Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Новела
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Корекция
plqsak (2016)
Форматиране
in82qh (2016)

Издание:

Автор: Еманюел Роблес

Заглавие: Сянката и брегът

Преводач: Денка Дамянова

Година на превод: 1980

Език, от който е преведено: Френски

Издание: първо

Издател: Книгоиздателство „Георги Бакалов“

Град на издателя: Варна

Година на издаване: 1980

Тип: сборник

Националност: френска

Печатница: ДП „Стоян Добрев — Странджата“ Варна

Излязла от печат: 14.V.1980 г.

Редактор: Здравко Пеев

Редактор на издателството: Панко Анчев

Технически редактор: Пламен Антонов

Художник: Георги Стаменов

Коректор: Денка Мутафчиева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1738

История

  1. — Добавяне
  2. — Отделяне на допълнителните произведения като самостоятелни текстове

VII

Призори на другия ден се насочиха към Палермо, но преди това прогониха една черна котка, скрила се кой знае как, зад малката платнена лодка.

— Вярвам, че не сте суеверен — бе казал Дара със смях.

Но хубавото му настроение не развесели никого и котката никак не беше виновна за това. Като че някаква неловкост се загнезди между пътниците и само Герда Хартман изглеждаше незасегната. Застанала в сянката на една каса на пристанището, котката следеше моряците, които се суетяха около маневрирането. Впрочем тя не бе съвсем черна и белите петна по края на лапичките само й придаваха по-изискан и достоен вид.

В гладката като в басейн вода край Соренто се отразяваше целият бряг, със своите вили, кипариси, зелени туфи от портокалови дървета и по-тъмното руно на лозята. Слънцето още не бе изгряло и чистата светлина открояваше по-ясно чувствената светлина на тоя декор, обгръщаше множеството храмове на Венера, чиито руини очертаваха неизменно пейзажа, сякаш увековечаваха култа на любовта и насладата.

След кратък престой в Капри — Жонар препираше да стигне в Палермо — Сен Флоран навлезе в безветрена зона. Всичко беше неподвижно, морето имаше цинков цвят, а небето беше задръстено с мъгли. Като огромен водороден балон, слънцето стоеше над яхтата, пленено от мъглите, чийто потреперващ блясък дразнеше очите. Под брезентовия навес беше задушно от горещина. Хартман и Жонар предпочитаха да слязат в трапезарията и да поработят под вентилаторите.

— Как е могла тая котка да се качи на борда, пристанището е толкова далече и няма мост? — запита Герда Жорж.

— Неаполските котки не се нуждаят нито от мост, нито от нещо друго, за да се мушнат там, където им се ще. Те знаят магически формули, госпожо.

— Не се шегувайте, Жорж. Вярвате ли в злата съдба?

— Никак… Неаполитанците ме научиха как да я пропъждам.

И с два пръста, показалеца, и кутрето той направи рогатия заклинателен знак. Сетне разказа какво премеждие се случило с негов другар от Оран, по произход испанец, който се вмъкнал в подземията на един манастир, дирейки нещо за задигане. Същата нощ неговият взвод се установил под маслиновите дървета край крепостната стена и грижливо замаскирали камиона. Крадецът, комуто никак не провървяло до тоя момент, най-сетне открил в една гробница в подземието мумиите на няколко монахини и тъй като бил леко пийнал, пък си падал и по шегите, измъкнал се оттам, като задигнал една от тия човешки останки. Призори на следния ден, като заемали позиция, войниците открили изправената до едно дърво мумия и изпаднали в ужас. Те били всички от областта на Оран като техния другар и порядъчно религиозни. Жорж напразно ги карал да извършат, за успокоение неаполитанския знак срещу черна магия; мнозинството от тях били убедени, че скоро ще ги сполети нещастие. Обаче един от тях заявил, че ще уреди нещата и ще премахне магията. Като подпрял мумията до крепостната стена на манастира, той много старателно я застрелял, обсипвайки я с дъжд от куршуми от ФМ-а, но подобно третиране сякаш й доставяло удоволствие; при всеки откос тя се огъвала повече, смеела се саркастично и малко безумно, подскачайки тъй, сякаш се разтърсвала от весело хълцане. Когато от тая грамадна кукла в бяло и черно останали само накълцани от куршумите останки, захвърлили я на дъното на един противотанков окоп с малко пръст отгоре. Един час по-късно камионът налетял на мина.

— И всичките тия нещастници са били убити! — извика Герда.

— Нямаше нито един ранен войник. Излезе, че тоя юнак наистина бе осуетил „лошото око“ на калугерката.

— Ах, Жорж, защо ми разправяте такава страшна история!

— Съжалявам — каза Жорж.

— Заради тая застреляна калугерка ще сънувам кошмари.

— Направете знака и няма да ги сънувате!

И той протегна напред ръка с два забодени във въздуха пръста.

Мари-Луиз Жонар като че ли дремеше до тях на един шезлонг, скрила очи зад плътни опушени очила, ала при това движение бавно извърна лице към него. И странно бе, че тия черни кръгове му напомняха смътно орбити на мумията, за която споменаваше. Тя, разбира се, не бе могла да проумее думите му и беше все тъй уморено отпусната, изненадана или подразнена — можеш ли разбра, с нейните скрити очи! — от тяхната веселост. Той обаче знаеше от Герда, че предишната вечер мъжът й направил доста груба сцена. В Аризона Жорж канеше на танц ту едната, ту другата, но Мари-Луиз често не дочакваше да я покани и първа настояваше, сетне излагаше на показ удоволствието си, плътно се притискаше до кавалера си, смееше се с отметната глава. Може би шампанското бе й позамаяло главата? Или пък си служеше с Жорж да предизвика мъжа си? А той сякаш не ги виждаше и бъбреше с едно момиче от заведението, което бе задържал на масата си, мургава девойка с котешка муцунка и дръпнати към скулите очи, която говореше сносно френски.

По-късно в хотела Жонар бе отправил доста груби упреци към жена си, та чак от съседния апартамент са чули виковете му. Герда Хартман напрегнала слуха си и разбрала, че ставало въпрос за Жорж.

Всъщност никога Мари-Луиз не бе виждала мъжа си толкова разгневен. Случваше се да изпада в леден гняв с персонала си, без викове, но точно това въздействуваше, засягаше с коварните му язвителни остроти, винаги целящи да наранят дълбоко. Той отдавна бе издействувал личната си свобода и признаваше същото право и на Мари-Луиз.

— Нали се споразумяхме да спазваме приличието при всички случаи? А ти правиш зрелища! И поне да бе интересен с нещо тоя момък! А то, един самолюбие глупак, отвратителен със самодоволната си суетност! И отгоре на всичко пропаднал елемент. Обзалагам се, че ако продължаваш така, няма да мине много и той ще вземе да ти скубе паричките! Я се погледни: четирийсет години? А той е на двайсет и осем! Не мислиш ли, че си смешна!

Тя не намираше за нужно да възрази, изчакваше да отмине бурята, като го наблюдаваше в огледалото, докато се приготвяше за лягане, подозираше, че е възбуден от алкохола, а също и от някакво чувство повече или по-малко силно, готова бе да признае, че с удоволствие е танцувала с Жорж, че с радост е усещала ръцете му, тяхното притискане, тяхната топлина, а в някои моменти нещо отвътре я заливаше цялата с някаква „струяща“ радост, както преди в Сан Ремо. И навярно туй бе, което измъчваше Жонар, че след тяхното споразумение бе открил едно ново лице на жена си, една Мари-Луиз, смутена от друг мъж, и той не се мамеше, добре бе видял надигането на желанието у нея по тая трескавост, по краткия смях, внезапната червенина, набъбналите устни, а как само отмяташе глава, готова да я положи на някаква невидима възглавница, и погледът, разбира се, бе по-блестящ и влажен, като че ли го овлажняваха предварително сълзите на признателност и щастие. Признаци, познати му отпреди, по-късно отречени, отблъснати от дън душа и заличени от навика или пресищането, кой знае? Той сновеше из стаята, спираше се ръмжейки край отворения към залива прозорец — Везувий бе изящно посребрен от луната — равнодушен към толкова красота, а в сърцето му се бе загнездило кълбо усойници.

— Ако ми кажат, че тоя индивид е комунист, няма да се учудя? А да не говоря как стрелка с очи бижутата ти.

Не бива да му отвръща. Какъв смисъл има? Той само това и чакаше, тя да възроптае, да избухне, та да удвои ударите си, но те почти не я засягаха, тъй като я закриляше някакъв странен вътрешен покой.

Герда им обърна внимание, че мъглата се сгъстява. Така беше. Морето димеше като гигантски леген и те плуваха сред прохладната влага, която лепнеше по кожата. В командната кабина Жос стискаше щурвала, а Дара с изпънати гърди и плувнали в пот бузи бе почти долепил чело до стъклото и напрегнато следеше тоя лабиринт от коридори с меки бели стени, отвсякъде осветени от светлинни източници, пръснати едновременно сред небето и вдън морето.

— Няма да видим Стромболи — каза Герда. Тя бе в къси панталонки и розова блузка с презрамки, а хубавите й рамене бяха съвсем почернели. Лакираше ноктите на краката си, седнала на надуваем дюшек с подвито коляно, а гъстите й коси пак бяха вчесани на „конска опашка“.

— Ах, как бързам да стигна в Палермо! — въздъхна Мари-Луиз.

— Какво каза тя?

— Че би желала сега да е в Палермо.

Без да вдигне глава, Герда взе да си тананика на немски една популярна мелодийка, която Жорж знаеше:

Ти, който царуваш в сърцето ми,

ти, който царуваш в душата ми,

да знаеш как съм твоя аз?…

Изтегната на шезлонга, Мари-Луиз се заслуша, без да разбира думите, камо ли намерението. Беше облечена в нещо като широка пижама в хубав индийскозелен цвят, а на лявата си китка носеше разкошна гривна в източен стил. Бе както винаги старателно гримирана. Една бледосиня вена й пресичаше слепоочието, а видът й бе както винаги някак унило изискан. Внезапно, както пушеше цигара, тя заговори, припомняше си прохладата на стаите в нормандската къща, плочките от жълт варовик по пода, високата трева под сянката на ябълковите дървета. Тя, която в началото бе тъй далечна и недостъпна, от известно време насам изглеждаше жадна за покровителство, за нежност, за разбиране и за изтънчено удоволствие. Без съмнение, бе по-умна от Герда, ала неспособна да понася покоя на сърцето.

И тъй както си спомняше времето, прекарано в нейната нормандска къща, тя промълви някак странно:

— Там понякога се питах дали наистина съм будна, а тук имам чувството, че живея, че съм в съгласие с моето тяло, че наистина съм част от света.

Сетне бързо наведе глава, почервеня и цялото й лице сякаш се заключи в една тайна. А как ли е изглеждало лицето й предишната вечер, когато съпругът я обсипвал с упреци в хотела? Ала Жорж долови истинския смисъл в думите на Мари-Луиз, че тя дълги години бе допускала да я изтласкат в една пустиня, чиято безплодност и пустота се разкриваха пред очите й едва днес, и я плашеха.

Около Сен Флоран морето блестеше и отразяваше една тъжна светлина, а браздата зад кораба само леко набръчваше повърхността. Чуваха се заповедите, които Дара даваше на кормчията или викаше в акустичната тръба на Ранжион долу в машинното отделение. На фона на мъгливата белота лицето на Мари-Луиз бе добило изражение на същество, което иска да захвърли зад себе си горчиви спомени и да приеме в сърцето си нова светлина. Без очила — беше ги свалила, докато говореше — очите й изглеждаха по-нежни отпреди, по-кадифено черни. Ала какво можеше да очаква от него, освен една кратка авантюра! При тава едва го познаваше. А и той не знаеше нищо всъщност за тая жена, за нейния живот, за нейния морал, за нейния начин да люби! Прекалено бе свикнал да не се доверява на себе си и разбираше, че в него любопитството надделяваше над желанието.

Като запали нова цигара — ръцете й леко трепереха, — тя каза:

— Ако имате затруднения, като се върнете в Париж, моля ви, не се колебайте да ми…

Краят на изречението се стопи в кълбо от тютюнев дим и Жорж поблагодари, но добави, че винаги успява някак си да се оправи.

Тогава тя го изгледа по-дръзко и усмихнато каза:

— Бих желала да имате нужда от мен.

Сетне стана, хвърли нервно цигарата си в морето и слезе в каютата си.

— Hüt du dich, пази се — прошепна Герда насмешливо, все още наведена над ноктите на краката си. Думите не бе проумяла, но притежаваше достатъчно интуиция, за да вникне в техния поток.

— Досега — каза тя — девизът на нейния мъж е като този, дето ни показахте в Помпей, на прага в дома на един търговец: Salve lucrum! Но ако си науми сега да се занимава с жена си толкова, колкото с парите си, какво ще стане с нас.

Тя се разсмя, като размаха „конската си опашка“ и както бе гола и почерняла, с нея заприлича още повече на красива отдъхваща си амазонка.

Мъглата се засилваше и корабът сега се врязваше в една единствена искряща покривка. Дара бе намалил скоростта, тъй че се чуваше свистенето на вълнореза, който пореше водата. Когато сирената отекна, Герда подскочи, сетне се разсмя с ръка на гърдите.

— Ще речеш, че сме в Лондон — каза тя.

Яхтата нададе продължителни и многократни сигнали, на края Жонар и Хартман изскочиха на палубата. И двамата носеха бермуди и плажни ризи. Дара им каза, че според метеоролозите тая „лека мъгла“ покривала огромно пространство и ще стигнат в Палермо със сериозно закъснение, а това, изглежда, много ядоса Жонар.

Докато той още преговаряше на входа на командната кабина, като подръпваше от лулата си, Ерих Хартман попита Жорж дали може да разчита на неговото присъствие на едно важно делово събрание, където по всяка вероятност щели да присъствуват високопоставени италиански и американски лица.

— Бих желал да ви окажа тая услуга — каза Жорж, — но знам не дотам добре английски език.

— Предполагам, че ще е достатъчно — каза Хартман, като изтриваше челото и врата си, плувнали в пот.

Дали Жонар, застанал на две крачки от тях, бе помислил, че Жорж е отказал? Той се намеси без никакво пояснение, въпреки че Хартман и Жорж говореха на немски език, и присви очи, за да изглежда по-властен:

— Вижте какво, Морер, престанете с вашите превземки. Наистина бяхте много зает досега с обслужването на дамите, но поне в тоя случай можете да бъдете полезен.

— Драги приятелю, да оставим това — каза Хартман.

— Плаща му се царски! Тогава защо са тия възражения? За какво се мисли той? Само се надува!

— Единственото ми възражение — каза Жорж, като запази хладнокръвие, — е, че говоря английски език не дотам добре, особено когато става дума за разисквания от технически характер, както е в случая, предполагам.

— Това са празни думи, Морер! Чух ви да говорите английски в Соренто. Само че вие предпочитате да се цупите.

— И друго едно възражение — което пренебрегвам — е, че ми предлагате да изпълнявам роля, която не влиза в моята длъжност, струва ми се.

— Така ли? Затова пък често си превишавате правата, като влизате в ролята на светски танцьор например! Едно превишаване повече или по-малко, има ли значение?

И тутакси офейка, съобразно с прилаганата от него тактика да запазва превъзходство с последната дума.

— Оставете го да се успокои — каза Хартман загрижено и челото му плуваше още в пот.

Преди да се втурне подир Жонар в трапезарията, той насочи пръста си към Жорж:

— Каквото и да стане, разчитам на нас.

И изчезна на свой ред.

— Не се давай — каза от кормилото Жос. — В края на краищата, наели са те за преводач на швабски и италиански. Ако приемеш, искай им отстъпка.

Жорж махна с ръка в смисъл, че никога няма да стане дума за такова нещо, ала бе усетил как омразата на Жонар бъркаше в сърцето му като ноктеста лапа. Дара бе премного зает с мъглата и не прояви интерес към инцидента. А Герда се бе изтегнала на надуваемия дюшек и като че ли бе задрямала от топлината. Последната толкова се бе засилила, че в предната част голи до кръста матросите Сантели, Макс и последният, рижавият Жофроа, весело се плискаха с вода, която вадеха от морето с брезентови кофи. Като гледаше играта им, Жорж донякъде забравяше тревогата си и дори изкушението да се откаже от това пътуване, като стигнат в Палермо. От водата на първата кофа дъхът му секна, но хладината му хареса, а Макс пак му се заканваше през смях и той се включи в групата, като взе да ги плиска с вода, и бе щастлив с това другарство, с тази свобода, с това веселие с вкус на море и простор, но ето, че Ранжион се подаде до гърди от машинното отделение и попита:

— Ей, вие, четиримата, докога ще се правите на улави. Ще му кажа аз на тоя Жофроа, дето трябваше сега да се трепе ей-тука до мене!

Червенокосият се престори смешно, уж че е засрамен, и хлътна в машинното отделение, а останалите се отърсваха и продължаваха да се шегуват.

Като слизаше да се преоблече в каютата си, Жорж чу в трапезарията гласовете на Хартман и Жонар, които се сливаха с равномерното тракане на моторите. Двамата продължаваха да подготвят заседанията си в Палермо. Да вървят по дяволите. Ала тоя колективен душ му се понрави, особено с доверието, и приятелството, пък и с насладата от водата. От благодатната човешка симпатия се почувствува отново оптимист и както си свиркаше, ето че Мари-Луиз предпазливо отвори кабината. Беше все още в зелената индийска пижама и ако имаше нещо ново, то бе в нейните очи, огрени от една светлина, каквато досега не бе виждал в тях, идеща сякаш от най-съкровеното в нея. Без да каже ни дума, тя сложи ръка на рамото му, привлече го нежно, надигна се на пръсти и го целуна по устните. Устата й бе прохладна, сладка, а тая опитна ласка разпали кръвта на Жорж. Той искаше да я обгърне през кръста, когато тя се отскубна и се оттегли навътре, а той зърна на пижамата й влажната следа от своето тяло. Усмихвайки се някак обещаващо, тя прошепна: „Палермо“, сетне затвори вратата и щракна ключалката, но Жорж бе сигурен, че стоеше зад вратата, че слушаше дъха му, а също, че се забавляваше с неговото вълнение, щастлива бе от това съучастничество и вярваше, че окончателно го бе завладяла.