Върнър Виндж
Краят на дъгата (6)

4.
Чудесно сдружение

Хуан Ороско обичаше да ходи на училище с близнаците Раднър. Фред и Джери си падаха хулигани, но бяха най-добрите геймъри, които познаваше.

— Днес сме измислили нещо специално, Хуан — каза Фред.

— Да. — Джери се ухили по начин, който подсказваше, че се задава някаква пакост.

Вървяха по обичайния си път покрай сухия отводнителен канал в каньона зад предградието Меситас. Околните хълмове бяха покрити с кактуси и манзанита, а отпред имаше дъбов шубрак. Типична гледка за Сан Диего през октомври.

Поне в истинския свят.

Каньонът не беше мъртва зона, даже напротив. ВиК поддържаше целия район и обществените услуги бяха съвсем достъпни, като в града. Докато вървяха, Хуан сви рамене и леко се извъртя. Това беше достатъчно за неговата Епифания. Околността се промени: храстите и кактусите се превърнаха в хищни растения с пипала. Къщите изглеждаха като построени от дърво, а в далечината се виждаше замъкът на великия херцог Хуа Фиин — едно местно хлапе, от най-дейните поддръжници на този вярващ кръг.

За близнаците Хуан беше приготвил кожени брони на рицари-пазители.

— Джери, виж! — Хуан изчака близнаците да се настроят към неговата визия. Ефектите му бяха отнели почти цяла седмица.

— Това вече не модерно, Хуанито. — Фред погледна към замъка на хълма. — Освен това Хауи Фейн е идиот.

Хуан бързо разкара визуалните ефекти и пейзажът се върна към реалността, първо земята и небето, а след това създанията и костюмите.

— Но миналата седмица ви хареса. — Чак сега си спомни, че тогава близнаците бяха воювали с великия херцог.

Братята се спогледаха. Хуан беше сигурен, че си разменят съобщения.

— Казахме ти, че днес ще е различно. Този път сме замислили нещо специално.

Вече бяха стигнали до дъбовия шубрак. В далечината се виждаше маранята на океана. През по-ясен ден или с помощта на специалното зрение можеше да се види и самият океан. На юг се простираха предградията и малкото зелено петно на гимназия Феърмонт. На север беше най-интересното нещо в квартала на Хуан Ороско.

Увеселителният парк Пирамид Хил заемаше по-голяма част от долината. Всъщност приличаше повече на остър хълм, отколкото на пирамида, но управата на парка бе решила, че това име е по-подходящо. Едно време тук бе имало градина авокадо. Дори и сега имаше доста дървета, но също така се виждаха ливади, постройки и кулата за изстрелване. Наред с другите неща паркът разполагаше с най-голямото съоръжение за свободно падане в Калифорния.

Близнаците се усмихнаха и Джери махна към хълма.

— Какво ще кажеш да поиграем „Завръщане в креда“, само че с реални усещания?

— Много е скъпо.

— Само ако плащаме.

— А вие не трябваше ли да подготвите някакъв проект преди часовете? — Първият час на близнаците беше конструиране.

— Има време — каза Джери.

— Не се притеснявай. — Фред изглеждаше едновременно сериозен и самодоволен. — ЮП/Експрес ще се погрижи за нас.

— Ами добре. Само да не си навлечем неприятности. — Всъщност мотането с братята обикновено водеше точно до неприятности. Преди две седмици двамата му бяха показали как да премахне защитата на новото си колело „Уикибей“. Това го превърна в смъртоносно оръжие, въпреки че вече почти не можеше да се ползва като колело. Майка му изобщо не беше доволна.

— Не се тревожи, Хуан.

Тръгнаха по една тясна пътечка покрай източната страна на хълма. Каналът остана зад тях. Наоколо нямаше входове, но чичото на близнаците работеше във ВиК и се оказа, че те разполагат с достъп до плановете на местността. Земята под краката им стана полупрозрачна. Хуан виждаше схемата на тунелите за поддръжка и бележките по нея. Фред и Джери бяха ползвали тази система и преди и досега не ги бяха хващали. Този път я бяха съчетали с карта на местните мрежови възли. Така се виждаха слепите петна и по-натоварените връзки.

Спряха на една полянка и се спогледаха. — ВиК трябва да се засрамят. В радиус от тридесет крачки няма локализиращ възел.

— Да, Джери. Тук може да се случи всичко.

Без цялостна мрежа възлите не можеха да установят точната позиция. Не можеше да се установи високочестотна лазерна комуникация, а нискочестотната не вършеше работа. Всъщност външният свят почти нямаше информация за това място.

Тръгнаха през поляната и навлязоха дълбоко в сляпата зона. Оттук имаха добра гледка към хълма, но ако продължаха, скоро паркът щеше да започне да ги таксува.

Но близнаците не се интересуваха от хълма. Джери спря до едно дърво и погледна нагоре.

— Наистина интересно място. Опитали са се да закърпят дупката. — Посочи клоните и изпрати сигнал. Устройството отвърна едва-едва със съобщение за грешка. — Съвсем се е скапало.

— До утре ще го оправят. — Хуан сви рамене. През нощта щяха да се появят аероботите от поддръжката.

— А защо не помогнем на общината още сега? — Джери извади малък зелен уред и го подаде на Хуан.

От горния край стърчаха три антенки. Приличаше на нормален мрежов възел, но проникването в мрежите беше доста по-трудно в реалния живот, отколкото в игрите.

— Откъде докопахте кодовете за достъп?

— Чичо Дон е доста разсеян. Всички разрешителни са заредени, но за съжаление старият възел още работи. — Джери посочи клоните на дървото. — Ти си достатъчно лек, за да се качиш, Хуан. Просто го бутни на земята.

— Хм.

— Не се бой. Държавна сигурност няма да забележи.

Всъщност отделът на държавна сигурност вероятно щеше да забележи, когато поправеха системата, но едва ли щеше да им пука. Тяхното мото беше „Виж всичко, знай всичко“, но хич не обичаха да споделят информация с оставалите агенции. Хуан погледна за момент полицейските сводки. В района на Пирамид Хил имаше арести, предимно за наркотици, но последните седмици бяха спокойни.

Така че се покатери на дървото. Старият възел висеше на парче изгнило велкро. Хуан го събори на земята, а близнаците се погрижиха за него с един камък. Виолетовата мъгла избледня и мрежата засече местоположението им. Лазерната технология заработи и вече ясно се различаваха границите на парка.

— Хайде, Хуан — каза Фред и тримата тръгнаха към хълма. — В момента сме маркирани като общински работници. Ако не се мотаем много, няма да има проблем.

 

 

Пирамид Хил разполагаше с най-новата екипировка за реално усещане. Не беше като простите образи, които изобразяваха лещите. Тук имаше игри, в които можеше да яздиш Скучи или да крадеш яйца от раптори. И игри с малки пухкави животинки, които танцуваха и се молеха да ги погалиш. Ако човек се откъснеше от игрите, можеше да види останалите играчи, всеки впримчен в свой собствен свят — неизвестно как успяваха да не се блъснат един в друг.

В „Завръщане в креда“ звукът от установката за свободно падане беше маскиран като гръмотевица, а дърветата бяха изобразени като висока джунгла. През последната седмица Хуан беше поиграл доста на обикновената визуална версия, понякога с близнаците, понякога с други играчи. За това време бе загинал цели три пъти. Играта беше трудна и трябваше да й се посветиш сериозно, ако не държиш да те изяждат непрекъснато. Затова Хуан се бе включил в гилдията на Фантастите, макар и като младши член. Може би това щеше да му помогне. Вече бе успял да сътвори нов вид животни за играта. Неговите гущероподобни бяха бързи и малки и засега бяха пощадени от критиката. Близнаците не изглеждаха особено впечатлени, но пък не разполагаха със собствена алтернатива.

Хуан вървеше през гората и се оглеждаше за същества, които нападат от клоните на дърветата. Точно такива го бяха спипали в понеделник. Във вторник пък бе загинал от някаква палеозараза.

Засега всичко изглеждаше безопасно, но нямаше следа от собствените му творения. На теория трябваше да се възпроизвеждат бързо, но не се виждаше нито едно. Трябваше да погледне и по другите сайтове. Може би се бяха запилели към Казахстан, но тук определено ги нямаше. Хуан се прехвърли от другата страна на хълма; леко притеснен, но все още цял. Близнаците бяха приели формата на стандартни раптори и се забавляваха, като убиваха случайно генерирани създания.

Джери се извъртя към Хуан и попита:

— Къде ти е съществото?

Хуан не беше придобил животинска форма.

— Аз съм пътешественик във времето. — Това също беше един от стандартните герои, представен още в първата версия.

Фред показа острите си зъби.

— Питам за съществата, които изобрети миналата седмица.

— Не знам.

— Сигурно ги е изяла критиката. — Гущерите се захилиха. — Откажи се от креативните точки и ела да се забавляваме.

Джери илюстрира думите си с ритник по нещо, което се бе изпречило на пътя им. Това донесе добра сума класически точки и Фред също се включи в касапницата, наоколо плисна, кръв.

В плячката имаше нещо познато. Животното беше малко и сякаш имаше наченки на интелект. Новоизлюпено от вида на Хуан! Това означаваше, че майката е някъде наблизо.

— Знаете ли, не бива да…

— Проблемът е, че никой от вас не мисли изобщо! — Ревът беше изключително силен. Огромни нокти разтвориха клоните над тях и по земята закапаха гигантски лиги.

Беше едно от съществата на Хуан, но с огромни размери.

— Ссс — каза Фред и това беше последният му съсък. Една гигантска глава се спусна и го глътна целия. Поляната се изпълни със звук от трошене на кости.

Чудовището отвори уста и избълва останките. Това беше толкова добро, че Хуан за момент погледна в реалността: Фред стоеше сред димящите остатъци на своя раптор. Дрехите му бяха раздърпани и омазани с истинска миризлива слуз. Да, това си струваше парите.

Самото чудовище беше един от най-големите роботи в парка, приел дизайна на Хуан.

— Това беше ли ви достатъчно реалистично? — каза съществото и от устата му се разнесе смрад на гнило. Определено беше. Фред отстъпи назад и почти се подхлъзна на слузта.

— Покойният Фред Раднър изгуби страшно много точки, а аз още съм гладен. Предлагам ви да се изнесете от хълма максимално бързо.

Те заотстъпваха, погледите им бяха приковани в чудовищната паст. Близнаците се обърнаха и побягнаха, след секунда ги последва и Хуан. Внезапно обаче го сграбчи нещо като гигантска ръка.

— С теб имаме още работа. Дай да си поговорим.

„Проклятие! Все аз нямам късмет!“

В следващия миг се сети, че точно той се бе покатерил на дървото, за да махне чипа. Глупавият Хуан Ороско — не се нуждаеше от лош късмет, за да загази. А близнаците се бяха измъкнали, както обикновено.

Но когато го пуснаха, видя, че до него е все още чудовището, а не някой от охраната. Може би това беше някой друг играч. Хуан запълзя настрани, опитваше се да се измъкне. Това беше обикновена игра и можеше да излезе по всяко време. Разбира се, щеше да му коства доста точки, а може би и оливане с миризливата слуз. А ако големият гущер го приемеше на сериозно, можеше да му донесе неприятности и в други игри. Хуан седна и опря гръб на едно дърво. Явно пак щеше да закъснее за училище, а там нещата и без това не бяха добри. Динозавърът също приседна, като избута останките на Фред Раднър, и смъкна глава към земята, за да може да гледа Хуан отблизо. Очите, главата и цветът бяха от оригиналния дизайн на Хуан, а по белезите от схватки можеше да се съди, че играчът е доста опитен.

— Значи моят дизайн ти харесва? — усмихна се Хуан.

— Попадал съм и на по-лоши. — Съществото промени параметрите и показа списък с критики. Беше наистина сериозен играч, може би дори кракер! На земята се появи едно от съществата на Хуан, готово за дисекция. — Текстурите на кожата са от библиотеката на гилдията на Фантастите, а цветовата гама е клиширане. Шотландското каре си е готино, стига да не го рекламираха непрекъснато.

Хуан присви колене към брадичката си. Чуваше същите простотии всеки ден в училище.

— Използвах най-доброто.

Смехът на динозавъра беше като оглушително ръмжене и главата на Хуан чак завибрира.

— Това може и да минава пред учителите. Те са длъжни да ти търпят глупостите, докато не завършиш и не се озовеш на улицата. Дизайнът е горе-долу приличен. Тук-там има потребители, главно защото механиката е добра. Но е доста далеч от истинското качество.

— Правя и други неща.

— Да, но ако не се стараеш, и те ще се провалят.

Напоследък тази мисъл често го тормозеше. Най-вероятно щеше да свърши като баща си, с тази разлика, че можеше да не си намери работа, от която да го изхвърлят. Мотото на Феърмонт беше „Старай се максимално“, но това не беше достатъчно. Понякога, колкото и да се стараеш, пак ще си на опашката.

Но това не бяха неща, които би признал на друг геймър. Погледна големите жълти очи и внезапно се усети, че за разлика от учителите, този тип не взема пари, за да се прави на любезен. А и губеше твърде много време, ако целта му беше просто унижение. „Явно наистина иска нещо от мен.“ Хуан присви очи.

— Имаш ли някакво предложение за мен, о, могъщи виртуални гущере?

— Може би. Имам и друга работа, освен да играя. Искаш ли да станеш съдружник в един малък проект?

С изключение на игрите никой не беше предлагал съдружие на Хуан.

— Съдружник? Процент от процента… А ти колко си надолу в командната верига?

Динозавърът присви рамене и околните дървета са разтърсиха.

— Предполагам, доста надолу. Така е при повечето съдружия. Но пък плащам с истински пари за всеки отговор, който предавам нагоре. — Съществото назова една сума. Това щеше да е достатъчно за целогодишни посещения в парка. Във въздуха между двамата се появи сертификат с назованата сума и възможностите за бонуси.

Хуан се беше пробвал и преди във финансови игри.

— Искам два пъти повече или няма сделка. — След това забеляза, че сумите за тези, които щеше да наеме той, не се виждат. Може би те щяха да получат много повече.

— Дадено! — отвърна чудовището, преди момчето да успее да се поправи.

Хуан беше сигурен, че то тайно се усмихва.

— Добре, какво искаш?

„И защо си мислиш, че малък тъпак като мен ще успее да го свърши?“

— Ти учиш в гимназия Феърмонт, нали?

— Този факт ти е известен.

— Доста странно място, нали? — Хуан не отговори и чудовището продължи: — Наистина е странно. Повечето училища не смесват възрастните ученици с децата.

— А, съвместното обучение. Дъртите го мразят, ние също.

— Твоята задача е да се повъртиш около възрастните. Да им станеш приятел.

„Ама че отврат!“ Но Хуан отново погледна платежния сертификат. Изглеждаше валиден и имаше гаранции от Американската банка.

— С кой по-специално?

— Това е проблемът. Моите шефове са дискретни. Ние просто трябва да съберем информация. Всъщност много от тези старци едно време са били важни личности.

— Щом са били важни, как са попаднали в нашето училище? — Това беше един от въпросите, които децата често си задаваха.

— По много причини, Хуан. Някои са просто самотни. Други са толкова задлъжнели, че трябва да намерят начин да изкарат пари от съвременната икономика. Повечето имат нови тела и много стари спомени. И вероятно са доста кисели.

— И как да се сприятеля с такива хора?

— Ако искаш парите, трябва да намериш начин. Ето ти критериите. — Големият гущер му подаде един документ и той го огледа.

— Бая народ. — Пенсионирани политици, биолози и родители на хора с такива специалности…

— Там са отбелязани точните характеристики. Твоята задача е да привлечеш правилните хора в моето съдружие.

— Не ме бива много в разговорите с хора. — Особено с такива.

— Значи ще си останеш беден, бъзльо.

Хуан за момент се поколеба. Баща му никога не би приел такава работа.

— Добре. Ще работя за теб.

— Не държа да правиш нещо, което не ти…

— Казах, че приемам работата!

— Добре. Това, което ти дадох, трябва да е достатъчно за начало. В документа е посочено как ще се свързваме. — Съществото се изправи и гласът му се разнесе отвисоко. — Само да не е в увеселителния парк.

— Няма проблеми — каза Хуан и също се изправи. Не можа да се сдържи и ритна гигантската опашка на чудовището, след което тръгна надолу по склона.

 

 

Близнаците бяха доста напред, почти от другата страна на футболното игрище. Хуан им прати сигнал. Фред се обърна и помаха, но ризата му беше твърде оцапана, за да поддържа комуникация. Джери тъкмо приемаше пратката на ЮП/Експрес. Точно навреме. Двамата разопаковаха пакета на път към шатрата, където се провеждаше часът по конструиране.

За съжаление първият час на Хуан беше в най-далечното крило. Той притича през поляната, като се придържаше към реалната гледка. Сградите бяха триетажни и изглеждаха като конструкция от карти.

Изборът на вътрешна гледка също не беше негов. Училищната управа настояваше сутрин на стените да се излъчват новини. Три деца от гимназия Хувър бяха спечелили стипендии от Ай Би Ем. Браво, браво, въпреки че Хувър беше училище на Отдела по математическо обучение и съперничеше на Феърмонт. Тримата млади гении нямаше да плащат за колеж дори да не работеха нито ден в Ай Би Ем. „Голяма работа.“ След време тези хлапета можеше да са страшно богати, но компанията щеше да прибира процент от парите им. Хуан следваше зелените стрелки по коридора и внезапно осъзна, че е изкачил две стълбища. Явно днес училищната управа беше преаранжирала всичко. Разбира се, дори и стрелките бяха променени, но той не им бе обърнал голямо внимание.

Вмъкна се в класната стая и седна.

 

 

Чумлиг вече беше започнала.

Основният й предмет беше търсене и анализ. Преди бе преподавала в Хувър, но според слуховете не успяла да се справи. Така че министерството я бе преместило във Феърмонт. Всъщност Хуан донякъде я харесваше — и тя като него беше белязана с провал.

— Съществуват много различни умения и понякога е добре да координираме усилията си с други хора, за да стигнем до отговорите. — Учениците закимаха. Да бъдеш координатор. Там бяха големите пари. Но и много добре знаеха какво ще последва. Чумлиг огледа стаята и кимна в знак, че знае, че знаят. — Всички мислите, че ще станете големи клечки, нали?

— Поне някои от нас. — Това беше един от по-възрастните ученици. Уинстън Блънт можеше да е дядо на Хуан и когато беше в лошо настроение, обичаше да дразни Чумлиг.

Учителката се усмихна.

— Имате по-голям шанс да станете бейзболна звезда. Истинските координационни агенти са рядкост, декан Блънт.

— Някои от нас имат опит в администрацията.

— О! — Чумлиг се натъжи за момент, сякаш трябваше да предаде тъжна новина. — Администрацията се е променила, декан Блънт.

Уинстън Блънт се отпусна на стола си.

— Ами значи ще трябва да научим някои нови трикове.

— Да. Това е целта на тези часове. Търсенето и анализът са в основата на днешната икономика. Те са ни нужни във всеки аспект на живота. В края на краищата всеки трябва да знае поне малко за някои неща.

— Говорите за предметите, по които имаме тройки, нали?

— Гласът вероятно принадлежеше на човек, който не присъстваше физически.

— Да. Не оставяйте тези умения да умрат. Използвайте ги. Подобрявайте ги. Може да го направите чрез една специална форма на анализиране, която наричам „учене“.

Една от ученичките даже вдигна ръка. Е, беше доста възрастна все пак.

— Да, доктор Сиен?

— Знам, че сте права, но… — Жената се огледа. Беше на годините на Чумлиг и забележимо по-млада от Блънт, но в погледа й имаше страх. — Но някои хора са по-добри от други. Вече не съм така схватлива като едно време. А може и останалите да са поумнели… Какво става, когато се стараем максимално, но това не е достатъчно?

Чумлиг се поколеба. „Как ли ще отговори на това?“ Въпросът беше добър.

— Този проблем се среща често, доктор Сиен. Съдбата е раздала различни карти на всеки. Във вашия случай сте получили шанс за нов живот. Повечето от вас смятат, че са им се паднали само чифтове и тройки. — Някои от учениците носеха, но не бяха усвоили добре цялостното управление. Хуан забеляза как пръстите им изписваха термините „чифтове“ и „тройки“.

— Но аз имам теория за живота — продължи Чумлиг. — Всеки от вас разполага с някакви джокери. Разиграйте ги. Открийте какво ви прави различни и по-добри. Защото то е във вас и чака да го откриете. И щом успеете, ще можете да помагате на другите и те да ви помагат. Чудесата не се случват просто така, трябва вие да ги създадете.

Поколеба се и погледна невидимите си бележки.

— Толкова за живота, а сега ще си поговорим за променливите отговори. Както обикновено, целта е да зададем правилните въпроси.

Хуан обичаше да седи до външната стена, особено когато учеха на третия етаж. Човек можеше да усети как стената се поклаща, докато сградата пазеше баланс. Това нещо изкарваше майка му от нерви. „Ако системата се срине, всичко ще се срути!“ се бе оплакала тя на една родителска среща. От друга страна, тези конструкции бяха евтини и с лекота издържаха на земетресения.

Хуан се дръпна от стената и заслуша Чумлиг. Точно затова училището изискваше физическо присъствие. Учениците проявяваха повече внимание в истинска стая, с истински преподавател. Графиките от лекцията на Чумлиг висяха във въздуха. Тя беше привлякла вниманието на класа и почти никой не се разсейваше.

Хуан също я послуша известно време. И то наистина. Форумите можеха да предоставят добри резултати, и то почти безплатно. Това не беше сдружение, просто множество сродни души, които се бореха с еднакви проблеми. Ами ако човек не е сродна душа?

Спря да слуша и започна да прескача по различните гледни точки на стаята. Някои бяха от учениците, а други от случайни камери. Пътем хвърляше по едно око на списъка, който му бе дал Големия гущер. Той се интересуваше не само от дъртаците. Някои от децата също бяха в списъка. Това сдружение беше голямо като калифорнийската лотария.

Реши да погледне някои от досиетата. Като повечето деца, и той пазеше доста информация в устройството си и можеше да извърши такова търсене в жилетката си. Достъпът до външни сайтове — освен тези, за които разказваше учителката — беше забранен. Чумлиг беше много добра в забелязване на кръшкачите, но Хуан се бе научил да командва устройството си с поглед и незабележими жестове. Изчака погледът на Чумлиг да го отмине и продължи заниманията си.

Така, старците… по-компетентните никога нямаше да попаднат тук. Те щяха да са богати и известни, такива хора притежаваха истинския свят. Тези тук бяха изпята песен и постъпваха във Феърмонт през целия семестър. Старческите домове отказваха да ги запишат от началото. Според тях възрастните бяха достатъчно зрели, за да се справят и от средата.

Хуан прескачаше от лице на лице и разглеждаше публичните данни. Уинстън Блънт. Развалина. Съвременната медицина лекуваше някои неща, но все още не можеше да се справи с други. Освен това ефектите бяха различни за различните хора. Уинстън Блънт определено не беше от големите късметлии.

Точно сега старецът се напрягаше, за да проследи примера на учителката. Хуан не можеше да види медицинския картон, но сякаш умът му си бе в ред. Блънт беше по-умен от някои от децата в класа. Оказа се, че е бил важна клечка в университета на Сан Диего едно време. Всъщност доста отдавна.

„Добре, ще го сложим в списъка на «интересните»!“

Следващата беше Сиу Сиен. Доктор по физика, електроинженер, носител на Президентски медал през 2010-а. Като цяло, имаше качествата за Нобелов лауреат. Доктор Сиен седеше изгърбена и гледаше чина пред себе си. „Опитва се да работи с информационен лист!“ Горката женица. Но със сигурност имаше връзки.

Чумлиг продължаваше урока, без да подозира за дейността на Хуан.

„Кой е следващият? Робърт Гу.“ За момент Хуан реши, че е сбъркал гледната точка. Погледна внимателно надясно, към редицата, където седяха дъртаците. Робърт Гу, поет, литератор. Стоеше при старците, но изглеждаше като седемнадесетгодишен! Беше висок, строен и малко хърбав. Кожата му изглеждаше бледа. Хуан рискува да погледне към външните медицински данни. Аха! Симптоми на лечението Вен-Курасава. Доктор Гу беше късметлия, един от малцината, податливи на тази процедура. Но явно късметът му свършваше дотам. Понеже беше абсолютно неконтактен. На чина пред него имаше информационен лист, но той дори не го ползваше. Едно време бил по-известен дори от Сиу Сиен, но сега беше по-зле и от нея. Какво ли беше „градивна критика“? Определено не беше нещо, от което Гущера щеше да се зарадва. Хуан посегна да прати името в кошчето за боклук, но се сети, че не е проверил роднините му. Внезапно пред визьора му пламнаха огнени букви на мълчаливо съобщение:

Чумлиг → Ороско: <sm>Можеш да си играещ по цял ден, Хуан! Ако няма да внимаваш, въобще не посещавай тези часове.</sm>

Ороско → Чумлиг<sm>Съжалявам. Извинете!</sm> Прекрати търсенето и си пусна запис от последните минути, за да навакса. Обикновено Чумлиг просто задаваше неудобни въпроси; сега за първи път беше пратила заплашително съобщение.

А най-забележителното бе, че го беше направила в кратката пауза, докато останалите предполагаха, че си преглежда бележките. Хуан я погледна с ново уважение.

 

 

— Малко грубо се държа с момчето, не мислиш ли? — Заекът изпробваше ново изображение, вдъхновено от илюстрациите на „Алиса в страната на чудесата“. Ефектът върху триизмерното тяло изглеждаше доста глупаво.

Гущерът не се впечатли.

— Ти не се меси. Хуан е мой контакт, не твой.

— Нещо сме свърхчувствителни, а? Просто проверявам дълбочината на моето сдружение.

— Разкарай се. Хуан има нужда от тези часове.

— Напълно споделям благотворителните ти мотиви. — Заекът изгледа Гущера възможно най-пренебрежително. — Но го отряза тъкмо когато оглеждаше лице, от което се интересувам. Включих те в едно невероятно сдружение, но ако искаш подкрепата ми, ще трябва да сътрудничиш.

— Слушай! Искам момчето да постигне нещо, но не искам да пострада. — Гласът на Гущера заглъхна и Заекът се зачуди, дали Чумлиг не се е разколебала. Не че имаше значение. Заекът разширяваше мрежата си в Южна Калифорния и рано или късно щеше да разбере за какво е цялата работа.