Мануел Васкес Монталбан
Самотата на мениджъра (1)

Не помоли, по-скоро изиска място до прозореца. Като видя личната му карта, в погледа на служителката от „Уестърн Еър Лайнс“ се появи нещо средно между изненада и одобрение.

Каква цел можеше да преследва агент на ЦРУ, седнал до прозореца в един боинг от редовната линия Сан Франциско — Лас Вегас? Служителката знаеше слуховете за специалните тренировъчни лагери някъде в пустинята Мохаве, но нима ЦРУ не разполагаше със собствени разузнавателни самолети? Карвальо предугаждаше логичната битка, която бушуваше зад загорялото чело на момичето, докато то попълваше билета. После, когато към него се приближиха двама полицаи за проверка, той отново извади личната си карта.

Пуснаха го да мине с жест, който можеше да означава и сляпо подчинение, и пълно пренебрежение.

Щом зае мястото си, Карвальо изпита чувство, сравнимо само с радостта на дете, очакващо събитие, за което отдавна е мечтало. Радостта на седналия, когато тялото ти принадлежи, а краката са готови да се понесат към срещата с чудото. Карвальо се съсредоточи в излитането, загледан в бързо отдалечаващото се видение на Лас Вегас, приличащ на изникнал сред пустинята картонен декор, и се готвеше за мига, когато самолетът щеше да прелети над Забриски Пойнт и Долината на смъртта. Беше идвал неведнъж тук, очарован от необичайната красота на заоблените бели бораксови хълмове, които вечерният здрач обагряше в лилаво, или примамен от измамливия зов на Долината на смъртта със сернистите й води, покрити с бляскава солна корица. От самолета, от птичи поглед, се разкриваха величествените и заедно с това нелепи разломи на праисторически геологически пластове; този пейзаж действаше на Карвальо като песента на разгонена сирена. Би скочил с парашут, ако имаше раница, натъпкана с вкуснотиите, които героите на Хемингуей измъкваха от своите раници — консерви с боб и преди всичко пушена сланина. Но този път нещо пречеше на Карвальо да се наслаждава на своя таен и самотен порок. Нещо ставаше наблизо и му действаше като радиосмущение в приемник. Някакъв говор или по-скоро начинът на говорене. Източникът на смущение се оказа съвсем наблизо, досами него. Двамата му спътници по седалка приказваха за Испания, като единият говореше на английски с подчертан каталонски акцент.

— Интересно как за осем години в Рота^[1] не сте научили испански.

— Базите си имат свой собствен живот. Наемаме местни жители само като обслужващ персонал и като…

Американецът красноречиво се засмя и направи изразително движение с ръка, усвоено навярно в някой бар на Кадис. Каталонецът се направи, че не е забелязал неприличния жест, и продължи деловия разговор.

Американецът беше собственик на малка фабрика за спортни стоки и сега обикаляше търговските посредници. За него светът се делеше на хора, които купуват стоките му, и такива, които не ги купуват. Дори китайските комунисти му се струваха чудесни хора, защото изкупуваха туристическите му артикули през Хонконг. Не можеше, обаче да понася нито кубинците, нито французите — не му се удаваше да им продаде даже една манерка. А започнеше ли да хвали почтеността и покупателните възможности на някоя нация, американецът придружаваше съответното мнение с потупване по рамото и с гръмко „оле“, очевидно в знак на лингвистично уважение към родината на своя събеседник. Скоро се изясни същността и на неговата дейност. Беше мениджър в „Петни“, една от най-големите многонационални компании в света. Отговаряше главно за Испания и за част от Латинска Америка, но много често пътуваше до Съединените щати, за да се срещне с централното ръководство и да се запознае с най-новите изисквания на пазара.

— Ние, американците, умеем да продаваме.

— Не бих казал, че е така. По-скоро политическото ви положение принуждава другите да купуват от вас.

— Такъв е законът на историята, приятелю. И вие сте били империя, но какво е станало с нея? Ами с Римската? Апахите например са имали истинска империя, не съм ли прав? Така някой ден американската цивилизация също ще изчезне и цялата ни страна ще е като това тук.

Американецът посочи с брадичка безводния пейзаж на Долината на смъртта. В този момент Карвальо каза високо на испански:

— Представете си какво количество манерки би могъл да продаде тогава нашият приятел.

Каталонецът бързо се извърна по посока на гласа и прихна да се смее:

— Колко е малък светът. Излиза, че до мен седи испанец. Моите почитания. Антонио Жаума, мениджър.

— Пепе Карвальо, търговски пътник.

Каталонецът го представи на събеседника си, който стисна ръката на Карвальо и пусна в обращение кратка серия от хвалебствени думи за родината на новия събеседник.

— Испания. Красива. Оле. Мансаниля^[2]. Пуерто де Санта Мария.

— Да, господине.

— С какво търгувате?

Жаума беше слаб, невисок мъж с лице на испански евреин, нос на истанбулски антиквар, с тъмни блестящи очи, издаващи известна непреклонност, и начеваща линия на плешивост между бухналата къдрава коса.

— С игрални автомати. Затова толкова често пътувам до Лас Вегас.

— В Сан Франциско ли живеете?

— В Бъркли. Между другото следвам курс по градоустройство в университета.

— От кой край на Испания сте?

— От Галисия, но винаги съм живял в Барселона.

— Човече, та ние сме земляци. С този господин сме земляци! — поясни той на американеца, който прие съобщението с комична сериозност.

Жаума разказа накратко и делово за живота си. Завършил право. На младини заминал за Съединените щати, работил в строителството на пътища и продавал хотдог в кафенетата на Бронкс. Оженил се за бивша състудентка. С труд свързвали двата края.

— Вечер често си поделяхме един омлет и глътка уиски.

По-късно, с помощта на роднина на жена му, военен аташе в посолството — във Вашингтон, Жаума успял да получи място в „Петни“. Няколко месеца по-късно поел представителството на компанията в Испания.

— И както би казал Граучо Маркс^[3], така започна моята кариера от абсолютната нищета към нищото.

— „Към нищото“?

— Към нищото. Един мениджър никога не забогатява дотолкова, че да си каже: „Време е да се оттегля“. От друга страна, винаги е зависим от годишните платежни баланси и от ежемесечните събрания на директорите на предприятия. До гуша ми е дошло. Снощи ми се наложи да присъствам на приятелска вечеря с наши представители от цял свят. Представете си картинката — Америка в парадно облекло. Страхотно зрелище! Пещерата на Али Баба би изглеждала смешна в сравнение с всички бижута, събрани там. И така, отгоре е високопоставената паплач. Отдолу — работниците, които искат своето. Вие изобщо не знаете какво значи да бъдеш представител на компанията в условията на Испания и Латинска Америка. Нужен ти е железен стомах.

— И как вървят работите?

— Засега добре. Компанията плаща малко по-високи заплати на местните хора и получава облаги от американска страна. Страхувам се обаче, че ако настъпи криза, ще поискат от мен да се превърна в надзирател. Нали разбирате?

— Говорите като човек с леви убеждения.

— Неприятно ли ви е?

— Все ми е едно. И аз навремето имах някакви илюзии, но сега са ми останали някои и други добре функциониращи вътрешности.

— Браво, Карвальо! Страхотен сте!

Възторгът му явно беше неподправен. Ръкомахаше въодушевен, с издадено напред остро лице и викаше:

— Трябва да отпразнуваме тази среща! Каня ви на вечеря в „Алиото“, във Фишърманс Уорф. Нали го знаете?

— Да.

— Аз съм отседнал в „Холидей Ин“ на Маркет Стрийт.

Уговаряме се — в девет направо в ресторанта. Ех, Карвальо, каква щастлива среща, на всичкото отгоре неочаквана. Кой знае, може да имаме и общи приятели, макар че изглеждате по-млад от мен. В Барселона ли учихте?

— Да. Във философския.

— И търгувате с игрални автомати? Вие сте пророк! Моят приятел е пророк!

Американецът кимна възхитен и се наведе напред, за да огледа обстойно Карвальо, търсейки някакъв външен белег, който да доказва скритите му дарби.

— Представяте ли си колко много неща биха могли да ни свързват? Да направим списък на жените, които сме притежавали, и да го сравним, може да открием някоя паралелна сексуална връзка.

— Или пресичаща се.

— Или пресичаща се, точно така. Снощи компанията беше мобилизирала най-известните callgirls^[4] на Лас Вегас и накрая настана страхотна бъркотия в апартаментите на „Сандс“, хотела на Синатра. Аз се пъхнах в една стая с две негърки, които доказаха расовото превъзходство на всичко по-мургавко. Ама какви парчета, Карвальо! Какво щях да правя без някой и друг гуляй от време на време? Американците умеят да изстискват хората, но секунда преди да капнат напълно, ги напомпват и ги стимулират отново да бачкат. Това е основният психологически принцип на тейлъризма и фордизма. Сам си го предписвам. В противен случай не бих могъл да превъзмогна ден след ден чувството за пълна самота. Самотата на мениджъра.