Еманюел Роблес
Морска обиколка (3)

III

Тялото на Мари-Луиз Жонар се отразяваше до кръста на дъното на Аквариума, а там някакви същества се движеха в студената светлина на морско дъно. Герда Хартман бе пожелала да разгледат океанографския музей по време на престоя им в Монако, а съпрузите останаха на борда да чуят борсовия курс по радиото. Мари-Луиз носеше жълта блуза, зелен панталон и скъпи златни сандали. Герда беше си останала с роклята без ръкави, прилепнала плътно в бюста, и поли, разперени във венец. Дамското общество винаги се нравеше на Жорж, ала този път му бе малко тягостно. Когато напускаха Сен Флоран, Мари-Луиз Жонар му бе подала с властен жест една плажна чанта, натъпкана с какво ли не, и то в секундата, когато Жорж се канеше да й предложи вежливо услугите си при носенето. Настроението му тутакси се развали, но по-късно си обясни тая своя реакция с прекалено изострената си чувствителност. Но Дара и Ранжион бяха се облакътили на преградата и видяха тази сцена. Стори му се, че погледите им бяха леко подигравателни. Може да е дребна работа, „много бързо кипвам!“, но може и думата „лакей“, изпусната от Ранжион, да се е загнездила вече в умовете на всички.

Както и да е, Жорж бе недоволен от себе си. „А те на мое място как щяха да постъпят?“ А щеше ли Мари-Луиз да се държи по същия начин с хора като тях? Дълго се бори с озлоблението си, докато се успокои. Герда Хартман искаше исторически сведения за Княжеството и Жорж изреди съдържанието на специалния пътеуказател (поверен му от агенцията), но погрешно представи двореца на принца като генуезка крепост от XVI век вместо от XVIII и като не можа да си спомни кой бе архитект на Казиното, хладно го приписа на своя приятел Лонжро.

— Наистина, вие добре говорите немски. Как сте го учили? — каза Герда Хартман.

— На възглавницата, госпожо.

— Най-добрият начин, nicht war?

И Герда се засмя от душа, а Мари-Луиз попита:

— Защо се смее тя?

— Иска да знае как съм научил нейния език.

— Добре правите, като я забавлявате. Тя обича оптимизма и отбягва тъжните хора, сякаш ще я заразят. Скоро ще я покорите, ако вече не е станало.

— Какво каза тя? Какво каза тя? — попита Герда Хартман.

— Мисли, че ви ухажвам, госпожо.

— А вие какво отвърнахте?

— Че опазвам задълженията си на преводач, а това, уви, не значи да „превеждам“ и собствените си чувства.

— Жорж, вие сте очарователен, но тя може би предпочита да се интересувате повече от нея, а не от мене?

Сега тримата се изкачваха по покрития с борове склон, който извеждаше на площада. Пари се стелеха над морето между носовете, а долу в пристанището, недалеч от кораба Кристина на милиардера Онасис, се виждаше Сен Флоран, кацнал на зелената вода.

— Обичам дърветата — каза Мари-Луиз и без никаква връзка предложи на Жорж да се грижи за едно голямо владение на мъжа й в Руанския край, като го уверяваше, че ще успее да му издействува изгодна заплата.

— На тая възраст вие не може да живеете все така — каза тя.

Гласът й бе пълен със състрадание. Жорж поблагодари, увери я, че е трогнат от нейното доброжелателство, но изрази съмнение, че тая важна длъжност няма да му допадне.

— По какви причини няма да ви допадне?

— Поради задължението да ви нося пакетите, госпожо.

— Ах, разбирам — каза тя. — Е, хайде, върнете ми бързо чантата!

Той отказа, а Герда се зачуди на острите им реплики. В горския храсталак маранята бе наситена с мирис на борова смола. През дърветата взе да се провижда булевард, наводнен от туристи, и една скала стръмна като стена с петна от храсти по нея.

В Аквариума, все с тая чанта в ръка (на връщане можа да се убеди, че не послужи за нищо!) Жорж почти не се заинтересува при вида и на най-странните риби, затова пък нито за миг не престана да наблюдава Мари-Луиз. Застанала бе пред един по-слабо осветен басейн, силуетът й се очертаваше на зеленикавото дъно, но там сега не личеше никакъв живот. Тя обаче се вглеждаше тъй съсредоточено, че той можа да се приближи, без да я смути. В една кухина в скалата, зад няколко коралови клонки, се бе стаило някакво същество, виждаше се само едното му око — голяма черна точка със сив желатин наоколо, ала погледът на това око сякаш опипа сърцето на Жорж като връх на дълга игла.

 

 

В пристанището на Сан Ремо влязоха късно вечерта, близо един час след вечеря. Хартман и Жонар пушеха пурите си на палубата, Дара стискаше щурвала, а двете жени се приготвяха в каютите. Светнали с всичките си фарове, колите летяха по крайбрежния път, сетне се стопяваха в светлия прах над града. Малко по-късно в Казиното Ерих Хартман губеше на рулетката, но запазваше тая своя маска на стар унил пес. Носеше бял смокинг, а Жонар и Жорж тъмни костюми. Дамите бяха във вечерни рокли. Те играха, но скоро се умориха и отидоха при дансинга, придружени от Жонар. Жорж остана до рулетката, заинтригуван от поведението на някои играчи. Един стар господин с лице на зиморничав зъл дух, покрито с бръчки и вдигната на качул коса, изглежда, че добре се забавляваше, но съседката му си придаваше крайно отегчен вид и дъвчеше цигаре с дългите си зъби на вълчица. А в дъното на масата бе застанала права една стара дама, с грим по-силен и от театрален, очите прекалено широко очертани с молив, клепките подсинени и поръсени със златна пудра, устните боядисани кървавочервено. Личеше, че светлорусата коса е перука, вдигаше се на три етажа, разделени с редове от бисери и увенчани с чер скъпоценен накит. Огромни обици висяха над раменете, изработени от миниатюрни платинени късчета в стила на огърлицата, която опасваше врата с два-три реда, а сетне покриваше гърдите. Прекалено деколтираната рокля разголваше кокалестите рамене и показваше сухата посърнала кожа. Мършавият бюст се подаваше над масата, сетне плоските гърди, кокалестите ръце, главата, закрепена на дългата шия, с очертани гръбначни прешлени, с бузи, лустросани в розово, и тая голяма кукла почти не се движеше, само едва протягаше дясната си ръка, покрита с пръстени и прилична на щипци от слонова кост, инкрустирани със злато. Тя редовно печелеше и затваряше клепки, тутакси щом крупието обявеше, че залагането е приключило. Тя оставаше в това положение, докато се чуваше тракането на топчето, което отскачаше от едно гнездо в друго, сетне отваряше очи и тогава погледът й сякаш идеше много отдалеч, от някаква дълбока нощ и като звездна светлина пронизваше безкрайни пластове мрак. Но в един миг тя сякаш усети, че я гледат, бавно изви глава и се озърна с остър поглед на човек, който дири друго лице в тълпата. Спря се на Жорж, вгледа се изпитателно и сериозно отначало, а сетне с израз на ликуваща перверзност и — о, ужас! — усмихна му се, и после — да! — намигна му, преди да се наведе пак над масата, а там вече се трупаха на куп залаганията.

Жорж промени мястото си и застана до Хартман, който играеше прав.

— Имате ли някакви пари да ми заемете? — каза Хартман с превзето достойнство. — Не нося достатъчно в себе си.

Жорж му даде съдържанието на портмонето си, шейсетина хиляди франка, това бе всичко, което носеше.

— Наистина ли не ви се иска да играете? — попита Хартман и повече от всякога бе като унил пес.

— Никак.

И Жорж се отдръпна малко, за да вижда старата дама, оставайки скрит зад хората край масата и редицата от столове. Ала тя като че отгатна новото му място и отдалеч му отправи усмивка на млада кокетлива жена, която насърчава прекалено свенлив ухажьор. Бързите, иронични очи, ужасни в обвивката от синкави кожи, го смутиха тъй, сякаш бе втренчен в съдбата си, предизвиквайки го да промени нещо в нея.

Хартман току-що бе заложил жетоните си на две числа. Копринените ревери на фрака му обираха отблясъци, рулетката мъркаше, а един дебел мъж далече под развените алени тапети се смееше високо и — какво кощунство! — заплашваше да срине туй несигурно равновесие. Топчето подскачаше, старата дама бе спуснала клепките и сякаш дълбоко в себе си мълвеше: „Господи, дай нам насъщния и днес“ — злият дух с качулатата коса се усмихваше въпреки студа, който явно сковаваше костите му, а жената със зъби на вълчица изпускаше през ноздрите си дима от цигарата.

Крупието каза няколко думи, греблото за парите помете покривката, а в дъното на масата скъпият накит на главата на старата дама пак се вирна победоносно.

— Да тръгваме — рече Хартман.

И повлече Жорж към дансинга.

— Много ли загубихте, господине?

— О, само две хиляди долара.

Изглеждаше не много огорчен, но като вървеше, постоянно изтриваше бузите и челото си с кърпичка. Що за човек бе той? — питаше се Жорж, комуто никак не се нравеха играчите, а тяхната страст му изглеждаше чисто инфантилна. Ала всяка страст хвърля светлина върху най-дълбоката съкровеност на едно същество и въпреки маската то се разкрива съвсем не тъй силно и „монолитно“, а по-… рохко, отколкото може да се съди по внушителната му външност. Двамата прекосяваха блестящи зали и подплатени безшумни коридори.

— Ето ви най-после? — каза Герда, когато заслизаха по стъпалата към дансинга.

Беше пила, кудкудякаше постоянно и се смееше, като откриваше влажната розова вътрешност на устата си.

— Жорж, поканете ме на танц, моля ви.

Оркестърът — шестима музиканти в черни панталони и сини сатенени ризи с бухнали ръкави — свиреше с бавен ритъм някаква екзотична мелодия.

Жорж обичаше да танцува и много от победите си дължеше на лесното сближаване, което предлагаха, най-вече малките квартални локали.

— Нали е възхитително? — рече Герда в обятията му, отметнала глава, за да гледа по-лесно в очите Жорж.

— Разбира се — каза той.

Понякога между двойките, които се въртяха заедно с тях, той съзираше масата на Жонар, кофичката за шампанско и главата на Хартман над гърлото на бутилката, сякаш тоя позлатен край я посочваше на всички. Като гледаше как Мари-Луиз топи устните си, хванала чашата с дълги, тънки пръсти, спуснала клепки, той си спомни старата дама в игралната зала със скъпия накит на главата.

— Ах — рече Герда, — да бях петнайсет-шестнайсет години по-млада, щяхте да проявявате към мене повече готовност, малък мой Жорж, и нямаше да ми се налага да ви моля.

Имаше стегнато тяло на спортистка и твърди бедра, а под ръката си усещаше мускулестия й гръб. В някои моменти с невинно предизвикателство допираше гърдите си до Жорж, а той й казваше на шега няколко галантни фрази. Тя ги приемаше с радост и отново показваше розовата си уста и езика, който мърдаше между зъбите.

— Ах, ясна ми е тая работа, Жорж. След две минути ще предлагате същите любезности на госпожа Жонар. Но да сте наясно: аз съм добро момиче, но тя приема почести само от принц по рождение или в краен случай от милиардер с долари. Разбирате ли ме?

— Би било излишно да го рисуваш — каза той.

Семейство Жонар танцуваха заедно два-три пъти до полунощ, а Хартман, който никога не танцуваше, се наливаше с вино и пушеше пурата си. Седнал до него, Жорж си припомняше една краткотрайна отпуска в Париж през пролетта на 1945 година, тогава имаше разправия с портиерката на един дом, която му крещеше яростно: „Вие сте негодник! А немците бяха учтиви! Никой никога не ми е говорил като вас!“ А той в отговор: „Може да им е липсвал речник, госпожо!“

Сетне оркестърът обяви валс и стана тъй, че Мари-Луиз изопна гърди и кимна леко на Жорж, погледна го, без мъжът й да забележи нейната хитрост, лека усмивка трепна на устните й и напомни на Жорж, що за натрапчива безсмислица! — старата дама на рулетката, ала го насърчи да се поклони пред нея и пред Мишел Жонар с покана за танц. Залепил уста на микрофона, един музикант от оркестъра пееше на френски „Виена, Виена, о, любим град“, а в обятията на Жорж Мари-Луиз показваше открито насладата си и нехаеше за съучастническите знаци на Герда, която Жонар отнасяше пред тях, а останал сам зад бялата маса, Хартман палеше нова цигара и дали защото косите на Мари-Луиз ухаеха на карамфил или може би защото тялото й се отпускаше до неговото и сякаш се отдаваше, или пък от туй, че тя продължаваше да се усмихва и да изразява някакво смущаващо чувствено щастие, той я притисна по-силно до себе си, ръката му натежа върху талията й, тънка, гъвкава и нервна, и тя се остави почти без съпротива в ръцете му.

 

 

До Серж Лонжро, Париж.

В каютата на Сен Флоран нощта нахлуваше през отворения илюминатор с нейния мирис на йод и сол. На връщане от Казиното Жорж бе започнал да пише писмо и сега продължаваше.

За последен път срещнах баща си преди три години. Живееше в един гараж-работилница край първокласен път за Прованс. Още продължаваше да го изплаща и живееше с по-млада от него жена; когато пристигнах, тя изстискваше с огромните си ръце навито на руло бельо, сякаш спокойно усукваше шиите на бели животни. Някой ходеше по палубата, точно под главата му. Дара винаги оставяше някого да пази по време на престоя. Но ето, че една вечер повикват баща ми за някаква повреда и аз му предлагам да го придружа с неговия автокран. Всъщност, отнасяше се за злополука, колата се бе разбила о един чинар. На тревата — два трупа, на мъж и момиченце. Наоколо — полицаи, зяпачи. Баща ми се зае да разчисти останките от катастрофиралата кола. Хубаво, ама отнякъде се появява още един механик, комуто съобщили, и той твърди, че тая работа се полагала нему — мястото на злополуката е по-близо до него! — и започна една разпалена препирня на две крачки от жертвите. Изключено е да усмириш баща ми. Дължеше много пари за неговия гараж. Дори мъртъвците до него не значеха почти нищо, а те сякаш слушаха смаяно. Той си имаше толкоз грижи, та ще разиграва комедията за почитта, дължима на мъртвите. Ти и аз през войната узнахме това „свличане“, но когато срещнах подобна жестокост у баща ми, се ужасих. Защо ли ти разказвам тая неща? Питам се…

Не бе ли това у него реакция след онова посещение в Казиното? Лампата на масичката обхващаше листа точно в границите на светлия си кръг, морето шепнеше край корабния корпус и спомените прииждаха много отдалеч и пронизваха задрямалите пластове на паметта му. Бил е дете, когато майка му умряла и баба му го отгледала благодарение на пенсията, която й отпускал нейният зет. В онова село в Ардените, отминеш ли площада и главната улица, започва едно пространство с порутени къщи. Върнал се бе там неотдавна, нищо не бе се променило. Не, нямаше нищо променено дълбоко от времето, когато тичаше между порутените стени и запустелите градини към върха на възвишението, увенчано с останките на стар замък. Бе се изкачил на срутените крепостни стени, дето някога прекарваше цели часове да съзерцава равнината със сърце, преливащо от смътни копнежи.

Остави писмото и помисли за Герда и за Мари-Луиз, те спяха съвсем близо, на няколко метра; женски тела, отделени от него с тънки стени, помисли и за старата дама от Казиното как затваряше очи след завъртането на рулетката, и тъй като сънят не идваше, се изкачи на палубата.

В тишината целият град, с неговите ярки светлини, насечени от зъберите на стените и покривите, бе сякаш сграбчен от някаква епидемия. Лодки се поклащаха във водите на рейда, заплетени в отблясъци, и между тях бе кървавочервеното петно на шамандура. На пост в командната кабина бе морякът Жос. Жорж му махна сърдечно през стъклата. Морякът само кимна с глава, нещо четеше при светлината на таванската лампа и не му се щеше да го безпокоят. В безкрая на нощното вглъбяване къщите, камбанариите, хълмовете като че бяха пропаднали в едно неподвижно време и нищо не ги свързваше с хората. Морякът четеше произведение на Горки, името на писателя бе напечатано на корицата с едри и различни по цвят букви. Тоя Жос бе вероятно двайсет и три-четири годишен. Голите му гърди блестяха като броня. Понякога погледът му се плъзваше крадешком от страницата към Жорж. Затова ли, че още се боеше да не дойдат да му пречат? Оттатък пролива луната покриваше с подвижни люспи огромното тинесто тресавище на морето, а от дъното на това отчаяние се надигаше някаква праисторическа тревога. Жорж се облакъти назад и запуши. В пристанищния басейн водата течеше тъй, сякаш бе река, и Жорж помисли отново за четиримата пътници, заспали в каютите си — когато слизаше от таксито, Герда бе тъй отмаляла, пък и пийнала, че беше се облегнала на ръката му — тъй много свикнали с богатството си, толкоз удобно им бе сред невъобразимите улеснения, които им осигуряваше то и очевидно недосегаеми за тревогата, за съмнението, за всичко, дето в нощи като тази докосваше за миг сърцата на хората. И защо Жорж ги свързваше в представата си с ония тлъсти треви на брега на блато, щръкнали на повърхността? Морякът в командната кабина бе протегнал крака, навярно сдържаността на Жорж го бе успокоила; четеше със смръщени вежди и от време на време почесваше разсеяно хлътналите си гърди. По кея премина котка, спря за миг да види бог знае какво и пак заситни боязливо, докато се изгуби. Когато остана сам с Хартман на дансинга в Казиното, Жорж го бе запитал:

— Вярно ли е, че между изпитанията, на които подхвърляли бъдещите есесовци, фигурирало и такова задължение — с голи ръце да извадят очите на жива котка?

Закачлива усмивка на лицето на Хартман.

— Какви ли не глупости разправят по адрес на СС. Е, щом искате да знаете, наистина има такова изпитание.

Отпива глътка шампанско.

— Те бяха верни мъже. Една есесовска Европа е за предпочитане пред всичката тая… кал!

— Мислите ли, че котките са на същото мнение?

— Не обичам котките — каза Хартман, все тъй странно усмихнат.

Скоро щеше да съмне. Навярно бе три часът и нещо призори. Покривите на Сан Ремо и камбанарията на хълма приличаха на сини плочи сняг.