Ищван Фекете
Крепост от тръни (15)

— Най-важно е леглото. — Матула изтърси лулата си. — Първо трябва да подредим голибата. Трябва да се донесе сено.

Той измъкна два дълги пръта край колибата.

— Има една купчина сено, миналата година се измокри, но и голибата щеше да затъне. Половината ще внесем, ще бъде достатъчно. От него ще стане такова легло…

Купчината сено беше доста далече, но Гюла запомни местността, храстите и някои от дърветата. У него бавно се оформи някаква инстинктивна ориентировка. Тревата тук беше висока цял метър и по нея имаше още голяма роса.

Матула събори върха на купчината и вмъкна двата пръта в малката купа.

— Ще можете ли?

— Как да не мога. — Гюла застана между прътите.

— Полека, да не се наклони.

— Ах! — Салджията скочи като скакалец. — Чичо Матула, една голяма змия!

— Не я хващай! Дяволите да я вземат, ще се вмиришат ръцете ви!

— Аз ли?… — и Гюла не посмя да каже, че за нищо на света не би пипнал змия, втриса го само като я гледа.

— И в голибата винаги има по една-две, не ги хващай.

Салджията уплашен погледна нататък, където изпълзя змията.

— Вдигайте!

Те повдигнаха половината купчина, но Гюла не беше възхитен от умелото пренасяне на сеното.

„В голибата — помисли си — има една-две? Господи“!

— Когато аз стъпя с левия крак, вие стъпвайте с десния, тогава сеното няма да се наклони, защото ако падне, трудно ще го съберем.

„Може да полази по мен — момчето смени крачката, както нареди Матула, но умът му сега наистина беше на друго място, — когато спя, ще се омотае около шията ми…“ — При тази мисъл насмалко щеше да изпусне прътите с купчината сено.

— Тежко ли е? — обади се отпред мърморещият глас, защото товарът се наклони. — Хайде да починем.

— Не, чичо Матула, само се спънах.

Матула не каза нищо, а Гюла помисли: Защо ли му казах, че не е тежко, когато тежи? Ама че глупост! Наистина е тежко. Изглежда, че тук на поляната само истината вирее. Тежко ли е? Чувстваше, че раменете му ще се откъснат, че ръцете му са станали толкова дълги, като на Мазола.

„Не е ли тежко?… голямо говедо си!“ — каза си Гюла Лайош, и зъбите му скръцнаха, а очите му така изскочиха, като на споменатото по-горе говедо, само че не така миролюбиво. В този момент Гюла забрави дори змията.

— Да починем ли? — попита отпред небесният глас.

— Да! — съгласи се Гюла веднага, но щом като се освободи от товара, змията се появи отново в мислите му.

— И в колибата ли има змии?

— Обичат я. Харесва им това място… макар че Чикас от време на време хваща по някоя.

Обичта на Гюла към Чикас непрекъснато растеше.

— Поне да не бяха такива миризливи — продължи Матула с непоколебимо спокойствие, — когато човек я хване, изпуска такава отвратителна смрадлива течност…

— Не жегва ли?

— Как ще жегва? Човек я хваща за шията, тогава само върти глава и се вие. С какво да жегва?

— Имам пред вид — тръпнеше Салджията, — не хапе ли?

— Ами иска да хапе, но не може… хайде, хванете прътите, бавно. Внимавайте за стъпките.

В мислите на Гюла змията продължаваше да се вие… значи, иска да хапе… а щом като иска, защо да не може? Дали Матула иска само да го успокои? Ужас!