Айзък Азимов
Младост (1)

1.

По прозореца хвърлиха камъчета и момчето се размърда в съня си. Още един път и то се събуди.

Седна вцепенено в леглото. Минаха секунди, докато си обясни странната обстановка. Не беше в собствения си дом, разбира се. Беше в провинцията. Бе по-студено, отколкото би трябвало и на прозореца имаше зеленина.

— Слим!

Повикът беше дрезгав, припрян шепот и момчето скочи към отворения прозорец.

Слим^[1] не беше истинското му име, но на новия му приятел, с когото се бе запознал предишния ден, му трябваше само да хвърли един поглед на мършавата му фигура, за да каже:

— Ти си Слим. — И добави: — Аз съм Ред^[2].

Ред не беше и неговото истинско име, но очевидно бе подходящо. Моментално се сприятелиха с бързата, безапелационна дружба на младежите, които още не са съвсем навлезли в юношеството и първите белези на порастването не са започнали да оформят външния им вид.

— Здрасти, Ред! — извика Слим и бодро му махна, като още премигваше, за да прогони съня от себе си.

Ред продължаваше да шепне прегракнало:

— Тихо! Искаш да събудиш някого ли?

Внезапно Слим забеляза, че слънцето едва се е показало над ниските хълмове на изток, че сенките са дълги и меки и че тревата е влажна.

— Какво има? — по-тихо попита той.

Ред само му махна да излезе.

Слим бързо се облече и с радост ограничи сутрешното си миене до моментно напръскване с малко хладка вода. Остави въздуха да изсуши непокритите части на тялото му, докато изтичваше навън, а голата му кожа се навлажни от росната трева.

— Трябва да пазиш тишина — каза Ред. — Ако мама или татко се събудят, или даже твоят татко, или който и да е от работниците, ще има: „Хайде вътре или ще умреш от студ, като скиташ бос из росата.“

Той точно имитира гласа и тона, а Слим се засмя и си помисли, че никога не е имало толкова забавен човек като Ред.

— Всеки ден ли излизаш така, Ред? — попита той. — Наистина рано? Сякаш целият свят е само твой, нали Ред? Наоколо няма никой друг и така нататък! — Почувства се горд, че е бил допуснат в този частен свят.

Ред го зяпна отстрани.

— Буден съм от часове — нехайно заяви той. — Не чу ли снощи?

— Какво да чуя?

— Гърма.

— Буря ли е имало? — уплаши се Слим. Никога не спеше по време на гръмотевици.

— Мисля, че не. Но гръм имаше. Чух го и после отидох на прозореца. Валеше. Всичко беше в звезди и небето точно започваше да посивява. Нали знаеш каква имам предвид?

Слим никога не беше виждал подобно нещо, но кимна.

— Тъй че просто реших да изляза — завърши Ред.

Вървяха по тревистата страна на бетонния път, който разцепваше гледката точно по средата дотам, където изчезваше сред хълмовете. Беше толкова стар, че бащата на Ред не можеше да каже кога е направен. По него нямаше нито пукнатина, нито неравности.

— Можеш ли да пазиш тайна? — попита Ред.

— Разбира се, Ред. Каква тайна?

— Просто тайна. Може би ще ти кажа, а може би не. Още не знам. — Ред откъсна дълго, гъвкаво стебло от папратта, която подминаха, методично откъсна листчетата и започна да размахва останалото като камшик. За миг беше яхнал див кон, който цвилеше и биеше с копита под железния му контрол. После се умори, хвърли настрани камшика и прибра коня в някой ъгъл на въображението си за бъдеща употреба.

— Насам ще идва цирк — рече той.

— Това не е тайна — възрази Слим. — Знаех го. Татко ми каза още преди да дойдем тук…

— Не това е тайната. Хубава тайна! Виждал ли си някога цирк?

— А, разбира се. Можеш да се обзаложиш.

— Харесва ли ти?

— Да речем, че нищо друго не ми харесва повече.

Ред отново го погледна с ъгълчетата на очите си.

— Мислил ли си някога дали би ти харесало да си в цирк? Имам предвид, в някой добър цирк?

Слим се замисли.

— Предполагам, не. Сигурно ще стана астроном като татко. Мисля, че му се иска да стана.

— Пфу! Астроном! — изрази презрението си Ред.

Слим усети как вратите на новия, частен свят се затварят пред него и астрономията се превърна в нещо за мъртви звезди.

— В цирка ще е по-весело — помирително каза той.

— Току-що излъга.

— Не, не съм. Наистина го мисля.

Ред го обори.

— Да предположим, че имаш шанса да тръгнеш с някой цирк още сега. Какво ще направиш?

— Аз… аз…

— Виждаш ли! — Ред имитира презрителен смях.

Слим се засегна.

— Ще тръгна с него.

— Давай.

— Изпитай ме.

Ред се извърна към него, особен и напрегнат.

— Наистина ли си готов? Готов си да дойдеш с мен?

— Какво искаш да кажеш? — отстъпи мъничко Слим.

— Имам нещо, което може да ни вкара в цирка. Може би някой ден даже ще можем да имаме свой собствен цирк. Бихме могли да станем най-големите циркаджии на света. Тоест, ако искаш да дойдеш с мен. Иначе… Е, предполагам, че мога да го направя и сам. Просто си помислих: „Хайде да дам един шанс на добрия стар Слим“.

Светът беше странен и очарователен, и Слим каза:

— Дадено, Ред. Идвам с теб! Какво е това, а, Ред? Кажи ми какво е.

— Сети се. Кое е най-важното нещо в цирковете?

Слим отчаяно се замисли. Искаше да даде верния отговор. Накрая каза:

— Акробатите?

— Глупости! Не бих направил и две крачки, за да гледам акробати.

— Тогава не знам.

— Животните, ето какво! Кои са най-добрите представления? Къде са най-големите тълпи? Дори на главните рингове най-хубавите номера са тези с животни.

— Така ли, мислиш?

— Всички мислят така. Питай когото поискаш. Както и да е, тази сутрин намерих животни. Две.

— И си ги хванал?

— Естествено. Това е тайната. Ще я издадеш ли?

— Не, разбира се.

— Добре. Затворих ги в плевника. Искаш ли да ги видиш?

Бяха стигнали почти до плевника. Огромната му, отворена врата беше черна. Прекалено черна. Бяха вървели натам през цялото време. Слим изведнъж спря. Опита се думите му да звучат нехайно.

— Големи ли са?

— Щях ли да припарвам при тях, ако бяха? Няма да те наранят. Само са малко дълги. Държа ги в клетка.

Вече бяха влезли в плевника и Слим видя голямата клетка, закачена на една кука в покрива. Беше покрита с твърд брезент.

— Винаги сме имали тук птичка или нещо друго — обясни Ред. — Както и да е, не могат да излязат оттам. Хайде, да се качим горе.

Покатериха се по дървената стълба и Ред придърпа клетката.

Слим посочи и рече:

— В брезента има някаква дупка.

Ред се намръщи.

— Откъде ли се е получила? — Той вдигна брезента, погледна вътре и каза с облекчение:

— Още са там.

— Брезентът изглежда прогорен — разтревожи се Слим.

— Искаш ли да погледнеш или не?

Слим кимна. Все пак, не беше сигурен, че му се иска. Можеха да са…

Но брезентът беше дръпнат и те се появиха. Две, както бе казал Ред. Бяха малки и някак си изглеждаха отвратително. Животните бързо се раздвижиха, когато брезентът беше вдигнат и застанаха откъм момчетата. Ред мушна пръст към тях.

— Внимавай — ужасено го предупреди Слим.

— Няма да те наранят — успокои го Ред.

— Виждал ли си някога нещо подобно?

— Разбираш ли защо циркът ще подскочи от радост при възможността да ги има?

— Може би са прекалено дребни за цирк.

Ред изглеждаше обезпокоен. Той пусна клетката и тя се залюля напред-назад като махало.

— Просто се измъкваш.

— Не. Само…

— Не са прекалено дребни, не се тревожи. В момента ме притеснява само едно.

— Какво?

— Ами, трябва да ги опазя, докато дойде циркът, нали? Трябва да измисля с какво да ги храня междувременно.

Клетката се люлееше и малките затворени създания се бяха вкопчили в решетките, като жестикулираха към момчетата със странни, бързи движения — почти като че ли бяха разумни.