Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Rainbows End, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
3,7 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2017 г.)
Корекция
sir_Ivanhoe (2017 г.)

Издание:

Автор: Върнър Виндж

Заглавие: Краят на дъгата

Преводач: Красимир Вълков

Година на превод: 2007

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо издание

Издател: Издателска къща „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2007

Тип: роман

Националност: Американска

Печатница: „Полиграфюг“ АД — Хасково

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-585-769-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2548

История

  1. — Добавяне

21.
Когато вярващите кръгове се сблъскат

Алфред Ваз гледаше отминаващите откачалки.

Зад него Заекът подскачаше в такт с бойните им възгласи. За пръв път съществото изглеждаше впечатлено от някой друг. А може би бъркаше?

— Ха. Нямам търпение да им видя израженията, когато разберат кой ще воюва на другата страна.

Ваз погледна пухкавите му уши.

— Изключи си публичното присъствие. Целта е да не привличаме внимание.

— Прекалено се тревожиш. — Заекът отхапа за последен път и хвърли остатъка от моркова на земята. Този път парчето изчезна веднага. — Добре, док. Вече съм само за твоите очи. Какво следва?

Ваз изръмжа и тръгна на юг. Всъщност поведението на Заека бе повече дразнещо, отколкото тревожно. Ако всичко минеше както трябва, американците нямаше да свържат операцията със Заека и с Индоевропейския съюз. А ако се разровеха сериозно, бързо щяха да установят ролята на Алфред. Хората на Кейко бяха разработили оценяваща програма — дърво на вероятностите, — която описваше какво може да се отрече при различни обстоятелства. Преди двадесет години Алфред щеше да се изсмее на подобна програма, но днес тайният му екип беше разработил собствено дърво. То се разпростираше към най-лошите възможности — като например разкриването на ТДВМ проекта.

Алфред излезе от закътаната полянка. Малките му ботчета щъкаха около него. До едно нарушаваха закона, тъй като не съдържаха чип за връзка с Държавна сигурност. Алфред обаче се представяше за филмов продуцент и тези устройства му осигуряваха собствена мрежа. В някои от ситуациите щяха да са много полезни.

Междувременно отгоре кръжеше малък стелтнат аеробот — прихващаше трафика и го препращаше в западна посока. Поотделно импулсите бяха недоловими, но с правилна синхронизация трябваше да бъдат уловени от антените на Кейко. Това беше тяхната собствена военна мрежа. Поне на теория. На практика Алфред беше изгубил връзка от три минути. Знаеше, че тази нощ Алис Гонг е на смяна, вероятно като аналитик. Беше започнал атаката срещу нея малко преди да изгуби връзка. Много скоро тя щеше да получи файл с безвреден текст за всички останали — освен за самата нея. „Дали вече е станало?“ Може би трябваше да провери чрез обществената мрежа.

— Давай, док, хайде, хайде. — Алфред беше чувал този подигравателен глас преди цели осемдесет години. — Проблем ли има?

— Няма проблеми. Агентите ти на място ли са?

— Всички без Гу и Ривера. В момента ги превеждам през безредиците. Но ако искаш да успеем, трябва да побързаш.

Почвата беше твърда и равна, но скоростта им беше ограничена, заради малките роботчета.

Тук все още имаше хора, но повечето отиваха към библиотеката. Той успя да зърне Ривера и Гу, както и две деца на велосипеди. Това пък какво общо имаше с хачекианците и скуучитата? Ако имаше достъп до мрежата си, щеше да постави този въпрос на анализаторите.

 

 

Странникът насочи Робърт извън пътеката, там, където едно време бяха административните бунгала. Робърт си осветяваше терена с виртуална светлина. Тя бе по-добра от реално фенерче, но не му позволяваше да наблюдава ставащото пред библиотеката.

— Там има истински светлини. Дори повече отпреди. Какво…

— Почитателите на Хачек са твърде ентусиазирани. Унищожиха част от камерите. Сега имат нужда от истинска светлина. — Странникът се засмя. — Не се тревожи. Никой няма да пострада, а тази диверсия ще ни е от полза.

Той забави темпо и Робърт за момент отклони поглед от земята. Успя да улови изображение от една камера високо в дърветата. В реалността студентите си крещяха, неколцина се бяха сборичкали. Но извън реалността се появяваха образи, в зависимост от групировката. Рицари и библиотекари се сражаваха с пухкави шарени същества, наподобяващи бозайници или… — А! Значи феновете на скуучитата се борят с хачекианците?

— Предимно. — Странникът сякаш се ослушваше за нещо. Някой се спускаше по хълма към тях. Библиотекар-пазител. Карлос Ривера. Закръгленият младеж кимна на Робърт и Шариф.

— Голяма бъркотия.

— Но полезна бъркотия — поправи го Странникът.

— Да. — Карлос заряза костюма си. Библиотекарската му шапка се превърна в бейзболна с козирката назад, а тежката броня — в стандартната му тениска. — Надявам се, че тези сблъсъци няма да станат традиционни.

Странникът ги поведе през храстите.

— Традиция ли? Това би било плюс. Като вдигането на коли на покривите на административните сгради. Точно такива неща правеха американските университети велики.

— Може би. Доста работа ни се отвори, откакто библиотеката стана виртуална.

Робърт все още гледаше тълпите край хълма.

— Мислех, че идеята на тези кръгове е да съществуват едновременно.

— По принцип — каза Ривера. Направиха широк завой, за да заобиколят една зона, в която нямаше виртуална светлина. Оттук минаваха твърде малко хора и мрежата беше разпокъсана, което създаваше проблеми на устройствата.

— Но — продължи Карлос — в библиотеката е по-различно. Принципно би трябвало да поддържаме различни реалности като в Пирамид Хил. Но фактически екипировката твърде често дава дефект. Затова администрацията се опита да задоволи скуучитата, като им даде подземните етажи. — Ривера спря и Робърт почти се блъсна в него. — Знаеше, че това няма да проработи, нали? — Карлос гледаше Шариф… или поне този, когото Робърт виждаше като Шариф.

— Дадох ти най-добрия съвет, с който разполагах, приятелю.

— Хм. — Карлос се навъси и се обърна към Робърт. — А тебе с какво те държи, професоре?

— Аз…

— А, не! — прекъсна го Странникът. — На всички ще ни е по-удобно, ако не изпадаме в откровения.

— Добре — отвърнаха и двете жертви.

— Във всеки случай съм горд как успях да забъркам този конфликт между вярващите кръгове. Тези безредици ще отвлекат вниманието на хора, които в противен случай биха гледали какво правим.

Вече бяха южно от библиотеката и се спускаха по стръмен склон. Точно отпред беше Гилман Драйв. Карлос спокойно тръгна по улицата. Колите забавиха и започнаха да сменят платната, така че нито една да не мине близо до него. Робърт се поколеба къде да пресече, след това последва Карлос през трафика.

 

 

Мири спря от северната страна на Гилман Драйв.

— Накъде отиват? — попита Хуан.

— Идват насам. — Гледката от евкалиптите показваше Робърт и библиотекаря, Карлос Ривера: вървяха през храсталака. Картината беше доста накъсана, защото там нямаше много камери, но Мири бе сигурна, че двамата ще стигнат до пътя след няколко минути.

— Но това значи, че вървят на юг.

Мири спря колелото си и стъпи на земята.

— Искаш да кажеш, че не знам накъде отиват, така ли?

— Просто се чудя.

Появи се Сиу Сиен, последвана от по-млада версия на Лена Гу. Образите им бяха вдървени, но ставаха по-добри с всеки ден. Лена беше усвоила лицевите изображения и сега погледът й беше строг.

— Хуан не е единственият, който се чуди, млада госпожице. Ако не знаеш, просто кажи.

Сиу добави загрижено:

— С Лена се движим в северната част на кампуса. Може би проучването ми е грешно. Как ще ви помогнем, ако събитията са в южния край?

— Според мен бяхте права, доктор Сиен. С Хуан следяхме Робърт отблизо, но сега… Признавам, че наистина не знам къде отива. Точно затова е по-добре да сме разделени. Моля ви, стойте от северната страна. — През последните дни Сиу беше свършила доста детективска работа: можеше да е доста умна, когато се отърсеше от колебанията си. Знаеха, че Хуертас държи останките в лабораториите си в северния край. Ако Робърт и приятелите му планираха нещо, беше логично да го извършат точно там. „Тогава защо са се насочили в обратна посока?“ Обзе я несигурност.

Но доктор Сиен кимна, а дори Хуан Ороско не смееше да зададе очевидния въпрос. За добро или зло, това все още беше бандата на Мири.

Камерите по дърветата бяха изгубили Робърт и Ривера, Мири ги заряза и се загледа в хълма с почти невъоръжено око. Все още нямаше следа от тях. Можеше да се появят почти във всяка част на улицата.

— Главното е да опазим тези…

— … стари глупаци… — каза Лена.

— … да не направят нещо наистина разрушително.

— Да — съгласи се Хуан. — Кой е онзи, с дистанционното присъствие, дето върви с тях?

— Какво? — Хуан беше доста глуповат, но понякога имаше добри попадения. Мири върна изображенията на Робърт и Ривера. Хуан беше прав — и двамата гледаха към някого. Скрито присъствие.

— На бас, че виждат Зулфи Шариф — каза Хуан.

— Сто на сто печелиш. — Тази вечер бе опитала неколкократно да си възвърне контрола върху Шариф, но нямаше успех.

— Хайде, Хуан. — Тя се качи на колелото си и бавно пресече улицата, което щеше да й донесе глоба.

— Трафикът е тежък — обади се Лена.

— Това е заради сблъсъка на вярващите кръгове. Хората искат да присъстват на живо. — Събитието беше изненадващо, но Мири не смяташе, че е съвпадение. Организирането на нещо такова изискваше добра координация. Въпреки че сблъсъкът беше само слух, все повече коли спираха и изсипваха хора. От другата страна на Гилман Драйв тротоарите бяха задръстени.

— Хайде, Хуан!

Небето над библиотеката беше добило лилав цвят, заради някакво отражение на ефект от Северен Китай. Тя погледна статуса на мрежата… Не само автомобилният трафик бе тежък. Стотици хиляди виртуални участници ползваха милиони гледки на територията на кампуса. Мири се обърна към Хуан, който тъкмо я настигаше.

— Като откриването на някоя голяма игра е.

Момчето кимна, но сякаш не я чу, и каза:

— Виж какво намерих на платното.

Устройството беше почти премазано. От едната му страна висяха метални жички. Тя му махна да го хвърли.

— Прегазили са го.

— Мисля, че все още е онлайн, но не мога да го намеря в каталозите.

Мири го погледна отблизо.

— Това е безполезна отломка, Хуан.

Той сви рамене и прибра устройството в багажника на колелото. Празният му поглед показваше, че продължава да търси.

— Мисля, че е Сиско 33, но…

За щастие, не всички бяха разсеяни като него.

— Мири, открих Робърт и Ривера. — Имаше пауза, докато Лена им прехвърляше камерата. Ето! Двамата пресичаха улицата на четвърт миля западно от тях.

— Тръгваме, Лена!

 

 

По времето на Робърт от тази страна на Гилман Драйв имаше сглобяеми военни бараки. По-късно тук се помещаваше медицинският факултет. А сега тук се намираше Пилчнър Хол — изглеждаше нестабилно, също като повечето постройки в кампуса.

Странникът ги поведе в сградата. На входа имаше реална светлина, но по-навътре преминаваше във виртуална. Може би имаше и други хора, но Странникът ги избягваше. Спуснаха се по едно стълбище и се озоваха в лабиринт от тесни коридори и малки стаи. На места подът беше прашен, на места — излъскан до блясък или покрит с малки драскотини.

— Ха, Томи си е свършил работата. Целият етаж е преаранжиран за тази вечер. Някои части въобще няма да се покажат в охранителната система на университета.

Най-накрая Странникът стигна до затворена врата. Спря и заговори сериозно:

— Както знаете, професор Паркър не е напълно просветен. За благото на нашите цели предлагам да внимавате да не се издадете.

Робърт и Карлос кимнаха.

Странникът се обърна и потропа на вратата. Прозвуча, сякаш чук удря дърво. След секунди вратата се отвори и се показа Уинстън Блънт.

— Здрасти, Карлос. — Погледът към Робърт и Шариф не беше толкова приятелски.

Стаята беше с триъгълна форма, стените бяха полегати. По-голямата част от пода беше заета от бетонен кесон. Томи Паркър стоеше до една количка, пълна с пластмасови торби и раници.

— Здрасти, момчета. Тъкмо навреме. За наша радост пресата и полицията не знаят за вашето пристигане. В момента стоим в стая, която не съществува. Това — той посочи кесона — е все още видно за университета, но няма да разберат какво правим.

— Спомням си го това. — През 1970-а кесонът се намираше навън и бе покрит с дървен капак. Робърт надникна през ръба. Да, точно като едно време, надолу се спускаха метални ръкохватки.

Томи се изправи — лаптопът му беше закачен на специална каишка, която му позволяваше да се движи свободно — и взе две чанти от количката.

— Сваляйте Епифанията, момчета. Приготвил съм ви нови дрехи.

— Ама ти си говорел сериозно — каза Ривера.

— Естествено. Старите ви дрехи ми трябват, за да фалшифицирам местонахождението ви. Междувременно ще носите много по-добра екипировка.

— Надявам се, че не става дума за лаптопи — обади се Уини. Останалите започнаха да си свалят ризите и панталоните. Запазиха лещите, но сега нямаше какво да ги захранва. Реалната светлина беше достатъчно силна, но без допълнителните звук и картина стаята приличаше на ковчег.

Томи изглеждаше притеснен от голотията, но не за дълго. Отвори едната торба и започна да раздава ризи и панталони. Приличаха на нормални работни дрехи. Карлос потърка ризата между ръцете си.

— Това облекло е гадно.

— Аха. Без инфрачервени микролазери, без процесори. Нормален памук, какъвто Бог повелява да носим.

— Но…

— Не се притеснявайте. Разполагам с процесори.

— Томи, пошегувах се за лаптопите.

Паркър поклати глава.

— Не, не. Имаме си хърд.

 

 

Без устройството си Робърт беше безпомощен. Карлос също изглеждаше объркан, но после сякаш си спомни.

— А! Операционна система „Хърд“! Но тя не излезе ли от употреба?

Томи ровеше във втората торба.

— Не, просто е незаконна… Ето ги. Оригинални, произведени в Парагвай. — Подаде на всеки конспиратор черна пластмасова кутия с формат на книга. От едната страна имаше истинска клавиатура, а от другата — метална закопчалка. — Закачете ги на коланите си, но гледайте металът да докосва кожата ви.

Новите панталони на Робърт бяха твърде къси, а ризата — твърде широка. Той окачи криминалното устройство на колана си и почувства хладния допир на метала до кожата. Вече получаваше изображение на клавиатура. Ама че жалък интерфейс!

— Карлос, не покривай кутията с ризата си. Всички комуникационни портове са там.

— Значи ще трябва да се обръщаме към теб, за да направим връзка.

— Да. Докато сме долу, изходният трафик ще минава през лаптопа. А той ще е свързан към това. — Томи държеше макара с много тънък кабел, приличаше на конец. Обърна се и закачи единия край към едно устройство на количката. — Да направим проверка.

Робърт придърпа ризата си и се завъртя към лаптопа на Томи. Нищо. Написа една проста команда и вече отново можеше да вижда през стени! Към библиотеката продължаваха да прииждат хора. Той се върна назад по коридора. Все още нямаше никого. „Не!“ Някакъв човек се промъкваше към тяхната „тайна“ стая. Внезапно загуби картина.

— Томи…

— Какво?

Гласът на непознатия прозвуча в ухото му. Звукът беше зле, като на старата му информационна страница, но той успя да долови ясно думите: „Не си видял нищо, мой човек“.

— Нищо… — Робърт преглътна. — Всичко работи чудесно, Томи.

— Добре, добре. — Паркър се увери, че всички имат връзка. — Така, всички сме готови. Това беше забавната част. Сега е време за мъкнене. — Той посочи раниците на количката.

Раницата на Робърт тежеше почти двадесет килограма, както и тази на Карлос. Томи и Уини носеха по-малко багаж, но на Блънт сякаш му беше трудно. „Уини е същински старец.“ Робърт размърда рамене, за да намести раницата, и се оплака на глас:

— Томи, мислех, че това е бъдещето. Какво стана с миниатюризацията? Къде са автоматичните носачи?

— Отиваме във враждебна обстановка, Робърт. — Томи погледна екрана на лаптопа си. — Здравейте, господин Шариф. Е, изглежда, сме готови за тръгване. — Поклони се към тъмната дупка в средата на стаята. — След вас, господа.