Ищван Фекете
Крепост от тръни (16)

Сега Гюла не гледаше местността, не го интересуваше птичата армия, издигаща се в сребристата далечина. Напразно се носеха над него леките, малки пухкави облачета. Гюла гледаше земята и мислеше за онова безшумно пълзене, с което змията изчезна във високата трева. Онзи бърз, студен ужас…

Когато оставиха сеното пред колибата, Салджията погледна топло Чикас и студено колибата, чиято привлекателност се превърна в змийско леговище.

— Чичо Матула, нали змиите излизат нощно време?

— Излизат те и нощем, и денем. Чикас, махай се оттук, защото ще те настъпя. Когато нося тояга, в повечето случаи ги убивам, защото унищожават много риба и гонят малките птичета. Иначе не закачат никого, не заслужава да се говори толкова много за тях. Да пренесем сеното.

„Не закачат никого“ — помисли Гюла.

— А пепелянката? — добави гласно.

— Тук няма такива. Ще изпразня раницата и ще я напълним със сено, ще ни служи за възглавница. Ще я споменавате, зная…

Матула направи леглото и го покри с едно одеяло.

— Опитайте го.

Гюла се изтегна върху леглото от сено.

— Чудесно е, чичо Матула.

— Нали ви казах? Останалото ще направя сам, а вие уловете нещо за обяд. Червеи ще намерите на брега, скакалци има достатъчно в тревата, но може да опитате и с топчета от хляб. Дотогава аз ще измайсторя една полица, на която да наредим нещата. Но не бъдете припрян, ако някоя по-голяма риба се хване на въдицата. Изморете я! Може да вземете със себе си и Чикас, няма да е лошо, ако свикнете един с друг.

Нашият Салджия забрави змиите, защото почувства, че Матула го пуска сам.

— Хайде, Чикас.

Чикас завъртя опашка, но не тръгна.

— Върви! — кимна му Матула и сега Чикас тръгна весело по пътечката, като от време на време се обръщаше да види дали го следва новият му приятел. Всичко беше в ред, Гюла повдигаше новите си ботуши, за да се измъкнат колкото се може по-бързо от тревата, достигаща до кръста, на почти голата дига.

„Там поне ще ги видя…“ — мислеше и няма нужда да казваме, че имаше предвид змийския род.

През това време си отряза тояга, защото и Матула убиваше змиите с тояга.

После се разположи при савака. Хвана няколко скакалеца и червея и когато хвърли въдицата, изведнъж съвсем забрави змиите.

„Ще я ударя по главата, че ще ме помни!“ — помисли бегло и войнствено, без да се замисли, че в змийското общество няма просия, там важи буквално правилото, който не работи, не яде.

Реката беше толкова тиха, че движението й се забелязваше само по плуващите парчета тръстика. Над безкрайната тръстика нито за миг не преставаха да прелитат птици. Той вече познаваше сивата чапла, лопатарите, нощните чапли, но повечето от птиците не познаваше и се сети за книгата. Но къде е плувката? Навярно се е закачила в нещо, което я е дръпнало надолу?

Изтегли внимателно въдицата.

— Я виж! — извика той, при което и Чикас се приближи и залая към госта с щипци. Ракът се беше закачил случайно на въдицата и нашият Салджия дълго си дава кураж, докато го хване и хвърли надалече в тревата, защото не искаше да го убие.

„До довечера ще се върне обратно“ — успокои се и хвърли отново въдицата.

Сега настъпиха спокойни минути. По небето се движеха плоски облаци, а шумът на птиците постепенно започна да затихва, макар че тръстиковият свирец непрекъснато свиреше и грачещите, крякащите и пискащите птици по блатната вода не спираха нито за миг. Въпреки това, когато внезапно настъпваше тишина, Гюла повдигаше глава, защото вече знаеше, че това означава опасност и че птичата армия наблюдава. Дори виждаше клатушкащия се ястреб кокошар, черната каня или друга граблива птица да прелита над водата с такова небрежно безразличие, сякаш правеше разходка „за освежаване“.

Но виждаше също и как това плавно летене се сменяше със светкавично спущане, после как се раздвижваше гладката вода и как мирните водни птици ругаеха и гонеха госта убиец. Гонеха го, но не го настигаха, защото грабливата птица бързо излиташе. За миг се издигаше над тях и спокойно кръжеше в облаците, сякаш е било игра.

— Хоп! — извика Гюла и сграбчи здраво пръта на въдицата, което не беше нужно, защото нямаше нужда от сила, за да извади малката каракуда. Каракудата е хубава, вкусна златиста риба — когато не я уловят в гьол — но рядко достига един килограм. Тази, която сега пускаше в живарника, нямаше и четвърт килограм.

Нашият Салджия беше доволен и щастлив, макар че вълнуващото напрежение не беше намаляло.

Поплавъкът отскочи гладко на мястото си — сега с хлебно топче — и Гюла почувства, че хвърля като Матула. А това чувство го изпълни с радост. Сега вече наистина не беше припрян, а спокойно извади на брега една още по-малка каракуда и макар че това не беше нужно — извади я с кепчето, за да се упражни.

„Трябва да уловя много такива — помисли си Салджията, — за да стане обяд от тях.“

След това забоде на въдицата един дебел глист. Глистът протестираше силно с останалата си свободна част, за което не можеше да се упрекне. Изглежда, че тези движения продължиха и под водата, защото поплавъкът скоро се дръпна силно и остана половината под водата.

— Сега да засека ли, или да почакам? — пошепна момчето и погледна Чикас, но Чикас само въртеше опашка, без да може да му даде съвет.

Плувката обаче тръгна и Гюла вече не се колебаеше. Макарата започна да бръмчи при засичането.

— Аха! — Рибата вдигаше голям шум под водата. Гюла нави излишния конец и отпусна, но вече даде контра. Тази игра (която беше игра само за Гюла) го изпълни с безкрайна радост, защото чувстваше, че прътът е в ръцете му заедно с рибата. Тя вече се беше уморила.

— Сега ще й дам да вземе въздух — обясняваше момчето на Чикас, както беше чул да говорят истинските рибари — и тогава ще влезе в кепчето като агне.

Но рибата беше на друго мнение, защото още няколко пъти се дръпна, докато той успя да я изтегли във въздуха. А рибата на сухо се чувства така, както човек потопен във вода. Задушава се и изгубва съзнание.

Нашият Салджия от смайване изблещи очи.

Рибата беше дълга, а устата й приличаше на патешка глава.

Щука! И то каква хубава щука! Само чичо Матула да я беше видял, и Кенгел да я беше видял… и майка Пири, и майка, татко и Мазола… и целият клас.

— Хайде, ела, мойто агънце — извади той рибата на брега, докато Чикас ръмжеше тихо и се отдръпна по-надалече от мятащия се воден тигър.

Рибата обаче дори в мрежата на кепчето не се държеше като агънце и Гюла скоро си спомни съвета на Матула: „Не бъдете припрян…“.

Но напразно старецът би посъветвал същото и щуката, тя държеше на навиците си.

— Дяволите да те вземат! — изрева момчето, но щуката не се трогна от ругатнята, а упорито стискаше лапнатият показалец.

— Охо! — Гюла затърси нож, за да отвори устата на престъпния тигър, но дявол знае в кой джоб го беше сложил, така че между зъбите на щуката мушна края на предназначената за змии тояга и тя отстъпи. Гюла размаха силно кървящия си пръст. — Какъв съм глупак!

Чикас неизменно изразяваше одобрението си с опашката, макар че това можеше да бъде и проява на съчувствие.

А въдицата беше все още в устата на рибата, но сега вече можеше да се извади, защото щуката беше захапала упорито тоягата.

Салджията въздъхна дълбоко, когато най-после рибата се намери в мрежата на живарника, макар че двете каракуди не се зарадваха много на опасната компания. Пляскаха уплашено, но щуката не се интересуваше от тях, защото борбата я беше изнурила и засега не мислеше за ядене.

Гюла хвърли обратно живарника във водата. Теглото на мрежата и стройната фигура на щуката намалиха значително болките му. Да, щуката може да хапе жестоко, зъбите й са като изкривени игли, и особено опасни са двата й здрави „кучешки зъба“. Нашият Салджия сега научи това. Изсмука раната и хвърли въдицата към отсрещния бряг, където до един тръстиков остров, изглежда, се въдеше най-много риба.

Той се замисли — ето и водата има своите хищници. И тук господстват зъбите и ноктите, както ноктите и извитите, разкъсващи клюнове във въздуха. И тук оставаха само силните, бдителните, като предаваха жизнеспособността си на потомците. Другите загиват, не са нищо друго, освен храна. Ястребът, ястребът врабчар и соколът хващат онази птица от ятото, която хвърчи най-лошо, която е най-слаба и най-малко може да се пази.

Лисицата хваща зазяпалия се заек, вълкът — залутаното агне, а сомът, щуката, смадокът и другите водни хищници — онези риби, на които някой от сетивните органи действа по-лошо, отколкото на другите. А този селекционен подбор е неумолимо справедлив и спрямо собствения им вид, дори и спрямо собствените им деца, защото и тях също така ги хващат, както чуждите. Нещо повече, голямата женска щука, събуждайки се от любовното опиянение, налапва по-дребния си съпруг — ако не се пази — и той едва в стомаха на достойната си съпруга започва да мисли за превратностите на живота и любовта.

Благодарение на Ловаши Гюла вече се беше осведомил за тези работи и знаеше, че човек трябва да бъде предпазлив с констатациите си за полезно и вредно, и че хищниците много често са много полезни, а мирните риби може да са безполезни, много често и вредни.

Смадокът например е хищник. Яде само месо, и то само живо. На първо място уклейката, тази обикновена дребна риба, и така от обикновеното месо на уклейката се получава много ценното месо на смадока. Почти същото прави и щуката, макар че тя вече не подбира. Хваща жаби, малки диви патици, водни плъхове и — когато се намира в опасност — пръста на нашия Салджия.

Природата е мъдра, но безпощадна. Нарушаването на равновесието е възможно само за кратко време.

Така е било, така и ще бъде. Когато се наплодят полевките и мишките, появяват се ветрушките и мишеловите, а при нахълтването на скакалци — розовите скорци. Човек понякога се намесва в реда на природата в своя полза, но и това става, само когато при промяната приеме природните условия и осигури естествените условия на живот на полезните за него животни.

Поплавъкът (Матула го нарича сал) стоеше неподвижен и към мислите на Гюла едва намери път онова мило, слабичко пиукане, което идваше отдясно край брега, където върху водата се носеха три малки птичета, и сега ужасени гледаха човека, който също ги забеляза.

— Вие? — усмихна се Салджията и се зарадва на трите малки черни пришълци.

— Пии-пиу — може ли да минем нататък?

— За вас всичко може — разбра езикът им Гюла, — макар че не зная кои сте.

— Трите малки сирачета на водната кокошка — каза в къщи Матула. — Нещо се е случило с майка им и сега са сами горките. Тук по реката събират насекоми, но вече знаят да се пазят. Не се страхуват много от хората.

Малките водни кокошки първо се посъветваха да минат ли, или не, после заплуваха към отсрещния бряг и там отплаваха пред Гюла.

Момчето дори не се помръдна.

— Пии-пиу — казваха малките птици, — ние не смущаваме никого, само плуваме тук… — И като малки черни галери продължиха нататък, но очите им не се откъсваха от Гюла.

Нашият Салджия се разчувства съвсем от вида на трите малки птици, макар че не правеха нищо, а само съществуваха в младата си сиротна красота, а и момчето нямаше друго желание, освен да ги погали. За съжаление малките водни кокошки не искаха това и бавно отминаха надолу по реката. Понякога извръщаха главички, сякаш искаха да запомнят момчето, макар че може би се чудеха какъв е този човек, който смуче собствения си пръст. През това време хващаха печащите се на слънцето насекоми по тръстиката и водораслите, късаха младите филизи и кълвяха дребните охлювчета, но не се отдалечаваха от брега, защото в случай на опасност там беше убежището от тръстика и острица.

„Колко са умни!“ — Гюла искаше да помисли върху това, но не му остана време, защото зррр… зррр… — започна диво да бръмчи макарата и нашият млад приятел засече. Заби въдицата в онова непознато същество, което теглеше конеца, и дори с всички сили не можа да го спре, дори да намали скоростта. Рибарският прът се беше извил на колело. Гюла забрави щуката, забрави всичко от напрежение, дори хвана конеца с ръка, но го пусна веднага, защото щеше да среже ръката му. „Какво е това — помисли момчето, — подводница ли?“

Конецът все повече намаляваше и всички дърпания бяха напразни. Напразни бяха новите усилия, темпото на рибата не се промени. Отплува на шестдесет-седемдесет метра в средата на реката: макарата бръмчеше тревожно, конецът се скъсяваше заплашително и Гюла изтръпнал видя, че върху оста едва ли има още няколко метра. После… едно шумно дърпане, което едва не отскубна пръта от ръцете му, и конецът изчезна в реката.

Нашият Салджия не седна, а направо се просна на брега. Погледна водата, после небето, после осиротелите макара и прът и въздуха. Въздъхна, но не каза нищо, защото вълнението от последните минути още късаше нервите му и поглъщаше всяка здрава мисъл.

Съвзе се чак когато Чикас облиза кървящия му пръст.

— Можеш да го оближеш, Чикас… върви по дяволите — прибави след това и грижливо изми ръката си. — Хубава работа свършихме, Чикас — погледна отново малкото куче, — какво ще кажем сега на стопанина?

Чикас завъртя безпомощно опашка, показвайки, че не разбира от рибарство, а когато видя, че Гюла извади живарника и събира нещата си, толкова весело застана пред него на пътеката, сякаш се връщаха от победоносна битка.

Матула тъкмо беше свършил с полицата. Замижал преценяваше дали стои право на държащите я телове, и също така изгледа от горе до долу пристигащия Гюла.

Очите му първо се спряха за миг на живарника, после на разкървавената ръка на момчето, после на празния прът. Почеса побелялата си глава, сякаш събра мислите си, после само каза:

— Отнесе ли го?

— Отнесе го — отговори тъжно нашият Салджия, — отнесе го! Сто метра конец, поплавък, въдица, всичко… Чичо Матула — извика той, — не можеше да се спре!

— Вярвам ти. Трябваше да вървите след него по брега и да го изморявате… макар че и тогава нямаше да можете да го изтеглите. Нищо!

— Нищо ли?!

— Нищо, разбира се. Сто метра конец не може така просто да изчезне и сомът не е напуснал света. Виждате ли тази полица? Това ще бъде вашето място. Наредете си нещата, защото не обичам голибата да прилича на пазар. Рибите поставете на хладно, но първо ги ударете по главата, за да не се мъчат. Впрочем почакайте. Ей така трябва, гледайте!

Матула изтегли голям нож от тръстиковия покрив и с тъпата част удари силно рибите по главата.

— А щуката трябва да се хване така, виждате ли?

— Да.

Той с два пръста хвана щуката зад хрилете и със силен удар я довърши.

— Друг път не бъркай в устата й…

— Случайно…

— Дори и случайно. Един мой приятел бе осакатен от щука, вярно, тя тежеше над десет кила. Двата му пръста се схванаха. Сега ще отида за лодка и когато ви извикам, елате. Кучето ще остане тук.

— Моята щука колко кила има, чичо Матула?

— Сигурно има осемстотин грама. Стой тук, Чикас — спря тръгналото куче, — само ще ни пречиш в лодката.

Чикас погледна с надежда след стария си стопанин, после легна тъжно на сянка, а Гюла си представи колко големи може да са зъбите на една десеткилограмова щука.

„Ужасно! — помисли си. — Но за осемстотинте грама като че ли чичо Матула греши. Има най-малко килограм и половина, ако не два… ако не…“ — и тогава момчето се изчерви, просто изтръпна.

„Вие сте непоправим мечтател, Ладо, неблагонадежден и в това, което знаете… — каза му отвътре един глас, — е?“

„Да, господин учителю, Матула е прав.“

„Виждате ли! Вие искате да спорите с този стар човек? Вие?“

„Не, господин учителю.“

„Не мечтайте, Ладо, и действителността може да бъде така хубава, дори по-хубава от празната мечта.“

„Да, господин учителю.“

В този момент тихичко птиче подсвиркване върна Салджията към действителността. Една авлига констатира отново, че „кметът е шегобиец“, но сега Гюла разбра това така: „Ладо е шегобиец“.

— Шегобиец е дядо ти! — каза той малко обиден. — Осемстотин грама, нека бъде осемстотин грама. Кой от класа е хванал осемстотинграмова щука? Никой! Дори и Кенгел!

После се успокои и подреди нещата на полицата, като запомни добре къде постави приборите за ядене, чинията, фенерчето и книгата.

През това време Чикас влезе няколко пъти в колибата и с едно-две завъртания на опашката одобряваше работата на момчето, но понеже не получаваше никаква заповед, лягаше отново на сянка и привидно веднага заспиваше. Ушите му обаче и насън бяха нащрек, защото изведнъж скочи. Откъм реката се понесе вик над малката полянка.

— Гюла… Гюлаааа… донесете и пръта!

— Стой тук! — строго каза момчето на малкото куче и Чикас веднага легна.

„Значи и ти вече ми заповядваш? За съжаление не мога да направя нищо, ще остана“ — се четеше в погледа му.

Гюла тръгна, но вървеше бавно, защото се замисли, че „възпитателят му баща“ сега за пръв път се обърна по име към него. Защо? Досега му говореше само на „вие“, а това беше толкова странно и чуждо. Той се чувстваше малко чужд сред тръстиката, в колибата, на речния бряг, а сега почувства, сякаш току-що е пристигнал в къщи, и сякаш викът беше отправен от местността, приела потомъка на войводите.

Матула седеше в една стара лодка и тази лодка като че ли беше същата, която виждаше в мечтите си в часа по математика в езерото Веленце.

В лодката лежеше суха, дълга, клонеста накрая върлина, на която беше завързано ръждясало желязо.

— Какво е това, чичо Матула?

— Кука.

— Кука ли? Но за какво е това парче желязо?

— За да остане под водата. Не сте ли виждали още такова нещо?

— Не.

— С това ще гребем по дъното, докато не попаднем на конеца. Конец, дълъг сто метра, не може да се изгуби. Езерото не е широко. Сомът — защото е почти сигурно, че е бил сом — вече е легнал в някой трап, може би ще можем да го издърпаме. Донесох и острата кука.

Гюла едва сега видя под скамейката острата желязна кука с дървена дръжка, която му посочи Матула. После го попита:

— Срещу течението ли отиде?

— Срещу течението — Гюла посочи реката, — там на завоя видях, че конецът още режеше водата.

— Седнете на кърмата, по-леко ще върви.

И старото корито се плъзна по водата, макар че Матула имаше само една лопата и гребеше от едната страна, лодката все пак се движеше право като стрела по средата. Гюла не можеше да си представи защо трябваше да донесе рибарския прът на този несигурен лов на сом. С него ли старецът иска да удари рибата по главата?

Засега возенето с лодката му доставяше удоволствие.

След завоя от време на време спираха и Матула претърсваше с куката дъното от единия бряг до другия.

— Много хитро е избягала, един дявол знае къде се е свряла. Само края на конеца да попадне в ръцете ни! Можете ли да гребете?

— Може да се опитам…

— Е, ще се научите. Опитайте с тая кука.

Гюла взе в ръце дългата върлина, влачеше я по дъното, като гребеше и между тръстиката край бреговете, от време на време я изваждаше заедно с водораслите, закачили се на клоните и в такъв момент ги разглеждаше така, както Мазола книжката.

— Нали казах, че е избягала много хитро? Трябва да търсим по-нагоре! — С тези думи Матула заби лопатата и едва след няколко минути спряха отново. — Макар че е възможно конецът да се е намотал на нещо и да се е откъснала — продължи старецът, — все едно, земята не може да погълне стометров конец. Хайде, гребете!

Нашият Салджия се потеше и гребеше. Влачеше грижливо клона с куката по дъното и го изваждаше, докато Матула не се обади:

— Чакайте! Къде са ви очите?

На единия клон на куката сред водораслите се беше закачил конецът, мръсен, едва се виждаше.

— Да не го дръпнеш! Ще греба бавно назад, да потърсим края му. Само спокойно, защото ще избяга.

Гюла събираше внимателно конеца, когато изведнъж хвана края му. Матула спря лодката.

— Дайте рибарския прът. Сега ще го завържа за макарата, после ще тръгна, а вие ще го навивате доколкото може — и Матула загреба… В този момент дъхът на Гюла беше спрял от вълнение.

Макарата толкова тихо бръмчеше, сякаш знаеше, че сега трябва да бъде тихо. А нашият Салджия го избиваше ту студена, ту топла пот. Чакаше всеки миг демоничната сила да се размърда отново под водата; и какво ще стане тогава?

— Чичо Матула, сега вече върви по-тежко.

— Бавно, само бавно; колко метра конец може да има навит на макарата?

— Половината.

— Добре, ще греба малко по-бързо.

Макарата бръмчеше, всичко беше наред, само сърцето на Гюла подскачаше под тънките му ребра, като някое уплашено синигерче. Когато три четвърти от конеца вече беше навит на макарата, Матула спря.

— Дай го тук!

Нашият Салджия се освободи с удоволствие от рибарския прът, който може би имаше връзка с онова диво животно, което, ако се съди по силата му, можеше да бъде и акула, дори крокодил. За щастие такива чудовища не съществуват в Зала.

Лодката стоеше и Матула отново опъна конеца. Дръпна го силно, прътът просто се огъна.

— Конецът или се е закачил някъде и се е омотал около тръстика или издатина, или рибата е легнала и не иска да се помръдне. Вземете лопатата и ако побегне, натиснете я във водата, за да се движим. Внимавайте!

Матула съвсем опъна конеца, после удари силно рибарския прът, та неочакваното потрепване да изплаши рибата, ако, разбира се, въдицата е още в устата й.

Там беше! Сигурно там, защото сякаш мълния се настани в макарата.

— Гребете силно, бързо, по-бързо!

Макарата чак запращя, после изведнъж спря.

— Опитва се да избяга! Или легна отново, или… не зная?!… Греби обратно — и Матула бързо нави конеца, но отдалечи доста края на пръта, за да не се закачи конецът за лодката, защото плячката — която още не беше плячка — мина под лодката.

— Тегли като някой кон — възхити се старецът, защото конецът се опъна отново, и обърна лодката в тази посока. — Гребете!

Гюла гребеше, но чувстваше, че и рибата тегли лодката.

— Гребете, не се грижете за друго! Уморена е вече, усещам я.

Да, макарата вече не се въртеше толкова бързо, а Матула понякога дори спираше рибата, но само за миг.

— Сега бавно, вече няма да се обърне.

Рибата теглеше лодката насам-натам, а Матула се опита да я повдигне, но в отговор на това усети само силно дърпане.

— Ще ми танцуваш ти за нищо — обеща старецът на невидимата риба, но тя или не искаше да танцува, или не обичаше нищото и не искаше да се подчини.

— Само веднъж да видя главата й! Вече отстъпва…

С прекъснати, силни дърпания Матула повдигаше рибата все по-нагоре.

— Дайте ми острата кука.

И Гюла едва не извика, когато широката глава на сома най-после се показа. Имаше страшно голяма уста, а мустаците му се люлееха насам-натам във водата.

— Има петнадесет килограма, а може би и повече — пошепна старецът. — Дано не се дръпне, защото ще се откъсне.

Сега вече Матула хвана в лявата си ръка рибарския прът, а в другата куката, наведе се тихо и като заби острата като игла кука под хрилете, с едно силно дърпане просна рибата в лодката.

Сомът и сега беше на друго мнение. Вдигна ужасен шум на дъното на лодката, като удари по коляното слисания и щастлив Салджия толкова силно, че той в уплахата си насмалко щеше да падне във водата.

— Дяволите да те вземат! — мъмреше Матула весело плячката. После прекара дебел канап през хрилете на рибата. — Сега вече е наша. Може да починем малко.

И двамата се усмихнаха един на друг. Високият, слаб ученик от Пеща и старият полски пазач от царството на тръстиките и водата. И в този момент изчезнаха миналото, голямата разлика във възрастта, изминатите пътища, училището и роднинството, ученическата книжка и подарените пури, остана само дивата местност и двамата ловци, обладани от едно и също чувство.

Щуката сега вече почти не беше важна и наистина слезе на осемстотинграмовата си тежина, и Гюла помисли, че наистина не бива да се прибавя нито дума към приключението със сома. Този разбойник Кенгел излезе прав: „И действителността може да е толкова хубава, дори и по-хубава от измамната мечта“.

Матула изтри весело потното си чело.

— Рибарският прът наистина заслужава цената си — каза той, — в някои моменти се страхувах, че ще се счупи. Голяма сила се крие в такава риба, докато е във водата. Дай лопатата. Сега ще оставим тук лодката — във водата пред голибата, а сома ще вържа и следобед ще го закарам в канцеларията.

Когато спряха, Гюла видя с безпокойство как Матула завърза дебелия канап, прекаран през хрилете и устата на сома, за желязната халка на лодката, после спусна спокойно голямата риба във водата.

— Така! С това сме готови. Видяхте ли вчера как запалих огъня?

— Видях, чичо Матула.

— Тогава вървете, съберете дърва, секирата е там и напалете огън. Аз ще остана тук, ще уловя още няколко платики, защото рибата, която си уловил, не е достатъчна. А сомът ще ни дойде много.

Гюла изскочи весело на брега и — да! — зарадва се, че не трябва пак да лови риба. Стигаше му за днес, защото Зала не можеше да даде повече от това, което даде. Той копнееше за нещо друго, копнееше да види колибата, Чикас, да напали огън, да остане сам и да преживее отново чудните събития.

— Кибритът е на полицата, а за подпалка вземи тръстика. Зад голибата има.

— Ще бързам, чичо Матула.

— Не е нужно да бързате. Не слагайте много дърва, за да не се наложи да ходите отново за тях, едва да гори. Откъде да зная за колко време ще уловя риба. Внимавайте със секирата, много е остра.

Сега вече Гюла тръгна по скритата пътека така, сякаш си беше в къщи, в стаята си. Клоните на жълтугите галеха като познат изподрасканите му колене, застаналите на пост водни кончета едва трепнаха, а Чикас го чакаше пред колибата, въртейки опашка.

— Уловихме сом, Чикас!

После момчето взе секирата и тръгна във вчерашната посока за сухи дърва.

„Змия! — мина му през ума и той настръхна, но се ядоса. — Змия ли? Ето я брадвата, ще й отрежа главата!“ — Но змиите пребиваваха на друго място, а и не искаха Гюла Лайош Ладо да им отреже главите. Така че нашият Салджия събра дърва и напали огън, както видя от Матула. Той беше наблюдавал инстинктивно стареца и сега изпита радост от паленето на огъня. Отдолу постави парчета тръстика, върху тях тънки клони, после — като покрив на къща — по-дебели. Запали клечка кибрит и я постави под тях, след това се дръпна настрана и загледа белия пушек като красиво чудо, като обещание за обяд. Древно доволство се загнезди в сърцето му, после помисли какво щеше да бъде, ако нямаше огън, защото без огън просто нищо нямаше да остане от човека. Гюла започна да разбира хората, които обожават огъня.

По-късно пушекът посивя, а танцуващите пламъчета едва се виждаха от силното слънце.

„Какво е това пушек — гледаше Гюла огъня — и какво е пламък? И в крайна сметка какво е огън?“

Разбира се, Гюла беше учил какво е горене, топлина, ролята на газовете, които могат да горят, но това тук сега беше друго, тайнствено хубаво.

„Дървата се превръщат в пушек и пепел — помисли си той — и в топли, горящи и отлитащи газове и пари, но поотделно остава всичко, а ако би могло да се съберат отново, биха се получили дърва… Но не могат да се съберат никога вече. Друго ще стане от тях, част от нещо, което живее. Топлината се издига под облаците, пушекът се разпръсва като газ и сажди, дъждът занася пепелта по земята и ще израснат отново растения, които евентуално ще бъдат изядени от животните или ще изгният, което пак е горене, и всичко започва отново. Започва — размишляваше момчето, — къде започва?“

— Дяволито момче е Ладо! — свиреше една авлига на елшата, но Гюла вече не й се разсърди. Погледна към златистожълтата птица и помисли, че блестящите пера, хвърченето и гнездото ще изгорят в невидимия пламък на живота. Какво ще стане с движението? Какво ще излезе от енергията на пеещите тонове?

Салджията постави дърва в огъня.

„Храна…“ — помисли той, но мислите му се разсеяха изведнъж, защото къркоренето на стомаха му подсказа, че е време за ядене.

Гюла почувства страшен глад и с копнеж погледна към началото на пътеката, откъдето трябваше да се появи Матула; до него застана и Чикас, и малкото куче погледна също нататък, сякаш каза:

— Аз също съм ужасно гладен.

Трябваше още дълго да чакат, докато Матула дойде с рибата.

— Не искаха много да кълват, улових само пет. Изнесете дъската. А сега на работа! Извадете ножчето. И това трябва да научите, но не натискайте рибата, защото жлъчката й ще се пръсне и месото ще стане горчиво.

Салджията наблюдаваше ръцете на Матула и му подражаваше.

— Изнесете тавата, днес ще изпечем рибите, затова ги нарязвам. Виждате ли как?

— Виждам!

Матула наряза на ситно от двете страни месото на рибите.

— Сега вече не останаха други кости в тях, само гръбначния им стълб.

И след всичко това Гюла вече не мислеше какво е топлина и пушек; какво е горене и газ, дори не мислеше и какво е миризма, която в това състояние се наричаше само аромат, защото печащите се риби миришеха така апетитно, че стомахът му къркореше безсрамно.

— Гладен ли сте? — попита го Матула, като чу къркоренето. — Хей сега ще станат.

След това почти не говореха. Последните думи на Матула бяха:

— Аз съм свикнал да ги ям с ръка…

Гюла също хвана в ръка рибата над чинията. После започнаха да ядат. Нарязаното месо се отделяше от гръбнака така, както зрялата праскова от костилката и в ръката оставаше само главата и гръбначният стълб.

— Дай го тук! — Чикас мушкаше с носа си Гюла. — Може да се остави и малко месо върху него.

След четвърт час от рибите не остана нито една костица.

— Хареса ли ти?

— Чичо Матула, такова хубаво нещо не съм ял през живота си.

— Вярвам ти. Както се нахвърлихме, дори и сома едва щеше да ни стигне. Печена риба може да ядете, колкото искате. От нея не може да ви стане лошо, колкото и да ядете. А сега следва голям сън. Възможно е, когато се събудите, аз вече да не бъда тук, но на мръкване ще се върна. По водата не тръгвайте, защото не знаете да гребете. Ако отидете някъде, огледайте се хубаво, че да можете да се върнете, но не отивайте надалече. Привечер може да ловите риба, но я оставете във водата за утре. А аз ще изпуша една лула тютюн. Да ви дам ли една пура?

— Не, не!

Гюла се изтегна на леглото от сено. Сутрешната умора, необичайната работа на мускулите се разнесе като олово по цялото му тяло, но това не беше неприятно.

„Може би няма да заспя“ — помисли той и в същата минута вече спеше.

Матула пуфкаше и наблюдаваше пушека, който се измъкваше навън през стрехата на колибата. После погледна Гюла и се усмихна: „Детето се поддава на възпитание — спи хубаво и има добър апетит“.

После и той остави лулата и затвори очи.