Ищван Фекете
Крепост от тръни (23)

Утрото засега беше доста далече, но това чувстваше само Гюла, наистина — насън. Сънищата му бяха толкова объркани, че до сутринта ги забрави. Отвиваше се и се завиваше, защото ту изгаряше от горещина, ту замръзваше от студ, но при тези несъзнателни движения не се събуди.

Когато най-после се събуди, в стаята вече беше светло и една кола изтрополи на двора. После се чу гласът на вуйчо Ищван, но ушите на Гюла с безразличие отминаваха шумовете. Сякаш плуваше в постоянен и повдигащ се, мек шепот. При това затвори очи.

Когато по-късно повдигна клепачи, пред леглото му стоеше един непознат мъж и вуйчо му.

Гюла погледна към Мазола, за да се убеди истинско ли е това безшумно появяване, после разбра, че е истинско, защото от другия креват — почти отвит — го гледаше приятелят му.

— Седни, достойни Салджийо! Този доктор иска да те прегледа. Впрочем, добро утро…

Салджията уплашен седна, макар че това му се удаде трудно.

— Моля за извинение — добро утро — много дълбоко съм заспал…

— Легни спокойно, Салджийо, и кажи на вуйчо ти да не се бърка в работата на лекарите с по-висока култура. Така.

Салджията се усмихна отпаднало и почувства, че ръката на доктора е съвсем мека, суха и хладна, когато хвана китката му.

— Не можахте ли да се скриете от града?

— Не. Настигна ни в езерото, в тръстиката, и докато забележим вече заваля. Въобще не можеше да се гребе, толкова силен беше вятърът.

— Предполагах — каза вуйчо Ищван. — Разбира се, сухо палто не сте носили?

— Ищван, не би ли излязъл — каза докторът.

— Не! Аз съм заместник бащата!

— Седни, Салджийо — докторът помогна на Гюла, — а друг път, когато ти трябва заместник баща, ела при мен. Дишай!

През това време вуйчо Ищван си шепнеше с Мазола.

— Защо сте повикали докторът, вуйчо Ищван?

— За да ви прегледа.

— И мен ли?

— Разбира се. Чувам, ботушите ти се загубили, ще получиш други.

— Майка ми има пари.

— Искаш ли една плесница? Казах, че съм ви заместник баща.

— Можеш да си легнеш, Салджийо — каза докторът, — ще лежиш един-два дена, после може да отидете при вашия закрилник Матула. Седни, Мазол.

Мазола седна и се усмихна, защото докторът се държеше така, сякаш от десет години са все заедно. Стар познат и много солиден.

— Нямаш ли шапка?

— Имам, но не я нося — каза Мазола.

— Голяма глупост, че не си я сложил поне в раницата.

— Ще се смачка. Съвсем нова ловджийска шапка…

— Да, а сега главата ти е отвратителна за гледане. Кажи „а“!

— А-а-а…

— Бъди така любезен, отворено „а“!

Понеже Мазола можеше да произнесе само пресипнало „а“, докторът се обърна.

— И този е изстинал. Да вървим, Ищван.

Когато седнаха в канцеларията, Ищван погледна доктора.

— Е?

— На госта му няма нищо, но племенникът ти е загазил. Чувам някакви хрипове в гърдите. Не е изключено да го обърне на пневмония.

— Не казвай такова нещо, защото ще получа удар.

— Разбира се, че ще получиш, но едва след няколко години. Сега да не се занимаваме с това. Обаче…

— Обаче…?

— Куриер с кон да отиде в аптеката за пеницилин, защото моят се свърши.

— Напиши рецепта…

По-късно Мазола погледна през прозореца, защото един конник препусна през двора.

— Не казаха ли, че можем да станем, какво мислиш, Гюла?

Гюла обаче не мислеше нищо, защото отново се унесе. Вместо него леля Нанчи влезе с голям поднос.

— Ще умрете от глад, бедните ми деца.

— Може ли да станем? — попита Мазола.

— Не, разбира се!

Гюла се усмихна въпреки температурата.

— Не ми се става, не ми се яде.

— Стомахът ти е също развален, момчето ми, ще ти дам само мляко с кафе и хляб с масло. Докторът го предписа, Мазола може да яде каквото иска. Имаш ли температура?

— Чичо доктор не каза, а термометъра си го прибра.

— Ето! — безпокоеше се старата жена, която не знаеше действителното положение, но чувстваше, че момчето не е добре, ала не посмя да използва чудните си лекарства.

— Яжте, после ще пусна да влезе този дърт разбойник. Рано-рано е дотичал от мочурището. Казва, че никой не е виновен, че сте изстинали. Да, разбира се, ни лук ял, ни лук мирисал.

Салджията почти не яде нищо, но Мазола здравата закуси. През това време гледаха към вратата и очакваха Матула, сякаш не са го виждали цяла година.

— Нали ви казах, че ще дойда — влезе старецът, — донесох риба на тази Нанчи, може да яде и болният.

Мазола скочи от леглото и подаде стол на Матула.

— Ние не сме болни, чичо Гергьо.

— Не казвам, че сте болни, но сигурно сте изстинали, в такъв случай е по-умно да се слуша докторът.

— Не доведохте ли Чикас?

— Оставих го негодника, защото там му е мястото. Почистих всичко. Рибарските пръти, макарата, пушката, голибата и потърсих и другия ботуш, но не го намерих. Кога ще дойдете? Не каза ли докторът?

— Ами, може би след няколко дни…

— Не е беда, защото сега мочурищата са грозни, така ги би градушката, но за няколко дена ще се оправят. И патроните също са се намокрили, но вече получих нови. С една дума страшно време беше наистина.

Матула говореше на Мазола, но наблюдаваше Гюла, който се беше унесъл. Тогава старецът стана тихо и даде знак на Мазола.

— Да го оставим да спи — пошепна и излезе безшумно.

Мазола не разбра защо проявява такова голямо внимание, но под приятното въздействие на закуската нямаше време да се замисля.

Заспа.