Ищван Фекете
Крепост от тръни (12)

Свечеряваше се бавно и сенките в стаята пораждаха нови мисли. Мебелите сякаш оживяваха и Гюла помисли за баба си и дядо си, които са преживели цял живот сред тях. Върху малката маса се виждаше дълбока драскотина. Кой ли я е направил? Ножът ли се е плъзнал, или са дръпнали някакъв предмет със стърчащ гвоздей. Може би някой е агонизирал в тази стая безнадеждно сам, дните му са се свършили, склопил е очи и светът е свършил за него.

Но и самата стара къща беше толкова тиха, като някоя безкрайна сенчеста привечер, като че ли никога вече няма да стане вечер, или да се зазори.

Под одеялото беше топло, но сега това не беше неприятно, качващата се температура смекчаваше топлината и някак се смеси с мислите на момчето.

Гюла не беше стоял гол дълго време на слънцето — може би малко повече от час. Това беше достатъчно да изгори нежната му кожа, но във вълнението си от риболова той не почувства нищо. Сега вече е все едно, маслото ще оправи всичко и до вдругиден изгарянето ще премине. Но защо понякога го побиват тръпки? Да не би да е настинал? Гюла се замисли, но не намери нито минута през изминалия ден, когато е могъл да изстине. Ами ако не оздравее дотогава? Гюла още не знаеше с какво ще бъде зает утре, но почувства смътно какво имаше предвид Матула…

Доспа му се, облегна се предпазливо назад и за миг затвори очи.

Този миг, изглежда, беше продължил по-дълго, защото когато се събуди, в стаята цареше пълна тъмнина, а от другата стая се чуваше говор.

— Трябва да го сложиш да си легне! — чуваше се гласът на вуйчо Ищван. — Не може да седи цяла нощ така.

— Не вярвам да може да спи, изгорял е много лошо, макар че го намазах с масло от лилия… Този дърт Матула…

— Лельо Нанчи, остави Матула на мира.

— Но нали…

— Никакво „но нали“. Ако много му се сърдиш, омъжи се за него. А детето ще спи както картофите през декември.

Чу се някакво слабо скърцане, издърпване на чекмеджета, после тежки стъпки тръгнаха към вратата на Гюла, който затвори очи.

— Събуди се, приятелю, чувам, че си се изпекъл.

— Добър вечер, вуйчо Ищван.

— За мен е добра, щом като за теб е добра…

— Сърдиш ли се, вуйчо Ищван?

— Защо, момчето ми? Има една поговорка: всяко магаре изнася своята кожа на пазара. Освен това със собствената си кожа можеш да правиш каквото искаш.

— Беше толкова хубаво, вуйчо Ищван, просто забравих за слънцето… улових седем платики и хванахме един голям сив шаран. Чичо Матула свари рибена чорба, беше люта, но много вкусна…

— Сигурен съм, че жена не може да свари такава рибена чорба, но това да не го кажеш на леля Нанчи.

— Как ще го кажа! — засмя се Гюла и в момента на настъпилото хубаво настроение вуйчо Ищван му подаде две таблетки.

— Глътни ги, от тях ще ти мине — и му наля вода.

Гюла нямаше време да гъкне, глътна лекарството, за което в къщи майка Пири трябваше да му се моли половин час.

— Какво е това?

— Стрихнин, със съвсем малко цианкалий! Шегувам се, впрочем не е важно. Гълташ го и — толкова. А сега си легни!

— Вуйчо Ищван!

— Хайде, само че после да не се въртиш в кревата. Това е наказанието, че си забравил за слънцето.

Гюла бавно, но мъжествено понасяйки болките, си легна.

— Виждаш ли, човек само трябва да иска…

— Вуйчо Ищван, какво ще правим утре?

— Утре, момчето ми, ще бъде сряда, Улрик ден. Слънцето ще изгрее в три часа и петдесет и две минути и ще залезе в деветнадесет часа и четиридесет и четири минути. Преди малко го видях в природния календар.

— Не, не това исках да зная… Чичо Матула ми каза, че утре няма да ме вземе, защото ще бъда зает.

— Разбира се, че ще бъдеш зает. Ще седиш като някой дървен светия, ще пазиш кожата си, ще охкаш, когато леля Нанчи те намаже отново и ще запомниш, че в мочурището, ако не се пазиш, никой няма да те пази. Ето ти вода за пиене. Лека нощ. Ако имаш нужда от нещо, викай спокойно, аз и без това няма да се събудя…

Това пожелание за лека нощ, разбира се, не прозвуча така, както майка Пири обикновено правеше и нашият Салджия помисли, че би трябвало да се обиди, но просто не можа. Мислите му бяха така разкъсани, че за каквото и да помислеше, не стигаше до край, а и хъркането на вуйчо Ищван се чуваше от съседната стая както бученето на излитащ самолет.