Върнър Виндж
Краят на дъгата (8)

6.
Прекалено много технология, прекалено малко талант

Креативното съчиняване се оказа най-неприятния час за Робърт Гу през първата му седмица във Феърмонт. Той си спомняше за гимназията много добре. През 1965-а училището беше лесно, с изключение на математиката, за която и без това не му пукаше. Всъщност никога не му се налагаше да пише домашни. Стиховете, които пишеше без никакво усилие, бяха предостатъчни за учителите му. Те смятаха, че са благословени с присъствието му — и с право.

Но в този нов свят той можеше да вижда само частица от така наречените съчинения на съучениците си, а без съмнение и те нямаше да оценят неговата работа.

Робърт стоеше в дъното на стаята и се мъчеше да се оправи с информационния лист. Както обикновено, децата бяха вляво, а възрастните — вдясно. Смотаняци. Той бе запомнил няколко имена и дори бе говорил с онази жена, Сиен. Тя му бе обяснила, че не влиза в часа по съчиняване, защото й липсва куражът да се представя пред останалите. Единствените й таланти бяха в областта на старомодното инженерство, но поне бе достатъчно умна да си признае, че е смотана. А не като Уинстън Блънт, най-големия смотаняк от всички. От време на време Робърт засичаше, че Уини го поглежда, и се подсмихваше.

В момента Чумлиг увещаваше първия изпълнител.

— Зная, че се упражняваш, Хуан. Покажи ни какво си подготвил.

„Хуан“ се изправи и излезе на подиума. Беше хлапето, което си говореше с възрастните в часа по конструиране. Според Робърт момчето беше посредствено, от типа, който по негово време завършваше проформа. Но в двадесет и първи век некомпетентността не беше извинение и Чумлиг явно имаше сериозни очаквания. Момчето се поколеба и започна да размахва ръце — без видим ефект.

— Не знам… все още не съм готов.

Учителката кимна търпеливо и му махна да продължи.

— Добре. — Хлапето присви очи и движенията му станаха още по-хаотични. Това не беше точно танц, а и момчето не говореше, но Чумлиг се облегна и кимна. Повечето от класа наблюдаваха пантомимата с внимание и Робърт забеляза, че сякаш клатят глави в такт с музика.

„По дяволите!“ Още невидими глупости. Робърт погледна магическия си лист и си поигра с локалните настройки. Интернет Експлорър беше почти такъв, какъвто го помнеше, но имаше и доста нови опции. Той поразгледа и докосна надписа „Представяне на Хуан Ороско.“ Първата страница беше текстов коментар на изпълнението на Ороско. Нещо от типа на бележките, които си разменяха учениците. Робърт натисна втория избор. Тук момчето стоеше на концертна сцена. През прозорците се откриваше гледка към града, сякаш от висока кула. Робърт задържа ръба на листа и чу звук. Беше тихо и слабо в сравнение със системите вкъщи, но… беше музика. Малко приличаше на Вагнер, но после премина в нещо като марш. Около образа на момчето се оформяха дъги. При всяко размахване на ръцете му се появяваха пухкави бели порове. Целият клас се засмя. Хуан също се смееше, но не спираше да ръкомаха. Поровете покриха пода, а музиката стана френетична. Съществата се превърнаха в снежинки и образуваха миниатюрни вихрушки. Момчето забави ритъм и музиката заприлича на приспивна песен. Снегът постепенно се стопи и мелодията замря. Сега вече листът на Робърт показваше същото нормално дете, което стоеше пред класа в реалността.

Зрителите заръкопляскаха учтиво. Един-двама се прозяха.

— Много добре, Хуан! — каза Чумлиг.

Беше впечатляващо, като повечето реклами от двадесети век, които Робърт беше виждал. В същото време беше някак несвързано, боклук, натъпкан със спецефекти. Прекалено много технология, прекалено малко талант.

Чумлиг обсъждаше с класа детайлите от произведението на Ороско, след което предложи на момчето да се обедини с някого и да прибавят към композицията думи.

Робърт огледа скришно стаята. Прозорците гледаха към изсъхналите есенни хълмове. Навън грееше слънце и подухваше лек ветрец. Можеше да чуе децата, които си играеха на поляната. Отвътре стаята представляваше евтина пластмасова конструкция без никаква естетическа стойност. Да, училището беше лесно, но също така убийствено скучно. Трябваше да преразгледа някои от поемите си по темата.

Принудителното ограничение. Безкрайното слушане на глупости, докато целият свят те зове навън.

Повечето ученици гледаха Чумлиг. Може би само се правеха, че слушат, но когато тя задаваше въпроси, получаваше сравнително точни отговори.

И тогава, много по-скоро, отколкото предполагаше…

— Днес ще свършим рано, така че има време само за още една презентация — каза Чумлиг. „По дяволите, какви ги говори?“ Учителката погледна право към него. — Професор Гу, покажете ни вашата композиция.

 

 

Хуан се върна на мястото си, почти без да обръща внимание на анализа на Чумлиг. Тя винаги внимаваше с публичната критика, но очевидно представянето му не беше добро. Само близнаците Раднър се бяха изказали положително. Някой, приличаше на заек, му се хилеше сред тълпата. „Кой е тоя?“

— … така че има време само за още една презентация — завърши Чумлиг. — Професор Гу, покажете ни вашата композиция.

Хуан се извъртя към чина на Гу. Че каква ли презентация можеше да направи той?

Робърт Гу явно също се чудеше.

— Не разполагаме нищо, което класът би оценил. Не разбирам от аудио-визуални проекти.

Чумлиг се усмихна широко. Хуан знаеше, че когато се усмихне така, извиненията не помагат.

— Не е така, професоре. Вие сте били — вие сте поет.

— Наистина.

— Ето, давам ви задача.

Гу изглеждаше млад, но когато завъртя глава към учителката, в погледа му имаше толкова сила… „Де да можех и аз да гледам така, когато Чумлиг ме притисне.“ Младият старец помълча няколко секунди, след което отвърна спокойно.

— Написал съм нещо кратко, но както казах, му липсват — погледът му обходи залата и се спря на Хуан — ефектите, които някои очакват.

— Ще се справите и само с думи. Моля, заповядайте.

Гу стана и слезе по стъпалата. Движеше се бързо и някак спазматично. Всички го гледаха — точно както искаше Чумлиг.

Учителката се отдръпна и Робърт застана пред класа. Естествено не можеше да отвори дисплей, но и не гледаше листа си. Просто погледна учениците и каза:

— Кратка поема от триста думи. Ще ви разкажа за земята около нас — такава, каквато е в действителност. — Ръката му се протегна към отворения прозорец.

И след това просто… заговори. Без специални ефекти, без думи, които да проблясват във въздуха. А сякаш и не беше поема, защото гласът му не беше монотонен. Робърт Гу просто говореше за поляните около училището. За миризмата на трева и сутрешната роса. Ставаше дума за обикновените неща, които човек вижда всеки ден, освен, разбира се, ако не ползва устройствата си, за да променя гледката.

А след това Хуан вече не осъзнаваше думите. Той виждаше, беше там. Съзнанието му се понесе над долината, проследи речното корито, стигна почти до подножието на Пирамид Хил… и тогава Робърт внезапно млъкна и Хуан отново се озова на задния чин в класната стая. Остана замаян за няколко секунди. Това бяха само думи. Но бяха постигнали повече от визуалните ефекти. Той дори беше усетил миризмата на изсъхвалата тръстика край речния бряг.

Известно време никой не продума. Чумлиг гледаше със стъклен поглед. Или беше много впечатлена, или се ровеше в мрежата.

В този момент откъм редицата на старците излетя една класическа птичка, направи едно кръгче и осра Робърт Гу. Фред и Джери избухнаха в смях, а след малко ги последваха и другите.

Разбира се, Гу не виждаше специалните ефекти и се обърка за няколко секунди. После се завъртя към близнаците.

— Ученици! — Чумлиг май наистина се беше ядосала. Смехът престана и всички заръкопляскаха учтиво. Хуан забеляза, че Чумлиг ги сканира внимателно. Обикновено не обръщаше внимание на такива шеги, но сега явно искаше да накаже виновника. Погледът й се спря на редицата със старците и тя сякаш се изненада.

— Много добре. Благодаря ти, Робърт. Това е всичко за днес. Следващата ви задача е да се съберете на групи и да усъвършенствате проектите си. Може сами да си подберете партньорите. Изпратете ми списъка с екипите и проектите преди следващата ни среща.

След това прозвуча звънецът — всъщност беше задействан от Чумлиг. Хуан се озова на опашката от ръгащи се деца, които напираха към вратата. Все още беше леко замаян от странната „виртуална“ виртуална реалност, която беше създал Гу.

Зад него Робърт най-сетне бе осъзнал, че часът е свършил. След няколко секунди щеше да е навън. „Сега ми е шансът да го включа в сдружението.“ А може би и за нещо друго. Замисли се за думите на стареца. Може би можеха да се сработят. Всички се бяха смели на Робърт Гу. Но преди птичката и преди смеха Хуан беше усетил нямото им възхищение. „И той го постигна само с думи…“

 

 

Когато се изправи пред класа, Робърт беше повече раздразнен, отколкото нервен. Беше предизвиквал възхищение тридесет години. Щеше да се справи и днес. Обърна се и погледна учениците.

— Кратка поема от триста думи. Ще ви разкажа за земята около нас — такава, каквато е в действителност. — Поемата беше пасторално клише, което бе написал предната вечер въз основа на спомените си от Сан Диего. За известно време думите му имаха ефект, почти като едно време.

Когато приключи, настана абсолютна тишина. Децата се впечатляваха лесно. Той погледна редицата на възрастните и видя враждебната усмивка на Уинстън Блънт. „Завиждаш както винаги, а, Уини?“

След това две идиотчета отпред започнаха да се хилят. Това повлече и останалите.

— Ученици! — Чумлиг пристъпи напред и всички заръкопляскаха, дори Блънт.

Учителката каза няколко думи, след което прозвуча звънецът. Децата се втурнаха към вратата и той ги последва.

— Робърт, остани за момент. Камбаната не биеше за теб. — Учителката се усмихна, доволна от метафората. — Поемата ти беше много хубава. Искам да ти се извиня заради учениците. Нямаха право да ти… — Тя посочи над главата му.

— Какво?

— Няма значение. Виждаш ли, те не са особено талантливи. А ти хич не приличаш на седемдесет и пет годишен. Модерната медицина наистина прави чудеса. Работила съм с възрастни ученици и разбирам проблемите ти.

— Така ли?

— Всичко, което направиш тук, ще е от полза за учениците. Надявам се, че ще останеш и ще им помогнеш. Преработи поемата си с някой друг. Те могат да се научат от теб, а ти ще усвоиш умения, с които ще ти е по-лесно в съвременния свят.

Робърт се усмихна. Винаги се намираха кретени като Луиз Чумлиг. За щастие тя насочи вниманието си към нещо друго.

— Кое време стана! Трябва да започвам дистанционното обучение. Моля да ме извиниш. — Обърна се, застана в центъра на стаята и размаха ръка към чиновете. — Добър ден, ученици. Санди, спри да си играеш с еднорозите!

Робърт погледна празната стая и жената, която си говореше сама. Толкова много технология…

 

 

Докато излизаше, Робърт се замисли. Можеше да е и по-зле. Малката му поема беше повече от достатъчна за тези хора. Дори Уини Блънт беше ръкопляскал. Да впечатлиш човек, който те мрази, си е повод за триумф.

— Господин Гу?

Робърт се обърна. Беше хлапето Ороско, стоеше до вратата на стаята.

— Здрасти. — Той му се усмихна учтиво.

Може би прекалено учтиво. Ороско тръгна заедно с него.

— Поемата ви е чудесна.

— Много си любезен.

— Накара ме да се почувствам, сякаш наистина съм там, на открито. И то без никаква електроника. — Погледът му беше пълен с възхищение, което щеше да значи нещо, ако говорещият беше някой, който си струва. — Обзалагам се, че сте добър — като хората, които рекламират игри.

— Може би.

— Забелязах, че не носите. Мога да ви помогна с това. Можем да направим екип. Вие ще ми помогнете с думите. — Останалото се изля наведнъж. — Можем да си бъдем полезни един на друг, а освен това искам да ви предложа една сделка. Ще паднат доста пари. Вашият приятел Уинстън Блънт вече се включи.

Следващите няколко крачки бяха изминати в мълчание.

— Е, професоре, какво мислите?

Робърт се усмихна учтиво и точно когато лицето на хлапето се озари от усмивка, отвърна:

— Виж сега, младежо, по-скоро адът ще замръзне, отколкото аз да работя със стар глупак като Блънт или с млад като теб.

Момчето се отдръпна, сякаш го бяха зашлевили през лицето. Робърт продължи напред, усмихваше се. Не беше кой знае какво, но също като поемата, все беше някакъв старт.