Айзък Азимов
Младост (6)

6.

Ред и Слим бяха проследили старците си с опита на младостта, подпомогнати от унесеността и тревогата на бащите им. Гледката на крайната цел на търсенето беше донякъде скрита от храстите, зад които останаха.

— По дяволите — каза Ред. — Виж това. Всичко е блестящо сребро или нещо подобно.

Но именно Слим беше истински развълнуван. Той отвърна:

— Знам какво е това. Космически кораб. Ето защо баща ми дойде тук. Той е един от най-големите астрономи на света и твоят баща е трябвало да го извика щом в имението му се е приземил космически кораб.

— За какво говориш? Татко даже не знаеше, че онова нещо е там. Той дойде, само защото му казах, че съм чул гърма оттук. А освен това, такова нещо като космически кораб няма.

— Разбира се, че има. Виж го. Погледни онези кръгли неща. Това са илюминаторите. А можеш да видиш и ракетните дюзи.

— Откъде знаеш толкова много?

Слим се изчерви.

— Чел съм за тях — отвърна той. — Баща ми има книги за тях. Стари книги. От Предивойните.

— Пфу. Сега вече разбрах, че си измисляш. Книги от Предивойните!

— Баща ми трябва да ги има. Той преподава в университета. Това му е работата.

Гласът му се бе повишил и Ред трябваше да го дръпне.

— Искаш да ни чуят ли? — възмутено прошепна той.

— Обаче е космически кораб.

— Виж сега, Слим, искаш да кажеш, че това е кораб от друг свят ли?

— Трябва да е така. Виж как баща ми го обикаля непрекъснато. Нямаше да е толкова заинтригуван, ако беше нещо друго.

— Други светове! Къде са другите светове?

— Навсякъде. Ами планетите? Те са светове, точно като нашия, някои от тях. И други звезди навярно имат планети. Сигурно има милиарди планети.

Ред се почувства незначителен.

— Ти си луд! — промърмори той.

— Добре тогава. Ще ти покажа.

— Хей! Къде отиваш?

— Там. Ще питам баща ми. Предполагам, че ще повярваш, ако той ти го каже. Предполагам, ще повярваш, че един професор по астрономия знае какво…

Той се беше изкатерил горе.

— Хей — подвикна Ред. — Нали не искаш да ни видят? Не трябва да сме тук. Да не искаш да започнат да ни задават въпроси и да разберат за нашите животни?

— Не ми пука. Ти каза, че съм луд.

— Издайник! Обеща да не казваш.

— Няма да кажа. Но ако сами разберат, ти ще бъдеш виновен, че започна да спориш и каза, че съм луд.

— Тогава си взимам думите назад — промърмори Ред.

— Е, добре. Толкова по-добре.

В известен смисъл Слим беше разочарован. Искаше да види космическия кораб отблизо. И все пак, не можеше да наруши клетвата си да пази тайна дори в душата си, без извинението за лична обида.

— Ужасно малко е за космически кораб — отбеляза Ред.

— Естествено, защото вероятно е разузнавателен кораб.

— Обзалагам се, че татко даже няма да може да влезе вътре.

Слим отлично разбираше, че е вярно. Това беше слабо място в твърденията му и той не отговори.

Ред се изправи на крака и целият излъчваше сложна поза на отегчение.

— Е, струва ми се, че е по-добре да вървим. Имаме да вършим работа и не мога да прекарам тук целия ден в гледане на някакъв стар космически кораб или каквото и да е там. Трябва да се погрижим за животните, ако ще ставаме циркаджии. Това е първото правило на циркаджиите. Трябва да се грижат за животните. Във всеки случай — виртуозно завърши той, — точно това имам намерение да направя.

— Защо, Ред? — попита Слим. — Имат много месо. Хайде да погледаме.

— В гледането няма нищо забавно. Освен това татко и твоят баща си тръгват и предполагам, че е време за обяд.

Ред започна да го убеждава.

— Виж, Слим, не можем да се държим подозрително, защото ще ни проследят. По дяволите, никога ли не си чел детективски истории? Когато се опитваш да направиш нещо голямо без да те хванат, на практика най-важното е да се държиш просто както винаги. Тогава не те подозират в нищо. Това е първият закон…

— О, добре.

Слим гневно стана. В момента циркът му изглеждаше доста безвкусен и евтин заместител на прелестите на астрономията и се чудеше как е успял да се съгласи с глупавия план на Ред.

Тръгнаха надолу по склона и Слим, както обикновено, вървеше отзад.