Мануел Васкес Монталбан
Самотата на мениджъра (26)

Апартаментът, беше подчертано модерен, разположен във високата част на града — достатъчно далеч от доброто и злото на демографския наплив, но не чак толкова далеч от центъра, че да не може да се отиде пеш до някой луксозен киносалон или до някой ресторант за отбран кръг дискретно заможни интелектуалци. Тук живееше Хуан Доронсоро, най-младият от семейство творци на словото. Начело на фамилията стоеше един поет, който вече фигурираше в седемдесет и три на сто от издадените в чужбина антологии на испанската поезия, следван от Педро Доронсоро, най-известния зад граница испански романист, споменат дори в един американски телевизионен филм от поредицата „Маникс“.

— Какво четеш?

— Току-що прочетох Хемингуей, а сега чета Педро Доронсоро, един много интересен писател.

Без да притежава обществения и културен престиж на най-големия си брат, нито световната слава на средния, Хуан напредваше бавно и сигурно в творческия си път благодарение на единствените си три романа, пожънали успех по-скоро сред критиката, отколкото сред публиката. Пишеше по десет реда на ден и твореше в създадено от него самия време, отмервано от изготвен по негова мярка часовник, и в ограниченото пространство, вместено в килийките на фотографската му памет — достатъчно неточна, за да съчинява успешно романи. Имаше черти на млад херцог, жив портрет на майка си, също както в романите, в които младите херцози са терзани от непреодолими страсти и тропически трески. А под деликатните черти, сякаш непокътнати от пубертета насам, се предугаждаше ревностната решимост на здравомислещия писател да документира колективната посредственост на франкисткия град, наблюдаван през тайниците на високи крепостни стени от синтетичен мрамор. Копринен халат върху пуловер от фина вълна, леки кожени чехли; култура, разпръсната по стените и масите; книги, листове хартия, картончета; блуждаещ из редовете поглед на творец. Приглушена светлина, присъща за кабинета на сериозен писател, където без разрешение влиза единствено слънцето, и то през филтри, така че лъчите да не попречат на твореца да пресъздава действителността.

— Малко неща мога да ви кажа. Връзката ми с Жаума беше твърде едностранчива. Той говореше, а аз слушах. Аз пишех, а той ме четеше. Жаума беше благодарен образ: забавен, интелигентен и богат, но опасен. Той е от героите, които стават симпатични на читателя, преди писателят да се е усетил.

— Това лошо ли е?

— Лошо от всякаква гледна точка. Ако е симпатичен по вина на писателя, означава, че авторът е проявил недопустимо пристрастие. А ако стане симпатичен въпреки желанието на писателя, значи вътрешното равновесие на творбата се е оказало извън контрола на твореца.

— За вас той само действащо лице ли беше?

— Напоследък — да. Ограничил съм достъпа до своя вътрешен свят — в него пускам само най-близките ми същества от плът и кръв. Всички останали са действащи лица. В миналото Жаума беше за мен нещо различно. Сега е действащо лице.

— А неговият край?

— Неподходящ. Също като в еротичен испански роман от двайсетте години на писатели като Педро де Репиде, Алваро де Ретана или Лопес де Ойос. Напомня ми финала на „Търсач на сладострастие“ от Ретана. Поквареният аристократ умира намушкан с нож върху едно бунище, след като е опитал подред всички извращения.

— Какъв финал бихте сложили вие?

— Един остарял, седемдесетгодишен Жаума. Всяка вечер ходи на кино, за да пусне ръка на някое девойче. Вестниците съобщават за това. Най-големият му син му удря плесница и старецът тръгва към зоологическата градина, за да погледа как маймуните мастурбират.

— Истината за смъртта му?

— Смъртта му беше истинска.

— Говоря за истинските причини за смъртта му.

— Умря от нещо естествено. Мисля, че някой го е застрелял.

— Да, но кой е бил този някой?

— Това вече е криминален роман, а аз гледам да се отдалеча колкото мога от натурализма. Сега, ако желаете да поиграете на детектив, разпределете равностойно ролите. Искате ли да бъдете Филип Марлоу? Аз искам да бъда Шерлок Холмс. Не се шегувам. С нищо не мога да ви бъда полезен. Останалите ни приятели могат да ви помогнат да си представите реалните причини за смъртта на Жаума. Аз трябва да си представям други неща, много други неща. Работата ми се състои именно в това — да си представям, но в рамките на определена логика, в рамките на характерната за мен словесност. Случилото се с Жаума е тъжен инцидент, който много ме разстрои, повярвайте ми. Но да продължим да се занимаваме с него е равносилно да подемем полемиката за пола на ангелите или да гадаем какво би станало, ако Касиус Клей беше победил Роки Марчиано.

Край на аудиенцията. Доронсоро се приготви да стане, за да придружи Карвальо до вратата. Детективът се направи, че не забелязва това. Писателят се поколеба и зае изчаквателна позиция. Погледът му се зарея в пространството, та Карвальо да не може да прочете нетърпението в очите му. Разтвори разсеяно някаква книга на масата и се загледа в нея. В нишата между два библиотечни шкафа висеше очевидно добре поддържана ловна пушка.

— Вие ловец ли сте?

— Да.

— Добър ловец?

— Зависи. Стрелям добре по яребици и зле по зайци.

— И никога по едър дивеч?

— Научих се да ловувам в Маресме, из ниските възвишения на Сан Висенте де Монталт и Аренис де Мунт. Там няма едър дивеч.

— На вас, интелектуалците, не ви се нрави насилието.

— Но това не се отнася до агресивността. Ние сме агресивни като всички и ловът ме освобождава от агресивността, дава ми възможност да наблюдавам чуждата агресивност като на сцена и да я описвам.

— Но вие убивате.

— Ловувам.

— Убивате.

— Да убиваш, е нещо друго. Например да заколиш някоя кокошка в птичарника, да застреляш човек или да съсечеш с брадва съседа. В лова си има правила както при всяка игра.

— И които ловецът налага на беззащитното и невъоръжено животно.

— Да не би да предпочитате яребиците да носят пушки? Ловът е естетически, а значи и нравствено оправдан. Но вие сте пуритан. Аз обичам животните. Изпитвам истинска страст към кучетата. После, ако желаете, ще ви покажа моите кучета. Събуждате комплекса ми за вина и ме карате да се чувствам престъпник. Ако продължаваме в тоя дух, ще ви призная, че съм убил Жаума с ей тая пушка.

— Защо?

— Защото не хареса последния ми роман например.

Сега вече писателят не желаеше да прекрати срещата и изучаваше Карвальо като евентуално действащо лице.

— Вие никога ли не сте убивали?

— Да, убивал съм.

— Животни ли?

— Не, хора.

— Да не сте били в някой взвод за разстрел? Или сте били палач? Не сте толкова стар, че да сте участвали във войната.

— Бях таен агент на ЦРУ.

— Започва да става интересно. Агент на две страни, така ли?

— На три.

— Те са най-добрите. А как убивахте, с хладно или с огнестрелно оръжие?

— Мога да убивам с хладно оръжие. Човешкото тяло предлага двайсет и пет смъртно уязвими точки. Но предпочитах да убивам с огнестрелно оръжие.

— Китайци, руснаци, корейци или виетнамци?

— От всичко по малко.

— С тия ръце?

Карвальо ги протегна към него и писателят се втренчи в тях с безпокойство, което той се стараеше да прикрие с усмивка.

— Струват ми се най-обикновени.

— Напоследък не съм убивал.

— Ако не практикувате, ще загубите умението си.

Сега вече аудиенцията бе завършила. Доронсоро се надигна и се отдръпна настрани, за да даде на Карвальо възможност за отстъпление. Детективът стана, приближи се до пушката, откачи я, огледа я, метна я на рамо и я насочи към писателя, който вече едва сдържаше раздразнението си.

— Никак не е забавно.