Мануел Васкес Монталбан
Самотата на мениджъра (45)

С чувство на човек, преживял края на света, Карвальо се обади на Бискутер и го помоли да дойде час по-скоро с голямо шише линимент. Още не беше проговорил на Чаро. Момичето продължаваше да хълца унесено. Когато Карвальо сложи ръка върху главата й, плачът стана пронизителен и отприщи всичко, което беше останало в нея, сякаш бе преодолял последните прегради. Карвальо погали зачервените й страни и разгледа със страх хематомите на гърдите. Отиде в банята, пъхна глава под крана и едва сдържа спонтанните викове, които като че ли се раждаха от всички точки на тялото. Намокри една хавлия и се върна в хола. Уви главата на Чаро с влажна кърпа и я прегърна, усещайки живата топлина под хавлията. Като я махна, лицето се бе отпуснало и върху него се бяха очертали следи от ударите. Допря внимателно кърпата върху гърдите на момичето и скръсти ръцете му отгоре, за да задържи облекчаващия хлад върху наранената гръд. Разкърши се енергично и притисна ръце към ребрата си. Сви крака въпреки острите иглички, които усети в мускулите. Нямаше нищо счупено и се зарадва. Учуди се, че още не е загубил способността да изпитва радост. Чаро бе наметнала хавлията като шал и оправяше косата с ръце. Явно усещаше болка, защото си пипаше главата внимателно, като сдържаше възклицанията от болка и ги заместваше с гримаси. Карвальо напълни чаша леденостудена вода, потърси аспирин в малката аптечка, върна се при Чаро и я накара да изпие две таблетки.

— Само това ли ти направиха? — попита той, като посочи лицето и гърдите й. Момичето кимна утвърдително, сетне огледа видимите следи от удари по Карвальо и затвори очи. Той се сети, че не се беше огледал, и се върна при умивалника. Другият му Аз беше страховит. Горната устна представляваше някаква разкъсана и отекла маса. На дясната буза имаше два разреза, на слепоочията — хематоми, кърваво петно и съсиреци в средата на одраното чело, а от някаква скрита точка в джунглата на косата към слепоочието течеше полусъсирена кръв. Повдигна ризата. От двете страни на ребрата се бе оформило по едно тъмномораво петно. Свали панталона. Тестисите му бяха подути като черни топки за тенис. Събу се, напълни бидето със студена вода и седна. Някой почука на вратата. Чаро извика да не отваря. Сложи една малка хавлия като влажна превръзка около бедрата си, вдигна панталона, отиде в кухнята, взе една голяма ножица и тръгна към вратата. Шпионката му откри лицето на Бискутер, превърнато в чудовищно жълто яйце.

— Божичко, шефе, божичко!

Бискутер подскачаше нервно около Карвальо, като оглеждаше нанесените му опустошения. Детективът пое шишето с линимент. Влязоха в хола. Карвальо махна кърпата от рамената на Чаро. Бискутер се изчерви и отклони поглед. Карвальо изля от течността в шепите си и разтърка леко гърдите на момичето. Замени влажната кърпа със суха и се върна в банята, за да намаже на свой ред цялото си тяло. Когато се отпусна в другия фотьойл, вече се чувстваше по-добре. Чаро беше облякла копринен пеньоар и седеше поуспокоена. Бискутер ги гледаше и искаше да каже нещо, но не се сещаше какво.

— Сложи табела „Затворено поради отпуск“ и ела с мен във Валвидрера. Ти също, Бискутер.

— Ако имате нужда от мен, нямам нищо против, шефе. Ако ли не, ще остана на предната линия, пък да видим дали ще посмеят да припарят в бюрото.

— Много добре, Москардо^[1], но аз искам да дойдеш във Валвидрера. Иди да докараш колата ми от паркинга и я паркирай долу до самата врата. Не искам да плаша хората с това лице.

— Сложил съм баклата на огъня. Какво да правя?

— Вземи тенджерата и я донеси. Ще я сготвим във Валвидрера.

— Както наредите, шефе.

Бискутер излезе с „бръм, бръм, бръм“ на уста и Чаро не можа да сдържи смеха си. Карвальо вдигна затворения плик и го пъхна в джоба на панталона. Хем му се искаше да го отвори, хем не му се искаше. Чаро проследи движението на плика. Очите й отново се изпълниха със страх. Спогледаха се. Тя с желание да пита, той — с нежелание да отговаря. Карвальо се качи на терасата, където Чаро излагаше на слънце наемното си тяло, на върха на модерна сграда, построена на едно празно място в стария полуразрушен квартал. Облегна се на парапета и зачака идването на Бискутер. Чаро слагаше нещата си в една ръчна чанта. Угаси светлината във вестибюла. Затвори вратата и когато се обърна, Карвальо видя, че си е сложила тъмните очила. Бискутер им отвори вратите като шофьор от някой филм. Трябваше да излязат на Рамблас, да се спуснат до Паралело, после по улица Урхел и да поемат по нагорнището към високата част на града, докато стигнат до склоновете на Тибидабо. Схватките по Рамблас бяха започнали. Полицаите с пластмасови шлемове гонеха демонстрантите към страничните улици. Преследваха с настървение едни или други според логиката, породена понякога единствено от антипатията към бягащите гърбове. Един от бегълците се блъсна в муцуната на спрялата заради задръстването кола на Карвальо и със скоростта на светлината една черна и дълга палка разтърси гърба му със свистящи удари, като че ли въздухът предварително се жалеше, че ще бъде разкъсан от гнева на каучука. Под предпазния пластмасов шлем се виждаше лицето на полицая със затворени очи и стиснати зъби. Разярен от клаксоните, той се извърна и започна да удря близкостоящите коли, пъхайки палката в полуотворените прозорци. Двама-трима негови колеги го последваха и заудряха безразборно автомобилите, а когато задръстването намаля и колите взеха да се изнизват, ударите попадаха по багажниците като върху задници на бягащи животни. Бискутер караше с наведена глава, а върхът на носа му се беше почти заврял във волана. Уплашена от изстъпленията навън, Чаро непрекъснато затваряше очи и се притискаше към Карвальо.

— Да се махаме от тая скапана страна, Пепиньо! Да се махаме, моля ти се!

Плака почти през целия път. Изкачиха стълбите на вилата все още прегърнати. Бискутер ги следваше с чантата на Чаро в една ръка и с порцелановата, омотана с връв тенджера в другата. Щом влязоха, Чаро се отпусна в едно кресло. Карвальо започна ритуала по запалване на камината, използвайки за случая „Анатомия на реализма“ от Алфонсо Састре^[2] вместо подпалки. Бискутер разплете мрежата от връв, за да провери състоянието на задушената бакла.

— Сложих и джоджен, шефе. Купих едно пликче от аптеката. Сух е, но придава добър вкус.

Отиде в кухнята и подсвирна.

— Ето това се казва да готвиш при добри условия. Ех, ако имах такива уреди в кантората!

Миризмата на яденето отпусна лицата. Дори Чаро наостри нос и макар впоследствие да заяви, че не е гладна, а Бискутер и Пепе били двама диваци, които мислели само за ядене, че от баклата се пълнеело, пък тя не искала да стане като кит, няколко минути по-късно вече вдигаше капака на тенджерата, душеше с възхищение и за малко не накара Бискутер да припадне, казвайки му:

— Вече готвиш почти като Пепиньо.

Карвальо извади плика от джоба си. Най-напред го сложи на поставката над камината. После го обхванаха опасения, че ако го види, Чаро отново ще се уплаши и разстрои. Пъхна го в едно чекмедже на бюфета и почна да слага масата.