Айзък Азимов
Младост (2)

2.

Астронома влезе в трапезарията благопристойно. Чувстваше се прекалено много гост.

— Къде са момчетата? — попита той. — Синът ми не е в стаята си.

Индустриалеца се усмихна.

— Навън са от часове. Жените обаче ги принудиха да закусят преди известно време, така че няма за какво да се притеснявате. Младост, докторе, младост!

— Младост! — Изглежда думата потискаше Астронома.

Изядоха закуската си в мълчание. Веднъж Индустриалеца каза:

— Наистина смятате, че ще дойдат. Денят изглежда толкова… нормален.

— Ще дойдат — отвърна Астронома.

Това беше всичко.

По-късно Индустриалеца се обади:

— Извинете ме. Не мога да си представя, че играта ви е толкова сложен номер. Наистина ли сте разговарял с тях?

— Както ви казах. Поне в известен смисъл. Те могат да излъчват мисли.

— Разбрах, че трябва да е така от писмото ви. Чудя се как.

— Не знам. Питах ги и, разбира се, отговорът им беше неопределен. Или навярно просто аз не съм успял да ги разбера. Свързано е с излъчвател за фокусиране на мисълта и даже нещо повече от това, съзнателно внимание от страна и на излъчващия, и на приемащия. Мина доста време, преди да разбера, че се опитват да мислят към мен. Тези мисловни излъчватели могат да бъдат част от науката, която ще ни дадат.

— Сигурно — рече Индустриалеца. — Все пак, помислете си за промените, които ще предизвика това в обществото. Мисловен излъчвател!

— Защо не? Промяната може да е добра за всички ни.

— Не мисля така.

— Само в старото време промените са били нежелани — възрази Астронома — и расите могат да остаряват като хората.

Индустриалеца посочи през прозореца.

— Вижте онзи път. Направен е Предивойните. Не зная точно кога. Сега е толкова здрав, колкото и в деня на създаването му. Сигурно вече не бихме могли да го повторим. Когато са го строили, расата е била млада, а?

— Тогава ли? Да! Поне не са се страхували от новостите.

— Не. Иска ми се да са се страхували. Къде е обществото от Предивойните? Унищожено е, докторе! Какво добро са донесли младостта и новостите? Сега сме по-добре. Светът си живее в мир. Расата не отива наникъде, но най-после, няма и накъде да върви. Те го доказаха. Мъжете, които са направили пътя. Ще разговарям с вашите посетители, както се съгласих, ако дойдат. Но мисля само ще ги помоля да си вървят.

— Не е вярно, че расата не отива наникъде — сериозно възрази Астронома. — Отива към окончателно унищожение. Моят университет има с всяка година все по-малко студенти. Пишат се все по-малко книги. Върши се все по-малко работа. Старецът дреме на слънце и дните му са спокойни и неизменни, но все пак всеки ден го намира по-близо до смъртта.

— Добре, добре — каза Индустриалеца.

— Не, не се измъквайте. Чуйте. Преди да ви пиша, проучих положението ви в планетарната икономика.

— И сте открил, че съм платежоспособен? — прекъсна го с усмивка Индустриалеца.

— Ами, да. А, разбирам, вие се шегувате. И все пак — навярно шегата не е далеч от истината. Вие сте по-малко платежоспособен от баща си, а той е бил по-малко платежоспособен от своя баща. За планетата става все по-трудно да поддържа дори само промишленостите, които още съществуват, макар че в сравнение със старите дъбове от Предивойните са като клечки за зъби. Ще се върнем към селската икономика, а после към какво? Към пещерите ли?

— И приливът на ново технологично познание ще промени всичко това ли?

— Не точно новото познание. По-скоро цялостният ефект на промяна, на разширяване на хоризонтите. Вижте, сър, избрах ви да се заемете с този проблем не само, защото сте богат и имате влияние в правителството, а защото имате необикновената репутация, че дръзвате да нарушите традицията. Нашият народ ще се съпротивлява на промените и вие бихте могъл да знаете как да се справите с него, как да се погрижите за… за…

— За съживяването на младостта на расата ли?

— Да.

— При нейните атомни бомби?

— Атомните бомби — отвърна Астронома, — не означават непременно краят на цивилизацията. Тези мои посетители са имали своите атомни бомби или какъвто там е бил техният еквивалент, и са оцелели, защото не са се отказали. Не разбирате ли? Не ни провали бомбата, а собствената ни черупка. Това може да е последният шанс да обърнем процеса.

— Кажете ми — рече Индустриалеца, — какво искат в замяна тези приятели от космоса?

Астронома се поколеба.

— Ще бъда искрен с вас — отвърна той. — Те идват от по-плътна планета. Нашата е по-богата на по-леки атоми.

— И искат магнезий? Алуминий?

— Не, сър. Въглерод и водород. Искат въглища и нефт.

— Наистина ли?

Астронома бързо каза:

— Искате да попитате защо създанията, открили космическото пътуване, а следователно и атомната енергия, искат въглища и нефт. Не мога да отговоря на този въпрос.

Индустриалеца се усмихна.

— Но аз мога. Досега това е най-силното доказателство за истинността на историята ви. На пръв поглед атомната енергия като че ли изключва използването на въглища и нефт. Съвсем отделно от енергията, получена при изгарянето им, обаче, те си остават и винаги ще си остават основната суровина за цялата органична химия. Пластмаси, бои, лекарства, разтворители. Промишлеността не може да съществува без тях, даже в атомната ера. И все пак, ако въглищата и нефтът са ниската цена, срещу която ще ни продадат проблемите и мъките на младостта на расата, отговорът ми е, че тази стока би била скъпа, дори да я предлагат безплатно.

Астронома въздъхна и рече:

— Ето ги и момчетата!

Виждаха се през отворения прозорец — стояха заедно на обраслото с трева поле, потънали в оживен разговор. Синът на Индустриалеца посочи величествено, а синът на Астронома кимна и изчезна на бегом към къщата.

— Ето я младостта, за която говорите — отбеляза Индустриалеца. — Расата ни притежава толкова от нея, колкото винаги.

— Да, но ние бързо ги състаряваме и ги вливаме в калъпа.

Слим дотърча в стаята и вратата се затръшна зад него.

— Какво има? — с меко неодобрение попита Астронома.

Слим изненадано вдигна поглед и спря.

— Извинете ме. Не знаех, че тук има някой. Съжалявам, че ви прекъснах. — Изразът му беше прецизен почти до болка.

— Няма нищо, момче — каза Индустриалеца.

Но Астронома възрази:

— Даже да влизаш в празна стая, синко, няма причина да тряскаш вратата.

— Глупости — настоя Индустриалеца. — Момчето не е направило никаква пакост. Гълчите го просто за това, че е млад. Вие, с вашите възгледи! — Той се обърна към Слим. — Ела тук, момко!

Слим бавно се приближи.

— Харесва ли ти провинцията, а?

— Много, сър, благодаря.

— Синът ми те разведе из района, нали?

— Да, сър. Ред… искам да кажа…

— Не, не. Викай му Ред. Самият аз го наричам така. А сега ми кажи какво кроите вие двамата, а?

Слим извърна поглед.

— Ами… просто разглеждаме, сър.

Индустриалеца се обърна към Астронома.

— Ето ви младежкото любопитство и копнежа за приключения. Расата все още не ги е загубила.

— Сър? — обади се Слим.

— Да, момко.

Момчето се подготвяше дълго, преди да се реши да заговори.

— Ред ме прати да намеря нещо вкусно за ядене, но аз не зная точно какво имаше предвид — рече той. — Но не ми се искаше да му призная.

— Ами, просто кажи на готвачката. Тя ще ви даде нещо вкусно.

— О, не, сър. Имам предвид за животни.

— За животни ли?

— Да, сър. С какво се хранят животните?

— Боя се, че синът ми е градско дете — каза Астронома.

— Е — отвърна Индустриалеца, — в това няма нищо лошо. За какво животно става дума, момко?

— За малко, сър.

Тогава опитайте с трева или листа, а ако не искат, орехите или горските плодове сигурно ще свършат работа.

— Благодаря ви, сър. — Слим отново изтича навън, като внимателно затвори вратата зад себе си.

— Мислите ли, че са хванали живо животно? — попита Астронома. Беше очевидно обезпокоен.

— Това е съвсем нормално. В имението ми не се ловува, а районът е доста населен, пълен е с гризачи и други малки създания. Ред винаги се връща вкъщи с най-различни животинки. Но рядко поддържат интереса му за дълго.

Той погледна към стенния часовник.

— Приятелите ви би трябвало вече да са тук, нали?