщения към Будапеща.

И щяха да спрат едва на Сейкешфехейрвар. На осветените гари стояха хора, жени с кърпи на главите и Гюла изпитваше приятно чувство да преминава край хората, които стоят и остават. Това чувство обаче траеше само миг, защото отново се появяваха самотни полета, звездно небе, по което искрите на локомотива чертаеха червени линии.

По-късно изгря луната и — когато човек се навеждаше към прозореца — сребърните пшенични блокове и виещите се пътища се протягаха в далечината. После се появиха тръстиките, Гюла излезе в коридора, тук прозорецът беше отворен и можеше да види езерото „Веленце“.

Край прозореца премина хладна миризма на мочурище и в бързината пошепна тайнствени обещания, а върху водата на езерото пълната луна очерта светъл път, по който хората скоро ще стигнат до нея. Гюла беше чел много пъти за това във вестниците и другаде, а също че притеглянето на малкото небесно тяло е толкова нищожно, та един добър спортист на висок скок много лесно би могъл да скочи през прозореца на първия етаж.

Ако, разбира се, на луната има етажи и той — желание да скача, когато стигне там… — мечтаеше нашият приятел Салджията, но очите му в този момент широко се отвориха.

— Лодката — промълви, — моята лодка! Честна дума — увери се той. Това беше същата лодка, както я беше видял в онзи ужасен час по математика. Лодката стоеше във водата както тогава, в същия залив, завързана за крив кол и Гюла дори усети ритника на Мазола по глезена си.

— Спиш ли?

— Какво?

— Кенгел те извика…

Гюла настръхна и се отстрани от прозореца.

Вуйчо Ищван вече не пушеше пура, а спеше полегнал в ъгъла, като хъркаше мъжки.

Лелята погледна умолително Гюла.

— Момченцето ми, вуйчо ти винаги ли така хърка?

— Невинаги — призна й момчето, — понякога по-силно.

— Господи! И моят мъж хърка, но този… такова нещо не бях чувала!

— Понякога не хърка — каза й Салджията, — понякога съвсем спира и тогава спи тихо.

Лелята постави памук в ушите си и покри лицето си с носната си кърпа.

— На светло не мога да спя — обясни му тя.

Под носната кърпа обаче, изглежда, че можеше, защото след малко един странен глас се извиси над хъркането на вуйчо Ищван:

— Пфу… пфу… пфу…

Гюла се огледа, за да открие откъде идва непознатият глас, и изненадан видя, че колкото пъти се чуваше това пуфкане, носната кърпа на лелята се издуваше като платната на лодка при вятър.

Нашият Салджия се засмя доста неприлично, после помисли, че е по-добре да чете нещо, но не знаеше къде беше поставила книгите майка Пири.

„Какво да правя тогава?“ — запита се Гюла Лайош и понеже не получи отговор и той заспа, без да се съобразява с пуфкането на непознатата дама и с хъркането на вуйчо Ищван.