Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Новела
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Корекция
plqsak (2016)
Форматиране
in82qh (2016)

Издание:

Автор: Еманюел Роблес

Заглавие: Сянката и брегът

Преводач: Денка Дамянова

Година на превод: 1980

Език, от който е преведено: Френски

Издание: първо

Издател: Книгоиздателство „Георги Бакалов“

Град на издателя: Варна

Година на издаване: 1980

Тип: сборник

Националност: френска

Печатница: ДП „Стоян Добрев — Странджата“ Варна

Излязла от печат: 14.V.1980 г.

Редактор: Здравко Пеев

Редактор на издателството: Панко Анчев

Технически редактор: Пламен Антонов

Художник: Георги Стаменов

Коректор: Денка Мутафчиева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1738

История

  1. — Добавяне
  2. — Отделяне на допълнителните произведения като самостоятелни текстове

V

В прозрачната вода малката сребристосива риба бродеше над дългата ивица пясък. Жорж бе легнал на ръба на скалите, надвесени като стряха, и следеше с очи рибата, сякаш тя бе мъничка отломка от него, залутана в зеления сумрак. На самия край на плажа се извисяваше на един нос Торе Астура, масивна кула от X век с канелен цвят. Небето зад нея се източваше като един единствен пламък от синьо-бял газ и излъчваше топлина като от пещ. Италианският бряг бе там, на няколко километра от Анцио, а дали пък не им се привиждаше тая земя, дали не бе един откъснат от света въображаем край, остров от време сред вечността. Светлината се отразяваше от дюните, отскачаше от вълните и дразнеше очите. На едно обрасло с храсталак място отвъд скалите стърчаха с перата си край изоставен долап тръстики. От Рапало Сен Флоран следваше брега, ала не пропускаше да спира от време на време за къпане било в открито море, било в някое уединено местенце. Спирал бе във Виареджо, Порто-Ферайо, Чивитавекия и на края в Остия да разгледат развалините и да прекарат два дни в Рим.

В Рим Жорж отиде да получи кореспонденцията си и намери за себе си телеграма от Мадлен и писмо от Лонжро. Телеграмата гласеше: „Настойчиво моля унищожете без четене писмото, изпратено Неапол“, а Серж Лонжро упрекваше Жорж, че е напуснал работата си при Джими Лорню и иронично го сравняваше едновременно с Вертер, Рьоне и Оберман, литературни създания, които ненавиждаше. Колкото до телеграмата, каза си, че Мадлен навярно се разкайва за някоя дързост на перото, някое прекалено дълбоко излияние и това го забавляваше отнапред. Позната неприятност. Пускате писмото в кутията и тя го гълта през отвора си, ала откъсне ли се от пръстите ви, обзема ви съмнение. Колкото до Лонжро, то той ще му го върне тъпкано. Спомняше си годините, когато готвеше изпитите си, живееше в някогашна пералня и беше телефонист в един хотел, сетне пазач в голям магазин, а нощем работеше в бензиностанция. Тогава ядеше малко, не пушеше никак, пиеше само вода и подлагаше тялото си на строги упражнения, за да кали мускулите и волята си. Тогава животът го изпълваше с пламенна нежност и като диви птици кръжаха често в него буйни мисли. Беше време, когато се усещаше твърд, силен, чувствен, способен да победи снегове и пустини и да покори с желанието си и най-гордата жена. Какво знае за него Серж? И нима знаем някога нещо за другите? Та той самият едва се познаваше. Опомняше си още — вероятно защото бе също тъй горещо по онова време и пак тъй скърцаха щурците — оная ужасна криза от дизентерия в Чърчиловия лагер, която бе го държала в леглото като в топла парафинена баня, преди да потеглят за Италия. Болногледачки сновяха и кацваха мълчаливо, с прибрани криле и бели лъскави очи като на статуите в малкия археологически музей на града. Чувствуваше се изнемощял, застрашен и нощем дълго слушаше сърцето си как тупа. Днес пак тъй внимателно се вслушваше в него. Долу на плажа се изтягаха Жонар със сивата си отпусната кожа и мършавите си крака, костеливият Хартман и Герда, която се отдаваше на слънцето, цялата в масло. Двама моряка се забавляваха във водата близо до Сен Флоран. Яхтата леко се поклащаше на котвите с празната си палуба и кървавочервения брезентов навес. В това време Мари-Луиз бе обиколила, плувайки, вдадените навътре в морето скали. Роден бе на 10 ноември — скоро щеше да навърши двадесет и девет години — та всички ще навършат или вече са навършили двадесет и девет години! Точно тъй му бе казала в хотела в Рим една италианска приятелка на семейство Жонар, млада жена, която той позна тутакси, понеже бе я виждал по многобройните рекламни афиши, които хвалеха продуктите Жонар. В тоя миг Мари-Луиз излезе от водата точно пред него, дръпна над бедрата си банския костюм, приглади коси и пристъпи, като докосваше предпазливо с крак скалата. С тая дълга шия главата й напомняше красива черна перуника. Присвивайки устни, тя отправи към Жорж някакво подобие на усмивка и му подаде охровобяла раковина, намерена от нея.

— Знаете ли какво е това?

— Не, госпожо.

— Нали е красива? Такава чиста форма и тия изящни нюанси…

— А видяхте ли животното, което се крие вътре — каза Жорж. — Истинско малко чудовище.

— Често пъти е така — каза тя.

Въпреки малките гърди и тесния ханш, тя оставяше впечатление за здраво телосложение. Слънцето взе да рисува по раменете й цветя от сол.

— Често, наистина.

Като въртеше непрекъснато раковината в ръце и без да гледа Жорж, тя добави с по-нисък глас и наведени очи, почти интимно, с лека, много лека сянка на упрек:

— Колко сте млад!

После късо се засмя, заобиколи скалата и пак се потопи във водата. Жорж отново се изтегна по гръб и си припомни една нощ в гаража, където го взеха на работа като пазач. Тогава беше осемнадесетгодишен. Една млада жена, която се бе запътила от Антиб за Париж, бе спряла да видят защо мотора не вървеше добре. Докато Жорж привърши, тя заспа в собственото му легло. Той я събуди, а тя тутакси протегна към него ръце и му стори място до себе си. Понякога си спомняше тази авантюра, тоя празник на насладата. Спомняше си най-вече как бе обхванал лицето й с ръце, шепнейки възторжени думи, а тя бе дръпнала чаршафа до брадичката си и се усмихваше иронично, а дали то не бе само тревога, страх от самотата и нощта? И той скъта в себе си спомена за тая усмивка, двусмислена като усмивката на самия живот.

 

 

Сложи маската и отново се гмурна във водата, спускайки се надолу не толкова заради плуването, а за да разгледа дълбините. Никога не се чувствуваше сит на живот, винаги бе готов да се възхити ту на слънчев каприз из вълните, ту на играта на някоя животинка или пък на дърво, разперило клони като платна. Той прелиташе над прерия от водорасли, дето пасяха риби, наричаше ги „риби-арлекино“ заради техния жълт, розов и чер цвят, прозрачните им муцунки бяха крехки като стъкло. Като се завърна на скалата, видя, че Мари-Луиз бе отишла при другите на плажа и им показваше раковината. Но той, Жорж, някак странеше от тях и то бе заради инцидента от предишната вечер. Готвеха се за вечеря, когато Жорж се приближи до групата и тогава Жонар се провикна:

— Идвате да съобщите на госпожата, че масата е сложена, нали?

Въпросът бе изречен със саркастичен глас и прозвуча преднамерено оскърбително. Това засегна Жорж и той помоли Дара да му разреши занапред да се храни с екипажа. Дара се бе усмихнал: „А дамите какво ще правят без вас?“ По-късно на палубата Мари-Луиз му бе подхвърлила: „Съпругът ми е много властен, а вие оставяте впечатление, че му се изплъзвате, че го предизвиквате.“ Какво можеше да значи тая мисъл? Ревнуваше ли Жонар? Или, ако думата бе пресилена, не можеше да търпи, че Мари-Луиз се интересуваше от него. Тя все по-зле скриваше тоя интерес и преди малко отново го прояви, а това пък разпалваше Гердината пламенност. Сутринта Герда си тананикаше началото на една песен от Рихард Щраус: „O, warst du mein…“ „Ако мой бе ти, животът по-хубав би бил“. В яда си тя губеше своята проницателност. Той нямаше никога да се нагоди към своеобразната настройка на тия четири особи! Впрочем какво общо имаха с него те и не му ли се виждаха по-странни и от марсианци! Дали да прекъсне договора и да се върне в Париж? В края на краищата, макар и с договор, той не се обвързваше чак толкова? Опитваше още да се убеди, че това презрение у Жонар предхожда тяхната среща и по начало се дължи на подчиненото му положение. „Мислене на парвеню“. Спомни си манекена от Рим, онази млада жена, която позираше за рекламните афиши на фирмата, и се измъчваше, че навсякъде среща своя огромен поглед. Тя казваше на Жорж с нейния венециански акцент: „Имам чувството, че вече не съм съвсем аз. Чувствувам се разпиляна.“ Думата „разпиляна“ го бе поразила. В ума си той се противеше на схващането, което бе изградил за Жонар, като човек, който сигурно живее с една едничка представа в главата, и се сърдеше, че го отклоняват от нея, макар и съвсем случайно, например с поведението на Мари-Луиз… Понякога погледът му потъмняваше от саркастична омраза, навярно същото изпитваше и към някой по-ловък конкурент, повече преуспял или по-хитър от него.

Привечер вдигнаха котва и потеглиха за Гаета. Времето се задържа хубаво, морето оставаше спокойно. Равният бряг ненадейно се извиси с връх Цирцея и заради Герда Хартман. Жорж трябваше да съживи легендата за богинята-магьосница и приключенията на Одисей по тия места.

Когато Сен Флоран влезе в Гаета, камбанен звън изпълваше небето и сякаш караше птиците да литват нависоко. По пристанището се разхождаха младежи, рибари потегляха с фенери за риба сред пърпоренето на моторите, пространството поглъщаше шума, а кулата Орландо, подала се ненадейно над тежката крепост, която увенчаваше града, сякаш носеше победоносно слънцето. Тъй като Ерих Хартман се канеше да разгледа бойните полета на Касино, той опресняваше военните си спомени и разказа как в тоя район един немски офицер, преди войната пианист-виртуоз, бил заловен от бойците на V американска армия. Това се случило някъде по тия хълмове. Американските войници заставили пленника цяла нощ да им свири, а на заранта му натрошили ръцете с приклади.

— Какъв ужас — се провикна Мари-Луиз.

Жорж се намеси тутакси и каза, че знаел една съвсем подобна история, обаче тя се разправяла на времето си между съюзническите бойци. Ставало дума за есесовски полковник и пиемонтски монах, спипали го в манастира, както свирел Бах на клавесин.

— Кой ви е искал мнението? — попита Жонар със свити устни и отметната глава.

— А кой ще ми попречи да го изразя? — възрази Жорж, играейки на простодушие.

— Господа, господа, моля ви — рече Хартман.

— Какво става? — попита Герда внезапно разтревожена, въпреки че не бе проумяла разменените думи и се довери само на поведението на съпруга си.

Мари-Луиз пристъпи мило към Жонар, но вместо да го успокои, само засили раздразнението му. Той се дръпна и отмина напред, като запали там цигара. Докато траеше инцидентът, моряците бяха заети с маневрирането, а младежите от пристанището им махаха приятелски за поздрав, но никой не отвърна от борда.

Жорж слезе сам на сушата, дълго и безцелно броди из улиците, за да успокои нервите си, вечеря в една пивница и към полунощ се завърна на Сен Флоран. Жос отново бе дежурен, забол нос в неговия Горки. Тъкмо сложи ръка на вратата на каютата си и друга една врата в коридора се открехна предпазливо. А той си мислеше, че всички спят! Обърна се и видя Мари-Луиз в светъл пенюар. Няколко секунди тя го гледаше неподвижно с тревожен поглед. Светлината на една лампа зад нея скриваше ухото, лявата буза и извитите връхчета на миглите й. Стори му се, че тя искаше да му каже нещо, да го предупреди за нещо. Не помръдваше и той, скован от това абсурдно положение, напрегнал слух за хилядите шумове в корабното туловище, изнервен до краен предел, но миг след туй тя се смути и сякаш обзета от срам блъсна вратата, а коридорът отново потъна в неговия тревожен полумрак сред странния шепот на водата.