Ищван Фекете
Крепост от тръни (25)

Лятото обаче — колкото и тежки да бяха тези две седмици — не свърши. Тежки бяха главно първите осем дена, най-вече за достойния Салджия, после за вуйчо Ищван, за Мазола, за леля Нанчи и за доктора, защото имаше мигове, когато Гюла едва не замина със сала за онези непознати води, откъдето сал още не се е връщал… но там беше докторът, който го свали отново от това несигурно превозно средство. Накрая — на деветия ден — Салджията въздъхна тежко, заспа дълбоко и после отвори очи, без да има температура. На този забележителен момент присъстваше случайно и вуйчо Ищван.

А докторът — като свърши следобедния преглед — прибра нещата си в малката чанта и въздъхна подобно на борец след последния тур.

— Ох — каза той, — много се страхувах за прасето…

Макар и привидно безразлично, лятото си взе бележка. Вкара свеж утринен въздух в стаята и в белите дробове на Гюла. Но не се спря, а реши все пак да предаде нашия Салджия на есента, на следващите лета, въобще на живота.

— Къде е Мазола? — огледа се Гюла.

— Мазола работи и не се шляе като „някои“ — каза вуйчо Ищван, макар че го каза с щастлива усмивка, защото в качеството си на заместник баща се безпокоеше за сина си колкото трима истински бащи.

Истината обаче беше тази, че Мазола действително работеше. След като чудотворните мехлеми на леля Нанчи изгладиха подутините на главата му и той се въртеше край къщи, вуйчо Ищван му каза:

— Няма ли да дойдеш с мен, Бейла?

— С удоволствие.

Мазола се качи на колата и се чувстваше не само добре, но с вълнуващ интерес видя сложния и все пак непресекващ живот на голямото стопанство.

— Виждаш ли, Мазол, лесно му е на инженера, защото работи с действителни числа. Лесно е на архитекта, защото каквото начертае, се изпълнява. Лесно е на обущаря, на шивача, защото материалът, който му дават, не се променя. Но трудно е на стопанина, защото може да дойде град, мраз, буря, епидемия, глупаво разпореждане, напаст на насекоми, суша и още хиляди непознати беди, които всеки ден променят работата, разпределението на работната ръка, вида на земята, използването на машините, реда на засяването, времето на жътвата: всичко. Днес давам едно нареждане, а утре всичко се проваля, защото нощес се е разразила буря. Идущата седмица искам да предам сто угоени говеда, появява се шап, животните отслабват и аз трябва да започна всичко отново… с една дума тук понякога изглежда, че не ние сме стопани, а времето и случайността, и все пак ние сме стопаните, а не времето и случайността.

— Е, какво има — спряха се при една от вършачките, — къде е контрольорът?

— Пак му стана лошо — рече машинистът, — легна вътре в бараката, сви го стомахът, аз меря на кантара.

Вуйчо Ищван влезе в бараката на колела и когато излезе от там, ядосан чешеше врата си.

— Качете го на първата кола и го закарайте право при лекаря.

— А кантарът? — попита машинистът. — Аз ли да продължа да меря? Имам пред вид, докато дойде някой.

— Не може! Има строго нареждане за това.

— Би могла да дойде госпожица учителката.

— Разбира се, че би могла, ако беше тук.

— Лаци Харангозо?

— Готви се за приемен изпит в университета.

— Тогава? — и машинистът разпери ръце, показвайки, че не може да направи повече предложения. А вуйчо Ищван свали меката си шапка, погледна в нея, сякаш там се намираха контрольорите по вършитбата, после погледна небето, накрая погледна Мазола и убийствено гневният му поглед се укроти.

— Бейла, знаеш ли да смяташ?

— Разбира се — каза Мазола и се изчерви, защото се сети за Кенгел и намери този въпрос за нетактичен.

— А би ли се заел с меренето, докато този беден Лайчи се оправи? То се знае, срещу редовно заплащане…

— Не съм мерил досега — отговори неуверено Мазола.

— Ако не си идиот, след три минути ще мериш, така че… ела.

И, разбира се, макар и не след три минути, след четвърт час Мазола мереше, така че…

— Имаш чудесен талант, Бейла, обяда ще ти изпратя тука, и с последната натоварена кола ще се прибереш в къщи.

Така Мазола остана при кантара, а машинистът придружи шефа си до колата.

— Пазете детето, чичо Лехьоц. Приятел е на моя племенник, отличен ученик, по всичко има шестици — и вуйчо Ищван само с едно многозначително движение изрази отличното си мнение за Мазола. Може би не би трябвало да казваме, че в похвалата се криеше прекалено голяма фантазия. Дебелият агроном раздаваше с удоволствие шестиците, с които той навремето така рядко се срещаше, както сега Мазола. — Не пускайте момчето да се приближава до машината, за да не се случи някаква неприятност.

— Добре — ръкува се мършавият стар машинист и нямаше нищо по-естествено от това, че още на другия ден Мазола пускаше и спираше парната машина, свиреше при спирането, защото никой не можеше да забрани това на сирака на един истински машинист на първокласен бърз влак.

Тогава обаче той вече се обръщаше към мършавия машинист с чичо Янош, а онзи наричаше „колегата“ Пондораи направо Белушка.

Лехьоц впрочем беше доста сух, около шестдесетгодишен мъж, нямаше деца и се отнасяше бащински към сирака на някогашния си колега, особено когато забеляза, че Мазола познава света на буталата, атмосферите, осите и зъбните колела.

— Сече му умът — каза машинистът на агронома, който дойде от съседното стопанство, — ненапразно е пълен отличник.

Това, разбира се, се разчу за няколко минути и когато момичето, което носеше вода, се обърна към Мазола с „господин контрольор“, отличният младеж почувства как сърцето му трепна и на другия ден в зори сложи зелената си ловджийска шапка…

Но въпреки това лятото не спря. Тракторите вече подмятаха стърнищата, малките керкенези крещяха над пътя с тополите, цвета на ерингиума избледня, вместо кръстците израснаха сламени купи, и един ден Мазола намери три стръка есенни рози в кошницата за храна, а момичето, което носеше водата, „намери“ на по-следващия ден кутия с бонбони в същата кошница.

След това Мазола си върза връзка, а Кати Саняди облече червената си блузка въпреки заплахите на майка й, че ще я набие.

Това бе действителността.

Но действително беше също, че вуйчо Ищван за пръв път намери грешка в изчисленията на младежа, и на челото му се образуваха дълбоки бръчки, което показваше, че е замислен сериозно. Но като видя връзката на Мазола и празничната блузка на Катица, си каза: да, да — и поправи грешката.

За това обаче не знаеше никой друг, дори и Салджията, който лежеше с висока температура и в полусъзнание се бореше с някакъв призрак, който ту изчезваше, ту се появяваше отново, в зависимост от това дали беше утро, или вечер, дали се засилваше, или отслабваше влиянието на инжекцията. Леля Нанчи прекарваше цялото см време при болния, който усещаше, че е там само от студените компреси и почти не забеляза отсъствието на Мазола. Докторът преглеждаше по два пъти на ден Гюла и няколко пъти предупреди леля Нанчи, че обича хрускащо печено прасенце.

— Гюла, ти как го обичаш?

Салджията се усмихна горчиво.

— Седнал… и без компрес.

— Чудесно — радваше се докторът, — умствените ти способности изненадващо бързо се възстановяват.

Гюла само чу, но не го разбра, защото всичко ставаше далеч, в онова състояние на полусъзнание, в което изпадаше вече няколко пъти.

Но когато на деветия ден здрав и щастлив отвори очи, първата му мисъл беше за приятеля му, който работеше и не пропиляваше деня като някои… Той не попита как Мазола е постигнал отговорната си служба и как е изпаднал в онова възвишено, щастливо, но объркано душевно състояние, което на обикновен език се нарича любов. Но Салджията не можеше да знае подробно работите на приятеля си, защото досега освен болестта му, не го интересуваше нищо друго. Сега обаче Мазола му липсваше много и вечерта, когато момчето си дойде, отслабнал от болестта и малко сантиментален, му каза:

— Ти вече не се грижиш за мен.

Мазола се обиди веднага, защото любовта беше направила чувствителен и него.

— Мога да си отида и в къщи, ако ми говориш такива неща.

— Мазол!

— Каква несправедливост! Как да се грижа за теб, когато ти дори не можеше да говориш? Но и докторът ми забрани.

— Не се сърди, Мазол, но аз съм толкова слаб, и… може би… няма да оздравея…

Салджията млъкна, защото щеше да се разплаче. Лицето му се изкриви и неочаквано две едри сълзи се търкулнаха в ъглите на устата му.

— Гюла — ужаси се Мазола, и сърцето му се изпълни с обич към приятеля, — Гюла… наистина… — и той не можа да каже нищо повече. Седна на леглото на болния и хвана ръката му. — Ако не оздравееш, аз ще се самоубия. Казах го и на Катица…

— На кого?

Мазола въздъхна така дълбоко, както когато изпускат парата от локомотива.

— На… годеницата си.

Бейла Пондораи наведе глава след признанието, а може би и се просълзи, когато си помисли за далечната сватба, но Салджията не можа да види това, защото изведнъж забрави собствения си близък край.

— Мазол — извика той, — как да разбирам това?!

— Никак — пошепна влюбеното момче, — никак, Салджийо… самият аз нямаше да повярвам, но дойде…

— Коя е тази жена?

— Моля ти се, Салджийо, не говори за нея така, „тази жена“. Името й е Каталин Саняди и работи там при машината като… като носач на вода. Но тя носи и обяда ми, и има сини очи…

При тези думи Гюла се повдигна да седне и на първо време се бореше с противоречивите си чувства — напиращия смях и любопитството. Но като видя колко сериозен е приятелят му, съчувствието надделя.

— Тогава разказвай.

И Мазола започна да разказва. Разказваше доста объркано и Салджията не разбра само защо трябва да тъжи толкова.

— Целуна ли я?

— Как си го представяш! Веднага би се разочаровала.

— Нали те обича?

— Обожава ме!

— Господи боже, това не разбирам!

— Аз също.

Двете момчета седяха в осветената от лампата стая и не разбираха любовта, и не можеха да допуснат, че фактически никой не разбира това сладко, трънливо душевно състояние. Който е влюбен, защото е влюбен, а който не е влюбен, защото не е влюбен.

Но лятото не спря дори и при тези изгарящи чувства, а настъпи късна лятна, тиха, ясна вечер, когато Млечният път вече клони към есента. Звездите станаха самотни като пръснати пастирски огньове и малката есенна цитра на щурците, скрити в окосените ливади, засвири може би за пръв път тази вечер, в мрака на шепнещия царевичак и сред омайните сънища на лозите.

На другия ден Салджията вече седна на слънце, на третия ден излезе в градината, печеше се на слънцето и чувстваше, че благословените лъчи галят костите му. Момчето се възстановяваше бързо и все повече растеше копнежът му по Матула и по мочурището.

През това време и почивката на леля Пондораи свърши, и на път за вкъщи момчетата — разбира се, с пакета на леля Нанчи — я чакаха на гарата. Това беше първото излизане на Гюла след боледуването. Влакът стоя само няколко минути, а когато потегли, дълго гледаха след него, сякаш миризмата на каменните въглища, изчезващите кълба дим ги зовяха към дома, към училището.

Това ги понатъжи — макар да не го казваха, вече жадуваха за другарите си и за разнообразието на новата учебна година. Те вече се бяха разбрали, че Гюла ще стане научен работник, а Мазола агроном и това им решение веднага беше благословено от вуйчо Ищван, въпреки че грешките в изчисленията на Мазола се увеличаваха значително. Едрият агроном обаче проявяваше разбиране и мърморейки, поправяше видимите погрешни стъпки на любовта на Мазола. В далечните мечти, разбира се, Каталин Саняди вече фигурираше като „спътница в живота“ на Бейла Пондораи. Момичето усилено се готвеше за тази роля, защото раздаваше с известно превъзходство водата на жадните, но вечер вземаше книгите, за да стане пълна отличничка, защото по съвета на Мазола искаше да завърши селскостопанския техникум.

Колата се търкаляше към къщи, над мочурището се беше спуснала лека мъгла и момчетата мечтаеха мълчаливо. Когато колата изтрополи по моста на Зала, Салджията заговори:

— Сега вече бихме могли да дойдем отново тук.

— Не мога да оставя машината — каза Мазола, — вуйчо Ищван ще се разсърди… но след няколко дена вършитбата свършва. Може да ми възложи някоя нова работа.

Вуйчо Ищван обаче не му възложи нова работа.

— Достатъчно — каза, — догодина с удоволствие бих те приел пак. Ти имаш вече практика, а аз имам нужда от помощник. — След тези думи отброи няколко банкноти в шепата на Мазола и даде нареждане за обещаната вечеря с прасенце.

Докторът прегледа още веднъж Салджията.

— Можеш да вървиш! — каза той. — Говорих вече с Матула какво трябва да внимава. Вземай витамини и през септември ще можеш да тръшнеш на земята и най-силния в класа.

— Не мога, чичо докторе, защото Мазола е най-силният…

Вечерята премина отлично, кой можеше да оспори изкуството на леля Нанчи? Прасето се беше зачервило, кожицата хрупкаше, в устата си държеше ябълка и около него се носеше такъв аромат — жива съблазън!

Децата получиха и по една малка чаша вино, възрастните обаче не сметнаха, че е задължително да се задоволят само с по една чаша. В резултат на това — когато двете момчета вече бяха в леглото — навън ревна най-дълбокият бас на хора на донските казаци:

Ще помоля мелничаря

Смели пшеницата ми…

Нямаше съмнение, че нямаше в света мелничар, който можеше да устои на молбата в тази песен, на този глас, в който се беше побрала цялата любов към земята и житните поля. Но после песента замлъкна, отведоха някъде доктора и повече не се чуваше нищо, само стенанията ту на Салджията, ту на Мазола, сякаш прасето искаше да отмъсти за ранната си смърт. По-късно обаче, изглежда, се примири с жестокостта на съдбата и само пердето се поклащаше, сякаш отвореният горен прозорец дишаше: изпускаше използвания въздух и оставяше да влиза в стаята свежия летен аромат от градината. А когато на другия ден сутринта се почука на прозореца, Гюла отвори очи, сякаш болестта и изминалите три седмици бяха само лош сън.

— Да вървим, чичо Гергьо!

Матула седеше на обичайното си място в кухнята и погледна двете деца както старият орел, когато му връщат малките. Освен това така любезничеше с Нанчи, че старата жена забеляза:

— Виждаш ли, Гергьо, и такъв можеш да бъдеш… Не искаш ли чай.

— Защо да не искам, ако прибавиш и ром към него? Докторът даде толкова много лекарства на Гюла — обърна се той към момчетата, — че можеше да умори цяло село с тях, макар, както виждам, Гюла е оздравял.

— Няма ми нищо, чичо Гергьо. Какво прави Чикас?

— Ами че сега не зная какво прави, но не трябва вече да го връзвам негодника. Иначе няма нищо ново. Авлигите отлетяха, не се виждат и черните бързолети, а и щъркелите и лястовиците се готвят да отлетят.

— А морският орел?

— Там е. Видях го вчера, носеше риба, но нали ще го видите.

Когато тръгнаха, беше все още тъмно — вече се съмваше по-късно — но зората този ден се спусна над тях като позната, а шумящата в езерото птича армия, сякаш поздравяваше завръщащите се вкъщи.

Старата слива се очертаваше меко в зората, тръстиката нежно шепнеше, старата лодка се олюляваше, а вълните я плискаха отстрани като позната милувка.

Чикас, лаейки, подскачаше около тях и в хладния дъх на мочурището витаеше щастието.

Матула се усмихваше тихо и само кимна леко с глава, когато Салджията измъкна секирата изпод подпорната греда, а Мазола нареди пратените от леля Нанчи неща.

Те не говореха, защото думите бяха излишни.

Гюла отиде за дърва, Мазола подреди полиците, старецът запали лулата и започна да дялка шишове.

Слънцето изгря и тримата бяха отново заедно.

По това време лятото беше много тихо. Утринната мъгла не се разпръскваше до изгрева на слънцето. Реката течеше бавно, почти незабележимо, вятър се появяваше рядко и скоро затихваше някъде дълбоко в тръстиката, където всички гнезда вече бяха празни и само метличините на тръстиката гледаха небето в зеленото огледало на скритите води.

Всичко беше станало по-мудно. Слънцето изгряваше много по-късно, спираше се по-дълго в подножието на небето, по-лениви станаха и момчетата, дори и Матула изпушваше една лула в леглото от сено, преди да стане.

През това време Чикас влизаше и излизаше, като поклащаше тромаво опашка, клякаше за миг и се прозяваше.

— Не си ли се наспал? — питаше го старецът, но това беше само въпрос, на който не трябваше да се отговори.

А когато станаха, вече всеки знаеше работата си. Сега тя не беше припряна, пълна с неизвестности, а разнообразна и нямаше нищо общо с наставления и тормоз, с черен робски труд. Но трябваше да се свърши, защото всеки вършеше това за себе си и за малкия колектив. Кой колко разнообразие и радост намираше в нея, това си беше негова работа.

Момчетата станаха по-бавни, лаконични и вместо дългите обяснения само помръдваха рамо или махаха с ръка.

В тръстиката се чувстваха както в къщи и се разхождаха из мочурището както из града, където надписи и светофари направляват хората.

Цветът на водата сочеше дълбочината, сянката — времето, гласът — далечината, а непрекъснатата глъчка на птичия свят наподобяваше уличен шум, в който понякога се чува скърцането на внезапно спряла кола или свирката на милиционера. Тези гласове тук се заместваха от предупредителните крясъци, заплашителното грачене или уплашените писъци на ятото, както когато трамваят блъсне някого. Разликата беше само тази, че тук не пристигаше колата на „Бърза помощ“, защото жертвата биваше отнасяна от ястреба или канята.

Сега вече едва ли някаква буря можеше да изненада момчетата, защото станаха чувствителни към всяка промяна. Чувствителни, но не припрени, защото се приспособиха към темпото на местността и на Матула.

И — нещо, което досега не правеха — разговаряха за бъдещето, за идущата година и в плановете им за настоящето вече се присъедини и бъдещето, което означаваше донякъде и сбогуване.

Вечер говореха за зимата, когато северни птици — гости шумят по леда и около топлите извори, където водата никога не замръзва. Мочурищата спят под дебел сняг, реката се промъква под леда тихо като крадец, синигери подскачат по тръстиковите стъбла и дърво и камък се пукат от ледения поглед на луната.

— Чичо Матула, и в такова време ли идвате тук?

— По-рядко.

— Тогава не може ли тук вън да се спи?

— За можене може, но би трябвало огънят да гори цяла нощ. Разбира се, когато забележа някакви човешки следи навътре тръгвам след тях. Но на никого много не му се идва тук. В детските ми години се появяваше и по някой вълк, когато Драва замръзваше и вълците можеха да преминат от хърватските планини. Тогава правеха големи хайки, макар че вълци рядко идваха.

Старецът разправяше, а момчетата гледаха огъня и мислеха за зимата, когато тук господства граченето на враните, диви гъски се обаждат в студения въздух и снегът като отворена книга издава следите на нощните ловци.

— Вятърът не навява ли сняг в колибата?

— Не много, защото я затрупвам наоколо със снопчета тръстика, която напролет изгарям. Хубаво е, че ме подсетихте, Гюла, тръстиката може да се приготви тук.

— От савака ли ще я докараме?

— Оттам.

— Ще я пренесем, чичо Матула, не се грижете за това.

През този ден момчетата пренасяха тръстика от савака, защото Матула имаше работа на друго място.

— По обяд ще бъда тук, после ще видим колко чувала ще са необходими.

Момчетата закусиха леко, през това време обаче обмислиха всички възможни начини за пренасянето на тръстиката, защото „колко чувала ще са необходими“ означаваше, че и пренасянето на тръстиката си има своя майстория.

— Само с лодката — каза Мазола, — ще я натоварим на лодката и ще я пренесем до колибата.

— Хайде де, не е толкова просто — поклати глава Салджията. — Трябва да помислим добре. Тръстиковите снопове са дълги три-четири метра, ще увисна от двете страни във водата, а ако качиш няколко снопа, как ще гребеш?

— Нека да опитаме!

И те опитаха, Салджията излезе прав. Той пренесе тръстиката, а Мазола я натовари, но когато няколко снопа легнаха върху лодката, вече остана само толкова място, колкото Мазола да сложи чудесната си ловджийска шапка, за да не падне във водата по време на товаренето. Славният младеж въобще не носеше шапка, но сега на шапката увяхваше една малка роза и Мазола искаше няколко пъти на ден да вижда тази роза.

В разгара на работата обаче забравиха за шапката и Мазола изкрещя толкова силно, че Салджията изпусна тръстиковия сноп:

— Шапката ми! Гюла, шапката ми!

— Не крещи, ще я изтегля с желязната кука.

— Бързай, защото водата ще я отнесе.

— Ще я отнесат дяволите, най-много да потъне…

— Казах ли ти?

Салджията леко, само с едно движение изхвърли на брега забележителната шапка.

— Не си казал, Мазол, нищо, и не зная защо носиш този предмет с цвят на люцерна.

— Всеки агроном носи такава шапка.

— Добре, добре, но тук не я виждат кравите, за да се радват на този сочен фураж.

— Не ме обиждай, Салджийо, а освен това и цветето е от Катица.

— Не го видях, Мазол, прости ми.

Гюла уважаваше чувствата на Мазола, пък и не беше за препоръчване да се засягат тези чувства, защото Мазола, кроткият „Мазол“, беше способен да извърши убийство заради Катица.

Салджията закачи шапката на една върба, вдигна изпуснатия сноп, но веднага го остави.

— Мазол, намислих нещо. Това така няма да стане. Закарай лодката нагоре до колибата, а аз ще отида при помпата на другата лодка. Ще вържем и двете лодки една до друга и на два пъти ще закараме цялата тръстика. Донеси въжето от колибата и ще ги теглим от брега. Аз ще дърпам, а ти с желязната кука ще ги направляваш.

След като помисли малко, Мазола каза:

— Прав си, Салджийо! Наистина добре го измисли. Шапката ми! Нали никой няма да я вземе?

— Честна дума, Мазол, ще стана груб! Тук не минава никой, а чаплите не носят такива отвратителни неща.

— Грешиш, Гюла, шапката се хареса на всички.

Гюла, без да каже нищо, тръгна към помпата, защото знаеше добре кои са тези всички. Той си помисли, че любовта може да е прекрасно чувство, но няма нищо общо с действителността. И Салджията несъмнено беше прав, само не знаеше, че това чувство и в света на мочурищата е необикновено сладка мъка, от която ще стане гнездо и малки птичета: най-чудесната действителност на живота.

Завързаха майсторски една за друга двете лодки и ги натовариха хубаво, а Мазола заяви облекчено:

— Знаменит си, Салджийо, дай ми шапката.

Гюла преглътна, даде му шапката и върза въжето за лодките. Мазола взе желязната кука и ги тласна от брега, в същото време Гюла с всички сили дръпна въжето.

След малко стана ясно, че това е било неуместно движение, защото Мазола не беше запазил равновесие на върха на тръстиковата купчина, а и не очакваше дърпането, така че с желязната кука в ръце падна във водата.

Салджията се обърна при голямото цамбуркане, хвана желязната кука и изтегли приятеля си.

Мазола — по изключение — беше много ядосан. След като изплю погълнатата излишно вода и свали предпазливо нахлупената шапка, каза:

— Гюла, това беше глупост! Не се сърди, но глупост…

— Но, Бейла, ти видя, че дърпам въжето…

— Трябваше да ми кажеш.

— Не се сърди, Мазол, сметнах…

— Не се сърдя, но сега трябва да почакаш, докато се преоблека.

— Да не изстинеш, Бейла.

— Ще бързам.

И Мазола изтича бързо и не видя, че Салджията само дето не падна по гръб от безгласен смях. Мазола бързаше, но когато стигна до колибата, първо настани шапката си на сигурно място.

— Пази я, Чикас.

По това време тъкмо Чикас страшно скучаеше така, че стана и помириса окачената шапка при огъня. Помириса я и още при първото помирисване установи, че шапката мирише на шапка. Нищо особено. Чикас се обърна, почеса се, дори се прозя. Не удостои с внимание и малката мокра роза, когато Мазола я повдигна до устата си.

„Ще я изяде ли?“ — помисли си учуден Чикас.

Мазола обаче не изяде малкото цвете, а го целуна, после го зави в хартия и го мушна под подпорната греда.

„Аха — премигна Чикас, — скри го, макар че на мен не ми трябва.“

— Стой тук, Чикас!

„Добре, добре — поклати опашка малкото куче, — сега вече всички ми заповядват, но бедата е там, че всички ми заповядват еднакво. Добре, ще остана тук.“