Върнър Виндж
Краят на дъгата (31)

29.
Доктор Сиен поема инициативата

Гюнберк, Кейко и Алфред разполагаха със собствени анализаторски екипи. Преди десет секунди всички бяха постигнали съгласие: Заекът вече не съществуваше като активна заплаха. Имаше някои разминавания, но те бяха свързани с предположенията за косвените щети.

Браун → Мицури, Ваз: <sm>С Божията помощ успяхме да спрем чудовището.</sm>

Мицури → Браун, Ваз: <sm>И се сдобихме с информацията, за която дойдохме. Време е да се омитаме!</sm>

Тя показа увеличена картина с дървото на вероятностите. В момента бяха в клон, който водеше към пълна невъзможност на отричане. Въпреки това не биваше да известяват американците, преди да приключат разследването си.

Алфред им прати новия си график, в който имаше време, колкото да покрие изпращането на пратките.

Мицури → Браун, Ваз: <sm>Осем минути! Толкова много?</sm>

Кейко все още контролираше събитията от северната страна на лабораториите. А гледките от библиотеката показваха, че боливудският екип все още е на място… но събитията заплашваха да прераснат в граждански безредици, което щеше да доведе до намеса на полицията. За Алфред все още имаше вариант да се върне при екипа, но скоро щеше да стане невъзможно.

Ваз → Браун, Мицури: <sm>Ще се опитам да спестя всяка секунда, Кейко.</sm>

Мицури → Браун, Ваз: <sm>Постарай се! Максимумът, който мога да гарантирам, е пет минути.</sm>

Алфред се усмихна на демонстрираната паника. Кейко и Гюнберк се стараеха максимално и донякъде този хаос му беше от полза. Най-големият проблем беше да заблуди колегите си. Ако не бяха така разсеяни, едва ли щеше да успее да осъществи изпращането.

Изминаха две минути. Три. Екипите му почти си бяха свършили работата. Бяха ъпдейтнали договете така, че да заблудят бъдещите разследвания. В момента работеха с Mus Musculus, истинския животински модел. Алфред прескачаше от камера на камера, гледаше редиците шкафове, които му напомняха на едновремешните офиси. Можеше да вземе само няколко мишки от последното поколение. Екипът му тъкмо бе спрял текущите експерименти и започваше да унищожава информацията. Друга част от хората му вече изпращаше контейнери към пневматичните тръби. Всеки цилиндър можеше да побере по шестстотин мишки.

Мицури → Браун, Ваз: <sm>Алфред! Обществената мрежа се разпада.</sm>

Ваз изпсува и погледна анализаторите. Все още имаше време до крайния срок на Кейко.

Браун → Мицури, Ваз: <sm>Сривът е пълен. Заекът ни прецака.</sm>

Анализаторите предлагаха различни мнения. Подобни сривове се случваха два-три пъти годишно, нормална цена, която човечеството плащаше за прогреса. Но според някои подозрения тази повреда бе косвено причинена от анулирането. Може би безредиците зависеха от уменията на Заека да контролира компютърните системи на територията на университета. Сега, когато сертификатите му бяха анулирани, всичко се разпадаше.

Мицури → Браун, Ваз: <sm>Алфред! Разчисти и се омитай!</sm>

Вторият и третият цилиндър щяха да са готови след малко. Алфред погледна статуса на машината. Тя се намираше близо до зоната MCog, но по-важното бе, че се управлява ръчно и не е засегната от проблемите на повърхността. Той зададе дестинация към Гватемала с едно превозно средство, което бе приготвил още преди седмици. То разполагаше с достатъчно добра стелт технология, за да успее да напусне въздушното пространство на САЩ.

Ваз → Браун, Мицури: <sm>Още една минута. Ще успеете ли да ми я осигурите.</sm>

Мицури → Браун, Ваз: <sm>Ще опитам.</sm>

Анализаторите му преценяваха всяка промяна на територията на университета, без значение дали е причинена от операцията им. Според тях боливудското присъствие щеше да продължи колкото всяко друго.

Алфред отново насочи вниманието си към лабораториите. В момента се товареше вторият цилиндър. Първият вече беше в тръбата и отнасяше малките си пътници към устройството.

Алфред замръзна. Гу се бяха махнали от зоната с винарките. Забеляза движение близо до мишките. Момиче и мъж тичаха към камерата. Явно не се бяха заблудили от винените мушици.

Наведе се напред. Добре, една минута. Какво ли можеха да приготвят хората му за толкова време?

 

 

Количката на Лена не ставаше за туризъм. На асфалт обаче се справяше добре, дори по нагорнище; Сиу трябваше да подтичва, за да е в темпо. Но когато асфалтът свърши, количката забави ход.

— Лена, виждаш ли пътя? — Информационната страница беше тъмна като околния пейзаж.

— Не. Мисля, че са изключили тази страна на хълма. Вероятно е страничен ефект от безредиците. — Тя се премести към средата на шосето. — Шшт! Приближават се. Как ще ги спрем? Трябва да разберем какво става.

— Робърт ще те види.

— Проклятие! — Лена спря.

— Мини от другата страна на пътя. Аз ще се оправя.

Лена изсумтя, но се съгласи.

Сиу спря и се заслуша. В далечината се чуваше шумът на магистралата. От другата страна на хълма пък долиташе нещо като пеене. Но наоколо долавяше само звуци от насекоми и хладния нощен вятър над каменистия път. Някъде в насрещните скали пробяга светлина.

— Чувам ги, Сиу.

И тя ги чуваше — триенето на гумите и лекото бръмчене на електрически мотори. Странната кола се появи иззад завоя и Сиу се приготви да отскочи от пътя.

Но автомобилите не можеха да ускоряват по това шосе. Фаровете бавно я осветиха.

— Направете път, направете път. — Думите бяха силни и ясни, а по информационната й страница се появиха предупреждения за последиците от възпрепятстването на Калифорнийския магистрален патрул.

Сиу бе почти готова да се отдръпне. „Но нали искам да говоря точно с полицията!“

И махна на колата да спре. Автомобилът намали още повече, но след това се опита да я заобиколи отляво.

— Направете път, направете път.

— Не! — изкрещя тя и скочи пред него. — Вие спрете!

Колата намали съвсем.

— Направете път, направете път. — Отново се опита да мине — този път отдясно. Сиу отново отскочи и този път размаха раницата, сякаш щеше да удари колата.

Автомобилът се върна метър-два, сякаш се готвеше да избяга назад. Сиу се зачуди наистина ли иска да види какво ще се случи.

 

 

Болката прорязваше гърдите на Томи при всеки удар на сърцето. След момент той осъзна, че това е добре. Вдигна глава и видя, че лежи на задната седалка на кола. Срещу него седяха Уинстън и Карлос.

— Къде са Робърт и момичето?

Уинстън поклати глава.

— Останаха.

— Разделихме се, професоре.

Плашещите спомени започнаха да се завръщат.

— Ох… да. Къде ми е лаптопът? Трябва да се обадим на 911.

— Обадихме се, Томи. Всичко е наред, това е полицейска кола.

Въпреки че бе замаян, нещо не му се връзваше.

— Не ми прилича на полицейска кола.

— Поне според знаците, Томи. — В гласа на Уинстън се долавяше колебание.

Томи смъкна крака и успя да седне. Болката отново проряза гърдите му и той залитна и щеше да падне, ако не беше Карлос.

— Благодаря… — Томи погледна напред. Фаровете на колата бяха включени. Пътят беше тесен, асфалт почти нямаше. Такива се срещаха в Ийст Каунти и в малки отсечки по крайбрежието. А след миг видя, че някой стои по средата на пътя. Колата намали и фаровете осветиха млада жена.

— Направете път, направете път. — Автомобилът повтаряше фразата и се опитваше да заобиколи жената.

Но тя продължаваше да отскача и да им блокира пътя, крещеше и размахваше някаква раница.

Колата се отдръпна и Томи чу ръмженето на двигателя. Жената отново им препречи пътя и фаровете осветиха лицето й. Беше азиатка и ако й се прибавеха тридесет години, щеше да прилича на един от известните учени от началото на века. Бе последният човек, който Томи очакваше да си играе на „да спрем танковете на Тянанмън“.

Фаровете угаснаха и колата тръгна напред. След това спирачките се задействаха и колата се плъзна наполовина в канавката. Чу се приглушена експлозия, вероятно двигателят се бе самоизключил. Вратите от двете страни се отвориха и Томи почти изпадна навън.

— Професор Паркър, добре ли сте? — викна Карлос.

— Жив съм още.

Чу стъпки и видя мъничка светлина в ръката на жената.

— Това са Уинстън Блънт и Карлос Ривера… и Томас Паркър. Вие вероятно не ме познавате, доктор Паркър, но аз много се възхищавам на работата ви.

Томи не знаеше какво да отговори.

— Пуснете ни да минем — каза Уинстън. — Това е спешен случай.

Чу се звук от колела, но не на автомобил. От тъмното долетя глас:

— Къде е Мири? Къде е Робърт?

— Все още са вътре — каза Карлос. — Опитват се да спрат… Боим се, че някой превзе лабораториите.

От тъмното се появи инвалидна количка. Жената в нея явно бе раздразнена.

— Майната им. Охраната щеше да се справи.

— Може би не. — Уини пък бе съвсем сърдит. — Мислим, че някой я е преодолял. Обадихме се на 911. А вие ни пречите. — Той махна към колата, която се бе килнала в канавката.

Томи погледна тъмния автомобил.

— Не. Измамили са ни. Обадете се на 911.

Инвалидната количка се приближи.

— Опитвам се! Но сме в някаква мъртва зона. Трябва да слезем от хълма и да се закачим някъде.

— Дуй! — каза Карлос. Въртеше се около тях като дете, загубило лещите си.

Спря и погледна съмнителната доктор Сиен. Странно. Изпитваше известни колебания към нея. Сиу Сиен беше една от истинските Лоши, или поне от хората, който бяха създали режима на Лошите. Човек не можеше да го предположи по вида й обаче.

— Не мисля, че сме в местна мъртва зона — каза Карлос.

— Напротив! — каза Уини. — Аз нося и не мога да видя нищо. Трябва да стигнем до магистралата или поне да имаме ясен изглед към нея.

Томи си спомни какво бе казала внучката на Гу — Може би местната мрежа бе превзета. Сиен обаче имаше друга теория.

— Искам да кажа, че мъртвата зона не е само тук. Слушайте.

— Не чувам нищо…

Всъщност се чуваха насекомите. Както и далечна глъчка отвъд хълмовете. Това вероятно бяха вярващите кръгове, какво друго? Откъм магистралата… странно, нямаше го вечното свистене на гуми. Сега по-скоро се чуваше нещо като продължителна въздишка. Томи никога не бе чувал подобно нещо, но започваше да се досеща.

— Аварийно изключване.

— Какво? Всичко ли е спряло? — Карлос бе наистина ужасен.

— Аха! — Болката в гърдите на Томи се усили. „Господи, остави ме да поживея, искам да видя какво ще се случи!“

— Все някой ще ни забележи, дори да не можем да се обадим — каза жената в количката.

— Може би не — въздъхна Томи. Може би този срив прикриваше събитията в подземния комплекс.

— И ние не можем да направим нищо — каза Уинстън.

— Може би. — Гласът на Сиен бе колеблив. Тя освети раницата си. — Доста се забавлявах в часовете по конструиране. Вече може да се правят наистина интересни неща.

— Да. Само че трябва да се съобразяват със законите.

Сиен се засмя.

— Този факт може да бъде използван срещу тях, особено ако частите не схващат цялостната картина.

Повечето приятели на Томи говореха така, но това бяха празни приказки. Тази жена обаче бе Сиу Сиен.

Жената измъкна странно изглеждащ уред. Малко приличаше на едновремешните кафеварки, с отвор в единия край. Вдигна го до информационния лист и каза:

— Повечето устройства работят, но не могат да намерят достатъчно възли, за да осъществят комуникация. Но на север оттук има голяма военна база.

— Кемп Пендълтън е на тридесет мили ей натам. — Жената в инвалидната количка може би посочи с ръка, но Томи не можа да види.

Сиен насочи кафеварката към беззвездното небе.

— Това е лудост! — възкликна Уинстън. — Откъде знаеш, че там има възли?

— Не знам. Ще излъчвам направо в небето. Ще повикам военните.

Тя се обърна и заговори на информационната страница.

 

 

Боб Гу и неговите пехотинци бяха преминали през безброй мрежови тренировки. Инструкторите бяха известни с това, че винаги измисляха невероятни сценарии — а след това ги подсилваха с нещо още по-невъобразимо.

Но тазвечерните събития надхвърляха и най-откачената тренировка.

Алис беше прехвърлена в интензивното отделение. Боб искаше да отиде с нея, но разбра, че тя е засегната от вражеска атака… която продължаваше.

Току-що Кредит Сюис се бе сринала и това се оказваше голямо бедствие за Европа. Анализаторите му веднага започнаха да съставят хипотези. Анулирането на сертификатите имаше ефект дори в Калифорния. Боб се задълбочи в информацията. Сривът бе толкова внезапен, че вероятно ставаше дума за обмислена атака. „И така, кое събитие какво прикрива?“

Вече бяха ангажирани всички ресурси на министерството на отбраната и ДС. Днешните събития може би бяха нов вид терористична атака едновременно срещу САЩ и индоевропейците. Боб виждаше само основната част от анализите, но беше ясно, че разузнаванията на Америка, Китай и Съюза са ангажирани с разследването на заплахата.

Новият му главен анализатор се стараеше максимално и почти бе успяла да възстанови нещата.

— Полковник, ефектът от анулациите е особено силен на територията на университета.

Наистина, демонстрацията пред библиотеката бе спряла и това не се дължеше на претоварването на мрежата. Сертификатите на хиляди демонстранти бяха отхвърлени. Това показваше засилено чуждестранно участие в безредиците. Това, което бе ударило Европа, беше замесено и тук.

Но биолабораториите все още светеха в зелено. Това, че персонала го нямаше, май беше за добре. В лабораториите бе останала само автоматиката, а тя отчиташе, че всичко е наред. Е, щеше да има драстичен спад в производството, но това не беше негов проблем.

— ФБР иска разрешение да се намеси.

Боб раздразнено поклати глава.

— Отказвам. На предишните основания.

Повечето демонстранти вече бяха отхвърлени. Трима анализатори от комунални услуги докладваха за срив на сгради в кампуса. Странно — защо местната инфраструктура зависеше от Кредит Сюис?

— Полковник, връзката между анулирането и повредите е деветдесет и пет процента.

„Без майтап?“ Въпреки че лабораториите изглеждаха наред, тук ставаше нещо неприятно. Боб написа командата, която обмисляше от няколко минути:

ГОТОВНОСТ ЗА ИЗСТРЕЛВАНЕ

— Искам последен ъпдейт на хипотеза девет и координати за изстрелване.

Имаше кратка пауза, докато искането му бъде прегледано от министерството. След припадъка на Алис цялата Югозападна смяна беше на нокти.

Само след пет секунди вече имаше разрешение.

Почти не забеляза как капсулата му се приготвя. Щеше да излети последен, така че имаше достатъчно време да свърши някои задачи.

ИЗСТРЕЛВАНЕ ИЗСТРЕЛВАНЕ ИЗСТРЕЛВАНЕ

— Безпилотните устройства излетяха.

На екрана се видя как тридесет кутии с бойни муниции се издигат в небето над Калифорния. Безпилотните машини се появиха от северния край на базата. По-примитивните оръжия бяха изстреляни от военновъздушната база „Едуардс“, която се намираше още по на север. Списъкът беше доста дълъг и включваше всякакви възможности: спасителни копия (500), мъгла за поглъщане на щетите (100), ВЕИЧ лазери (10), термални остриета (100)… и най-ужасяващите — стерилизационна мъгла (10 по 10), ЕМП бомби (20 по 20 по 4), стратегически ядрени заряди (10 по 10 по 2). Вярно, че аналитиците трябва да мислят за най-лошото, но това тук… Единственото извинение можеше да са лабораториите.

Всъщност с изключение на окупационната екипировка това си беше достатъчно за модерно конвенционално нападение. През цялата си кариера Боб бе виждал употребата на подобен арсенал само три пъти. Но това бе в далечни краища на света — в Алма Ата, в Суидад Ортиз и в Асунсион. Най-ужасяващите оръжия никога не бяха влизали в употреба, макар че в Асунсион за малко щеше да се наложи.

А тази вечер той бе насочил всичко това към съседите си, само на тридесет мили от базата. Атака с такава сили в населен район си беше като да гониш мишки в кухнята с тежка картечница. „Мири, покрий се някъде!“

— ФБР отново иска разрешение да се намеси.

— Отказвам. Ситуацията ескалира. — Ако съответните служби успееха да възстановят мрежата, цялото начинание на Боб щеше да мине като скъпа тренировка. Но пък нямаше нищо лошо в това да си в пълна бойна готовност. Така имаше повече възможности. Той придърпа аналитици от всички смени и им прати наличната информация. Приоритетните въпроси бяха: Дали всичко в лабораториите е наред? Какви са прогнозите на повредите в мрежата?

Междувременно капсулите вече бяха стигнали върха на траекториите си. Той издигна допълнително машините от „Едуардс“, за да ги остави зад тези от Пендълтън. Ако скоро не предприемеше нещо, щеше да му се наложи да отзове безпилотните. „Хайде, хора, имам нужда от отговори!“

Но екипите бяха заети да свързват хиляди точки, гледаха за съвпадения и конспирации. Внезапно едно наблюдение промени всичко. Един от запасняците, метеороложка, докладва:

— Засякох сигнали, идващи някъде оттук. — Нарисува широка елипса, обхващаща част от базата. Някой се опитваше да комуникира, светейки в небето! Дългата страна на елипсата минаваше през университета. Думите от съобщението се появиха пред очите на Боб:

Сиу Сиен → До всеки, достатъчно умен, че да ме забележи: <sm>Автоматиката в лабораториите на ДженДжен е превзета. Системата напада тези, които й се противопоставят. Това не е шега. Какво? Да, ще им кажа. В лабораторията има двама души. Опитват се да помогнат!</sm>

— Съобщението е излъчено дванадесет пъти. Това, което виждате, е обобщената информация.

Това бе достатъчно. Боб Гу даде команда на пехотинците.

След това неговата капсула се изстреля и за момент той не обръщаше внимание на нищо. Заради близкото разстояние, капсулата излетя почти вертикално. „Това не е най-добрият вариант.“ Тази мисъл винаги го спохождаше, когато трябваше да преодолява ускорението от 20 g.

Време бе да се стегне. Хората и екипировката се движеха по график. Най-тежките оръжия все още бяха високо. Мрежовите муниции вече бяха на територията на университета, а лабораториите продължаваха да светят в зелено.

Собствената му капсула щеше да се приземи след няколко секунди.

В последните секунди бе изникнало още нещо важно. Сиу Сиен? В Южна Калифорния едва ли имаше повече от три лица с това име. И едно от тях живееше в „Краят на дъгата“ с Лена Гу.

Внезапно разбра в кого е прицелил целия си арсенал.