Айзък Азимов
Младост (8)

8.

Бяха наполовина привършили с обяда, когато Слим се хвърли в трапезарията. За миг той спря смутен, а после каза почти изпаднал в истерия:

— Трябва да разговарям с Ред. Трябва да му кажа нещо.

Ред уплашено вдигна поглед, но Астронома рече:

— Струва ми се, синко, че не си особено учтив. Накара обяда да чака.

— Съжалявам, татко.

— О, не тормозете момчето — намеси се жената на Индустриалеца. — Може да разговаря с Ред, ако иска, и на обяда му няма нищо.

— Трябва да разговарям с Ред насаме — настоя Слим.

— Достатъчно — заяви Астронома с мекота, която очевидно беше предназначена за присъстващите и която криеше под себе си лесно видима острота. — Седни си на мястото.

Слим се подчини, но ядеше само когато го гледаха. Даже тогава нямаше особен успех.

Ред срещна погледа му. Той беззвучно го попита: „Да не би животните да са избягали?“

Слим леко поклати глава и прошепна:

— Не…

Астронома го погледна сурово и Слим млъкна. След обяда Ред се измъкна от стаята и почти незабележимо махна на Слим да го последва.

Повървяха мълчаливо до потока.

Тогава Ред се обърна яростно към спътника си:

— Виж сега, каква е била тази идея да казваш на баща ми, че храним животни?

— Не съм — възрази Слим. — Попитах с какво се хранят животните. Това не е същото. Освен това има и нещо друго, Ред.

Но Ред още не беше изразходвал яда си.

— А и къде изчезна? Мислех, че идваш в къщата. Държаха се така, сякаш аз съм виновен, че не си там.

— Но аз се опитвам да ти разкажа за това, ако млъкнеш за секунда и ме оставиш да говоря. Не даваш на човек никаква възможност.

— Е, давай и ми кажи какво толкова имаш за казване.

— Опитвам се. Върнах се при космическия кораб. Бащите ни вече ги нямаше и исках да видя как изглежда.

— Това не е космически кораб — намусено възрази Ред. Нямаше какво да губи.

— Кораб е. Погледнах вътре. Можеш да погледнеш през илюминаторите и аз го направих. Бяха мъртви. — Изглеждаше тъжен. — Бяха мъртви.

— Кои са били мъртви?

— Животните! — изкрещя Слим. — Като нашите животни! Само че не са животни. Те са човешки същества от други планети.

За миг Ред като че ли се превърна в камък. Не му дойде наум да не повярва на Слим. Слим приличаше прекалено искрено на приносител точно на такива новини. Накрая каза:

— О, Боже мой.

— Е, какво ще правим? Божичко, какъв ще го отнесем, ако разберат! — Той трепереше.

— По-добре да ги пуснем — предложи Ред.

— Ще ни издадат.

— Те не могат да говорят на нашия език. Не и ако са от друга планета.

— Могат. Защото си спомням, че баща ми разказваше за нещо подобно на майка ми, когато не знаеха, че съм в стаята. Разказваше за посетители, които могат да говорят с ума си. Телепатия или нещо подобно. Помислих, че си измисля.

— По дяволите. Искам да кажа… по дяволите. — Ред вдигна поглед. — Казвам ти. Баща ми нареди да се избавя от тях. Дай да ги заровим някъде или да ги хвърлим в потока.

— Той ли ти поръча да направиш това?

— Накара ме да призная за животните и после каза: „Избави се от тях“. Трябва да направя каквото ми каза. По дяволите, той ми е баща.

Част от паниката напусна душата на Слим. Това беше напълно законно решение.

— Ами тогава да го направим веднага, преди да разберат. О, Божичко, ако разберат, ще си имаме неприятности!

Те се затичаха към плевника с неизразими видения във въображението си.