Богдан Богданов
Омировият епос (27)

Поетът Омир

Омир или няколкото поети, които са приютени в името му, непременно са съществували. Фактите от митическите биографии не ни ползват почит в нищо, ако не се смята упоритото указване на Йония като негова родина. Трябва да се вярва, че е чиракувал в школа на аеди и е живял някъде по тия места, може би на остров Хиос, и че навярно е пял не само на тържището в Милет, но и на Аполоновия празник в Делос. Като аедите от всички времена Омир се прехранва, като скита от град на град. Може би има школа като музическото училище на Сафо, щом легендата го представя за учител.

Но кога точно е живял? За да определят границите на живота му, учените се позовават на исторически напомняния и споменавания на материални паметници в „Илиада“ и „Одисея“. Има крайни становища като това, че е живял в късното микенско врем. Тогава откъде са му известни финикийските пирати и търговци, които започват да кръстосват Средиземноморието след X в. пр.н.е.? Разбира се, има отговор — тия споменавания са резултат на по-късна доработка. Други го поставят в VII в. пр.н.е. Трети настояват, че достатъчно указание за самоличност са думите на Посейдон за потомците на Еней в двадесета песен на „Илиада“ — следователно Омир се е движил край някой дардански княз, който се изкарва потомък на Еней. А може би е живял в елинизираната Троя VIII.

Разбира се, отговорът на въпроса се усложнява от становището, че „Илиада“ и „Одисея“ имат различни автори. Тези, които вярват в съществуването на един Омир, поддържат най-често умереното схващане, че поетът живее във втората половина на VIII в. пр.н.е. Голямата маса исторически напомняния в поемите са от онова време. При това няма основание съществуването му да се поставя по-късно от това на Хезиод, за когото имаме сигурни данни, че е творил „Дела и дни“ на границата на VIII и VII в. пр.н.е.

Сигурното доказателство за съществуването на Омир не са конкретните исторически напомняния, а художественото единство на поемите, надхвърленият фолклорен стандарт в тях. „Илиада“ и „Одисея“ не са изградени без план, нито представляват низ от недобре свързани епизоди. Не може да бъде резултат на компилация едно цяло, в което добре се знае къде какво става. Връзките и напомнянията натежават над формалните противоречия. Не е случайно, че в седма песен на „Илиада“ Хектор настоява пред Аякс в случай на гибел да бъде върнато тялото му — има се предвид това, което Ахил не прави в двадесет и втора песен. Ако в шеста песен Андромаха разказва как Ахил убил и погребал благочестиво баща й Еетион, има се предвид жестокото отношение към тялото на Хектор. Тези вътрешни връзки не са възможни при чисто народно творчество, което познава големите обеми, но не е способно да изпълни подобна поетическа организация, каквато се открива от съвременните изследователи в „Илиада“ и „Одисея“.

Народният поет сплита формули. Противоречието не му прави впечатление. Истинската народна поезия го допуска. В една къса гръцка народна песен девойка е поканена на сватбата на своя любим, който се жени за друга. Казва се, че сватбата е на следващия ден, а непосредствено след това се добавя, че девойката се приготвя цели три дена. Такива противоречия има и у Омир и те не свидетелстват за компилиране, а за фолклорния маниер на организиране на художественото цяло. Но много често поетът се отнася творчески към формулните положения. Дори се възползва от противоречията, които долавя. Като нарича в първа песен на „Одисея“ Егист „безупречен“, Омир като че ли иронизира формулната техника. Служейки си с формули, в редица случаи той твори неформулно.

Щом не е малко основанието да го смятаме за личен поет, възниква въпросът по какъв начин е осъществил това лично творчество, служил ли си е с писменост.

Един от аргументите на Волф срещу авторството на Омир е именно липсата на писменост, невъзможността поеми с такъв обем, а ние ще добавим и с такава вътрешна организация да бъдат създадени устно и по памет. Този аргумент днес е оборен в двоен план. Както показва линейното писмо Б, писменост съществува още във второто хилядолетие пр.н.е. изглежда тя не се използва за запис на поетически текстове. Но това едва ли се отнася за по-простото алфавитно писмо, създадено с пригаждане на финикийската азбука, което се разпространява още в IX в. пр.н.е. Авторът Омир е могъл да го използва.

Данни какво точно е станало липсват, затова хипотезите са няколко. Един учен смята, че поетът сътворил наум своите поеми, но скоро след това те били записани. Според друг поетът диктувал на пишещ. За редица съвременни изследователи използването на писмото е революционният момент при превръщането на аеда в личен автор и писател. Само то можело да обясни подобно сложно композиране на материала, каквото се открива в „Илиада“ и „Одисея“. Според други изследователи подобно композиране може да се извърши и устно, с постепенно добавяне на части. Устността не е непременно свързана с фолклорност, както на свой ред от писането не следва механично наличието на лично творчество.

Така или иначе в последните десетилетия стават все по-малко изследователите, които оспорват затворената организация на поемите — основният аргумент в доказателството за съществуването на поета.

И така, поне евентуалният автор на „Илиада“ живее във втората половина на VIII в. пр.н.е. По начин на живот той не се отличава от народния певец, но същевременно се държи и като личен автор. Създава едната или двете големи поеми и ако пръв е техен рецитатор, представя части от текста (теоретически и целия текст) по няколко пъти, без да внася промени като аедите, които са винаги зависими от обстоятелствата на рецитацията. Като произведение започва да се възприема предварително създаденото (независимо дали с писане или устно), а не текстът на изпълнението в момента. Поетът е верен на традиционните теми, образи и поетическа техника и в този смисъл като че ли е без индивидуалност. Същевременно гради лично дело, между другото то е и по-пряко свързано със съвременността. Основен изразител на оригиналния смисъл на делото му е особената вътрешна организация на поемите, която ги прави по-затворени, отколкото са традиционните епически текстове, и става носител на нещо принципно ново — на романното въображение на своя автор.