Върнър Виндж
Краят на дъгата (4)

2.
Завръщането

Робърт Гу трябваше да е мъртъв. Знаеше го със сигурност. Умираше от доста време, въпреки че не можеше да си спомни откога. Виждаше само неясни очертания, но това нямаше значение, тъй като и без това Лена държеше светлините намалени. Известно време носеше някакви неща в ушите, но те бяха малки и постоянно се износваха и се губеха. С радост се отърва от тях. След това звуците се превърнаха в неясно мрънкане, но понякога чуваше оплакванията на Лена. За бога, тя дори го придружаваше до тоалетната. Единственото, което искаше той, беше да си отиде у дома, но Лена не му позволяваше. Ако това въобще беше Лена. Която и да беше, не се държеше много любезно. „Просто искам да си ида вкъщи…“

Но въпреки всичко той не умря. Светлините ставаха все по-ярки, въпреки че още бяха размазани. Наоколо имаше хора и гласове, които му напомняха за вкъщи. Говореха му, сякаш очакваха, че ще разбере.

Преди, когато чуваше само мрънкане, нещата бяха по-добре. Сега го болеше навсякъде. Понякога го водеха на доктор и болката ставаше още по-лоша. Някакъв човек се представяше за негов син и му обясняваше, че си е у дома. Понякога го извеждаха навън, за да усети слънцето и да послуша птичките. Това в никакъв случай не беше вкъщи. Робърт Гу добре си спомняше снежните Планини, които се виждаха от техния двор в Бишоп, Калифорния. Това място нямаше нищо общо с у дома.

Но въпреки че това не беше домът му, малката му сестра беше тук. Кара Гу беше тук и преди, когато всичко беше неясно и размазано, но се държеше настрани. Сега беше различно. В началото просто долови звънливия й и глас, точно като камбанките, които майка им окачваше на верандата. Един ден той стоеше във вътрешния двор и слънцето сякаш изглеждаше по-ярко и топло. Дори размазаните картини бяха придобили цвят. Гласът на Кара го питаше „Робърт това“ и „Робърт онова“, когато…

— Робърт, искаш ли да се разходим?

— Какво? — Езикът му беше надебелял и лепкав. Внезапно му хрумна, че може би не е говорил от много отдавна. А имаше нещо още по-странно. — Коя си ти?

За момент настъпи тишина, сякаш този въпрос беше задаван многократно.

— Робърт, аз съм Мири, твоята.

Той протегна ръка.

— Ела по-близо. Не те виждам.

Силуетът се приближи и закри слънчевата светлина. Той успя да различи правата черна коса и кръглото личице, което го гледаше с усмивка, сякаш е най-страхотният човек на света. Това наистина беше малката му сестра.

Робърт посегна и хвана топлата й ръка.

— О, Кара, толкова се радвам да те видя. — Това не беше неговият дом, но може би бе някъде наблизо.

— Аз… също се радвам да те видя, Робърт. Искаш ли да се разходим из квартала?

— Да, ще е чудесно.

След това нещата се развиха бързо. Кара направи нещо, столът му се завъртя и отново стана тъмно. Бяха вътре в къщата и тя се суетеше около него, търсеше му шапка. Разбира се, не пропусна да го подразни — попита го дали му се ходи до тоалетната. Робърт усещаше, че мъжът, който претендираше да е негов син, ги наблюдава отстрани.

А след това излязоха на улицата. Кара вървеше до инвалидната количка, докато го тикаха по пустата улица, от двете и страни имаше високи тънки дървета… палми. Това не беше Бишоп, но пък сестра му беше до него и беше послушна. Малката Кара беше добро дете, но често правеше бели и той я гонеше из цялата къща. Робърт се усмихна, зачуди се колко ли ще продължи послушанието й този път. Тя сигурно мислеше, че е болен. Той се опита неуспешно да се завърти на стола. Може би наистина беше болен.

— Виждаш ли? Ето там е къщата на семейство Смитсън. Дойдоха от Гуам преди месец. Според Боб имат пет… опа, не бива да говоря за това. А в онази къща на ъгъла живее приятелят на командира на базата. Обзалагам се, че до края на годината ще се оженят… А, ето няколко хлапета от училище, не искам да говоря с тях. — Количката внезапно зави и влязоха в една странична уличка.

— Чакай! — Робърт се опита да се извърти. Може би тези деца му бяха приятели! Кара пак го дразнеше. Той се отпусна на стола. Миришеше на мед, над тях бяха надвиснали храсти. — Ти на това разходка ли му викаш? Нищо не виждам.

— Сериозно? — Тя се изкикоти. — Не се притеснявай, Робърт. Ще ти оправим очите.

— Просто ми дай очилата, Кара. — Може би ги беше скрила някъде.

Имаше нещо в сухия вятър и блестящата светлина, нещо, което го караше да се пита какво прави в тази инвалидна количка. Подкараха го по някакви улички, Кара продължаваше да се суети около него.

— Топло ли ти е, Робърт? Да ти махна одеялото. Дай да ти наглася шапката, че слънцето ти блести в очите.

Къщите свършиха и се озоваха на ръба на стръмен склон. Кара твърдеше, че насреща имало планини, но Робърт виждаше само жълто-кафяво петно. Това нямаше нищо общо с върховете, които опираха в небето над Бишоп, Калифорния.

След това се прибраха. Стаята беше тъмна както винаги. Кара каза, че имала да учи, и изчезна. Робърт нямаше да учи. Мъжът се опитваше да го нахрани. Все още се представяше за негов син, но пък беше твърде голям. Последва ново срамно посещение на тоалетната и най-после го оставиха на мира в мрака. Тези хора дори нямаха телевизор. Всичко беше тъмно и тихо.

„Би трябвало да ми се спи.“ Имаше смътни спомени за множество вечери, в които бе заспивал, след като го нахранеха. А след това се будеше и ходеше през странни стаи, опитваше се да намери дома си. Спореше с Лена. Тази вечер беше… различна. Все още бе буден. Мислеше за нещата, които се бяха случили. Може би защото отчасти си беше вкъщи. „Кара.“ Е, не беше намерил къщата на родителите си на улица Кромби и спалнята, която гледаше към стария бор, с къщичката, която си беше направил в клоните му. Но поне сестра му беше тук. Мислите му пълзяха бавно. В другия край на стаята една бледа лампа разпръсваше леко сумрака. Мъжът стоеше до стената и говореше с някого, но Робърт не виждаше с кого.

Реши да не обръща внимание на мъжа и се съсредоточи. След известно време си спомни нещо много обезпокоително. Кара Гу беше починала през 2006-а. Няколко години преди това изобщо не си говореха.

И когато бе починала, Кара беше на петдесет и една.

Уест Фолбрук беше приятно място като за началото на века. Намираше се близо до Кемп Пендълтън и там живееха повечето от персонала на базата. Ново поколение пехотинци бе отраснало тук и се бе впуснало в нов тип война. Робърт Гу-младши бе видял част от това с очите си — бе пристигнал по времето, когато доверието към офицерите от китайски произход постепенно се завръщаше. Беше тежък и напрегнат период.

Сега градът беше станал още по-голям, но нямаше толкова военни. Армейският живот беше станал много по-сложен, но между напрегнатите мисии полковник Гу бе открил, че Уест Фолбрук е добро място да се отгледа дъщеря.

— Все още мисля, че е грешка Мири да го нарича „Робърт“.

Алис Гу го погледна и каза:

— Скъпи, говорили сме за това сто пъти. Нали така я възпитаваме. Ние сме „Боб“ и „Алис“, а не „мама“, „тати“ и разни такива глезотии. И Робърт си е „Робърт“, а не „дядо“. — Полковник Алис Гонг Гу беше ниска, кръглолика и когато не беше сърдита — доста блага. Беше първенец на випуска в Анаполис във времената, когато да си нисък, кръглолик и благ се смяташе за минус. Досега щеше да е станала генерал, ако началниците й не й бяха намерили по-продуктивна и опасна служба. Може би затова често й хрумваха ексцентрични идеи. Тя винаги бе настоявала Мири да нарича родителите й по име, сякаш са просто приятели.

— Виж, Алис, никога не съм бил против Мири да ни нарича на малко име. Ще дойде време, когато малкото генералче ще ни стане началник. Но това обърква моя старец… — Боб посочи към ъгъла, където седеше Робърт-старши. — Прегледай пак как се държа днес татко. Виж колко беше доволен. Той си мисли, че е дете, а Мири е леля ми Кара!

Алис не отговори веднага. Там, където се намираше, беше ранно утро. Слънцето огряваше пристанището зад нея. Тя беше част от американска делегация в Джакарта. Индонезия бе последвала примера на Япония и се присъединяваше към Индоевропейския алианс. Забавното бе, че този съюз вече се простираше върху по-голямата част от планетата. Едно време Китай и САЩ нямаше да приемат това като шега, но сега светът бе променен. И двете държави бяха доволни от развитието на нещата. Така можеха да се съсредоточат върху истинските проблеми.

Алис кимна на някого и се разсмя на нечии думи. Повървя известно време с двама души, говореше някаква смесица от мандарин и примитивен английски, после отново остана сама, наведе се към Боб и се усмихна.

— Ами това е чудесно! Баща ти беше много зле, от години, а сега се е посъвзел. Трябва да се радваш. Вече ще става все по-добре.

— Да… — Вчера бяха освободили последната болногледачка. Баща му скоро щеше да се оправи. Единствената причина да седи в инвалидна количка беше желанието на лекарите да се уверят, че костната регенерация е приключила, преди да го пуснат да обикаля из квартала.

Тя видя изражението му и изхъмка:

— Да не те е шубе?

Боб погледна баща си. Парагвайската операция беше след няколко седмици. Секретна операция в другия край на света, но в този момент му изглеждаше по-добра перспектива.

— Може би.

— Тогава остави нашето малко генералче да се погрижи за него и не се притеснявай. О, здрасти!… — Тя се обърна и помаха на някого. Образът й се замъгли и изчезна, последва само съобщение:

Алис → Боб: <sm>Имам работа. Отговарям за министър Мартинес, а местните не одобряват разсейването.</sm>

Боб огледа тихата дневна. Мири учеше на втория етаж, навън следобедът си отиваше. Едно време, когато беше дете, баща му вадеше книгите с поезия и тримата с майка му четяха. Боб изпитваше нещо като носталгия по тези времена. Обърна се към баща си.

— Татко? — Не последва отговор. Боб се наведе и извика по-силно: — Татко, достатъчно светло ли ти е? Да усиля ли лампата?

Старецът разсеяно поклати глава. Може би дори разбра въпроса, но не реагира по друг начин. Просто си седеше, наведен на една страна, лявата му длан непрекъснато търкаше дясната китка. Това си беше голямо подобрение. Робърт Гу-старши беше отслабнал почти до четиридесет килограма, когато Университетът в Сан Франциско го бе включил в новата си програма за лечение на алцхаймер. Лечение, което се бе оказало успешно.

Боб пак прегледа плана за парагвайската операция, свърши още няколко работи, после седна срещу баща си.

„Невинаги съм те мразил.“

Всъщност като дете никога не го беше мразил, което не бе изненадващо. Децата нямат голяма база за сравнение. Робърт беше строг и взискателен, въпреки че често твърдеше, че бил твърде мек родител. На малкия Боби това му се струваше пресилено, сравнено със семействата на приятелите му, но не се оплакваше.

Не се настрои срещу стария дори когато майка му ги напусна. Лена Гу не беше издържала непрекъснатия тормоз, но Боб разбра това чак след години, от разговорите с леля Кара.

За полковник Робърт Гу-младши това трябваше да е радостно време. Баща му, един от най-известните поети на Америка, се бе отървал на косъм от смъртта. Боб погледна спокойното, отпуснато лице на стареца. Ако това беше филм, щеше да е уестърн и да се казва „Завръщането на кучия син“.