Еманюел Роблес
Морска обиколка (9)

IX

Най-напред се зае да поправи преградата на пострадалата дясна страна на кораба, почти бе откъсната от въжетата й, дъските бяха разместени от взрива. Като продължи да следва напътствията на Дара, той изсвири със сигнализатора на промеждутъци, ала всичките тия постели от мъгла го заглушаваха. От време на време Жорж се ослушваше. Никакъв отговор. Една мъртва планета, жертва на геологическа катастрофа, наводнена цялата с изчезнали под водата континенти и обхваната от дебел пласт пари! С тая печал, която го обземаше, Жорж се бореше, като работеше прилежно. Той обичаше ръчните занимания и знаеше, че пръстите му бяха чевръсти. Но мисълта му продължаваше да блуждае. „Анастасис, това ще рече възраждане, възкръсване! Забавно! Ако съм тук, то е заради твърдоглавието на Жонар и неговата високомерна самомнителност!“

О! Той му се сърдеше не толкова за неговите оскърбления, колкото, че бе непроницаем за надеждите, за желанията, за стремежите на другите!

Като продължи да следва нарежданията на Дара, той се залови да оглежда каютите, за да събере личните вещи на екипажа. В капитанската кабина той намери едно италианско илюстровано списание „Un documento sconvolgente; il diario segreto dei piloti di Hiroshima.“^[1] Sconvolgente! казваш. Не обичаше военните летци от оня момент, когато летящи крепости, запътили се да разрушат абатството на Касино, се бяха заблудили и хвърлиха бомбите си над бойните участъци, които индуси и французи държаха недалеч от Венафро. Тези от Хирошима го интересуваха, доколкото се казваше за тях, че се разкъсвали от угризения. Дълго разглежда една снимка, която показваше разрушения град, сетне премина в следващата каюта — на жената, намери бельо в едно чекмедже и изпита удоволствие от допира с него. Спомни си, че като дете изпитваше непреодолимо смущение, когато в къщи случайно му попаднеше подобно бельо, принадлежащо на майка му. Наистина тя го переше отделно и го сушеше на скрито място, ала вероятно на тая потайност и свян се дължеше невинното смущение на Жорж. Майка му бе жена с прост и търпелив характер. Макар и болна, никога не се оплакваше и не се изоставяше външно. Нейното страдание се проявяваше с това, че ненадейно се спираше или внезапно заставаше неподвижно с ръка на корема, сякаш в тоя миг бяха я промушили. Понякога рухваше в едно кресло, а очите й се разширяваха и окръжаваха с кафеникави кръгове. Тя сама чистеше дочените комбинезони на мъжа си с петна от нагар и тая изнурителна работа никому не искаше да отстъпи. Понякога отиваше с Жорж до гаража и от галерията над работилницата гледаше долу някоя катастрофирала кола, която мъжът й току-що бе изтеглил дотук, разпитваше подробно и жалеше жертвите, ако имаше такива.

В същата каюта в друго чекмедже между различните дребни неща се оказаха и шишенце лак за нокти, пулверизатор, щипка за обезкосмяване, туби с крем за лице, наред с финото бельо, всичко издаваше кокетство на млада и изискана жена. И за да се убеди в това, хвана за раменете и вдигна пред себе си една от роклите на непознатата, нейната внушаваща сила го завладя и тъй като платът бе задържал в гънките си свеж аромат, той изведнъж я притисна към гърдите си, като че ли наистина държеше до себе си едно желано тяло. Да, навярно тя е била нисичка и стройна, с красноречивите очи на Мадлен, с нейната усмивка и нейния глас на същество, което всичко долавя и разбира! Мисълта му тутакси отскочи на писмото, което беше получил в Неапол, но сега той отърча без колебание до мостика, където бе оставил платненото си яке. Вън бе същата непрогледна мъгла, но сега бе синкава и пораждаше илюзията, че корабът е заседнал на морско дъно под пластове мътна вода сред печалната вглъбеност на бездните. Жорж взе плика, скъса го и подири подходящо място да изживее туй малко светотатство, към което се стремеше с цялото си същество, разположи се близо до кормилното колело и зърна насреща си две странни монахини, стърчащи в религиозен унес в сивотата на тая картина, черни, в бели католически шапки, ала не: бяха два отдушника, обърнати към морето. Каза си: „Май ще трябва да си обуздавам въображението“, и в същия миг разгъна тъничките листа хартия с познатия почерк от високи отвесни черти и красиво заоблени букви…

„Жорж, писмото ви от Кан ме разтърси и оттогава ви писах много пъти, но скъсах всичко. Ето че сега съм сама, тъй като майка ми замина за Тарб, където ще прекара близо един месец при по-големия ми брат. И всеки път, щом се прибера, аз се затварям в моето щастие, но понякога и с пристъпи на тревога, на странен и безпричинен страх. Намислила съм обаче да затворя магазина за три седмици. Така ще мога да взема самолета и да ви настигна в Сицилия. Много ли е дръзко? Как ли ще ме съдите? Право да си кажа, много се боя. Според програмата ви трябва да останете около една седмица в Неаполитанския залив, преди да отседнете за шест дни в Палермо. Ако ми телеграфирате и ми кажете, че сте съгласен, ще имам достатъчно време да се приготвя за път. Не се чудете, моля ви. Не се превъзнасям, нито оглупявам, а просто съм влюбена, но може би тая дума значи точно туй лекомислие или превъзнасяне, които преди малко отхвърлих. Никога не съм изпитвала това и съм объркана от тая сила в мене, едновременно тъй буйна и кротка, че на края прибягвам до най-простите жестове на страстта, искам да кажа, до нейните най-глупави прояви, като например туй, че целувам листа на писмото ви, или се обръщам нощем на юг към небето, където може би гледате и вие. Не се смейте на подобна наивност, Жорж. С това малко налудничаво писмо вие държите в ръцете си моето тръпнещо сърце.“

От писмото и от тая самота той почувствува радост, примесена със съжаление. Защо послуша тази прословута телеграма в Рим. За щастие бе устоял, бе отказал да скъса писмото, а нима можеше да унищожи тази мисъл, дошла от нея! Някъде над напластената мъгла слънцето навярно блестеше и той почувствува мъка по него. Какво ли щеше да реши в Неапол след подобно чувство? Разбира се, щеше да предума Мадлен да пристигне в Палермо! Помъчи се да си представи текста на телеграмата, пропита с жар, и се развълнува, като си представи Мадлен на перона, тъй мъничка сред ослепителната светлина. А сетне щяха да настанат звездни часове! Но нима тогава той щеше така спонтанно да пожелае да иде на борда на пострадалия кораб и да отложи поне с три дълги дни тази среща! Да съкрати жестоко дните, очаквани като сватба, и да остави Мадлен самотна и разстроена в Палермо? „Защо да мисли за това?“ — каза си той. В края на краищата „залагането приключи“. И тутакси изплува споменът за старата дама на рулетката в Сан Ремо, с нейните светнали очи, които притваряше всеки път, щом крупието обявеше горното, за нейната обещаваща и странно перверзна игра, която възрастта й изобличаваше също като абсурдния тоалет, този блестящ тоалет за млада и красива жена!

По дяволите побърканата старица! Той скъта писмото на Мадлен в портмонето си и реши да й пише незабавно, но дамата от Сан Ремо продължаваше да го гледа присмехулно на фона на изкорубената преградна стена и от големите, зли стъклени парчета, където погледът й сякаш се усмихваше подигравателно, с отблясъци наоколо. Той се разположи в командната кабина: „documento sconvolgente“ продължаваше да известява заглавието на списанието и зачеркваше на въздушната снимка далечната делта, дребна драскотина по кожата на земята, както е изглеждала на американските летци от такава голяма височина при мисълта за множеството човешки живота, които щяха да унищожат! По дяволите летците! Той намери хартия и пликове, надписани горе с фирмата на един солунски корабопритежател, и вместо увод разказа на Мадлен при какви странни обстоятелства го заварило нейното любовно послание, описа състоянието на кораба, плана на Дара и екипажа, но пропусна да съобщи реакцията на пътниците, за да стигне по-скоро до тази светлина, която тя бе запалила в него. Веднага щом се върне в Париж, той ще промени съществуванието си, всичко бе вече възможно и най-непостижимият блян можеше да оживее благодарение на нея! Защо не се оженят в края на септември?

Това си намерение поясни не без нотка на лека и нежна ирония, а всяко негово изречение като че отправяше към Мадлен дълга пътека, осеяна с цветя. На края препрочете двата листа, сложи ги в плик, залепи марките, купени в Анцио, написа адреса, добави думите „по въздуха“ и ги огради с дебело очертан правоъгълник, забравил къде се намира, като че ли веднага щом прекрачи прага щеше да намери пощенска кутия.

Вън мъглата взе да лепне по лицето му и Жорж си спомни една разходка след дъжд с Мадлен във Версайския парк, с воали от пари между дърветата, останали подир дъжда. Бе открил с възхищение в своята спътничка същото съгласие с природата, същото скрито и дълбоко съучастие. А как се усмихваше тя, когато откриваше някоя плоча с нежното кадифе от мъх по нея. Спомняше си, че с Мадлен преживя безмълвни мигове, когато бе почувствувал, че сърцето изливаше това, което го тровеше, олекваше му, ставаше доверчив, разпукваше и се разтваряше пред хармонията на света! И не без учудване откриваше властта си над едно друго същество; и колко много се бе преобразила Мадлен заради него! Тъкмо заобикаляше мостика, когато от другата страна на палубата дочу гласове. Не, не ставаше дума за звукова халюцинация! Той се втурна и изведнъж се втрещи! Виждаше как екипажът на кораба се изкачваше по лоцманската стълба! Трима непознати го гледаха, разкрачени и не по-малко слисани от него. Четвърти се канеше да прекрачи хоризонталното въже. Не! Невъзможно бе да са моряци от Анастасис! Тия бяха прекалено елегантни с техните копринени фланелки и платнени панталонки, а и корабът им взе да се провижда, бе един луксозен платноход, който завиваше напречно съвсем близо, обгърнат от мъглата, но видим. На кормилото в кабинката имаше още някой, а отзад се виждаше една девойка, с коси подрязани по момчешки, с панталон и риза. Най-възрастният от тия четири особи, които го разглеждаха в момента, бе сивоок, с яко телосложение, личеше по всичко, че той им е шефът. На гърдите му отляво се виждаха бродирани две букви: Ж. Л.

Той попита, без да поздрави.

— Говорите ли италиански?

— Сравнително добре — каза Жорж.

Един от новодошлите взе да го фотографира под носа му, другите двама се обърнаха и тръгнаха сякаш да изследват завзета територия. Тяхното държане бързо охлади симпатията, с която ги посрещна Жорж.

— Какво ви се е случило? — каза Ж. Л. с глас, който окончателно настрои зле Жорж.

— Експлозия в парния котел.

— Вие ли сте капитанът?

— Не.

Той разбра, че с отговора си падна още по-ниско в очите на тия юнаци. След първото смущение те ставаха все по-самоуверени, пъхаха си носа навсякъде и си подвикваха от единия до другия край на палубата, сякаш Жорж не съществуваше. Държаха се безочливо като разглезени младежи и това накара Жорж да премълчи истинското си положение от желание да им се противопостави. Но Ж. Л. отново си придаваше важност, с ръце на кръста.

— А къде ви е капитанът?

— В Палермо.

— Сам ли си?

— Както виждаш.

— Искаш да кажеш, че всички са си отишли?

— Точно така. Слязоха на сушата да угасят мъката си с марсалско вино.

— Та значи ти си сам.

— Бързо схващаш.

Сега Ж. Л. го разглеждаше високомерно и малко изненадано.

— А може ли да знаем ти какво търсиш тук? Чакаш ли нещо?

— Да ме вземат на буксир.

— Скоро?

— Надявам се.

— Кой? Сицилийците ли?

— Колко много въпроси! Да не си някой полицай в отпуск?

Другите наежено се приближиха до Ж. Л., всички почернели от сухия вятър, с еднакви бледи очи. Не бяха враждебни наистина, но погледът им беше корав. Сигурно бяха от богатата римска буржоазия. Богаташки синчета, надути и високомерни.

— Какво са ти направили полицаите? — попита един от тях, в зелена фланелка.

— Това, че са винаги на страната на богаташите — каза Жорж.

Като махна с ръка, Ж. Л. отпрати другарите си и бавно запали цигара, без да предложи на Жорж, който го гледаше с ръце в джобовете. Сега разривът помежду им бе дълбок и окончателен. Жорж си каза, че бе допуснал една грешка и Дара можеше да го обвини в небрежност. Още в началото той трябваше да вдигне лоцманската стълба и щеше да предотврати подобно нахлуване. Макар и неприятно, то не бе чак толкова опасно. Но според Дара онзи, който помага при спасяване останките на кораб, добива права над него. Понякога дори само едно присъствие на борда бе достатъчно да оправдае това право. „Не допускайте никакво присъствие, никаква намеса“ — бе уточнил той. А какво стана! Пред очите на Жорж младежите сновяха насам-натам и се правеха, че не го забелязват. Тяхната студенина и малко самонадеяна непринуденост го развеселиха, вместо да го подразнят.

„Как ли изглеждам в техните очи?“ Може би щяха да стигнат по-далеч в нахалството си. В такъв случай решително ще им се опълчи. Съжаляваше донякъде, че работата приемаше такъв обрат, но не искаше да допусне да мислят, че могат да го унищожават или сплашват.

На свой ред и девойката прекрачи през парапета и Ж. Л. се спусна галантно да й помогне. За миг тя се вгледа в Жорж с безцветните си очи, сетне се наведе към ухото на приятеля си и нещо бързо му пошушна. Приличаше на същество, сътворено от тия пари, лека и бледа като тях.

— Джина се пита дали наистина си моряк.

Гласът му бе снизходителен и насмешлив.

— Защо е това съмнение?

— Тя смята, че ръцете ти са доста нежни.

— Кажи на Джина, че използувам специален крем.

Тя вдигна рамене и се обърна гърбом. Жорж на свой ред запали цигара и видя „зелената фланелка“ да излиза от кухнята, натоварен с две кошници, пълни с бутилки минерална вода.

— Има цял склад. Предполагам, че не се притесняваш за взетото.

— Ти, както виждам, се притесняваш още по-малко.

В казаното нямаше язвителност, обаче Ж. Л. реагира неочаквано остро:

— А на тебе какво ти става?

— Вярно — каза Жорж, като продължи да се усмихва.

Държеше се дръзко, но бе сигурен, че тия можеха да отмъкнат каквото си поискат, та дори и личните вещи на екипажа, без да може да им се противопостави. Като се изключат девойката и онази личност на яхтата, останалите четирима бяха все здравеняци. „Колко им е да ме хвърлят през борда, тия типове!“ Мярна му се мисълта за карабината. „Е, хайде, няма защо да драматизираме. Засега да изчакам, без да се нервирам, и да си отварям очите…“

Пристъпи няколко крачки по палубата с цигара в уста и видя, че мъглата не бе еднаква навсякъде, на места сивият цвят се разреждаше повече или по-малко, като в картина с водни бои. Като се извърна, видя младежа с фотоапарата да излиза от мостика с някакъв червен предмет в ръце. Пожарогасител.

— Какво пък — каза му Ж. Л. насмешливо. — Ясно е, че тоя налъм ще потъне, докато стигне брега. По-добре да използуваме каквото можем.

— Няма невинно използуване.

— Я стига си се правил на куче, дето пази — каза Ж. Л. — Ще ти дадем хиляда лири за почерпка.

— Задръжте си ги — каза иронично Жорж.

— Дявол да те вземе — каза другият, — нито си притежателят, нито си капитанът. Да не искаш всичко да иде на дъното?

Друг един младеж се запъти към парапета и подаде долу на другаря си от яхтата един спасителен пояс и бинокол. Значи е открил мястото, където бяха струпани вещите на екипажа и имуществото на Дара. Сякаш да изпревари всякаква намеса на Жорж, Ж. Л. се приближи до него с присмехулен блясък в очите. Жорж, все тъй с ръце в джобовете, го погледна, без да мръдне. Нямаше как да спре туй плячкосване, надсмиваше му се всякак, но разбираше какво значи това.

— Мислиш ли — каза той, — че твоите приятели ще ми оставят поне една дъска под краката за плуване?

— Стой си кротко и не се грижи за това — каза Ж. Л.

Да, като че ли светът им принадлежеше. Отнасяха се с него тъй, сякаш зависеше от тяхната воля. Сякаш бе опитомен.

Девойката отново се наведе към ухото на Ж. Л.

— Джина пита дали наистина си грък по народност.

— Кажи на Джина — възрази Жорж, като продължаваше да се усмихва, — че с удоволствие ще й отговоря, когато се съгласи да ме приеме за човешко същество.

— Хм! — възкликна Ж. Л. — Много си бил чувствителен!

Тя вдигна рамене и обърна гръб. На сивия фон взе да се откроява „зелената фланелка“. Мъкнеше бог знае откъде намерена плячка.

— Да не забравиш нещо? — подвикна му Жорж.

— Не вярвам.

— Колко жалко.

— Ей ти, я не се прави чак толкова на хитър — каза „зелената фланелка“. Гласът му бе заядлив. Имаше четвъртито лице и на устата му почти не личаха устни, което му придаваше отегчен вид.

— Не съм получил добро възпитание — каза Жорж. — Нямах късмет като вас.

— Ще имаш голям късмет, ако си затвориш устата най-сетне.

— Наистина ли?

— Не те ли посъветвах да си стоиш кротко, — каза Ж. Л. — Или искаш да получиш нещо?

Жорж не отвърна и като запали нова цигара, облегна се на парапета. Забеляза, че девойката се бе навела над дупката от взрива и разглеждаше нещо долу в парното отделение. Дългите крака, тесният ханш и рамене, както и късите й коси, туй всичко й придаваше момчешки вид. Едно намусено момче, тъй като нито веднъж не се засмя, всъщност очите й напомняха сняг с този светлосин цвят като ледниковите снегове по сенчестите места. Не бе нито свенлива, нито буйна. Несъмнено имаше сдържаността на млада аристократка, която може да заговори с непознат само след разните там любезности, възприети в нейния свят.

— Като не си най-силният — продължи Ж. Л., — благоразумно е да си траеш.

— Не винаги — каза Жорж, като изпусна кълбо дим. — Много исторически примери доказват това.

— Ей! Я да млъкнеш! — извика „зелената фланелка“. — Докога ще ни ходи по нервите тоя!

Устните му приличаха на белег от удар с бръснач. Тъкмо се бе разтоварил от задигнатото и предизвикателно измерваше с очи Жорж. А и другите двама свърнаха с провлачена походка към тях.

— Без нерви — каза Ж. Л. навярно се боеше да не се стигне до крайност.

Застанала на десетина крачки, девойката изглеждаше равнодушна към станалото.

— Май че е време да изчезваме! — добави Ж. Л. Той бутна към стълбата „зелената фанелка“. — Хайде, зарежи го!

Но сега вниманието на Жорж бе привлечено от поведението на девойката. Той невъзмутимо се приближи (зад него продължаваха да ръмжат) и проследи посоката на погледа й. В шахтата на пръв поглед се виждаха само разбъркани железарии. Но какво тогава гледаше тя? Той бе едновременно заинтригуван и разтревожен.

— Джина! — викна един глас.

Един подир друг младежите се оттегляха и прекрачваха парапета. Тя се двоумеше, дали щеше да проговори? Не бе хубава, разбира се, прекалено „хилава коза“ според вкуса на Жорж, но с една скрита индивидуалност, която трябваше да се поема предпазливо, както се разгъва крехък пергамент, изпълнен със странности.

— Могли сте да го освободите — каза тя.

Смахнато момиче. Гледаше го е ледените си очи и от това се почувствува неприятно. А тя със същия уморен глас:

— Вие не почитате ли мъртвите?

Тогава през решетката на един метален капак той съзря най-долу в полумрака сред набучени отломки една премазана от греда човешка фигура със странно извити ръце. Оказало се бе, че нито Дара, нито Ранжион бяха видели този труп, когато са оглеждали трюма. Господи, как го боляха слепоочията! А може би има и други нещастници, убити и останали там долу! Жорж се помъчи да скрие вълнението си. (Защо той, който се представя за член на екипажа, не знае, че има една жертва?) Той каза спокойно:

— Вие сте прави. Ще се заема с него.

— Хайде, Джина!

Този път тя послуша гласа.

Жорж я последва, за да й помогне да се прехвърли през борда, сетне яхтата се изтегли и запърпори с помощния си мотор. „Как не съм я чул преди малко?“ — Дали защото умът му тогава бе зает с мисълта за Мадлен?

НОРА

Чивитавекия

Бакърените букви бяха завинтени в дъга на кърмата. Никой от младежите не гледаше към него, докато той издърпваше стълбата. Само девойката изви глава към него и в същия миг го порази впечатлението, че вече бе я виждал някъде, че познаваше това лице, но сега го виждаше подмладено, сякаш за туй същество времето се разгъваше наопаки! Мъглата много скоро погълна яхтата и шума на мотора, бялата тишина отново завладя кораба и неумолимо върна мисълта на Жорж към трупа на огняря.