Еманюел Роблес
Морска обиколка (6)

VI

Предвиждаха да потеглят за Касино рано на другия ден с наета огромна кола. Докато чакаше дамите да довършат приготовленията си, Жонар заговори Жорж на палубата, преди слизане. Носеше широки черни очила, които скриваха половината от лицето му и му придаваха неприятния вид на маскиран човек. Повечето от моряците работеха край тях и видът на Жонар изглежда привлече вниманието им.

— Трябва да знаете, Морер, че днешната екскурзия е по предложение на приятеля ми Хартман. Той е бивш образцов боец и то от най-заслужилите. Ще ви бъда признателен, ако при случай му спестите вашите дързости и не повторите снощния си номер.

Лукава любезност в гласа му. И тъй, да внимава.

— Историята със строшените ръце на виртуоза не е ли по-трогателна в моя вариант?

— Още нещо, Морер. Препоръчвам ви да си знаете мястото и отсега нататък да отговаряте само ако ви запитат.

Жорж с мъка се въздържа (съзнавайки, че всички го наблюдават) и отвърна с предишното престорено добродушие:

— Ще направя каквото мога, господине.

— Полезно решение. Занапред избягвайте да се правите на палячо и всички ще бъдат доволни от вас.

Изключено бе да видиш очите му. Странни отблясъци играеха по стъклата на очилата и сякаш подсилваха обидната ирония на забележката. Вероятно да избегне всяко възможно възражение, Жонар рязко се завъртя на петите си, бързо прекоси мостчето и настигна Хартман, който се разхождаше по пристанището. Двамата проявяха голям интерес към работата на рибарите, които кърпеха мрежите си на насипа. Небето се бе нажежило, но топлината му не овлажняваше с пот челото, врата и ръцете на Жорж. Дара, Жос, Сантели и един дребен, коремест моряк на име Макс го наблюдаваха пред командната кабина. Дара пушеше лулата си и я махна от устата си само да каже:

— Спокойно, Морер. Такива типове са учтиви само с хората, които са им полезни. За тях даже и учтивостта се продава.

Никой не се усмихна, а Макс добави:

— Хич да не ти пука!

Кимнаха одобрително. Някой, може би Жос, каза, като се отдалечаваше:

— Ама пък много прекали тоя приятел!

С тая подкрепа и тая сърдечност Жорж се почувствува възнаграден заради чувството на яд и раздразнение. Значи екипажът не беше толкова безразличен към него, колкото си мислеше. Застанаха на негова страна, знаеха за неговите затруднения. Излиза, че онова „отдалечаване“, което му се струваше, че долавя и малко го измъчваше, е било навярно само по негова вина. Добър знак занапред. Приятно чувство го изпълни и той рече:

— Трябваше да му отвърна.

— Добре направи, дето си затвори устата — каза Макс. — Той търси да се заяде.

— Пази се.

— То се знае.

Дара бе рекъл това и Жорж благодари на двамата, кимайки им с глава. Вече не чувствуваше предишната ненавист, дотолкова бе грабнала сърцето му тая загриженост и приятелство.

Там долу под силното слънце Жонар и Хартман мирничко се разхождаха напред-назад. Чайки се спускаха до водата. Жорж ще се пази, то се знае. Ала от какво по-точно? Пък и какво рискуваше, в края на краищата? Мари-Луиз също го предупреди предишната вечер, когато се показа на открехнатата врата. „Ще видим“, помисли си той. В тоя миг Мари-Луиз излезе заедно с Герда на палубата, каза му: „Да тръгваме, Жорж“, като се усмихваше под сламената си шапка. А Герда беше гологлава. Изглежда двете жени — в леки рокли и сандали — се радваха на тая екскурзия. Дара им пожела пътьом приятен ден и Жорж трябваше да преведе на Герда Хартман.

— Очарователен мъж — каза тя. — Жалко, че не може да ни придружи.

— Трябва ли да му предам това съжаление?

— Оставете, Жорж. Ако на свой ред, о, боже!…

И като се смееше, заслиза предпазливо по мостчето, прихванала с две ръце полата си, сякаш преминаваше поток. Над кулата Орландо се рееше огромна и почти неподвижна граблива птица, крилете й свършваха с червени пера. Възклицанието на Герда недвусмислено показваше, че не желае да й приписват поведение като на Мари-Луиз Жонар, което намираше за доста смешно. Проницателна е тази Герда! И за щастие, не е зложелателна!

В колата Жорж нарочно се настани до шофьора. Отдалеч махна лекичко на Дара и моряците, някак развълнуван от всичките тия лица, обърнати към него с израз на ободрителна симпатия. В ретровизьора виждаше Мишел Жонар да разговаря с Хартман. Тоя навярно притежаваше просторен апартамент в Париж, с прислуга и секретарки, на които говори сухо! Навярно и пътува много по разни сделки. Какво ли прави красивата Мари-Луиз по време на отсъствията му? Неудовлетворена жена. И нещастна, без съмнение въпреки изобилните блага и охолното осигурено съществуване. „Не, бе уточнил Жонар, аз не съм воювал.“ Освободен бил поради слабо сърце. Докато траяла войната, се бил оттеглил в имението си отвъд Ница. Стиснала камерата, Герда снимаше пейзажа през стъклото на вратичката. Глухото бръмчене на апарата сякаш стържеше гласа на Жонар, а в това време нещо от Жорж като да бе отърчало напред, отлъчило се бе от групата и трескаво диреше някакви знаци и белези, та с тях да съгради един отколешен декор на насилие и страх; и чудно как едновременно с това други мисли се промъкваха в ума му, сякаш това чувство ги бе извикало: Серж Лонжро и хората му по тия хълмове, верен на срещата с тоя снаряд, който щеше тутакси да го разкъса; писмото на Мадлен, което щеше да получи на следния ден в Неапол, ала нямаше да го унищожи, както искаше телеграмата, а ще го запази, без да го чете; и Жонар отзад, който нищо не знаеше за другия Жорж Морер, тоя, който преди не много години бродеше из същия край… Слънцето разголваше грубо всички подробности на пейзажа, ала осветяваше и най-малките гънки на душата, караше да се признае очевидното: животът бе едно чудо и пред него Жорж винаги щеше да занемява! Вятърът при движението навяваше в колата сух мирис на сено, а между маслиновите дървета се издигаше синкав дим. Стигнаха вече първите къщи на Кастелфорте, разположени на върха на склона. Ерих Хартман помоли да спрат там.

Хартман прекарал тук през февруари и март на 1944 година много седмици преди изпращането му на атлантическия бряг във Франция. Той позна фермата и постройките, където го настанили с неговата войскова част. Кучета се разлаяха силно и наизскочиха селяни. (Герда веднага побърза да ги снима с камерата). Един от мъжете предложи плодове и пътниците приеха. Когато очите им привикнаха с полумрака вътре, в първата стая съгледаха една седнала старица. Имаше напукано лице и малки черни очички. Застанала неподвижно сред мрачни и потайни ъгълчета, тя извикваше представата за влечуго, спотаило се сред блатната гнилоч. Била парализирана от дълго време и никой вече не й обръщал внимание, държали я тъй на тъмно, защото мухите я тормозели. На масата посред друга една стая поднесоха на гостите смокини и пъпеш на резени.

Като привършиха и Ерих Хартман поиска да остави шепа лири, един от младежите се възпротиви.

— Защо отказва?

Жорж преведе отговора:

— Парите са излишни. Те са ви приели, понеже сте почели дома им.

— Нали са бедни — каза Хартман. — Тая дребна сума може да им е от полза!

— Те спазват древните правила на гостоприемството — каза подигравателно Жонар.

Сетне, без да гледа Жорж:

— Настоявайте, Морер. Кажете им да задържат парите поне за издръжката на онова старо влечуго оттатък.

Не бе нужно да превежда. Хартман вече бе оставил лирите на коленете на парализираната и си отиваше, последван от Мари-Луиз. Тогава младежът отстъпи.

— Ами вие, Жорж — каза Герда, когато излязоха навън. — Къде се намирахте вие през войната?

— Отсреща — каза Жорж.

— Не се шегувайте постоянно.

— Не се шегувам, госпожо.

Той посочи с ръка хребета на планината Аурунчи под нажеженото небе и добави:

— И влязох тук като един от първите.

 

 

Въпреки че по времето, когато дивизията на Монсаберт завладяваше Кастелфорте, Хартман се намирал в Нормандия, той прояви интерес към това съвпадение и зададе много въпроси все около щурмуването на самото село, което с укрепените с бетон къщи, подземия и мрежа от мини бе заприличало на бастион. Жонар сякаш дебнеше отговорите, ала Жорж не му обръщаше никакво внимание. Петимата вървяха из почти празната улица, която се изкачваше към квадратната кула горе на стръмно извисения връх, само Герда малко изоставаше заради нейните снимки. Из сенчестите дворчета бъбреха жени; един търговец дебнеше чужденците от вътрешността на отрупаното с лъскави неща магазинче; някой викна много пъти „Мария!“ в уморената тишина на лятното утро и тогава Жорж бе пронизан от виденията на танковете, неумолимо прегазващи къщите и укрепленията с някаква дебелокожа упоритост сред тътнежа на развилнелите се оръдия, лая на гранатите, прахоляка от разрушенията, пълзящите пушеци, раздирани от викове, и тоя проклет Шерман, поразен от мина точно на входа, възпрял ги за миг, а през това време се стреляха от прозорците; и ето днес, подир осем години, настойчивият прегракнал вик „Мария! Мария!“ все тъй летеше из същия нажежен въздух, като последно ехо от този отминал бяс.

В тези битки Жорж видя себе си гол, без маска, прозрачен, осъзнал своя страх, своята слабост, своята жестокост, малко изненадан, че убива без вълнение, и сигурен, че нещо ценно и съществено умираше в него, че душата му „окапваше“, оставаше само някакъв душевен скелет, сведен до инстинкта, до опиянението да граби и руши, до животинската страст да оцелее!

— Като си помисля само — казваше Герда с блеснали очи, — че сега вие двамата с моя мъж стоите тук, един до друг, почти като приятели!

„Почти ли? Чак пък толкова!“ — замалко не извика подигравателно Жорж.

— Това не е ли доказателство за ужасната безсмислица на войната? — продължаваше Герда. — Ах, да не беше тоя проклет Версайски договор!

Обядваха набързо в една гостилница в Касино и по лъкатушещия път се отправиха към абатството. Възстановителните работи още не бяха приключени. Един монах придружи посетителите, отведе ги долу в празните подземия, които миришеха на пресен цимент, сетне ги доведе в лоджията, откъдето погледът се рееше над Абрузките планини и над равнината в пожара на слънцето, продаде им пощенски картички, които изобразяваха Монтакасино преди катастрофата (com’era)^[1] и веднага след бомбардировките (… or none piu)^[2]. Монахът имаше голобрадо лице и простодушни очи. Колкото до картичките, можело да се даде и повече от цената им в полза на възстановяването, а благодетелите се умоляваха да се впишат в една книга, pregati di segnare il nome е l’of ferta sull’apposito listino^[3].

Жорж се подписа последен, видя подписа на Жонар, енергичен, осеян с дребни пръски мастило, и се оттегли от групата, за да различи по-ясно в далечината най-смъртоносните върхове, Мона Казале, Монте Майо, Чифалко, които днес се извисяваха в омарата в някакъв невинен унес и същевременно чуваше Жонар да казва: „Никой не ще отрече, че съюзниците напразно бомбардираха тук и разрушиха едно великолепно огнище на цивилизация, докато вашите съотечественици евакуираха най-голямата част от неговите съкровища и спасиха каквото можеше да се спаси. Драги Хартман, победените са винаги оклеветени.“

Хартман се поклони в знак на благодарност. Жорж изви глава към тях, гъделичкан от желанието да спомене Аушвиц, Треблинка и Бухенвалд, но той срещна умолителния и малко уплашен поглед на Мари-Луиз, трогна го това чувство и той премълча. Ала премълчаването му струваше скъпо. За да не отстъпи на изкушението да се намеси, той отново се обърна към пейзажа с неговите линии, стопяващи се в ярката светлина, с неговите избледнели цветове, само улица Казилина като сивосинкава рана и геометричното петно на полското гробище се открояваха; пейзаж, който още не различаваше добре и го диреше с чисто сърце. Всеки пейзаж е едно душевно състояние, но тоя се изплъзваше като недействителен, не позволяваше да бъде уловен и задържан от очите на паметта. Отсреща, отвъд Рапидо, в мирното безгрижие на лятната равнина се простираха някогашните позиции, които отстояваха французите, новозеландците и американците. В далечината някакво влакче иронично святкаше със стъклата си.

На връщане Хартман посочи на Жонар окастрените дървета по пътя и остатъците от ръждясала бодлива тел. Той не каза ни дума, само протегна ръка над облегалката, сякаш в групата единствено той отгатваше неговите мисли.

Когато се качи на борда на Сен Флоран, Дара го запита дали е прекарал добре деня (останалите бяха из града, където се открил панаир).

— Добре ли мина всичко? Без спречкване?

— Не — каза Жорж. — Следвах съвета.

— Какъв съвет?

— Ами тоя да си „затварям устата“.

И двамата се засмяха. Когато Дара се смееше, носът му още повече се сплескваше и тогава Жорж наистина се убеди, че в края на краищата бе прекарал полезно деня.

На следния ден отплаваха при спокойно море и под звуците на Коронационната меса. „Забраненото писмо“ очакваше Жорж в Неапол и той дълго го премята в ръцете си, ала не отстъпи на изкушението да го отвори и на края го скъта в портмонето си. Като се прибере в Париж, ще го върне на Мадлен и нека тя сама окончателно да реши.

От Неапол нататък посетиха прелестните градчета, прилепени до залива и покрай Сорентинския полуостров, обходиха Помпей сред горещина като в пещ, и Жорж имаше възможност да наблюдава една нова черта в характера на Жонар.

Тъй като дребните продавачи на сувенири вземаха Жорж за техен сънародник, те го молеха да им помогне да отскубнат нещо от богатите чужденци. Обаче любима игра на Жонар бе да предлага цена с две трети по-ниска от исканата, за да се наслади на повече или по-малко искрено възмущение на продавача.

Сетне, ако издействуваше значителна отстъпка, той се забавляваше с това и казваше: „Ама че мошеници“ — и почти нищо не купуваше.

— Откъде измъкна тази птица? — попита на диалект една стара жена, която предлагаше камеи и дребни нещица от корал.

— От един кафез със златни пръчки — каза Жорж.

— Скуби я, сине, скуби я до кръв, че да отмъстиш за нас.

Понякога вечер по настояване на Мари-Луиз отиваха да танцуват и веднъж Жорж ги заведе на един дансинг до площад Данте. През войната бе прекарал там два часа с малка бойна задача.

Тая Аризона бе едно банално малко заведение, но бе свързано в представата му с едно женско лице. Бе излязъл от там към полунощ и се прибираше в хотела, когато чу, че някой плаче на ъгъла на площад Данте и улица Рома. Плачът идеше от покрития с брезент камион на американските военни части. Те арестуваха всички неаполитанци, които военният час заварваше навън. Тогава видя девойката заедно с други примирили се с участта си хора. Преди да я пуснат, американските войници щяха да я изнасилят призори в участъка, както обикновено правеха с хубавичките закъснели жени, които залавяха. Девойката изглеждаше отчаяна и постоянно хлипаше. Тя отговори с хълцане на въпросите на Жорж, който можа криво-ляво да разбере нещо. Шивачка била. Отнасяла роклите на взискателна клиентка, която незабавно поискала поправки. Времето изтекло и т.н. Дали случката не бе измислена, за да го трогне! Беше много уморен и бързаше да се прибере в стаята си.

— Вижте какво — каза Жорж на американския сержант, — малката се забърка в тая каша по моя вина. Обещах й да я заведа до тях и я зарязах.

(Жена, придружена от съюзнически боец с изправни документи, никога не бе застрашена.) Сержантът го смущаваше с втренчения поглед на очите си под ръба на каската, сякаш се прицелваше в Жорж през амбразура.

— Я не дрънкайте, лейтенанте, ами си вървете по пътя — каза той, без да мръдне, без да промени стойката си.

Девойката разбра, че й се изплъзваше всяка надежда и отново захлипа, а Жорж държеше ръката й, детска ръка с хладина на птиче.

— Слушайте, сержанте. Точно след пет часа се връщам горе. Само една нощ изкарах в туй проклето място и тя ми е последна! Разбирате ли какво искам да кажа?

— Стига с тия шеги? Я вие ми покажете документите си.

Докато високият сержант разглеждаше документите, като си светеше със затуленото фенерче, Данте белееше на пиедестала си под лунната светлина и сякаш преценяваше сценката. В тъмнината на камиона шаваха тела и някой философски пушеше цигара. А момичето подсмърчаше и бършеше очи с кърпичката си.

— Хубаво — каза сержантът на края, — водете тая грозотия и друг път да си гледа часовника!

Тя никак не беше грозна, а по-скоро крехка, с оная неаполитанска крехкост, която напомня Ориента, с очи кротки като у сърните и дълги копринени коси. Жорж я съпроводи чак до нейната врата.

— Ще се видим ли утре? — каза тя.

— Заминавам преди да съмне.

— Далече ли е оттук?

— На другия край на света.

Тя се вгледа в него със сериозно изражение, сетне каза: „Знам“, приближи лицето си до неговото и бързо го целуна по устните.

— А сега се прибирайте бързо и си спомняйте понякога за мене! (ала той говореше на френски и тя не разбираше, обаче слушаше и с женския си инстинкт долавяше чувствата, които го владееха). Спомняйте си за мене, защото след няколко часа ще се върна при стара като земята жестокост и се питам как съм могъл да не й отстъпя тая вечер. Аз също не ще ви забравя, вас, на която дори името не зная, навярно защото ми позволихте да се уверя, че още съществувам, а не съм станал само едно око, което се прицелва, и ръка, която натиска спусъка на машина за убиване. А може и да умра именно заради това, че никога не ще се науча да понасям нещастието на другите. Момиче, вие скоро ще ме забравите, но това няма значение, по-важното е, че ще останете завинаги в сърцето ми, заедно с нещо, което войната не можа да поквари.

Приискало му се бе да стисне в ръце това тяло, да зарови лицето си в меките коси, но се бе отказал и след толкова години се озова на същия тоя дансинг със спомена за младата непозната, а в това време танцуваше с Мари-Луиз и тя му казваше: „Знаете ли, Жорж, в Палермо ще бъдем напълно свободни! Мъжът ми ще отседне там няколко дни за важно делово събрание!“ И се усмихваше, свила ръката си в тая на Жорж, ала не като плаха птица, о, не!, а като едно нервно, нетърпеливо и възбудено животинче.