Ищван Фекете
Крепост от тръни (13)

Когато отвори очи, беше светло. Не, не може да се каже, че нашият Салджия особено смислено погледна тази светлина и снимката с венец на стената отсреща. Това беше снимка от сватбата на вуйчо Ищван, от която младият съпруг гледаше с някаква решителност в бъдещето, и събитията потвърдиха, че тази решителност му е била нужна. А леля Лили едва ли не с благоговение беше отправила поглед към Ищван, „като към някой светия“, макар че Ищван въобще не беше светия и се разведоха може би, защото леля Лили сгреши в това…

В настоящия момент това бяха минали работи, сякаш отлетял необмислен миг. Нерешителните мисли на нашия Салджия се връщаха като уморени гълъби в гълъбарник, уморени гълъби, които с двойна доза приспивателен прах са били държани затворени в тъмната камера на нощта.

„Сутрин е“ — помисли си Гюла, макар това да не беше някакво особено откритие. „Спал съм“ — прибави той, но и това не беше мисъл, която да заслужава Нобелова награда.

Но после всичко му стана ясно и нашият Салджия се върна в собствената си (макар и изгоряла) кожа, едва когато леля Нанчи внесе закуската.

— Гюлушка, по-добре е да не се движиш. Яж и остани в леглото, можеш и да седнеш. Днес няма нужда да се миеш.

— Добре, лельо Нанчи!

Нашият Салджия ядеше с усърдие, достойно за някой пострадал от пожар, и не се забелязваше забраната да се мие да е предизвикала у него някаква дълбока тревога. Със същата мъжественост понесе повторното мазане с масло, после стана, защото в кревата всяко движение бе съпроводено с болки и парене. Тези болки обаче не бяха толкова силни и болезнени както снощи. Но трябваше да внимава при всяко движение, защото — да предположим — ако се блъсне в ръба на шкафа, ще изреве като ранена пантера. И така изгарянето накара Салджията да бъде внимателен в движенията, което се налагаше при неговия прибързан характер.

Гюла помисли безнадеждно за деня, който, както изглеждаше, трябваше да прекара в тази стая, поне до обяд, защото така беше решила леля Нанчи: „Привечер ще можеш да се разходиш малко из двора“.

Здрачът обаче изглеждаше с няколко мига по-близък от бъдещия век и нашият Салджия вече чуваше прашното трептене на крилете на скуката в затъмнената стая.

„Какво може да се прави тук?“ — огледа се наоколо изгорялото момче и очите му се спряха на ниския шкаф с млечнобели стъкла, който беше широк, и се предлагаше така, както някоя весела продавачка стоката си на утринния пазар.

„Дали може?“ — помисли си Гюла с известен страх, но после се успокои, като видя, че ключът е на вратата, и без каквото и да било затруднение го отвори.

Нашият Салджия разбра веднага, че и от изгарянето трябва да е доволен, защото ако не беше намазан, нямаше да остане в къщи и едва ли щеше да му мине през ум да отвори шкафа.

На горния рафт имаше книги, външният им вид не обещаваше нищо хубаво, но в тия неща Салджията имаше безпогрешен усет. Наслуки извади една книга: „Дескриптивна геометрия“.

Гюла без колебание, макар и с уважение върна книгата на мястото й.

„Добрият овощар“ — прочете заглавието на следващата книга, после следваше „Експлоатация“.

Изглежда, че вуйчо Ищван държеше тук старите си книги без всякакъв ред, защото до географията се намираше готварската книга, а до нея — събраните стихотворения на Шандор Петьофи, Петьофи — със сабя през кръста — гледаше благосклонно купа от чернодробни пастети и пълнени птици, може би защото бедният поет някога бе гладувал много сред обикновените граждани с пълни стомаси, които не забелязвали, че скъсаните ботуши разнасят безсмъртието по безразличните кални пътища.

Днес нашият Салджия не проявяваше интерес към римите, затова посегна към следващата книга, която имаше заглавие „Семеен кореспондент“. Тъкмо щеше да я остави, когато забеляза подчертани редове, които някой някога беше намерил за интересни.

— Да-да — заинтересува се Гюла като добро ловно куче, когато попадне на диря, — да-да…

„След запознаването“ — прочете на едно място, а на друго: многообещаващото заглавие: „Признания“, следвано от главите „Между годеник и годеница“.

Дълбокоуважаема Госпожице! Позволете ми, скъпите спомени от запознаването ни да не потънат в еднообразието на сивото ежедневие (това беше подчертано), а да ги превърна в цветист празник…

„Дяволите да го вземат! — учуди се Салджията. — Какво е това «годеница»?“

После следваше „Обожавана Госпожице, чиито малки ръце целува с почит: Елемейр“.

Нашият Салджия забрави, че е изгорял и извика: „Хо-хо-хо… ама че глупост!“.

„Не мога да опиша щастието си — продължаваше Елемейр в главата «Между годеник и годеница», — че аз, тъкмо аз, съм щастливият смъртен, който може да смята малките ръчички на своята Ирмушка (името Ирмушка беше зачертано и над него написано: Лилике…) за свои.“

„Преписвал е! — хвана се за корема от неприличен смях нашият Салджия. — Вуйчо Ищван е преписвал…“

И така, разтърсвайки се от смях, се отпусна назад във фотьойла.

Наказанието последва бързо и строго. Очите на Салджията се просълзиха от болка и той почувства, че кожата на гърба му се разкъса на парчета.

— Ох — пошепна, — ох! — сгърчи се тихо, за да не го чуе леля Нанчи и с горчиво презрение постави на мястото домашния кореспондент, без да му мине през ум, че може би и неговото съществуване е започнало тъкмо така и ще дойде време, когато и той ще чувства същото, което Елемейр е написал в книгата, защото само формата се променя, но не и същността.

На вечерята обаче — въпреки протеста на кожата му — крадешком погледна няколко пъти вуйчо Ищван, после се усмихна скрито, наведен над чинията си. Ужасно и необяснимо бе, че и вуйчо Ищван, този сериозен, дори понякога намръщен великан, беше зачертал Ирмушка, и над нея написал Лилике, макар че — трябва да се признае — зачерта и леля Лили, и то завинаги.

В този момент вечерята беше извънредно далече, затова нашият Салджия — спокоен, че кожата му не се смъкна от гърба — продължи проучванията си, защото на рафтовете под книгите в най-чуден безпорядък откриваше неща, за които не знаеше как са попаднали от миналото в това гробище на забравата.

Там имаше най-просто ножче и употребявано портмоне, детски камшик и цигаре за пури, свиреща кутия и намордник, една шпора и икона, дори и един малък капан за мишки, който много лесно можеше да се нагласи и при най-малкото допиране на пръста му се затваряше. Гюла се забавлява известно време с него, докато малкият капан прищипа здравата показалеца му. Ядосан той върна обратно хитрата машинка и очите му отново се насочиха към книгите, в които няма такива хитри пружини, но после бързо затвори вратата на шкафа, защото леля Нанчи дойде с маслото от лилия.

— Чудно лекарство, нали? Сега пак ще те намажа. Заздравява! Хубаво заздравява, кожата ти вече не е толкова червена.

— Може ли вече да изляза?

— Привечер. Казах вече, привечер.

— Скучно ми е, лельо Нанчи. Къде бих могъл да намеря книги?

— Тук в шкафа. Има всякакви, можеш да си избереш.

Да, не бива да отричаме, тъкмо това чакаше хитрият Салджия. Сега можеше свободно да тършува. Можеше да прави каквото иска. Ще претърси основно целия битпазар: от кесията за тютюн до пищова със сачми и от четката за бръснене до връзката за мустаци. Сега разтвори широко вратите на шкафа, за да падне повече светлина върху „проучвания материал“ и очите му се спряха на една книга.

„Ловаши — прочете — Ловаши.“

„Матула! Матула каза да поискам тази книга! Ето я тук, няма нужда да я искам.“ — И той отвори почти новата книга, защото, както се вижда, вуйчо Ищван не се интересуваше от сивата чапла, а за конете, говедата и овцете, изглежда, знаеше всичко, което можеше да се намери в нея.

„Гръбначните животни в Унгария“ — прочете Гюла и като се отпусна внимателно на стола, отвори книгата. Нашият Салджия смяташе да я разгледа набързо, после да я остави и да прерови привлекателното съдържание на шкафа, но не стана така.

Гюла надникна тук-там в книгата. Прочете за дивата коза, за совата, за шарана.

Скоро се изтегна — доколкото чувствителната му кожа позволяваше, и се почувства като стопанин, чиито коне и говеда гладуват в обора, а той неочаквано е попаднал на чудна ливада, която може да се окоси и сеното да се закара в къщи.

И Гюла започна да коси, любознателният му дух събираше храна за непознатите му гладни деца.

„Гръбначните животни в Унгария“ — прочете и сега разбра, че тук има всичко — от кучето до бялата риба, от сома до коня, включително и птиците. Научи и кои са гръбначните животни.

Вратите на шкафа останаха широко отворени, а пренебрегнатите стар часовник, гилза от патрон, шпора и замъглената снимка гледаха с укор забравилото се момче.

„А с нас какво ще стане?“ — питаха, но Гюла не им отговори, той беше забравил дори и собственото си име, и ако някой го попиташе как се казва, може би щеше да каже: Вълк или Canis lupus, защото — чудно — дори и латинските имена го интересуваха. Той вече знаеше, че латинските имена са международният език на науката, защото японският учен само така може да разбере исландския, а шведският — капския, когато се съберат, за да решат някой научен въпрос. Защото, ако унгарският учен каже veréb^[1], сериозните професори биха го погледнали, както — между нас казано — теле шарена порта, но когато каже Passer domesticus, веднага ще разберат за какво става дума.

Салджията просто потъна в онова море, за което отдавна вече мечтаеше. Поздравяваше въодушевено някой стар познат и се запозна с такива, за които беше слушал, но не беше срещнал. Но и старите познати разбраха, че почти не ги познава и мисли лошо за тях, защото някой някъде му беше казал: „Вредно, трябва да бъде убито!“.

„Кое беше това магаре? — Една вечерна ветрушка погледна укорително към Гюла. — Аз например, така да се каже, живея само от насекоми, моят роднина, керкенезът се храни с мишки и полевки. Случва се да хванем някое болно врабче, но това е всеобщ закон: болните трябва да се унищожават. Местната храна просто ме отвращава…“

„Моля да ме извините — каза Гюла, — мишеловките обаче хващат и малки зайчета…“

„Обаче — негодуваше една едра мишеловка — ние отдавна сме защитени, и новият закон наказва с петстотин форинта онзи, който посегне на нас.“

„В града това не се знае — отговори мислено Гюла, — там чух…“

„Това не е беда — изви мишеловката глас, — но и в полето не го знаят. Трамвайният кондуктор не ходи с пушка (макар че чух — разправяше един сокол пролетта, който живееше във водната кула в Уйпещ — че и кондукторите с удоволствие биха носили оръжие, за да избиват грубите пътници), но ловците ходят с пушка, а и те не ни знаят, дори не ни познават. Първият ми покоен съпруг стана тяхна жертва. Тъкмо ядеше лалугер на върха на един телеграфен стълб — покойният много обичаше месото на младите лалугери — когато един такъв звяр с пушка се приближи отстрани към него. Горкият, ядеше си спокойно, защото познаваше закона и това му коства живота. «Орел! — крещеше мошеникът, — орел! — ревеше, когато скъпият ми мъж го погледна от върха на стълба. — Орел» — казаха още десетина души, защото нито един от ловците не познаваше мишелова, а бедният ми мъж през целия си живот работеше за хората, имаше дни, когато изяждаше по двадесет мишки. Много добър апетит имаше милият…“

Салджията мислено поиска извинение от мишеловите и с благодарност си помисли за Матула, който му препоръча тази книга, макар че дори не беше видял това прекрасно произведение.

— Получих една книга — казал навремето вуйчо Ищван, — написал я старият ми професор Шандор Ловаши. Тя е по-скоро за вас…

— Зная това, което трябва да се знае — казал Матула, — познавах и аз господин професора, идваше тук в мочурището. Питаше ме и мен, какво да науча от него?!

Гюла не познаваше тези предистории, защото Матула не му ги разказа. Старецът не му каза нито дума повече от онова, което беше нужно, а каквото каза, беше предостатъчно, за да му бъде благодарен.

През това време — просто за миг — стана обяд.

— Хайде, момчето ми, да обядваме — извика от вратата леля Нанчи, в отговор на което Гюла погледна разсеяно старата жена.

— Какво?

Леля Нанчи сложи ръка на челото на момчето.

— Нямаш температура, ела да обядваме, макар да нямаш апетит.

Тогава нашият Салджия разбра, че е ужасно гладен и че действително е станало обяд. Той отиде в кухнята, макар че в мислите му хвърчаха орли и се шмугваха невестулки. Леля Нанчи не знаеше това, но успокоена видя, че и апетитът на Гюла е напълно задоволителен.

— А сега поспи малко.

— А-а — възрази момчето, — намерих много хубава книга.

— Любовна ли? — заинтересува се леля Нанчи, като смяташе, че хубавата книга може да бъде само любовна.

Гюла се усмихна, защото си спомни зачертаната Ирмушка в книгата за семейна кореспонденция и зачертаната от венеца на лелите леля Лили, както и вуйчо Ищван, който някога също беше се скитал по лъжливото тресавище на любовта…

— Не е любовна, лельо Нанчи. Научна е… — и малко високомерно се върна при Ловаши.

Ала по-късно почувства, че не само любовта, а и науката има граници.

Може би беше около четири часа, когато някой стреля в нашия Салджия. Вярно е, че стреля само на сън и за щастие не го улучи. Шумът от куршум се дължеше на падането на книгата, тъй като Гюла заспа към един часа, а когато отскочи от изстрела, произведението на Ловаши падна силно на земята.

Нашият Салджия се събуди в бойна треска и трудно се ориентира сред мебелите в стаята, защото преди миг стоеше на крепостната стена, разбира се, на стената на Крепостта от тръни, и изпрати голяма стрела сред крещящите долу турци. За съжаление не можа да види дали стрелата улучи, защото от един храст стреляха в него, и тогава — се събуди.

Гюла сънува, че живее в онази епоха, когато още се използва лъкът, но е позната и пушката, за по-голямо удоволствие на изяждащото се човечество и много по-голямата му мизерия. Мизерията била позната и тогава, и вярвали, че раните може да се премахнат само с нови рани, а пушките само с нови пушки.

Сънят му беше толкова ясен, че и сега усещаше в ръцете си обтягането на лъка и свирещото отлитане из стрелата.

На съседния бастион се биеше господин подпоручикът, витязът Пондораи, когото никой не смееше да нарече Мазол, защото подпоручикът въртеше дълга сабя и имаше цяла педя мустаци.

Гюла чувстваше, че битката ще завърши с оттеглянето на турците — щурмът беше слаб и безуспешен. Птиците на пограничната крепост в тресавището, враните и гарваните ги предупредиха за приближаването на неприятеля и турските пълчища бяха посрещнати както трябва.

Но околността се различаваше от днешната. Вода, навсякъде вода, само тук-таме малки тръстикови островчета с грамадни тополи, и Гюла дори в разгара на битката забеляза лошото състояние на стените от греди и глина между тях. Само основите бяха от камък, крепостта стоеше във водата, а кули — каквито се предполага, че има всяка нормална крепост — нямаше никъде.

Малката крепост обаче беше опасана със стена от живи и сухи тръни, в нея се виждаха само няколко тесни отвора, които можеше бързо да се запушат. А тази стена от тръни не можеше нито да се прескочи, нито да се преплува. Малките, грабителски войски на канижките и шюмегските турци се опитваха на няколко пъти да премахнат това неприятно гнездо на оси, но само се обогатиха с горчив опит и неколцина упорити османски главатари оставиха там зъбите си, разбира се, заедно с главите си, защото и враните трябваше да се нахранят с нещо.

Нашият Салджия се замечта на сън и съжаляваше, че се събуди, защото се чувстваше много добре в ботушите с ниски кончове. Но сега вече знаеше, че крепостта не е могла да има друго име, освен „Крепост от тръни“.

„Макар че — продължаваше да мечтае нашият юнак, — ако в една бурна нощ някой би залял тази крепост от тръни с газ, цялата компания би се опекла, както мишки в горяща сламена купа.

Газ ли?… — Къде ти е умът, Гюла Лайош, къде е имало такава газ? Газта е била в недрата на земята; помещението на крепостта, подобно на яхър, са осветявали с факли от смола или със свещ, а най-често само с огън, на който са въртели на шиш грамаден сом или презираната от турците свиня.“

Гюла си спомняше всичко това, и спомените бяха така пресни, дори усети миризмата на печащото се прасе, като помисли за него. Не трябва да се чудим, че в устата на нашия Салджия потекоха слюнки, защото в разгара на битката беше страшно огладнял.

Той дори не го забеляза; като се движеше, не чувстваше болки, гърбът му не беше толкова чувствителен и когато се наведе за книгата, кожата на рамото му не се опъна до скъсване.

— Да те намажа ли, Гюла? — посрещна го леля Нанчи, която искаше или да го храни, или да го лекува.

— По-късно, лельо Нанчи…

— Ще хапнеш ли нещо?

— Един залък…

Леля Нанчи се спусна към килера така, сякаш беше избухнал пожар сред гърнетата, който трябваше да се потуши.

— Приготвих ти малко сирене с каймак. Има и мек хляб.

„Малкото сирене с каймак“ се появи в съд, голям колкото леген.

— Много е, лельо Нанчи…

Старата жена само махна с ръка.

— Ще видим…

И наистина видя, защото или сиренето с каймак беше великолепно, или в битката Гюла беше огладнял толкова много, че яденето изчезна и ако след това се навеждаше по-трудно, причината не беше изгорялата кожа, а само пълният му стомах.

— Сега вече можеш да излезеш, но първо ще те намажа. До утре ще ти мине съвсем.

— Чичо Матула ще дойде в зори.

— Зная, всичко ще бъде сложено в раницата.

— Лельо Нанчи, мога ли да почерпя и чичо Матула? Защото вчера го почерпих.

— Разбира се.

— Той каза, че такова пържено пиле само леля Нанчи може…

— Дърт хитрец! Много пъти е ял от моите манджи. „Иначе“ е порядъчен човек, сръчен, вярно е, че разбира от всичко…

След тези думи Гюла излезе доволен в градината, защото не обичаше, когато някой ругае стария Матула — беше открил номера, с който може да се умилостиви леля Нанчи.

В градината и сега беше тихо, както през изнурителния летен следобед. Под ябълката бяха паднали няколко червиви ябълки и само авлигата пееше, за която едва днес научи, че не е кос, дори не е и от същия род. Тя принадлежи към авлигите и се казва златна авлига.

Преди Гюла беше слушал, че тази блестяща птица пее песничката: „Шегаджия е кметът… шегаджия е кметът!“. Сега обаче почувства, че жълтата песнопойка не казва такива обидни думи за кмета. Вярно е, че тази малка песен беше проста и винаги една и съща, но без нея може би този летен следобед щеше да бъде глух и тъжен, а може би нямаше да узреят и черниците, ако тази песен не ги милваше.

Да, докато слънцето склони на запад, не беше прилично да се обажда друга птица, както певецът на свечеряването е косът, а на хладната вечер — славеят. А когато под тежкото крило на тъмнината градината сънува зимата и змията пълзи по пътеката, може ли да се носи друг глас, освен на бухала с големите очи, който няма нужда от светлина, за да грабне лекомислената мишка?

Гюла се замисли върху това и откри — или по скоро почувства — някаква необичайна простота и закономерност в реда на нещата, което е толкова естествено, дори не е закон. Косът не може да каже друго, освен това, което казва; нито една птица, нито едно живо същество не може да каже друго, освен това, което чувства, с изключение, разбира се, на човека.

Нашият Салджия се замисли за сала и сега за пръв път не можа да съчини нищо.

„А хубаво щеше да бъде“ — помисли си, макар че не искаше да се занимава повече с него, защото и действителността беше толкова привлекателна. Човек трябва само да се приближи до нея, да я разгърне и да я види… защото не знае още нищо. Всичко е само вълнуваща тайна, ако погледне земята, където мравките влачат яйцата си, или небето, където се вижда половината лице на луната с трапчинка.

Какво ще стане с яйцата на мравките и какво има на луната? Защо са зелени листата на леската и защо тя не става високо дърво както дъба? И защо дъбът живее двеста-триста години, а доматите само едно лято? Защо косът остава тук и защо авлигата отлита в Южна Африка? Защо, защо, защо?

Гюла четеше много и с удоволствие, но досега тези въпроси не му правеха впечатление и той се плъзгаше над думите, когато четеше някъде: зародиш, яйце, газ, турбина, излъчване и електромотор. Вярно е, че текстът даваше само бледа представа, но ако го бяха попитали всъщност какво е това „атмосфера“, и какво значи anno dacumal може би щеше да каже:

— … такова… това е такова… с една дума, как да го кажа… значи, такова… — и щеше да се запъне.

Този следобед обаче го караше да мисли и въпросите се рояха във въздуха.

„Трябва да видя — помисли си той. — Вуйчо Ищван има енциклопедия.“

Погледна намазаната си с масло ръка.

„Защо трябваше да намажат кожата ми с масло, а не с вода? И защо на човек му се приспива следобед и кой е този Ловаши?“ „Професор“ — беше казал вуйчо Ищван. „Господин професорът“ — каза Матула, защото старецът, кръстосващ неуморно ливадите, в отсъствие на хората говореше така, сякаш бяха там. Матула беше толкова близо до природата, че имаше език както враните: езикът на действителността.

„А какво е това сън? — разсъждаваше момчето и погледна ръката си, дясната си ръка, с която дръпна лъка; и сега още чувстваше върху пръстта си врязването на струната. — И сънят ли е действителност… или какво е?“

Той огледа добре протегнатата си ръка и очите му се спряха върху ноктите с траурни рамки. „Колко са мръсни“ — помисли си, но не се сети за четката за нокти и — за съжаление — не помисли, че и това е действителност!

— Гюла! — извика леля Нанчи откъм къщата. — Гюла!

Нашият Салджия без желание отговори и като откъсваше по някой лист от храстите френско грозде, тръгна към къщи.

„Леля Нанчи винаги има за какво да вика…“

Обаче скоро се отказа от тази укорителна мисъл.

— От кооперативното стопанство донесоха тези гумени ботуши. Премери ги, ако не ти стават, ще ги сменят. Изпратил ги вуйчо ти Ищван.

„Матула!“ — помисли Гюла, само старецът е казал на вуйчо му за мокрите сандали и за издрасканите му — доста тънки — пищяли.

— Добре са ми! Благодаря, лельо Нанчи, съвсем са ми добре.

— Не благодари на мен, момчето ми, вуйчо ти ги е купил, но че Матула има пръст в тази работа, мога да се закълна. Макар че е прав, защото краката ти изглеждат, сякаш котки са ги драли. Разбира се, той не каза нито дума за това, нали?

— Не.

— Виждаш ли, такъв си е. Понякога влезе и тук и седи като някой глухоням. Само гледа и си пуши лулата, но не казва нищо, после ако трябва нещо: донася го. Но и тогава не говори много. „Ето рибата — казва, — но не я стържете, а я одерете. Не трябва да й се слага мас.“ Мен да учи да готвя. Мен! Веднъж донесе мряна. „Хайвера й хвърлете, защото е отровен.“ На мен го каза… На мен!

„Аха“ — помисли Гюла, като мърдаше пръстите на краката си в ботушите. Изглежда, че и Матула беше нагазил в „кухненското царство“ на леля Нанчи. Разликата беше само тази, че Матула не се интересуваше какво ще каже после старата жена. Леля Нанчи понякога го ругае, а Матула се усмихва. Понякога поглежда дали лулата тегли добре.

— Няма ли малко тънък тел в килера? Тази тръба нещо не тегли…

И старата жена отива да потърси тел.

Но се случва и да похвали стареца.

Матула донася торба от тифа.

— Видях, че другата е скъсана.

— Ох, че си умен! Тъкмо исках да ти кажа. Такива хубави торби никой не прави.

— Такива са.

Гюла премисли всичко и разбра, че старият човек трябва да се слуша, макар в момента новите ботуши да го занимаваха изцяло. Беше приятно да се ходи с тях, при всяка стъпка пухтяха мъжествено!

— Вуйчо Ищван, ще пиша на татко да ти ги плати — каза той, когато вечерта благодари за тях.

— Излишно е! Два месеца ти си мой син, но ако случайно не искаш…

— Как да не искам!

— Или ти е домъчняло за дома…

— Съвсем не, съвсем не! — ужаси се Салджията. — Само така помислих, все пак…

— Значи да се споразумеем, имаш трима бащи: един действителен баща, един заместник баща и един баща възпитател. Наистина трябва да си доволен. Баща ти — възпитател ще дойде ли на съмване?

— Така каза.

— Добре. Пази се и не се събличай, защото едно ново изгаряне сега би било много по-болезнено. Ако връщането ти в къщи ти се види трудно, нямам нищо против да се прибираш веднъж в седмицата. Ако толкова много ти харесва животът сред тръстиката, поживей там!

— Ще го изядат комарите — прекъсна го леля Нанчи.

— Това е тяхна работа.

— А Гюла ще се чеше до кръв.

— Това е работа на Гюла. Матула го ядат седемдесет години и още не са го изяли.

— Имам масло против комарите — каза Салджията, завладян от щастлива жажда за приключения, и решително сметна за излишно обаждането на старата жена.

— Занесете достатъчно одеяла и едно горно палто. Нощем е студено, а трябва да се помисли и за дъжд.

— А храна? — попита войнствено леля Нанчи.

— Леля Нанчи ще даде на Матула каквото е нужно за готвене. Сланина, мас, сол, пипер, всичко необходимо. Ловете риба, не се безпокойте, Матула знае какво трябва, а когато ти омръзне, ще си дойдеш в къщи.

— Как ще ми омръзне? Дори не смеех да помоля за това. Вуйчо Ищван, мога ли да взема със себе си книгата на Ловаши!

— Всички книги, които намериш в къщи.

Гюла се засмя.

— Защо се смееш?

— Малко са много — каза уплашен Гюла Лайош, защото семейният кореспондент изскочи пред него, „обожаваната госпожица“ и зачертаната Ирмушка, — достатъчна ми е само тази книга.

— Добре. Старецът ми беше професор, много го обичах: често скиташе тук из тръстиката, но за това Матула може да ти разкаже повече, ако иска. Няма ли да си лягаме? Вземете с вас и ракия, в случай че ви намокри студен дъжд, а може да се използва и за рани.