Ищван Фекете
Крепост от тръни (22)

По-късно обиколиха всички кътчета на малкия хълм, а когато си тръгнаха, Матула сложи знак на входа.

— Когато дойдете самичък или с госта, само от тук можете да влезете, защото на друго място тръните ще съдерат панталоните ви.

— Тук има най-много комари — удряше се Гюла, но се бранеше просто по навик, защото вече беше свикнал с тях.

Продължиха да вървят мълчаливо към колибата, а когато пристигнаха, първата работа на Матула беше да отвърже подскачащия от радост Чикас.

— Вързах те, само защото се страхувах да не изядеш гъската, иначе си порядъчно куче.

Чикас, освободен от синджира, се изтъркаля в тревата, после последва трогнат стопанина си, сякаш го беше разбрал.

— Сега ще одера гъската, хубаво е да видите как става. Мнозина казват, че дивата гъска има миризма на риба, но това не е вярно. Дивата гъска си мирише на дива гъска. А ако някой не я обича, нека не я скубе, а я одере. Да смъкне кожата й заедно с малкото мас под нея и никой на света не може да я различи от домашната гъска.

Острият като бръснач нож на Матула разряза от начало до край гърдите й, после разтвори кожата като книга.

— Виждаш ли колко лесно става? Цялата кожа се смъква заедно с перата, с всичко. Не бихте ли опитали?

— Дори ще я изкормя, чичо Гергьо, виждал съм в къщи как го правят.

— Дотогава аз ще запаля огъня. Вътрешностите дайте на кучето. Ако я печахме, разбира се, бихме изпекли и сърцето, черния дроб и воденичката, но сега няма да се занимаваме с тях, нека бъде празник и за този негодник.

„Негодникът“ до голяма степен одобри това, но тръгна след Матула, за да докаже на стопанина си, че знае задълженията си, ала Матула го спря:

— Остани, и без това знам, че сърцето ти се къса…

Матула донесе дърва за огъня и един голям шиш. После завъртя майсторски птицата на огъня.

— Добра е! Сега ще я шпековам със сланина.

Тогава Чикас зарови шията на гъската заедно с главата зад колибата, защото в този момент не можеше да яде повече.

Слънцето вече грееше полегато през листака, а във въздуха се носеше лениво сухият аромат на ливадите. Около огъня обаче се носеше друг аромат, който привлече и Чикас.

Той гледаше въртящата се на шиш птица, душеше и размахваше опашка.

— Това, разбира се, е съвсем друго нещо — преглътна веднъж — и давам честна кучешка дума, че още бих могъл да ям…

Гъската се зачервяваше на дългия шиш, а когато цветът й вече заприлича на зряла череша, Матула мушна кълката й с нож. Ножът лесно се заби в месото.

— Готова е! — каза той. — Щом като кълката й е мека, тогава и гърдите й са меки. Донесете дъската и чиниите.

Сега отново последва продължителна тишина и Гюла се замисли да каже ли на Матула, че толкова вкусно нещо още не е ял.

— Чичо Гергьо… — започна той, но старецът се засмя.

— Думите са излишни, виждам какво искате да кажете.

— Чичо Гергьо, аз ще се разболея, толкова много ядох.

— От такова нещо си заслужава да се разболее човек. Не се плашете. Ще завием нещичко и за закуска, почерпете и Бейла. Той ще бъде гладен, защото цяла нощ ще пътува. В колата ще похапнете, имате достатъчно време.

— Благодаря, чичо Гергьо!

— Какво?

И Гюла заекна. За какво всъщност благодари? Че нали тук всичко е общо. Каквото правеха един за друг, правеха го и за себе си, и не можеха, а и не искаха да направят нищо, което да не бъде полезно на другия. Но за това не мислеха, защото то беше в реда на нещата.

— Благодаря за всичко, чичо Гергьо!

Те поседяха още малко край огъня, после, когато слънцето се скри на запад и пробуждащият се хладен здрач повя над тръстиката, Матула изтърси лулата си.

— Достатъчно ходихме и ядохме, смятам, че другото можем и легнали да гледаме.

Но не гледаха нищо, по-скоро мълчаха. В мрака се нижеха сенките на крепостта от тръни, гукането на гълъбите и ароматът на мащерката. Гюла чувстваше на дланта си твърдата кора на грамадния дъб и виждаше совата как се прозява. Чуваше шепота на невидимия вятър и долавяше полъха на гнилата шума, в която сякаш миризмата на стари ментета^[1], мухлясали крипти, вино и кожа се беше смесила с миризмата на къдрава мента и плесенясали стени.

— Чичо Гергьо… — понечи да каже нещо, но после забрави какво, и почувства, че не е искал да каже нищо. Съвсем не е искал, защото нашият достоен Салджия имаше някои лоши навици, но насън не говореше…

А в следващия миг някой го хвана за ръката.

— Гюла — разтърси го, — Гюла, трябва да тръгвате!

— Какво?

— Настъпи утрото.

— Невъзможно.

— А трябва да повярвате. Погледнете Голямата мечка!

Гюла погледна Голямата мечка, звездите на известното съзвездие трепкаха.

— Как ще е утро?

Според Матула беше „хубава“ тъмна нощ, но влакът идва — лесно му е на него, движи се по релси, а не по несигурна пътека, — идва като някоя осветена гъсеница в тунела на тъмнината. Но вътре има хора и — Мазола!

При тази мисъл Гюла внезапно седна в леглото.

— Може ли да взема пушката, чичо Гергьо?

— Може. Може и да я напълните, но преди да седнете в колата, извадете патрона.

— И без това щях да го извадя.

— Няма нужда да бързате, имате доста време.

„Да бързам — помисли Гюла, когато излезе на брега на реката, — да бързам?…“ — И така се спъна, че едва не прехапа езика си. Спря се малко, погледна водата и къпещите се в дълбокото звезди. Избледнялата луна сънливо се криеше между белите перести облаци, а когато водата плиснеше или нещо зашумолеше в тръстиката, момчето настръхваше. Спираше, ослушваше се и вземаше пушката под мишница.

„Страхуваш се, Салджия — мислеше, — но дявол знае от какво се страхуваш?“

„Не зная — отговори си сам — не зная. Ако имаше тук крокодили или леопарди… Но пепелянка е възможно да има.“

„Е, муле такова, дори и кобра не може да прояде гумените ботуши…“

— Рак-рак-рааак — изпращя над него някакъв ужасен глас и се чу шум на криле.

Нашият Салджия за малко не падна от уплаха и стисна пушката, готова за стрелба.

„Чапла — каза му един вътрешен глас, — чапла и се уплаши точно като тебе…“

Но Гюла стоеше и коленете му трепереха. Не го успокои мисълта, че чаплата се е уплашила точно като него, макар да няма пушка.

„Докога смяташ да стоиш тук?“ — попита се и помисли, че в къщи, в класа…

„Моля ти се — казва на Бълхата или на Бика, — както си вървях със старата пушка под мишница, часът беше около…“

„Не те ли беше страх?“

„Ах, от какво да ме е страх?“

И тогава някъде се обади един дълбок глас:

— Буу-буу-буу-буу…

Гласът идеше отдалече.

За щастие ревът се чуваше от едно място — той тръгна предпазливо, но усещаше, че ризата му вече е мокра от пот. Нощта беше много топла, но сега виждаше малко по-добре. Краката му намираха по-лесно отъпканата пътека. Той започна да крачи по-бързо, като помисли, че няма да стигне навреме до моста.

Когато във водата или в тръстиката не се движеше нищо, изведнъж настъпваше необикновена тишина, но тя просто се разпръсваше, щом плиснеше вълничка или изпращяваше тръстика — но от какво?!

В такъв момент сякаш паяжина се спускаше върху лицето му и го побиваха тръпки.

Това го ядосваше.

„Юнак си, Ладо, поне би ли могъл да кажеш от какво се страхуваш! Никакъв юнак не си, а глупаво нищожество…“

От тази грубост Гюла Лайош — потомъкът на Гюлаевци! — изведнъж се съвзе. Метна пушката през рамо и — да — плю в тъмнината. Дори не забеляза какъв е истинският гняв срещу безименния страх.

— Буу-буу… — чу се отдалече и нервите на момчето малко се разтрепериха, но сега със съвсем друг ефект.

„Дяволите да те вземат, където си, само да ми дойдеш тук, ще ти тегля куршума“ — и погледна по посока на гласа, откъдето обаче не дойде нищо, само…

„Ура, зазорява се!“ — и той въздъхна така дълбоко, сякаш целият хълм на тъмнината се стовари от сърцето му. Звездите започнаха да побледняват, вече се виждаше тромавото течение на водата, очертанията на пътеката, знамето на съцветията на тръстиката и мокрите следи от ботушите му.

Но още нищо нямаше цвят. Сивотата обаче се отдели от чернотата, светлината от сянката и небето от земята.

— Шап-шап-хат-хат — обади се една дива патица и се чу как пляскаше с криле.

От изток на небосклона се появи червена ивица, над реката се вдигна мъгла и някъде далече изграчи врана.

Звездите вече почти изчезнаха, луната се скри и дрипите на тъмнината уплашени се повлякоха на запад.

Сега Салджията дишаше свободно, вървеше свободно, а когато се спираше, направо му беше студено, сякаш студената ръка на нощта галеше гърба му.

После се очерта лекият свод на моста, но не се виждаше и следа от кола.

Той остави пушката, свали сакото си и се изми. Дори се и среса, но нямаше нужда от огледало, защото във водата виждаше добре изкривеното си лице. Но това вече много не интересуваше нашия Салджия, защото слънцето беше изгряло и храбрият му блясък се плъзна по водата.

После чу скърцането на колата и тръгна към моста.

Зад моста вече се виждаше Балатон, а когато Гюла се опря на парапета, дори и през ум не му мина, че — въпреки хубаво сресаната му на път коса — ако беше дошла някоя девойка с по-слаби нерви, непременно щеше да премине на другата страна. Да, нашият Салджия приличаше малко на разбойник. Беше доста висок, почернял и изгорял, коленете му бяха изподрани, а дясната страна на лицето му още носеше сините следи от лекомисленото държане на пушката.

За щастие девойките с по-слаби нерви по това време се намираха на друго място, така че не можеха да се уплашат от страшната външност на Салджията. Но Гюла не мечтаеше за такива лаврови венци. Откъм мочурището се вдигнаха птиците и той ги броеше като познати.

„Би трябвало да убия един голям корморан за училищния кабинет — помисли си (Подарен от: Гюла Лайош Ладо, уч. от VIII кл.) — и една нощна чапла…“

Колата обаче пристигна и Гюла не можа да продължи теоретичните си дарения.

— Добро утро, чичо Балаж, ще седна до вас — качи се Гюла до стария колар, — какво ново има?

— Какво би могло да има? Вече овършаха пшеницата и ръжта, сега вършеят овеса. Една крава се наду, но господин главния агроном я промуши, после спадна… Няма ли да сложите наметката? Виждам, че сте изпотен.

Колата препусна по пътя, под наметката беше топло и Гюла вече не говореше, само Мазола беше в ума му и многото неща, за които щеше да му разкаже. Тополите идваха и отминаваха край пътя и Гюла заспа под топлата наметка. Събуди се, когато колата друсна два пъти при бариерата.

— Заспал съм…

— Това е хубаво — каза Балаж, — винаги е хубаво да се спи. Освен това, мисля, че сте станали рано.

— Налагаше се, чичо Балаж, в тъмното не може да се бърза.

Зад тях, тракайки, се спусна бариерата.

На гарата се разхождаха двама-трима души. От канцеларията се чуваше чукането на морзовия апарат и скърцането на камъчетата под ботушите на малко сънливо вълнуващият се Гюла. Дали Мазола ще донесе снимката на чичо Гейза? На чичо Гейза, който е лекар, главен ловец и възпитател на младите махараджи, макар че поначало бил огняр.

В мислите на Гюла се промъкна някаква несигурност, а това никак не подхождаше на това прекрасно утро, момчето не можеше да се освободи от нея. Почувства Матула до себе си, а старецът беше олицетворение на действителността без криволици и без фалш. Не, Матула не можеше да се сравни с никого, защото беше самата безмилостна и все пак чудесна действителност на мочурището.

Гюла погледна блесналите в далечината релси и помисли, че „успоредните линии се срещат в безкрайността“. Така беше учил, но и това беше мъгляво както тайните на мочурището, както миналото на потъналите в земята крепостни стени, както светлинните години на звездите, както всичко онова, за което Матула не говореше. А сега добре дошло беше неясното съзнание, което даваше възможност да си представи като действителност трите служби на чичо Гейза, автомобилът на махараджата, разностранната кариера на някогашния огняр. Нашият Салджия гледаше трептящия въздух над релсите, срещата на релсите „някъде“ и несъзнателно искаше да спаси и действителността, и сънищата, защото — плахо си мислеше — всеки сън може да е действителност, а действителността на миналото потъва бавно в сънливата мъгла на времето.

Дали Мазола ще донесе снимката, и дали чичо Гергьо знае какво е махараджа? Какво точно — смая се Салджията, — какво е точно махараджа? Ами че такъв… такъв граф или какво… значи, земевладелец, само че по-голям, едва ли не княз, но не съвсем…

Накрая влакът, като свиреше, пушеше и пухтеше, се плъзна по релсите, прегази всяка мисъл, която не се отнасяше до него, и изтръгна нашия Гюла от размишленията за махараджата.

От един от прозорците махаше леля Пондораи.

— Гюси, миличък Гюси, Бейла вече слиза!

Салджията се спусна нататък и шапката му едва не падна, защото на вратата не се показа Мазола, а един лорд, едно господарско отроче, един млад махараджа…

— Мазол! — чудеше се Гюла и протегнатите за прегръдка ръце се отпуснаха.

— Сервус, Гюла — Мазола повдигна ловната си шапка, но и той се смая, защото Гюла не представляваше обикновена гледка с виолетово-синята си буза, с безкрайно мръсните си дрехи, с изподрасканите колене и неподстриганата коса.

— Гюси, миличък, пази Бейла! — извика лелята, защото влакът се плъзна по релсите.

— Приятни бани, лельо Пондораи, ще го пазя, ще ви пишем…

Мазола държеше на ръка пардесю, до него се перчеше хубав куфар, на краката му — нови „тиролски“ обуща, дебели чорапи до коленете и голф панталони.

— Мазол, това ти ли си? — Но сега вече най-сърдечно разтърсиха ръцете си и гостът с обичайната си скромност се усмихна.

— Чичо Гейза изпрати пари…

— Невъзможно! — изплъзна се от устата на Гюла.

— Защо да е невъзможно? Винаги съм казвал…

— Това е вярно! — И Гюла си помисли: „Ето сънищата се сбъдват“.

— Носиш ли си и някакви обикновени дрехи? Защото с тези не може да дойдеш в тръстиката — аз живея там, откакто дойдох — но да вървим, това може да уговорим и в колата.

Мазола поздрави с повдигане на шапка чичо Балаж и я нахлупи, защото слънцето грееше в очите му. Тръгнаха.

— Как изглеждаш, Салджия?

— Как?

— Като някой — не се сърди — разбойник… ръцете ти, лицето ти… Ти винаги беше толкова докаран…

— Ще се видиш и ти след една седмица! — засмя се Гюла Лайош.

— И си друг! Съвсем друг… но сякаш… и толкова твърда е ръката ти. Какво ти е на дланта?

— Натъртих я с веслото.

— А лицето ти?

— Хванах лошо пушката.

— Ами коленете?

— От острицата и тръните.

— Твоя ли е пушката?

— Разбира се… знаеш ли — преглътна Гюла, — аз я ползвам. Иначе е… на Матула. Вчера убих с нея една лятна гъска. Ах, сетих се…

Гюла бръкна под седалката.

— Да спрем, чичо Балаж. И аз съм гладен… това е от гъската.

Салджията извади гъшето месо и хляба.

— Започвай, Бейла!

— Тук ли?

— Че къде, по дяволите, да не слезем заради няколко хапки!

Той постави парче месо върху хляб и го подаде на чичо Балаж.

— Заповядайте, чичо Балаж. Вчера я убих. Чичо Гергьо я опече на шиш.

Тогава вече Мазола се отказа от аристократизма си и след няколко минути само мазната хартия напомняше за първата гъска на Гюла Лайош Ладо.

— Благодаря — извърна се и старият колар, — много добре ми дойде. Трябва да признаем, този Гергьо разбира от печене на гъски. Може ли да тръгваме?

— Да тръгваме, чичо Балаж.

Колата се търкулна по пътя и Гюла тури ръка на рамото на Мазола.

— Не можеш да си представиш, Бейла, колко се радвам, че си тук…

Мазола не отговори веднага, защото не знаеше какво да каже. Поетичната му душа беше препълнена с впечатления от местността, от изминалата нощ, от вълненията на пътуването и главно от сбъдването на очакването, че ще може да види отново приятеля си. Откакто ходеха на училище, седяха на един чин и дори не знаеха, че са се готвили винаги за това лято, за този път, който досега беше само мечта.

— Много ти благодаря, Гюла, че ми даде възможност да дойда, а така също и мама… изпраща ти една кутия баница със сирене. Значи, благодаря ти и…

— Не говори глупости, Мазол — спря го кротко Салджията, защото сърцето му беше изпълнено с нежност, — забравих да ти пиша да си донесеш гумени ботуши.

— Донесох си. Знаеш ли онези, с които мама пере…

Двете момчета млъкнаха и помислиха за майката, за коритото с пране, за ръцете, разядени от содата, за остарелите й крака, за пустия двор, за онази сиротна липа, в подвижната сянка на която една стара жена с болни крака переше чужди ризи.

Сега около тях се събуждаха водите и тръстиките, блесна вечната майка — Лятото, и дълбоко в мислите на момчетата пламна благодарност към дошлото отново лято на променилите се времена, когато перачките с разширени вени на краката могат да отидат на почивка и да се лекуват. Това не беше ясно оформена мисъл, но тяхното мълчание люлееше тази мисъл като люлка на човешката доброта, около която има болки и родилни мъки, мръсотия и кръв, които преминават, а детето остава да живее.

Тези объркани мисли се преплитаха с чувствата, които изпитваха към местността и стария колар, безкрайността на пътя, миналото и свободата.

— Добре че си тук, Мазол — каза Салджията, после дълго не проговориха и чувстваха, че Мазола всъщност сега беше пристигнал.

— Това е мостът на Зала — посочи Гюла към стоманения свод, когато започна да кънти под тях, но коларят дръпна юздите, защото остро изсвирване процепи грохота.

— Гергьо — каза коларят и посочи с камшика към водата, където Матула тъкмо изтегляше лодката на брега.

— Чичо Матула… — учуди се Гюла, — какво може да иска? Ела, Мазол, да не караме старецът да се изкачва.

— Чичо Гергьо, ето го моят приятел, Бейла Пондораи.

Матула побутна нагоре шапката си и подаде ръка.

— Господ да ви поживи! — хвана в шепата си ръката на Мазола. — Отдавна ви очакваме. Дойде ми на ум да ви посрещна, за да не носите багажа.

— Прав сте, чичо Гергьо, хубаво е да има възрастен човек в къщи…

— Дори и да няма капка ум, нали? — прибави Матула.

— Не съм казал такова нещо, но ще донеса куфара.

Мазола остана сам с Матула, който посочи с глава към Салджията:

— Започва да се очовечава — каза поверително и широкото сърце на Мазола прие веднага стареца.

— Едва го познах.

— Но — Матула огледа от горе до долу Мазола — с тия дрехи вероятно ще ви бъде топло.

— Имам и други, чичо Гергьо.

— Хубаво. После — измери с поглед момчето, което се смути, — виждам, че ние тримата добре ще се разбираме.

Разбира се, Матула и сега не сбърка, но момчетата първо трябваше да преминат през един истински тържествен обяд на леля Нанчи и също така през прекалено силното потупване по рамото на вуйчо Ищван.

— Мазол — прогърмя най-дълбокият бас от хора на донските казаци, — Мазол, само главата ти е стара! — и така силно тупна момчето по рамото, че то се огъна. — Надявам се, че не искаш да отидеш в мочурището в този разкош от улица „Ваци“^[2]?

— Вуйчо Ищван — изчерви се Мазола и оправи рамото си, — благодаря и от името на мама…

— За какво благодариш?

— Защото аз зная…

— Какво, по дяволите, знаеш?

— Че благоволихте да пишете, а така също и стотарката…

— Не съм писал. Мразя да пиша, вярно ли е, лельо Нанчи?

— Вярно е.

Мазола заекна, както винаги, когато го прекъсваха.

— Мазола иска да каже — започна важно Гюла, за да помогне на приятеля си.

— Салджия — скара се вуйчо му, — теб, смятам, никой не те пита! Благодари на Мазола, че дойде и ти достави радост.

— Вече му благодарих — обиди се Салджията, но собственикът на чудния глас не взе под внимание това.

— Хубаво! Така и трябва, а от сега нататък, ако тук някой благодари за нещо, честна дума, ще го ударя по главата. Какво става с обяда?

— Супата е вече сипана.

— Нещастници! Супата на леля Нанчи е на масата, а вие тук бръщолевите за каквото трябва и не трябва… На масата!

Така пропадна добре обмислената благодарствена реч на Мазола, върху която впрочем се спусна облакът на необикновения аромат и вкус на супата. Двете деца ядоха с такъв апетит, че очите на старата жена се насълзиха от щастие.

— Мисля си, бедни ми Гюла, какво ядеш там навън.

— Разбира се, че не такова нещо…

— Салджия — погледна го вуйчо му и очите му блеснаха, — Салджия, дори и не предполагах, че си толкова подъл…

— Това е истина!

— Разбира се, защото нито веднъж не си ял супа, откакто възпитателят ти баща те пое в ръцете си.

Гюла се изчерви.

— И самият чичо Гергьо казва, че никой не готви като леля Нанчи.

— Увърташ го, Салджия, но все едно. Хитруваш. Виждаш ли Мазол, твоят приятел съвсем подивя, дори и не излъга…

— Не е свикнал! — казаха едновременно Мазола и леля Нанчи, при чиито думи пълният агроном се засмя така силно, че няколкото разхождащи се мухи побягнаха презглава.

— Заговор — извика той, — подъл заговор! Може да поднесете мършавите пилета, които вчера умряха от птича епидемия.

— Не го слушайте, момчето ми — старата жена погали Мазола по главата, — той винаги е такъв, мисли, че гостите ще ядат по-малко и повече ще остане за него, а някой хубав ден ще получи удар.

— Какво-о, това ли ще бъде „хубавия ден“? Махай се, вещице, да гориш дано във вечния огън. Давай онези мършави пилета. Пийте, деца!

Но после изведнъж настъпи краят на обеда, защото навън спря колата и вуйчо Ищван изтри устата си.

— Пазете се един-друг, деца, и слушайте Матула. И тук, и там сте си в къщи, идвайте, когато искате. Довиждане, ако ми остане време, може да ви споходя — с тези думи той излезе от стаята.

— Винаги е бил такъв — погледна след него старата жена, — откакто го познавам, а отдавна го познавам, аз го повивах някога, когато беше голям колкото мамул.

Двете момчета погледнаха също към вратата, сякаш още виждаха грамадния вуйчо Ищван, но фантазията им вече не работеше и не можеха да си представят стопанина на дома голям колкото мамул.

Тръгнаха късно следобед, вече позабравили обяда. Безмилостната стара жена ги накара да легнат подир обед, макар че Гюла се цупеше.

— И без това не можем да спим.

А в следващата минута вече спяха.

Когато се събудиха и се стегнаха за път, навън беше непоносимо горещо. Мазола хлопаше също с ботуши и се потеше под слънчевите очила, макар че беше свалил всичко, което можеше да се съблече.

Гюла се спираше понякога, защото Мазола му разказваше за познатите им.

— Срещнах се и с Дуб — каза, — отчаян е. Всеки ден трябва да решава по две задачи по математика. А старият Дуб ги носи някъде да ги проверява. Представи си…

— Горкият…

— А Йанда измъчва Ацейл. Всеки следобед му седи на главата като някой стражар, казва, че честта му е поставена на изпитание, ако догодина Кенгел провери неговия ученик. А ако знае… Кенгел няма да се върне догодина…

Салджията се спря.

— Това не е вярно. От кого го чу?

— От Кенгел.

— Разказвай де, Мазол, трябва да ти дърпат думите с ченгел.

— Не мога да ти разкажа всичко едновременно… Вървях си по улицата и изведнъж изникнаха пред мен. Хванали се под ръка. Мина ми през ума да се скрия зад някоя врата, защото нали… така се бяха натиснали… не исках да ме видят… но Кенгел отдалече ми махна. А жената се засмя, знаеш я, онази Ева… Аз се смутих много. Но те никак. — „Здрасти, Мазол — каза Кенгел, — как си, какво знаеш за момчетата? Спомняш ли си тази дама?“ — „Да — казах, — вашата годеница, господин учителю.“ — „За съжаление, вече не — каза, представи си, едва не потънах в земята, не му е годеница, тогава… — За съжаление край на хубавото годеничество — продължи Кенгел, — сега вече ми е жена.“ А жената се смееше и целуна Кенгел. Представи си! Там пред мен…

Сега вече и Салджията се засмя, защото си представи Мазола на улицата.

— Защо да не го целуне, щом като му е жена?

— Добре де, добре, но ми дойде като гръм от ясно небе, после му честитих и му казах, че ще съобщя на момчетата. Представи си, Кенгел станал главен асистент в университета, а онази Ева наистина била учителка по математика и физика. Такова хубаво момиче, тоест жена! После веднага попита за теб, казах за майка ми и че ще дойда при тебе, тук в мочурището. — „Това е нужно на Ладо — каза, — поздрави го от мен. В добри ръце ви оставям и в училище.“ — „Познавате ли човека, който ще ви замести?“ — попитах го. „Ами бегло… Жената на Миклош Кенгел.“ Представи си, щях да припадна… една жена!

— Ужасно — съгласи се и Салджията, — помисли си, пред една такава хубава жена да бъдеш глупак…

— И аз си помислих това, но госпожа Кенгел сложи ръката си на рамото ми: „Няма да се случи нищо лошо, Мазол, кажете на Ладо и на другите. Ладо е онзи Салджията, нали?“.

— Ужасно — вайкаше се Гюла, — тази жена вече знае всичко! Трябваше да донесеш учебника по математика…

— Донесох го — каза Мазола, — ай! Колко голяма птица!

— Червена чапла — махна с ръка Салджията, — ще се запознаеш с тях, но да не стоим, защото ще трябва да уловим вечерята.

Навярно Матула беше помислил също за това, защото го намериха на брега на реката, в компанията на Чикас. Може би Чикас щеше да изтича да посрещне Гюла, но като видя непознатия, не се помръдна.

— Мазол, вземи едно крило от пилешкото месо и го дръж в ръка. Ще те представя на Чикас.

— Ела тук, Чикас.

Кучето погледна Матула.

— Отивай, не чуваш ли?

След тези думи Чикас тръгна неохотно, но на три метра пред момчето спря. Спря и изръмжа:

— Онзи другия не го познавам!

— Ела тук! — скара му се Гюла, а Матула се усмихна. Чикас сви опашка и се приближи. — Дай му месото.

Чикас хвърли кротък поглед на Мазола и загледа продължително крилото. Очите му омекнаха, приближи се, но още мърмореше.

— Ами да го взема… — и извънредно предпазливо взе крилото от ръката на Мазола.

— Погали го бавно.

Чикас ядеше и по навик мърмореше, по-скоро тихо мъркаше, а после облиза от ръката на Мазола остатъка от мазната галета.

— Пристигнахме, чичо Гергьо!

— Виждам, прелъгахте хитро кучето ми. Оставете багажа, после елате, защото рибата почти не кълве. Тримата все някак ще съберем нещо за вечеря.

— Донесох пържени пилета.

— Те ще издържат повече. Тази вечер ще ядем риба, ако хванем.

— Идваме, чичо Матула. Хайде, Чикас!

Мазола беше опиянен от аромата на ливадите, безкрайната тръстика и бездънното небе. Огледа колибата отвън и отвътре и само се усмихна.

— Това вече да — каза, — това вече да! — и облиза края на устните си. — Сигурно ли е, че чичо Гергьо лови риба?

— Съвсем сигурно, ние също ще уловим. Ще ти дам моята въдица, а утре ще ти направим като на чичо Матула.

— Аз си донесох, Гюла, и извадих и билет за риболов.

— Какъв си, Мазол, само мълчиш; ще умра от любопитство.

— Щях да забравя баницата със сирене… майка ми поръча да ти я дам веднага.

— След вечеря. Покажи ми рибарския прът.

Монтираха бързо пръта и Салджията замахна с него.

— По-хубав е от моя.

— Чичо Угрожди ми го избра.

— Личи си. Махни се от тази кутия, Чикас, не ставай нахален.

— Салджия, мога ли да му дам едно парче?

— Дай му, Мазол, заради приятелството, но не забравяй, че тук всичко е общо и ако искаш да му дадеш две парчета, ще му дадеш и твоето.

Така че Мазола даде две парчета щрудел на Чикас и с това зае достойно място в сърцето му. Малкото куче сложи главата си в скута на Мазола и погледна набитото момче така, сякаш каза:

— Можеш да ми издърпаш и ушите, макар че много не обичам да ми ги дърпат.

След това Мазола прегърна любезното куче.

— Наистина добър прът — каза Салджията, — но стига сте се галили, защото чичо Гергьо, нашият баща възпитател, ни чака.

— И на мене ли ще стане баща възпитател, как смяташ?

— Казах ти, че тук всичко е общо, дори и бащата, но хайде изваждай каквото си донесъл друго.

— Чичо Угрожди го опакова, тук е.

Чичо Угрожди беше шлосер и живееше в една къща с Пондораиеви. Той беше председател на дружеството на въдичарите „Посейдон“ и подпредседател на гуляйджийската компания „Стари видри“, където се раждаха по-големи риби, отколкото когато и да било в Дунав. Петдесет години ловеше риба и човек, който не е въдичар — според преценката на чичо Угрожди — беше само обикновен простосмъртен.

— Мазол — чудеше се Гюла, — наистина ти си донесъл всичко. Трябва да целуваш ръка на стареца.

— Чичо Гейза изпрати пари.

— Донесе ли снимката му? Каква фина макара! Мазол, ще пишем на чичо Гейза.

— Сигурно би се зарадвал, но, Салджия, аз не съм ловил много с въдица… знаеш ли, не искам да се посрамя.

— Какво значи това „не съм ловил много“? През живота си не си ловил риба с въдица, вярно ли е?

— Вярно — смая се Мазола, който не беше свикнал с този решителен, ясен тон на Гюла Лайош Ладо.

— Гледай как я монтирам, защото и Матула само веднъж показва и ако не внимаваш, после ще се мъчиш сам.

— Хайде — каза Гюла след няколко минути и Чикас заподскача пред тях, излая два пъти весело, защото беше стоял дълго сам, а обичаше компаниите. Особено много обичаше такава компания, в която знатните гости раздават пилешки криле и щрудел със сирене.

— Нищо — погледна Матула, — почти нищо. Няколко малки платики. Като започне да се стъмва, може би ще започнат да кълват. Опитайте със скакалец, Гюла. А Бейла с червей, на моята въдица съм сложил топче хляб.

Гюла хвърли и въдицата на Мазола, при което Матула само кимна с глава, после на брега останаха само трима мълчаливи въдичари, леко приведени като три големи, дебнещи корморана.

Слънцето беше зад гърба им и сенките им спуснаха мостове във водата.

И настъпи вечер както друг път. Матула си отиде по-рано, за да се приготви за вечеря.

— Не оставайте дълго, защото няма дори дърва.

Настана тишина и не се случи нищо, освен че Мазола улови риба, но закачи и Салджията. Закачи го с въдицата и Салджията изохка:

— Не дърпай, Мазол, гръм да удари въдицата ти!

Това се случи така: Мазола със замах засече, рибата остана, конецът отскочи назад като камшик и въдицата на връщане се закачи за ръкава на Гюла.

— Ах, не ми се сърди!

За щастие въдицата не се беше забила дълбоко и контрата й беше останала наполовина отвън.

— Вече ти казах, не замахвай с въдицата като със свинарски камшик. Засичаш, после с макарата.

— Моля да ме извиниш…

— По дяволите, остави извиненията — Гюла натискаше раната, — друг път внимавай.

— Знаеш ли как стана…

— Не ми обяснявай, Мазол. Как стана, че ме улови. Нека ти е за урок и край.

Мазола направо изстина.

„Това не е Ладо — помисли си, — или поне не онзи Ладо, когото познавах досега“. Дори малко се обиди.

— Внимавай! — каза тогава Гюла. — Нещо дърпа въдицата ти. Засечи късо, после дай контра.

И Мазола засече късо, даде контра, цял разтреперан от вълнение.

— Дай й аванс, ще се измори.

През това време Мазола се успокои, защото му хареса да върти макарата, преценяваше силата на рибата и накрая изтърси една хубава щука в кепчето, което Гюла постави под рибата.

— Гюла, Салджийо, беше прекрасно! Покажи ми я — и посегна към рибата.

— Не — спря го приятелят му. — Погледни ръката ми, мен вече ме ухапа една. Аз ще извадя въдицата от устата й. Така… виждаш ли?

— Да — пошепна Мазола, — Салджия, ти си майстор!

Гюла може би се изчерви от искреното възхищение на Мазола, но това изобщо не можеше да проличи по обгорялото му и посиняло от пушката лице.

— Преди две седмици не знаех дори толкова, колкото ти… но сега да се прибираме, защото на чичо Гергьо му трябват дърва, а освен това трябва да му помогнем да изчисти рибата. Твоята щука тежи най-малко половин килограм, но не става за рибена чорба, защото много мирише. Ще ти я изпечем, а челюстта й можеш да запазиш за спомен. Аз също си запазих една.

— Салджия, ти наистина знаеш всичко… сега вече ти вярвам и за гъската.

— Защо, досега не вярваше ли? — изненада се Гюла.

— Знаеш ли, мислех, че само така казваш… дори и за дванадесеткилограмовия сом…

— Да не би да си мислил, че лъжа?

— Ах, съвсем не, само че… само за да… с една дума, за да говорим за нещо…

— Мазол, това което казах, е истина!

— Сега вече виждам, Салджия, дори го чувствам, защо ще го украсяваш, когато и така е хубаво, освен това е и вярно… Мога ли да нося аз щуката?

— Разбира се. А рибарския прът дай на мен, защото аз познавам по-добре пътя между жълтугата.

— Между какво?

— Между жълтугата, тоест върбовите храсти, в които хей сега ще навлезем.

— Много нещо знаеш, Гюла. Познаваш всичко, наистина нямаше да повярвам.

Гюла не отговори на тези думи, но и какво можеше да отговори? Похвалата на Мазола се разливаше в него и му беше толкова приятна, че всеки отговор само щеше да му развали удоволствието.

А когато огънят угасна, само Мазола беше буден, а може би и Чикас, но сега малкото куче не можеше да се види. Момчето беше много уморено, но цветният филм от изминалия ден все още се въртеше в мислите му и не го оставяше да заспи.

От огъня беше останала само жарта, пушекът на неизгорелите дърва се губеше в тъмнината, но над жарта понякога пламваха сини пламъчета, жужаха и изгасваха, сякаш изскачаха от нощта на тревата.

Момчето слушаше нощта, над която дълбокото дишане на голямата тръстика сякаш се беше простряло като ефирен воал, слушаше непознатите гласове, които се издигаха и заглъхваха.

„Какво може да е това?“ — искаше да попита, но Салджията спеше дълбоко, а на Матула се виждаше само бялата коса.

Мазола въздъхна и си пое дълбоко дъх, защото — това не бива да се премълчи — яде прекалено много. Матула изпече щуката докато порозовее хубаво и Мазола я изяде сам с истинско удоволствие, след като беше изсърбал три чинии рибена чорба.

После седна в леглото, дори не знаеше защо. Може би щуката искаше да се разположи върху рибената чорба, възможно е да искаше да наблюдава нощта, огъня, който се готвеше да заспи, във всеки случай седна и въздъхна, защото обстановката просто беше невероятна след вчерашната малка стая. Ако там беше седнал така, веднага щеше да се обади майка му от съседната стая: „Защо не спиш, синко?“.

Това обаче се случваше рядко, защото Мазола спеше добре. Но когато все пак се случеше, майка му винаги беше будна. И едва сега се замисли: кога всъщност спи майка му? Много пъти сутрин тя му казваше: „Нощес си помислих“ или „Нощес разпределих така, мойто момче“… И сега момчето с гореща обич си спомни майка си, която беше разпределила ризите и пешкирите, господин адвоката и госпожа Липицка, времето, работата и парите — единствено заради него.

Сърцето на Мазола се разтвори и остави да навлезе нощта, защото в нея беше и майка му, и всички ония, които обичаше.

За миг той си помисли за дома, за големия двор, за единствената стара липа, за малката глуха стая, за дрънченето на трамвая, за високоговорителя с неясния глас в магазина за напитки, който при всяко отваряне на вратата изпращяваше и бълваше някаква глупост на улицата.

А тук — тази шумоляща тишина! Тази трептяща глухота! Мочурливият дъх на голямата тръстика и звездното небе, така безкрайно далечно и така близко, че в един миг очите ти се разширяват от грамадната височина, а в следващия сякаш можеш да вземеш звездите в шепата си.

Тук нямаше „вън“ и „вътре“. Тук всичко беше вън и вътре едновременно, защото колибата беше затворена от три страни, а отпред беше изцяло отворена.

— Кук-кук-кук — обади се в този момент една малка кукумявка и Мазола постави и този глас при другите, та сутринта да попита коя птица се обажда така: кук-кук — и: маа… маа… мааа… но сякаш плаче.

Огънят вече почти не светеше, само червени отблясъци се мяркаха над сънливата пепел и момчето си легна тихо.

„Може би и мама вече спи“ — помисли си, после предпазливо се обърна настрана, за да не стресне Салджията, макар въпросното момче да спеше толкова дълбоко, че и след фанфарите на второто пришествие трябваше специално да бъде разтърсено, за да се събуди.

Събитията тук въобще се сливаха така, че едва можеше да се разграничат едно от друго. Мазола тъкмо беше затворил очи и ги отвори. Когато ги затвори, беше още тъмна нощ, а когато ги отвори — светло, хладно утро. Леглото на Матула беше празно, а Салджията го гледаше с будни очи.

— Здрасти, Мазол, как спа?

— Добре, отдавна ли си буден?

— Не исках да ти преча, спеше като пън.

— Дълго време не можах да заспя, след като вие вече спяхте. Слушай, Гюла, коя птица се обажда така: кук-кук?

— Кукумявката. Всяка вечер идва, гледа огъня и кука.

— Защо?

— Мазол, това не зная. Дори и Матула не го знае, само някоя друга кукумявка. Учудва се или се сърди, или обича огъня. Може да е любопитна…

— После нещо изохка: маа… маа… мааа…

— Някой заек е бил хванат от друго животно.

— Какво?

— Може би лисица или видра. Продължително ли охкаше?

— Не.

— Тогава по-скоро е лисица, защото видрата рядко хваща заек. Когато го уловят бялка, пор или хермелин, или по-голям бухал, те по-трудно се справят с него, по-дълго плаче горкият, ако, разбира се, не се отърси от нападателя.

— Да се отърси ли?

— Имам пред вид, че ужасеният заек се спуска към някои гъсти храсти и долните клони съдират така кожата му, че той пада зашеметен на земята. Особено пък бухала… но рядко успява.

— Би трябвало всички те да бъдат изтребени.

— Мазол, не бъди кръвожаден. Те имат толкова право да живеят, колкото ти.

— Но представи си колко много страда горкият заек!

— А когато ти улучиш лошо заека и той се мъчи ранен седмици наред? А когато хвърлят рака жив в кипящата вода, и — четох — когато от голямата морска риба отрязват само парчета, за да бъде прясна за купувачите, а тя живее дни наред? А когато избождат и двете очи на дрозда, за да свири сляп и да примамва в мрежата хвъркатите си другари… а когато „ловецът“ убива попадналата в мрежата ластовица, като прехапва главата й със здравите си зъби?

— Това не е вярно, Салджия?

— Прочетох го в сериозна научна книга и това е действителност, Мазол. Също така е истина и това, че е имало години, когато в парижките хали са продали четири хиляди чучулиги на французите гастрономи. Разбира се, не живи. Какво смяташ и за чучулигите ли Париж е „градът на светлината“?

— Невъзможно е… а кои са тези, които прехапват главите на ластовиците?

— Италианците. Музикален народ. Веселият италиански ловец прехапва главата на ластовицата, после изпява Санта Лучия и благодари на Мадоната за мъртвите птичета.

Мазола се почеса гневно.

— Значи не искай да изтребиш всички, Мазол, по-добре ела да се окъпем.

Мазола се смая.

— Студено е още, Салджийо.

— Затова трябва да се окъпем. Хайде, да вървим!

Гостът се надигна, но не може да се каже, че последва с голямо въодушевление приятеля си.

„Какъв див човек е станал този Ладо!“ — помисли си, но не каза нищо, защото Мазола беше възпитано, добро момче.

— Къща ще можеш да обърнеш, такава сила ще имаш след банята.

— Добре, Салджийо, щом като е такъв обичаят…

Но след банята Мазола трябваше да признае, че това обилно миене е наистина умна работа. Вярно е, че не обърна къща, защото беше тих по природа — а освен това нямаше и къща в протежение на пет километра — но показа една великолепна стойка на ръце, дори ходи по брега на ръце.

— Къде си изгорял така хубаво, Мазол?

— В двора. Помагах на мама да простира дрехите. Разбира се, по къси долни гащи.

— С шорти ли?

— Както го приемеш. Госпожица Липицка за всеки случай казала на портиера, че ще се оплаче, ако позволява мъже да се разхождат по долни гащи. Тогава мама ми купи едни истински шорти. Тези, дето ги донесох. Слушай, Гюла, не може ли да се поразходим с лодката?

— Знаеш ли да гребеш?

— Разбира се. И в езерото на градския парк винаги аз греба.

— Това е друго, Мазол…

— Защо да е друго? Лодка като лодка. Човек гребе с веслото и толкова.

— Добре.

— Не се страхувай, Салджийо, когато аз греба…

Отвързаха тежката лодка. Гюла я тласна от брега, а Мазола натисна веслото във водата. Мазола беше много силно момче, и наистина натисна добре веслото. Лодката подскочи във водата, завъртя кормилото, повдигна нос и сякаш каза злорадо:

— Аха! Това вече беше тласък!

И тихо се обърна, сякаш искаше да погледне назад.

Тогава Мазола загреба от другата страна на водата, в отговор на което лодката се обърна плавно обратно към брега, сякаш искаше да пасе.

— Какво я прихваща тази лодка?

— Да сменим местата си, Мазол, това трябва да се научи.

Лодката вече беше забила нос в брега, трябваше да се отблъсне отново и да се обърне в права линия. Гюла потопи веслото и почувства, че сега подражава напълно на Матула. Веслото дори не плисна и тромавата лодка започна да тича по водата като воден паяк. Очарован Мазола облиза края на устата си.

— Салджийо! Чудесно! Ще разкажа това на момчетата… наистина си истински салджия.

А Гюла чувстваше, че ще навлезе право в безкрайния ореол на изгряващото слънце. Всичко това сега беше действителност, предшествано от суровото обучение на бащата възпитател: набитите ръце, измъчените мускули, сломяването на невежествената дързост и срам, когато се разбра, че не знае да гребе. И — чудно — спомни си за Кенгел, математика, и помисли, че след известно упражняване и упоритост може би би могло така гладко да се гребе и в морето на числата, да се къпе в славата на отличниците…

Мазола почувства величието на момента и с такава обич и възхищение седна на дъската — където жабата беше свикнала да се пече на слънце — като някой младоженец в гондола.

— Да се връщаме обратно, защото чичо Гергьо може да ни търси — каза Салджията и продължи да гребе край брега.

— Някакви дребни черни птици идват — провикна се Мазола.

— Водни кокошки. Бяха три, но едната я грабна черната каня.

Малките птици преплаваха към отсрещния бряг, но продължиха да ловят насекоми, без да се плашат.

— Пиии-пиии — ние ще отидем нататък…

— Не мърдай, Мазол.

— Мама ми даде десет форинта, но честна дума, бих ги дал, ако можех да ги погаля — пошепна той.

— Пиии… пиии… не се страхуваме, наистина не…

Гюла мина с лодката покрай малките водни кокошки и те изостанаха зад тях.

— Не съм кръвожаден, но наистина бих могъл да застрелям тази каня. Сигурно ли е, че тя я е отнесла?

— Видяхме я… — Салджията помисли да му каже ли за неуспеха си. — Веднъж стрелях по нея, но — беше далече…

В този момент водата плисна, беше хванал лошо веслото, защото нещо се обади в него: „Защо трябваше да кажеш това, Салджийо? Защо? Канята само дето не кацна на носа ти, но ти се уплаши от бръмченето на макарата и мръдна пушката. Това е истината и това е много по-интересно, отколкото… увъртането. Не разкрасявай работата, Салджийо — излъга!“.

— … сбърках — преглътна веднъж Гюла, — не беше далече, но когато вдигнах пушката, в същия миг въдицата избръмча силно, и — закъснях. Накрая и птицата хвръкна, а и рибата не улових.

Лодката се плъзгаше гладко по водата, после спряха на брега.

Утрото вече разпростря целия си блясък над мочурището.

Пред колибата гореше огън, а Матула печеше хляб.

— Чичо Гергьо — въодушевен извика Мазола, — видяхме водните кокошки. Да ги изяде човек!

— Много хора не ги обичат, макар че месото им е вкусно — кимна с глава старецът, — само трябва да се одерат добре.

— Не исках да кажа това — намръщи се момчето, — бяха толкова мили. Предпочитам да не хапна месо, толкова сладки малки пиленца са.

— Разбира се, че са хубави, но в тавата изглеждат другояче и тогава човек вече не мисли така за тях.

„Възможно е — замисли се Мазола, — но не мога да греба.“

— Разхождахте ли се с лодката?

— Да. Гюла гребе като моряк.

Матула обърна зачервяващия се хляб и сякаш леко се усмихна.

— Преди една седмица гребях точно като тебе — обади се Гюла, — научих се от чичо Гергьо. Какво ще ядем, чичо Гергьо?

— Виждате…

Салджията ядосан отиде за чиниите. Отново беше задал съвсем излишен въпрос, но после остатъкът от тлъстата желирала се рибена чорба го успокои. Мазола, също сумтейки, се хранеше.

— Много вкусно, такова…

— Хубаво ядене, вярно, не искате ли една малка хаплива зелена пиперка?

— Как да не искам — каза Мазола, а Гюла се усмихна. Нека се научи и Мазола какво значи за Матула хаплива. И той се учи непрекъснато…

— Днес аз имам работа, Гюла, ще се върна едва следобед. Смятам да се разходите с лодката и да се забавлявате в езерото. От голибата също можете да наблюдавате, знаете, където бяхме. На обяд ще изядете пържените пилета, които Нанчи е изпратила. Вземете и далекогледа.

— Може ли да взема и пушката?

Матула не отговори веднага, а после погледна Мазола, който повдигна ръце като някой диригент и отвори уста.

— Ха-а-а-а… к-с-с-с…

— Па̀ри ли?

— Чи-чо… Гехер-гьохьо… това е отрова!

Гюла легна по гръб от смях.

— Ах, Мазол! Чичо Гергьо ти каза, че е хаплива.

— То-ва… то-ва… е огън! Вода!

Усмихвайки се, Матула разбърка малко вода с ракия.

— Слаб е ергенинът. Но ще свикне.

— Още — изхленчи Мазола, — моля… — добави, защото дори и в този горещ момент не забрави учтивостта.

— На драго сърце — и старецът му даде един пръст чиста ракия, — хапни от хляба с мас.

Мазола изхълца още два-три пъти, после изтри устата си.

— Ох — каза, — сякаш съм погълнал жар!

— Пиперките са от много добър сорт — кимна с глава Матула, — дъщеря ми винаги запазва семе от тях…

„Огън да изгори семето им!“ — помисли момчето с пламналата уста, но не се обади, защото Мазола, както вече казахме, беше учтив.

— Добре, Гюла, на мен ми е все едно — продължи Матула във връзка с пушката, — вземете пушката. Миналия път казах: може да я вземете, така че вземете я. Но…

— Чичо Гергьо!

— Не казвайте нищо. Не я обръщайте към човек дори когато не е пълна, а когато я носите или седите в лодката, извадете патрона.

— Така ще правя, чичо Гергьо.

— Този негодник не го връзвайте, но строго му викнете да остане тук около голибата. Ако ловите риба в езерото и хванете нещо, пренесете живарника с рибите в реката, защото водата на езерото е застояла и някои риби имат миризма на тиня. В реката ще се отмие тинестата миризма.

— Да.

Момчетата останаха още малко край огъня. Преди да тръгне, Матула се обърна и им каза да сложат дърва на огъня само в случай че останат при него.

— Може да духне вятър, а ако изгори голибата, аз няма да я правя отново, а вие ще трябва да се върнете при Нанчи.

— Ще внимаваме, чичо Матула, но днес няма да има вятър.

— Един дявол знае — огледа се старецът, — един дявол знае, нещо се е смълчало времето, освен това и кълвачът много се сърдеше в зори.

Старецът изчезна в храсталака от жълтуга. Чикас гледа известно време след него, после легна по корем до Мазола, който с апетитни хапки спечели доверието му.

Мазола разбърка жарта, за да доизгорят дървата.

— Ако имахме тухли или камъни, бих направил такова огнище…

— Тук не можеш да намериш камъни, само в крепостта от тръни, но за това трябва да се копае. Матула си спомня за някакви стени.

— Тогава да копаем!

— Може би утре. Инструменти има, но трябва да се каже на чичо Гергьо.

— Тогава да му кажем. Представи си какво може да има там под земята!

Настъпи кратка тишина, защото фантазията на момчетата хвръкна с мислите: какво може да има под земята… Шлемове и саби… и, разбира се, пари. Значи: злато…

Иманярската страст тихо си поигра още малко с тях. Огънят прегоря съвсем, но момчетата трудно се помръднаха, защото този предобед беше необичайно мързелив. Дори метличинките на тръстиката не се поклащаха, само два мишелова се виеха във висините и от време на време увисваха във въздуха.

— Мишелови — погледна нагоре и Гюла. — Много полезни птици са. Може би са млади и се радват, че могат да летят. Но сега да се вдигаме. Ще си вземем обяд и така ще можем да останем, докогато искаме.

В езерото имаше друга лодка, а на нея лежеше дълъг прът. Когато се прехвърлиха от реката — която се отделяше от езерото само чрез дигата — Гюла огледа местността наоколо. В ляво откри колибата, откъдето дебнеха с Матула, макар че трябваше да си послужи с далекогледа, така беше обрасла с тръстика. В дясно над водата стърчаха стари колове и върху един от тях дебнеше голям корморан.

— Ще обиколим езерото, после ще ловим риба.

— Ти си командирът, Салджийо, но дай ми веслото, искам да се науча.

— Когато дръпнеш веслото, обърни с ръба лопатата, малко я опри на лодката и я натисни леко, тогава ще остане права. Не бързай, имаме време. Веднъж да научиш хватката, ще видиш колко е лесно.

Мазола трудно научи известната хватка, но лодката ставаше все по-послушна.

Тук-там тръстиката беше навлязла дълбоко в езерото и когато излизаше зад някой такъв тръстиков мустак, винаги няколкостотин птици се издигаха във въздуха. В такъв момент Мазола облизваше края на устата си.

— Слушай, Салджийо, никой няма да повярва това.

— Възможно е, но е истина. Гледай, там хвърчат две бели чапли. Вземи бинокъла.

Лодката стоеше неподвижно във водата. Около тях всичко се движеше и Мазола едва можа да снеме далекогледа от очите си.

— Няма да повярват, Гюла!

— Все ми е едно! Ние го виждаме, а това е важното. Да караме край тръстиката, Мазол, може би ще открием нещо.

Но навътре в тръстиката нищо не можеше да се види. Беше плътна като стена и почти три метра висока. Отвън слънцето печеше, а вътре в тръстиката цареше сенчеста тишина. Никъде не се виждаше нито една пролука.

— Чичо Гергьо казва, че „в нея има най-различни пътеки“, а щом го казва, така е, но аз не виждам нищо. Тръстиката е гъста като четка.

— Трябва да се опитаме пешком — предложи Мазола.

— Тръстиката ще ни нареже и няма да видим нищо. А може и да потънем. Вярно е, че само тук-там може да се потъне във водата — най-много един метър — но тинята в тръстиката сигурно е дълбока. Да вървим, Мазол.

Лодката се движеше все по-трудно, защото бяха попаднали на дебел килим водорасли.

— Остави, Мазол, тук ще помогне прътът.

Салджията изтласка с дългия прът лодката през водорасловото поле.

— Сега можеш да гребеш.

— Няма ли да убием нещо, Салджийо?

— Бих убил черната каня, но да стрелям по чаплата? Защо? За ядене не е добра, да я препарираме, не знаем… само за да я убия?

— Убий патица!

— Покажи ми поне една.

И Мазола разбра, че не е толкова лесно да се убие нещо тук.

Птичата армия се оттегли далеч от пътя на лодката и каквото хвърчеше, се издигна високо.

— Гледай, Салджийо…

В неподвижната вода към тръстиката плаваше дебела змия. Сякаш някаква тъмна тояга пореше водата. Тялото й беше неподвижно, но в издигнатата й над водата уста се мяташе малка риба.

— Застреляй я, мръсницата!

Гюла напълни пушката — да си признаем малко припряно — през това време змията стигна до края на тръстиката, а той все още не стреляше, защото змията не продължи нататък.

— Гледай! — пошепна Мазола.

Змията се нави около два стръка тръстика и полази нагоре. Половината й тяло вече беше навън, когато се спря — изглежда, че се настани удобно, хванала в отвратителните си пръстени двата стръка тръстика — после започна да гълта мятащата се рибка.

Това вече и Салджията не можеше да гледа. Пушката изтрещя силно в слънчевото затишие, снопът от сачми проряза път в тръстиката и покоси и двата стръка, върху които беше се увила змията. Блестящото тяло с жълтеникав корем остана там върху остатъка на тръстиките, само че главата й липсваше.

— Охо — учуди се Мазола, — това се казва пушка! Помислих, че ще изхвръкна от лодката.

Салджията извади останалия патрон и опипа лицето си, защото трябва да кажем, че пушката на Матула риташе като някой кон.

— Тласни нататък лодката, да видим какво има в нея.

— Не се ли гнусиш? — попита го Мазола и плю във водата.

— Гнуся се, но съм любопитен.

В змията имаше още две рибки и някаква перушинеста каша.

— Хвърли я, Гюла, че стомахът ми се обърна. Хайде да се махнем оттук!

И Мазола продължи да гребе нататък, но сега вече без змии във водата. При изстрела водата на езерото се начупи на милиони парчета, защото гърмежът сякаш изхвърли всички птици нагоре във въздуха и грачещото, крякащо, подсвиркващо, негодуващо множество се успокои много трудно. Но после по-безстрашните вече се спуснаха, птиците във въздуха намаляваха и множеството бавно утихна, както след някоя автомобилна катастрофа, когато откарват ранените, изтеглят автомобилите и разтревожената публика се разотива.

Лодката плаваше тихо край тръстиката — Мазола спазваше правилно посоката — а птиците продължаваха да ловят риба, защото стомахът им страшно бързо смила храната. Но всичко се отдалечи от лодката, само тръстиковият свирец се обаждаше наблизо и по някоя чапла джудже изскачаше от тръстиковата стена и изчезваше в мрака на тръстиката.

Денят беше много горещ.

— Трябва да потърсим някаква сянка — огледа се наоколо Мазола, — поне да бяхме си донесли шапки или слънчеви очила.

— Ще минем на отсрещната страна, там още има сянка — каза Гюла, — ще застанем до тръстиката. Умори ли се?

— Това е нищо, не се потя от гребането. Ужасно е топло.

Лодката се обърна и запори водата, но измина най-малко четвърт час, докато преминат на отсрещната страна. Тук Салджията взе отново пръта и вкараха лодката наполовина в тръстиковата стена.

— Така сега акостирахме добре. А има и сянка. Гладен съм.

Мазола не каза нищо, само извади ножчето си. Салджията сложи яденето на дъската на лодката, а когато извади всичко, което готварската печка на леля Нанчи беше произвела, засмяха се в един глас.

— Няма да повярват, честна дума, няма да повярват! Бика ще се опъва, Юриста ще съчини жлъчни вицове. Но Кенгел би повярвал!

— Съжалявам за Кенгел — каза Гюла, — съжалявам, че ни напуска.

— Салджийо, и това няма да повярва никой.

— Да ядем, Мазол! Ако се размисля, аз самият не вярвам.

После вече само мисли се носеха в сянката на тръстиката с блатна миризма. Двете момчета ядяха като две вълчета. Само че не ръмжаха. По челата им се стичаше пот и чувстваха, че и на слънцето не би било по-топло, такава задуха беше около тях.

Мазола изяде дори и кората на хляба, после започна да се ослушва. Чу се далечен тътен.

— Взривяват някъде.

— Някъде далече е — заслуша се Гюла, — досега никога не съм чувал. Може би в Бадачониската базалтова кариера. Но сега вече ядохме, пихме, време е да монтираме въдиците.

Чу се отново силен тътен като от взривяване, сякаш идваше под земята. Гюла погледна неспокойно водата, после въздуха.

— Слушай, Мазол, това не е ли гръмотевица?

— А! Времето е прекрасно, само много е горещо.

Салджията се огледа. Вярно е, че по небето не се виждаше никакво облаче, а по водата не се надигаше нито една вълничка.

— Не разбирам, но и птиците млъкнаха, нещо не ми харесва.

— Горещо е — констатира Мазола, — къде е кутията с червеите?

И тогава зад тях небето изтрещя страшно.

— Демонтирай въдицата, само че по-бързо, защото ако бурята ни настигне тук…

— Дотогава ще стигнем сто пъти в къщи.

— Прибери и моята, аз ще изтласкам лодката.

Нервността на Гюла зарази и Мазола, той разглоби припряно рибарските прътове, а лодката най-после се откъсна от тръстиката.

— Погледни там!

Зад гърба им, където досега не можеха да видят нищо, полите на небето бяха почти черни, по-нагоре зелено-сини, а рамката на този заплашителен слой — разпокъсано жълта. Не, този гърмящ ужас не приличаше на облак. Нямаше гънки и сводове. Като плътна стена не пропускаше през себе си дори и зигзагите на мълниите, само роптаеше някъде дълбоко, подобно на вулкан и за няколко мига покри половината небе.

— Хвани пръта, Мазол, аз ще греба.

Лодката просто подскочи, сякаш ужасът заби шпорите си в страните й, и сега вече момчетата не следяха гръмотевиците, които бяха високо, а дълбокото бучене, което идваше под тях.

Водата леко се накъдри, птиците изчезнаха, после се надигнаха дълги вълни, но далече, отпред езерото вече хвърляше мръсна пяна, а след една минута така се мяташе, сякаш земята се беше раздвижила под него.

— Няма да се измъкнем на брега! — крещеше Гюла, защото в този момент бурята се спусна над тях с такъв рев, че вече трябваше да се крещи. Изведнъж стана тъмно. — Само да стигнем до колибата… тласкай към тръстиката, Мазол!

Вятърът си играеше с лодката като с кибритена кутия и я блъскаше към откритата вода. Мазола хвана пръта с мъжка сила, цял плувнал в пот, макар че изведнъж скова студ, после тръстиката започна да пращи, сякаш хиляди коси я сечаха едновременно, и ледът удряше с ледения си камшик.

— Мазол — крещеше Гюла, — ето я там колибата, виждаш ли?

За миг Мазола видя някаква купа сено накрая на тръстиката, но после нищо.

— Какво правиш? — ужаси се още повече Салджията, ако въобще можеше да се ужаси повече, защото Мазола скочи от лодката и с ръце започна да я дърпа към скритата в тръстиката колиба.

Мазола само посочи с ръка, че това не може да се направи другояче, и се сви, защото градът го удряше жестоко. Гюла също наведе глава, защото ледените зърна, големи колкото лешник, биеха по лодката като картечница, но биеха и по двете момчета.

— Ох! — изпищя Мазола и се хвана за ухото, защото почувства, че едно такова зърно го проби, докато Салджията само се гърчеше, когато някой небесен куршум го улучваше по главата.

Вече бяха останали почти без сили, когато най-после стигнаха до тръстиковата стена. Тази стена сега приличаше на объркани парчета. Мазола дръпна лодката навътре.

— Скачай от лодката, иначе тук ще загинем!

Чудно — почти не усещаха нищо, едва по-късно изпитаха силни болки и се вкочаниха от студ.

Гюла беше в такова състояние, че не скочи, а почти се свлече от лодката и като сграбчи синджира, задърпа и той отчаяно.

— Навий синджира около тръстиката, ох, Мазол… Така, добре ще е… хайде, хайде бързо!

Градът сега бушуваше най-силно, но момчетата вече не се интересуваха от нищо. Тръстиката бодеше, режеше, но те вървяха през нея, докато най-сетне се довлякоха до колибата. Довлякоха се полуголи, окървавени, изкаляни, мръсни, а под ребрата им биеше лудо сърцето. Косата на Гюла беше по-дълга, но Мазола се беше остригал ниско и сега главата му сякаш бе разорана — цялата бе в подутини и сълзящи кървави следи.

Едното око на Салджията беше подуто, червено, ухото му — кърваво, на носа му имаше две червени подутини, а и на двамата коленете, ръцете и краката бяха целите издрани.

— Мазол, къде е единият ти ботуш?

— Изу се.

— Поне знаеш ли къде?

Мазола с тъжен упрек погледна приятеля си, после махна.

— Добре че сме тук! Чуваш ли какво става навън? Ако не беше тази колиба, честна дума, градушката щеше да ни убие.

Мазола беше прав.

Коремът на облаците почти стържеше по тръстиката, но още не бяха видели нито една светкавица, само онова ужасно бучене препускаше над тях и градът плющеше по водата и тръстиката. Салджията трепереше като листата на топола при вятър, а зъбите му тракаха.

— Ще замръзнем!

— Опри се на гърба ми и скръсти ръцете си.

— Матула ми каза да слагам винаги сакото си в раницата. На тебе не ти ли е студено?

— Как да не ми е.

— Като се приберем в къщи, ще запаля грамаден огън…

— Не мечтай, Салджийо, още сме тук… Само да не се обърне тази колиба!

Салджията уплашен се огледа, но колибата се държеше добре от обраслата около нея жива тръстика.

Градът сега се смеси с дъжд, после пращенето престана и дъждът продължи да се лее като из ведро. Навън валеше и вътре капеше, но силата на бурята вече препускаше далече зад тях.

— Хайде да тръгнем!

— Да почакаме малко — каза Гюла, — бурята още не е преминала.

— Ужасно ми е студено — Мазола триеше носа си, — ако се движим, все пак няма да ни е толкова студено.

— Бррр — потръпна Гюла само от мисълта за излизане, — сигурно си прав.

Мазола изфуча:

— Хайде!

Сега вече ги боляха драскотините от тръстиката, болеше ги всичко. Усещаха дъжда върху издрасканата си кожа.

Лодката беше там, но пълна с град и потънала до половината.

— Гръм да я удари!

— Остави гръмотевиците на мира, Мазол, не ти ли бяха достатъчно?

— Къде е лъжицата за изгребване на водата, онази…

— Черпакът… някъде под леда.

Черпакът най-сетне се намери.

— Греби, Салджийо, аз ще изтребвам с ръце.

След четвърт час лодката се издигна и за десет минути стигнаха до дигата. Всичките им неща бяха потънали в кал и тиня. Пушката, въдиците, всичко. И зъбите им просто тракаха от студ. Известно време Мазола се препъваше в единия ботуш, после ядосано го свали и го хвърли в лодката.

— Греби, Салджийо, на теб ти е по-студено!

А когато се строполиха в леглата си в колибата, бяха толкова измъчени, че дори не въздъхнаха. Не стана и дума да запалят огън.

— Да си легнем — трепереше Гюла, — тук има достатъчно одеяла.

— Мръсни сме.

— Все ми е едно, Мазол, мушни се.

Но и под три одеяла не можаха да се затоплят, макар че се притиснаха един до друг, както мършавите прасета на бедняка.

Когато се настаниха, Чикас се отпусна до тях и едва тогава забелязаха, че градът беше оставил следи и по-малкото куче. Една подутина колкото орех на носа на Чикас показваше буйстването на стихията, а от време на време кучето ближеше и крака си. Кой знае какво имаше още в рошавата му козина, но Чикас мълчеше.

— Поне ти можеше да бъдеш по-умен, Чикас… Къде си скитал?

Чикас само премигаше.

— По-добре да спим… — защото и без това не можеше да каже, че си беше разрешил да направи малък лов и да гони един млад заек в голямата трева. Накрая заекът беше намерил някакъв таен път и се скри. А Чикас, увлечен в лова, не беше забелязал настъпващата буря.

Дъждът вече тихо удряше по покрива на колибата и само от време на време при вихрушка се засилваше, когато водата от разлюляната елха се изливаше върху колибата.

Това обаче битите от бурята наши приятели вече не чуваха. Спяха дълбоко, но и в съня си потреперваха, сякаш сънуваха нова градушка и ново мръзнене.

Матула се върна необичайно бързо и когато спря пред колибата, посрещна го само Чикас.

Матула с един поглед прецени случилото се.

„Настигнала ги е бурята — помисли си, — но не са ли я забелязали? — После завъртя глава. — Разбира се, ако са били в тръстиката, не са могли да я забележат.“

Влезе тихо в колибата, а когато разгледа по от близо спящите, стана сериозен и опря брада на юмрука си. „Трябва да се заведат в къщи!“

И Матула се обърна мълчаливо, защото това, което се виждаше от двете момчета, говореше достатъчно. Лицата и главите им — смазани, изподраскани, подути, със сини кръвоизливи, всичко изкаляно, едната клепка на Салджията разкъсана, а носът му…

„Настигнала ги е грозно, трудно са се измъкнали в това мръсно време! Може и да са изстинали. Само в къщи, в къщи! Нанчи ще ги оправи…“

Като наближи селото, слънцето вече печеше, а когато свали шапката си в кухнята, отпусна се уморен на стола.

— Господин Ищван?

— Ах, Гергьо, какво време! Свършено е с реколтата… какво видя?

— Нищо й няма на твоята реколта, Нанчи, само вятърът закачи полето. Оправи леглата на двете деца и им приготви гореща баня и чай.

— Свети боже!

След тези думи Матула взе шапката си.

— Ако стопанинът пристигне, кажи му, че аз съм изпратил колата.

— Чакай, Гергьо, какво е станало с тях?

— Измокриха се. На колата сложете достатъчно палта и одеяла.

— Чакай, Гергьо…

— Няма да чакам, Нанчи, защото сега спят, а преди да се събудят, искам да запаля огън.

— Храна няма ли да занесеш?

— Ще ги нахраниш, като дойдат тук.

Матула повдигна шапката си. А в мислите на леля Нанчи започнаха да се въртят банята, чаят, вечерята, приготвените легла, палта и разгръщащата се идея за един общ лечебен план.

Засега обаче само гледаше стола, където преди малко седеше Матула.

— Че може ли от този нещо да се разбере? Дърто магаре!

И намести стола, който Матула дори не беше помръднал.

Голямата поляна уморена, разбита пускаше пара в следобедния слънчев пек. Градът по пътищата се беше стопил, но тръстиката беше изпотрошена, а по тревистите площи сякаш беше минал валяк. Останалите листа по дърветата бяха разпокъсани, а водата носеше надолу тялото на малка чапла.

„Сигурно много птици са загинали — помисли си Матула, — но царевицата ще се съвземе.“

Пред колибата го чакаше Чикас, но и той държеше главата си накриво.

— Виждам, и ти си пострадал, но така ти се пада, сигурно си скитал.

Матула шепнешком ругаеше Чикас; скоро лумна огънят и пращейки, изпращаше пламъците си в студения въздух.

Първо се събуди Мазола и уплашен седна; какво се е запалило? После и Салджията се размърда и Матула се успокои при мисълта, че в колибата няма огледало.

— Е, какво ново има? — попита той и се престори, че се усмихва.

— Ох, чичо Гергьо, насмалко щяхме да загинем там.

— Ами че не я ли видяхте?

Салджията само махна с ръка.

— Докато я видим, тя налетя върху ни. Бяхме влезли в тръстиката и дойде откъм гърба ни.

— Така си и мислех.

— Студени тръпки ме побиват, като си помисля за нея.

— Тогава не мислете за нея. Къде са дрехите ви?

— Просто хвърлихме всичко, така безразборно… и пушката е само вода…

— Нищо й няма. В такъв момент нищо не е важно. Нуждата си е нужда, вие и сега треперите — и старецът измъкна от тръстиката шишето с ракия. Сипа доста в чашата.

— Не искам, чичо Гергьо.

— Аз питах ли ви искате ли я? Това сега е лекарство!

Гюла изпи силната като отрова ракия, изпи я и Мазола. След това малко тъпо и с безкрайна апатия гледаха света.

— Ако искате още, кажете.

— Ох! — протестира Гюла, а Матула започна да суши дрехите. — Изглеждаш ужасно, Мазол, добре че не те вижда добрата ти майка…

— Салджийо, ако би могъл да се видиш… жалко, че тук няма огледало.

— В къщи ще можете да се видите — прекъсна ги Матула.

— Дотогава ще се оправим…

— Едва ли — Матула обърна едните панталони, които изпускаха пара, — защото още днес ще се приберем в къщи…

— Чичо Гергьо, да не се е случило нещо?

— Нищо! Какво би могло да се случи? Градушката прояви силата си тук, полето ще се оправи. Вършитбата спря, но има доста платнища, а когато се върнах за втори път, машините вече бучаха отново.

— За втори път ли? — Гюла погледна стареца.

— Защото когато бях за първи път, вие спяхте и дори под одеялата зъбите ви тракаха, така че отново отидох в селото. Сега вие имате нужда от Нанчи. Само от Нанчи. А тя се радва, че може да ви изкъпе и да ви маже с най-различни мехлеми. И че ще може и да ви нахрани…

Известно време мълчаха, а Салджията придаде такъв израз на лицето си, сякаш се е обидил. Тази обида обаче беше привидна, защото лицето на достойния Салджия един-два дена не беше способно да изрази никакво чувство. Беше привидна и защото — макар че без желание оставяше колибата и стария Гергьо — някак си жадуваше за меките ръце на Нанчи, топлото легло и въобще за каменната къща, през която не минаваше вятърът.

— Докога трябва да стоим там, чичо Гергьо?

— Докогато искате…

— Не е беда — Мазола опипваше битата си от градушката глава, — няма да е лошо, ако малко ни оправят.

— Да, ще ви оправят, но може господин Ищван да ви каже някоя и друга дума… в това няма нищо лошо.

— Мазола дори ботушите си загуби в тинята, защото с ръце издърпа лодката в тръстиката. Не можеше да се гребе. Единият ботуш. Другият е тук.

— Един ботуш не е ботуш — каза Матула, — но за щастие не трябва да ходите дълго пеша.

— Не ми се ще и да мисля за ходене пеша — натъжи се Салджията, — краката ни са натъртени и изподрани… после всичко е мокро…

— Колата ви чака при моста, а дотам ще отидем с лодката.

— Чичо Гергьо — каза Салджията и му се искаше да прегърне стареца, — вие мислите за всичко.

— Ами за всичко, само за каквото трябва, но както виждам, дрехите изсъхнаха. Колата вече е при моста.

Момчетата се облякоха, но така предпазливо, сякаш дрехите бяха налепени с тръни.

— Предпочитам да тръгна гол — каза Салджията, защото само тук-там по тялото му имаше здраво място.

— Не мисля, че Нанчи ще се зарадва…

— Може ли да греба, чичо Гергьо? — попита Мазола, който беше в по-добро състояние.

— Ще има кога да гребете, сега бързаме.

И Мазола можа да види какво значи гребане, но и Гюла не беше виждал, защото досега Матула никога не беше бързал. Сега бързаше и лодката хвърчеше по водата.

Пострадалите от бурята момчета трепереха, а Мазола кихна толкова силно, че една чапла край тръстиката хвръкна уплашено.

— Аха — каза Матула, — аха! Започва. Но Нанчи е приготвила банята и чая…

Когато колата издрънка в двора, леля Нанчи вече стоеше с кротка войнственост на стъпалата с ръце на хълбоците. Тя беше подготвена, че момчетата са се „намокрили“, а щом Матула го каза, беше подготвена и за това, че момчетата са се измокрили много, но не беше подготвена за тази гледка.

— Добър ден, лельо Нанчи — каза пресипнало Гюла и се опита да се усмихне, но лявото му око се отвори само до половината, а носът му — с две подутини колкото лешник — не взе въобще участие в тази усмивка. Носът не се поддаваше на никаква усмивка.

„Стоях там като истукана — разправяше по-късно старата жена, — макар че бях видяла само главите им…“

— Пристигнахме, лельо Нанчи — опитваше се да се покаже весел и Мазола, за да намали уплахата й, държеше главата си като чупливо гърне и малко наклонено, както гъската оглежда небето, — пристигнахме…

— Виждам — промълви Нанчи, — виждам, господи боже, по-добре да не виждах! Хайде, слизайте.

Първо се раздвижи Мазола, като протегна големия си крак изпод одеялото.

Трябва да признаем, че Мазола се изчерви малко, защото тези крака…

Очите на леля Нанчи като омагьосани гледаха краката на Мазола, а момчето все повече се изчервяваше, защото — на всичко отгоре — палецът му получи спазъм и обособявайки се като самостоятелна единица, стърчеше нагоре като геранило на кладенец.

— Загубих си ботушите — мъчеше да смекчи работата, — но нося туристически обуща…

— Божичко, че вие сте цял в кръв!

— Малко. — Мазола застана с готовност на стъпалата си. — Да ти помогна ли, Салджийо?

Поклащайки се, Гюла се изправи, защото чувстваше, че тялото му в същия момент ще се разпадне на парчета.

— Нямам нищо против, Мазол, само докато сляза…

Колата си отиде, а нашите герои се повлякоха след леля Нанчи, която през това време ги огледа както квачка пилетата си.

— Как добрият бог… как онази гореща мълния… И затова е виновен Матула! — изплющя накрая.

— Защо? — изпънаха се едновременно двете момчета. — Защо?

— Не стойте, нещастници, защо… защо… Така! — извика тя. — Защото не ви е пазил!

— Как да не е…

— Вървете, банята е готова, леглата са готови… и как на всичко отгоре имате желание да говорите.

В банята беше страшно горещо, водата шуртеше. Две пижами с размерите на вуйчо Ищван висяха на закачалката.

— Сапунисайте се един друг, пижамите са тук, после право в леглата. Тогава ще видя какво да правя с вас.

И след половин час двете момчета стояха чисти и сухи в пижамите на вуйчо Ищван като двама индийски факири, които току-що са станали от дивана, обкован с горещи гвоздеи.

— Да легнем, Мазол, защото аз ще падна. После затвори очи, сякаш спиш, защото леля Нанчи иначе няма да ни остави.

Това предупреждение обаче не беше нужно, защото Мазола не само затвори очи, но след няколко минути вече дишаше равномерно, потънал в несъзнателното море на съня.

Не знаеха, разбира се, че настъпи здрач, а по-късно вечерта погледна с тъмното си око през прозореца. Над селото се спусна беззвездна, облачна тъмнина, отново се носеха облаци по небето. Дори не се знае дали загубилите битката с бурята момчета сънуваха нещо, макар че Гюла от време на време се мяташе неспокойно, но на Мазола дори дишането не се чуваше.

Не знаеха и това, че леля Нанчи няколко пъти влиза с най-различни чайове и бурканчета и едва сдържаше намерението си да ги лекува.

— Жал ми беше да ги събудя — каза на вуйчо Ищван, който и без това беше в лошо настроение и ругаеше градушката.

— А ако бяхте видели тези — посочи тя стаята, където спяха момчетата.

— Какво да ги гледам?

Но въпреки това след вечеря влезе при момчетата и запали лампата.

— Дяволите да го вземат! — изръмжа изненадан и очите му започнаха да шарят между синьо-зеленото лице на Салджията, наранения му нос и подутата разрошена глава на Мазола. — Градът ги е настигнал някъде навън!

Приближи се към Гюла, който лежеше отвит. Разгледа внимателно издраното му коляно и челото му, покрито с пот, после много нежно хвана ръката на племенника си.

„Това дете има температура. Докато докторът се прибере в къщи, ще стане полунощ“ — мислеше той, защото му даде колата да отиде в съседното село. — Може би не е толкова бързо — успокои се и излезе тихо от стаята, но преди да угаси лампата, погледна още веднъж Гюла. — „Има температура, и то не от малките рани.“

— Лельо Нанчи — каза вън, — Балаж в седем часа да отиде за доктора.

— Как!

— Да. Дотогава ще се върна в къщи, защото искам да говоря с него. После Балаж да не разпряга конете, а да закара брезенти за машините. Овесът трябва да се суши. На връщане да докара бидоните с нафта, но му кажете да ги постави между слама, защото ако колата се изцапа…

— Балаж внимава за такива работи.

— После да закара конете да ги подковат. По пътя да види в кооперацията пристигнал ли е син камък и оглавници. Ако не е, да телефонират за него, ако е дошъл, да го докара в зърнения склад, но по пътя да вземе акушерката, защото жената на Йошка Лакатош помоли да отиде при нея.

— Вица ли?

— Тя.

— Не й ли е още рано?

— Лельо Нанчи, Вица помоли да й пратят акушерка, значи акушерката ще я посети. Не казаха, че е бързо. Балаж да закара първо синия камък в зърнения склад, а после акушерката при Вица.

— Ще му кажа.

— А децата нека спят…

— Дори не са яли.

— Толкова по-добре ще спят и толкова по-голям апетит ще имат сутринта. А сега си легнете и вие. Да спим, защото ей сега ще съмне.

Къщата утихна. Замислена, старата жена погледа още малко бурканчетата и стъклата на сигурните лекарства, после отново ги подреди.

„Утре…“ — помисли и с това се успокои.