Метаданни
Данни
- Серия
- Карвальо (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- La soledad del manager, 1977 (Пълни авторски права)
- Превод от испански
- Катя Диманова, 1992 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,7 (× 3 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Мануел Васкес Монталбан
Заглавие: Самотата на мениджъра. Пианистът
Преводач: Катя Диманова; Христина Костова
Година на превод: 1992
Език, от който е преведено: Испански
Издание: Първо
Издател: ДФ „Народна култура“, София
Град на издателя: София
Година на издаване: 1992
Тип: Роман
Националност: Испанска
Печатница: ДФ Полиграфически комбинат, София
Излязла от печат: април 1992 г.
Редактор: Мариана Китипова
Технически редактор: Олга Стоянова
Рецензент: Красимир Дамянов, Мариана Китипова
Художник: Николай Пекарев
Коректор: Стефка Добрева
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2506
История
- — Добавяне
Този път на телефона беше не сестрата на Дитер, а мъжът й. Да, наистина Петер Херцен е Дитер Ромберг, бил е разпознат от служителя на „Авис“, който му дал колата под наем.
— Разберете, много сме разстроени. Не знаем как да кажем на детето, че баща му е мъртъв.
— Може да е изчезнал, защото се е чувствал в опасност.
— В опасност ли? От какво? Защо?
— Какво казва вашата полиция?
— Нищо. Записаха, че водите разследване, и предполагам, че Интерпол ще влезе във връзка с испанската полиция. Тогава ще им разкажете всичко, което знаете.
— Ще ви бъда благодарен, ако ме държите в течение.
— Позволете да затворя. Съкрушени сме напълно.
Последната хапка бъбреци загорча в устата му, а хересът сякаш се надигна към гърлото му и то се присви от тревога и страх. Като че ли изведнъж си даде сметка, че е навлязъл прекалено навътре в непозната територия, откъдето е трудно да се излезе и където може да се разрази страшна буря. Карвальо задиша дълбоко, за да си възвърне част от загубеното самообладание. Виждаше ясно грандиозните размери на загадката и нейната несъизмеримост със собствения му ръст на частен детектив, на души гащи, който се занимаваше с долнопробни дела и отдавна вече не приличаше на изпълнения с отчаян цинизъм агент на ЦРУ, готов да стреля по държавни глави и да застане лице в лице със смъртта. Когато онази нощ пътуваха за Лос Анжелос и отидоха да търсят хотел в Бевърли Хилс, зад волана седеше Дитер. За малко щяха да се блъснат с един буик, който поднесе, сетне се заизкачваха по хълма, раздразнени от дългото пътуване и от току-що преживяваната опасност. Градът с неговите ресторанти, кина, магазини и складове вече спеше, потопен в нощните си страхове. Ненадейно зърнаха някакъв човек, облечен в тренировъчен костюм — той тичаше отмерено, като бегач на дълги разстояния, по тротоара. Беше с почти обръсната глава и пухтеше ритмично.
— Това е някой магьосник, който тренира, за да бъде във форма — рече Жаума и атмосферата се разведри.
Дитер спря колата, за да погледат нощния спринтьор. На няколко метра от бегача се движеше патрулна кола.
— Ескортират го.
— По-точно го охраняват.
Атлетът се изравни с тяхната кола и отмина без никакви признаци на смущение, а придружителят от полицейската кола завъртя пръст на слепоочието си, сякаш искаше да им каже: „Тоя е смахнат“. И като че за да демонстрират властта си пред неочакваните свидетели, полицаите изпревариха атлета и натиснаха рязко спирачки. Изскочиха от колата едновременно и се насочиха към спринтьора с властна стъпка.
— Стойте. Спрете.
Атлетът не направи нито крачка повече, но продължи да подскача ту на единия, ту на другия крак — сигурно искаше да поддържа мускулатурата топла.
— Какво правите?
— Тичам.
— Това е ясно. Но защо? Време за тичане ли е?
— Денем работя. Нощем тичам.
— Да не сте от някое спортно дружество?
— Не съм от никакво дружество. Тичам сам. Да не би да има закон, който да ми забранява да тичам по това време по тротоара?
— Няма.
— Тогава?
— Излагате се на опасност. Хората не обичат другите да тичат в два часа посред нощ.
— Установили ли сте го?
— Кое?
— Това, че на хората не им харесва другите да тичат в два часа посред нощ.
— Ами то си е ясно.
Човекът продължаваше да подскача от крак на крак. В продължение на няколко секунди полицаите го гледаха строго, после хвърлиха бегъл поглед към колата на Дитер и кимнаха на бегача, че може да продължи. Той ускори подскоците си на място, сякаш караше велоергометър, сетне отпраши нагоре по склона, възобновявайки ритъма на тичане и дишане. Полицаите се отправиха към спрялата кола и поискаха документите. Докато единият ги проверяваше, другият не сваляше ръка от пистолета и намръщено следеше с очи неуморния бяг на атлета.
— В колата ли ще спите?
— Не. Отиваме в хотел „Голдън“.
— По тази улица надолу и после наляво. Не се бавете, моля. Не е време за разходка из улиците.
— Всяка нощ ли тича така? — попита Жаума, като посочи атлета, вече почти изчезнал зад завоя.
— Досега не бях го виждал в този квартал. Явно е смахнат. Ще вземат да го застрелят от някой прозорец.
— Защо?
— Хората не обичат странните неща. Страхуват се от тях, а страхът ги кара да вадят пистолета от гардероба или да откачат пушката от стената.
Подражавайки на бегача, Жаума изкачи стъпалата на хотела с еластични подскоци и влезе вътре, лъхтейки като след състезание. Служителят на рецепцията дори не трепна. Помогна им да натоварят багажа в асансьора и отключи вратите на стаите. Във всяка от тях липсваше само Глория Суонсън или Мей Уест по пеньоарче. Легла с дървени резбовани табли, покрити с кремав лак, и със сребристи метални украшения. Вити дървени крака, драпиран над възглавието балдахин, в чийто център имаше огромна гипсова розетка, изобразяваща кралска корона. Мокет в невероятно небесносиньо в съчетание с розови мебели; баня в стил ампир, мрамори и хромиран метал във формата на най-странни твари и растения. Цветният телевизор приличаше на луксозен сандък.
— Работи ли барът?
— Ако аз реша, да.
Дежурният, който му отговори, беше едновременно и портиер, и телефонист, и пиколо, и нощен барман.
— Тогава, ако обичате, донесете ледено френско шампанско и едно горещо момиче.
— Шампанското мога да ви го кача веднага, но момичето ще се забави два часа.
— Тогава искам само шампанско.
Дългите пътувания го възбуждаха. Ако някой от останалите се съгласеше да бодърства с него, може би щеше да изчака два часа. Но Дитер вече спеше, потънал в кубическата дълбина на огромното си тяло. Жаума беше навлякъл широка копринена пижама и съзерцаваше геометричните фигури, които се появяваха на различните телевизионни канали.
— Влезте, Карвальо. Гледам тези картинки с надеждата, че ще ме хипнотизират и ще ме приспят. Бръмченето много помага. Нервен съм.
Разказа му за шампанското и момичето.
— Два часа? Обслужването не е на висота. Сигурно живеят на другия край на Лос Анжелос.
Дежурният качи шампанското и една чаша. Не му допадна, че поискаха втора, но прикри гримасата на недоволство, когато Жаума му подаде пет долара бакшиш.
— А момичето защо ще се забави толкова?
— По това време би дошла само някоя негърка или чиканка[1]. Пък и повечето живеят на шейсет километра оттук, на другия край на Лос Анжелос, близо до Уотс.
Жаума се загледа в цепката на панталона си и каза:
— Колко неща могат да станат в душата на един мъж за два часа!