Мануел Васкес Монталбан
Самотата на мениджъра (33)

— Влезте!

В гласа му звучеше такова негодувание, че появилата се на вратата двойка прекрачи прага едва-едва, с огромна предпазливост, сякаш престъпваше в минирано поле.

— Тук ли живее детективът?

— Тук му е само бесилката. Не. Тук не живее никакъв детектив. Тук е кантората на детектива.

— Е, така де.

Младежът пръв се окопити. Беше с къса коса, мускетарски мустаци, мексикански пуловер от бяла вълна, джинси и ибисански^[1] сандали, обути върху дебели вълнени чорапи. Момичето стигаше до кръста му, но въпреки оскъдните си размери предлагаше впечатляващо разнообразен релеф от хълмчета, долини и падини, а русата му коса бе сресана във формата на китайска конусообразна шапка, от която се подаваха едри къдрици. Като цяло прическата приличаше на шапка от боядисана в жълто къдрава цикория — решителен, ала безуспешен опит да се отклони вниманието на зяпачите от възхитителното миниатюрно тяло. Карвальо обходи с поглед момичето, докато стигна до очите му, които, пълни с насмешка, очакваха неговите.

— Дошли сме да се посъветваме по един въпрос.

— Загубили сте си торбичката с хашиш и искате да ви я намеря.

— По-сложно е.

Момичето предостави на младежа главната роля, която той поде с добра дикция, школуван глас и подходяща интонация. Жестовете му бяха убедителни, убедително беше и държането на момичето — то обръщаше еднакво внимание както на обясненията на своя спътник, така и на погледите, които Карвальо хвърляше към подаващата се от квадратното деколте на пристегнатата блуза гръд.

— Брат ми е на психиатрично лечение от два месеца. Ако ставаше дума за обикновен случай, нямаше да се обърнем към вас, защото кой днес няма нужда от подобно лечение! Нуждаят се от него всички, попаднали между зъбчатите колела на този начин на живот, основаващ се на производството и възпроизводството. Брат ми е разумен човек. Членуваше в Каталонската обединена социалистическа партия, тоест на страната на комунистите, и никога не е вярвал във феи и вещици. Разбирате ли ме? Хлябът си е хляб, виното — вино и две плюс две правят четири? И още нещо ще добавя: все ми се караше, защото смяташе, че съм развейпрах и никога няма да свърша нещо полезно. Двамата с приятелката ми сме актьори. Сигурно сте ни виждали сред демонстрантите по Рамблас, под прозорците ви. Ала при толкова много демонстрации може и да не сте ни забелязали.

„Невероятно как съм пропуснал тази статуетка“ помисли Карвальо, без да отделя поглед от момичето. То бе отгатнало мислите му, защото се мъчеше да сдържи усмивката си, но смехът бликаше през очите му.

— Та тази крепост от рационализъм и марксизъм изведнъж рухна.

— Да не би жена му да му е слагала рога с местния партиен отговорник?

Момичето потисна кикота с ръка, а мъжът, уязвен от иронията й, зае поза на оскърбено достойнство.

— Не. Нищо подобно. Това е нещо понятно, а онова, което ще ви разкажа, е непонятно. Свръхестествено.

— Жалко, че не разполагам със звукови ефекти. Ако ме бяхте предупредили, щях да приготвя шум от вятър, дрънчене на вериги и злокобни стенания.

Личицето на Бискутер надничаше откъм кухнята, където къкреше някаква гозба. Беше чул думата „свръхестествено“ и разногледите му очи се взираха по-съсредоточено от обикновено, а устните му, свити във формата на мъничко „о“, изразяваха най-пълно внимание.

— Брат ми е строителен техник. Ще се съгласите с мен, че това е съвсем разумен, положителен занаят. По цял ден кръстосва нагоре-надолу с колата и надзирава различни обекти. Преди два месеца се връщал на свечеряване с колата от Сант Льоренс дел Мунт. Отбил се в Сабадел и взел годеницата си, защото щели да вечерят в Барселона и да ходят на кино. Когато потеглили и излезли на шосето за Молинс де Рей, където брат ми трябвало да свърши последната поръчка за деня, той видял, че някаква жена маха с ръка. Спрял колата. „Към Молинс ли отивате?“ — „Да.“ — „Аз също.“ — „Качвайте се.“ Качила се. Седнала отзад и брат ми пак подкарал. Леко ръмяло и брат ми и годеницата му не откъсвали очи от шосето. Пътничката отзад дума не обелвала. В края на един прав участък жената рекла: „Внимавайте на завоя. Много е опасен“. Той сложил крак на спирачката, но въпреки това колата леко занесла. „Вярно, много е опасен“, обадил се брат ми, когато отминали. И тъй като жената не отвърнала, той се обърнал и замръзнал. Жената била изчезнала. Представяте ли си! И двамата изпаднали в истерия. „Паднала е! Паднала е!“, крещяла годеницата. Невъзможно, защото вратата била затворена, но брат ми обърнал, върнали се в началото на завоя, спрял колата, двамата слезли, претърсили мястото педя по педя, осветили го с фаровете и с електрическото фенерче, което брат ми винаги носи в жабката на колата. Нищо. Жената била изчезнала. Може би се била изтърколила по насипа, но те нямали необходимите средства, за да я потърсят. Налагало се да уведомят полицията. И така, отишли до най-близкия полицейски участък. Приел ги един сержант. Изслушал историята, която брат ми разказал по възможно най-реалистичен начин, тоест напълно убеден, че жената е паднала и после от вятъра или кой знае как вратата се е затворила сама. В началото сержантът нищо не казал. После отишъл до една маса, отворил чекмеджето, извадил снимка и я подал на брат ми и годеницата му: „Тази ли беше?“ Гледат и двамата. „Да.“ Не че я били видели много добре, но нямало съмнение, че това е жената, която се била качила в колата. „За седми път ми разказват тази история. И седемте пъти се е случило същото. Учудващото е, че тази жена е умряла преди четири години при автомобилна катастрофа тъкмо на този завой“, обяснил сержантът.

— Леле, божке!

Възклицанието беше на Бискутер и двамата извърнаха сепнато очи към него.

— Това е моят помощник. От плът и кръв. Няма кой знае колко плът и кръв, но все пак са истински.

Карвальо запали една също така истинска „Кондал“, номер шест, любимата му пура при всякаква ситуация.

— Нито брат ми, нито годеницата му са знаели тази история. А това изключва възможността да се обясни случилото се с евентуално самовнушение. Един напълно доверен адвокат провери твърденията на сержанта. Ние с баща ми открихме другите седмина, които са взели жената на автостоп — всеки път тя е изчезвала досущ както в случая с брат ми. Всички потвърдиха казаното и само един от тях призна, че знаел за тази история, защото е родом от селото на загиналото момиче.

— А брат ви и годеницата му?

— Тя е настанена в психиатрична клиника, а брат ми е направо съсипан. Попадна в ръцете на какви ли не психиатри шарлатани — от психолози и психиатри, лекуващи с хапове, до психоаналитици.

— Аз не съм психиатър шарлатанин, нито шаман на някое племе.

— Ние желаем да разследвате случая въз основа на обичайните методи и да стигнете до съответни заключения.

— Казвате, че брат ви е комунист, но от кое крило, от католическото или от това на рационалистите?

— У дома никой не е католик, а най-малко брат ми.

— Да не би да е мистик?

— Не ви разбирам.

— Вярва ли в общението на светиите марксисти и във възкръсването на плътта в земния рай?

— Брат ми е, или по-скоро беше, както казваме на каталонски, un que toca de peus a terra^[2].

— Чел ли е приказките на Андерсен или Хофман?

— Брат ми е чел цялата задължителна литература в училище, всички учебници в Школата за строителни техници, книгата на Карильо „След Франко какво?“ и партийните вестници и списания.

— Пише ли стихове, свири ли на флейта или на китара?

— Не знам дали ще ви се изяснят окончателно нещата, ако ви кажа, че с него сме пълни антиподи: аз бих могъл да свиря на флейта и да пиша стихове, макар че нито свиря, нито съчинявам поеми. Докато той не.

— И така, един здравомислещ мъж, на когото в разгара на следфранкисткия период се явява мъртвец. Явен заговор. Случаят е чудесен, признавам. Но в момента не мога да се заема с него. Може би когато приключа този, с който съм се захванал сега. Ако, разбира се, доживея до края на разследването. Бискутер, запиши всички възможности за връзка с господата.

Бискутер отбеляза адреса и телефона на младежа.

— Вие нямате ли адрес и телефон?

— Тя няма нищо общо с историята, просто ме придружи. Във всеки случай може да ни намерите почти всяка вечер в „Сот“.

— Вие сте от кръжока на Маркос Нунес, нали?

— Той ни даде вашия адрес.

„Нунес е подготвил отдалеч това представление и сега сигурно здравата ми се надсмива.“

— Не работя гратис.

— Така и предполагах.

— Вие ли плащате?

— Плаща баща ми.

— С какво се занимава баща ви?

— Строител е. Платежоспособен е, не се безпокойте.

— Ще се съгласи ли баща ви аз да поема случая?

— Ще го доведа тук и ще се уверите.

— Скоро ще ви се обадя.

Портативна женичка. Докато тя се отдалечаваше след младежа, Карвальо си я представи легнала върху него гола, с ръце, опрени на гърдите му, с вдигната глава и притворени очи, с леко издадено връхче на езика между устните, леко запъхтяна, а светлата цикория се повдига и се снишава, сякаш задвижвана от някакъв мех, скрит в тази малка глава с дребни черти.

— Какво мислите, шефе?

— Нищо… нищо не мисля.

— Но нима е възможно всичко това?

— Това е история за зимата, а не за пролетта. Като историите за мечки и удавници, които живеят на дъното на морета, езера, реки и блата.

— Косата ми настръхва.

— Според мен става дума за заговор на епископа в съюз със социалхристияните, за да се предотврати разпадането на църквата. Зарежи това, Бискутер. Искам да ям.

— Да ви претопля ли снощната вечеря? Спомнете си, бъбреци с херес и пилаф от ориз.

— Какво готвиш сега?

— Пиле с ангинари.

— Остави го за утре, ще го претоплим. Давай бъбреците, но ако оризът е изсъхнал, хвърли го и ми свари друг.