Еманюел Роблес
Морска обиколка (4)

IV

Генуа изплува с хилядите си къщи, надупчени от прозорци, набучени с кули и камбанарии подобно на грамада волски глави, изваяни по храмовете, които обвиваше тържествен дим. Старият фар (XVI век, гласеше указателят на агенцията) извисяваше дългата си свещ над комини и мачти. Целият пейзаж трепкаше на вълни през нажежения въздух. Недалеч от Жорж, Герда Хартман казваше на мъжа си, че поради безсъние по-голямата част от нощта чела Пътешествие в Италия от Гьоте и ако не се бояла от комарите, щяла да се качи да спи на палубата. Гласът й сякаш се вееше на дълги ленти зад нея. В очакване да слезе на сушата, Мари-Луиз бе сложила бяла рокля, украсена само с един нефритов клипс. Бе грижливо гримирана, а изкуствените мигли придаваха на очите й малко тъмна нега в контраст с нейното някак трескаво държане; косите бяха прихванати на тила и вързани с шалче. Гледаше морето и града, стъпаловидно извисен в далечната, и в своята суховата елегантност отстъпваше пред оная смущаваща женственост, в която бе чарът на Герда.

 

 

Какви бяха истинските отношения между тези четири особи? Жонар в костюм от бежов тропикал, копринена кърпичка в джобчето и охрово шалче разглеждаше брега с бинокъл. Хартман носеше невъобразима сламена шапка и пушеше до жена си, а тя пък щракаше с фотоапарата, от вятъра полата й прилепваше о бедрата, гърбът й бе гол и загорял. Тутакси въображението на Жорж докосна спомена за Мадлен. Припомни си онова, което бе имало значение за него през последните дни в Париж, минутите на очакване в някое кафене, идването на задъханата Мадлен и как несръчно поднасяше устните си. В нея бе открил самота, подобна на неговата и в тоя миг го изпълваше копнеж за споделена нежност — желаеше това лице, притиснато до неговото! — желаеше я в тоя свят, дето нищо не е трайно, да има най-сетне нещо, в което да е сигурен.

Като прекоси ръкава, Сен Флоран отмина един норвежки петролоносач, зави, сетне го вързаха за кея и той почти се пъхна под борда на гиганта. Сантели бе скочил на сушата да свърши някои формалности. Тежка горещина слизаше откъм града. Щом свърши контролата, тутакси повикаха две таксита. С първото потеглиха за сделките си Хартман и Жонар, в другото се настаниха двете жени, придружени от Жорж. Мари-Луиз пожела да види най-напред гробището „Сталионо“ и тримата се отправиха за там.

— Да се примирим с това — каза Герда, която ненавиждаше гробищата.

Подир „Сталионо“ и прочутите му надгробни паметници, които се сториха уродливи на Жорж, те се върнаха по улица Гарибалди, оградена с дворци, ала не успяха да разгледат нито един поради късния час и неочаквано се озоваха пред катедралата „Сан Лоренцо“ зад стария херцогски дворец. Градът се нравеше на Герда и тя поиска да обходи старите квартали. Жорж поведе двете жени по стръмни улички, с гъмжило от деца и нанизи бельо, което се вееше победоносно над главите. На края влязоха в едно кафене, което Герда избра сама заради неговия „местен колорит“. Помещението имаше мрачен свод, миришеше на бира и мокри стърготини, а в дъното го красеше огледало, по края зеленикаво като задрямало блато. Мъже играеха на карти под редици от бутилки, гирлянди, лимони и снимки на футболисти. Някои се загледаха в новодошлите с плашеща неподвижност. Отклониха поглед едва след като Жорж поръча напитките на италиански. Когато мургавата и дръзка сервитьорка се движеше, гърдите й под блузата потрепваха леко.

— Шведки ли са ти клиентките?

— Богати са — отвърна Жорж.

— Най-хубавата народност — каза тя.

И въздъхна театрално, вдишала към тавана огромните си черни очи:

— Как ми се ще и на мен да съм се родила капиталистка!

Тя шеташе между масата и бара, пипаше кранчета и бутилки с хубавите си голи ръце, които сякаш светеха в полумрака.

— Тия бижута, дето ги носят, истински ли са?

— Толкоз истински, колкото тия, дето са в пазвата ти — каза Жорж.

— Знаеш ли, че ми харесваш?

— Изглежда ви допадна тая персона — каза малко хапливо Мари-Луиз.

— Какво вика тя? — попита сервитьорката.

— Нищо. Че тук е хладно.

Девойката отмина, погледна се в огледалото и с гребена старателно бухна косите си.

— Каква самобитност — възкликна Герда. — Вижда се, че не е като тия места, дето ги гласят нарочно за туристи!

Ала кой знае защо Мари-Луиз не проявяваше подобно задоволство и бързаше да се махне. Тя поднесе чашата бира към устните си колебливо и с недоволна гримаса. Същинска сърдита котка.

— Даже не е студена. И тая чаша!…

Когато я оставяше, гривните на дясната й ръка звъннаха.

Трябваше Жорж да преведе думите й на Герда, а те я развеселиха.

— Жорж, уверявам ви, че й допадат само гробищата.

— Италианците са в авангарда, но все още не са помислили да открият бар в някоя семейна гробница!

— Ще видите, Жорж. Веднъж вече пътувахме заедно. Тя колекционира гробища, както други пък колекционират романски църкви.

От време на време картоиграчите се обръщаха към тяхната маса, но без особен интерес, може би малко ги заинтересува това, че Жорж се обръщаше към двете жени на различни езици. Мари-Луиз си даде вид, че такова поведение я тревожи.

— Но няма никаква опасност! — каза Герда.

— Кажете й, че най-малкото има опасност да прихванем паразити.

Жорж преведе:

— Госпожа Жонар се бои да няма тук някое поселение от гадинки.

— И греши?

— Греши, разбира се. Вие какво възнамерявате?

— Добре — каза Герда. — На следващото гробище аз пък ще се плаша от призраци.

Жорж тутакси повика сервитьорката и тя дойде, олюлявайки хълбоци по подобие на някои модни манекени, ей тъй, колкото да прояви весело съучастие с Жорж. Докато се разплащаха, той усещаше близостта на това тяло, голо под блузата и щедро.

— Лесно ще позная с коя се любиш или ще се любиш, женкар такъв!

— Коя? — рече Жорж.

— Чернооката.

Герда и Мари-Луиз се бяха запътили вече към вратата. В дъното на помещението играчите бяха заболи нос в картите си и не говореха.

— Бих искал да знам какво те накара да кажеш това.

— Тя поиска да се махне, като видя, че ти харесвам.

— Идвате ли? — каза Мари-Луиз от вратата с малко нетърпелив глас.

— Виждаш ли бе, идиот!

Когато се завърна на кораба, Жорж намери писмо от Мадлен. Тутакси слезе в каютата си да го прочете на спокойствие. Посрещна го задушна горещина. Дара бе наредил да затворят всички илюминатори, защото се боеше от ловките и дръзки крадци, които с помощта на канджа обираха и най-добре охраняваните яхти.

Скъпи Жорж, след нашата раздяла се прибрах у дома веднага и заварих майка си болна. Майка й, пенсионирана начална учителка, бе нисичка, тъжна и уморена жена, страдаща от диабет. Тогава бях в такова душевно състояние, че за първи път не откликнах на нейните оплаквания и даже — да си призная ли — се подразних, бях недоволна, че в такъв момент ме караше да се отклоня от себе си. Но си мисля, че не бе доловила моята разсеяност. Сновях между стаята и кухнята, говорех й окуражителни думи и приготвях лекарствата, а бях останала цялата на оня уличен ъгъл, където вие ме напуснахте. От близкия петролоносач дълбоко и равномерно ечаха удари с чук и сякаш от тях идеха тия светли течения по тавана на каютата, сигурно те пронизваха мислите на Жорж, разбиваха ги и вече не можеше да събере отломките. Жорж, ако се боя от нещо, то е, че можете за един ден да бъдете с мен нежен и постоянен, да ме изпълните с радост, а после да се отдалечите, да се изгубите зад стени от забрава. И като ви пиша тая вечер, аз си мисля за тази ваша черта. Надявам се, че писмото ми ще ви намери в Генуа. Майка ми най-сетне си отдъхва в съседната стая. Всичко е спокойно. Сега, в края на юли, Париж не е тъй шумен. Там на масата ми е лампата, а аз се чувствувам като пленница на спомена за вас. Един час, прекаран с вас, ми бе достатъчен, за да се почувствувам повече жена, да искам да съм красива, да съм харесвана, да задържам погледа ви, да усещам неговата настойчивост и топлота и откак ви познавам, прекарвам повече часове пред огледалото, избирам по-грижливо нюанса на червилото си, цвета на роклите си, особено държа на тая кройка с форма на цветно венче — вие казахте: като лале, — която изглежда отива на моя ръст. На петролоносача ударите се разредиха, но се запровикваха мъже, заети с някаква маневра, която изискваше тия дълги подвиквалия и предупреждения, сърдити и тревожни едновременно. Знаете ли, изгубих желание да излизам, откакто знам, че сте далече, някак си се унесох ревниво в представи, било звук от гласа ви, било тоя ваш мирис на тютюн. Вече не чета, повече слушам плочи от Фишер-Дискау, които ми възвръщат — как да го обясня, боже мой — мъничко от вашето присъствие. Моцарт също има тази способност, както и онези немски лирически песни, които ми подарихте и които са ехо от вашето сърце. Да, имам собственическа природа и затова не съм щастлива. На петролоносача шумотевицата се поднови, пригласяше й далечният вой от сирена на товарен кораб или влекач и в него се отразяваше приключенският живот на пристанището сред горещина, намирисваща на смола и кисели плодове. Мадлен продължаваше. Подир няколко реда следваха следните размишления: Толкова мъже терзае амбицията, жаждата за пари, за сила и власт, а вие сякаш дирите нещо, което трябва да завоювате сам, без ничия помощ, пък и никой не би могъл да ви го даде. И как да не страдам, като виждам, че съм безполезна пред това неразбираемо изискване. Как да призная, че и най-дълбоката нежност е безсилна пред болестта, която ви е сграбчила, че винаги ви протягам празни ръце.

Следваха заключителни фрази за неговото отсъствие и Жорж си каза, че ако бе от друга жена, това писмо би го подразнило, почти не виждаше себе си в него, на места Мадлен сякаш говореше за някой друг, а някои редове препрочиташе с радост. И защо казваше, че протягала празни ръце? Защо бе тая скромност? Жалко, че не е получила навреме писмото му от Кан. Скъта грижливо листите в портмонето си и се качи на палубата. Като го видяха Сантели и Жос, които бъбреха отзад, снишиха глас, разбира се, едва забележимо и някак стеснително, ала Жорж го долови, въпреки че в тоя момент всичките му мисли кръжаха около спомена за Мадлен. Малко по-късно пристигнаха с такси Хартман и Жонар и прекосиха мостчето с тежките си чанти в ръка. Този престой бяха предвидили за някаква важна делова среща. Състояла се бе и точка. Сега предпочитаха да отплават, понеже бързаха да прекарат вечерта в Рапало.

Жорж чувствуваше, че може да смекчи тая сдържаност на екипажа и разчиташе за това на известна дарба да поражда симпатия, която често му помагаше. Но най-неотложното бе тоя плик от Хартман. В трапезарията Ерих Хартман му бе връчил плик, пълен с лири, за да му върне заетата в Казиното на Сан Ремо сума. Като пресметна валутата, Жорж установи, че пачката се равнява на седемдесет и пет хиляди франка, а заетата сума възлизаше на шейсет хиляди. Касаеше се за грешка. Хартман току-що се бе преоблякъл в каютата си, носеше нова фланелка, шалче на цветя и бели къси панталони, от които се подаваха силните му крака, покрити с рижи косми. На масата — снимка на момче до голямо куче, датска порода.

— Да, господин Морер, станало е грешка наистина. Е, няма значение!…

Хартман стоеше гърбом към Жорж и му говореше в огледалото, решейки косата си с четка. Жорж виждаше там и своето продълговато конско лице с тъмни очи, отразено на втори план.

— Няма значение? Какво искате да кажете с това?

Хартман изсумтя като котка:

— Пфююю, задръжте излишъка, драги, моля ви.

Лукавичка веселост обзе Жорж и едрият датски пес от снимката сякаш я споделяше.

— Бакшиш ли е това или лихва? Ако е лихва, то аз се отказвам от процента: (Браво, искаше да каже от своята рамка датският пес с лъснал от удоволствие нос.) А от друга страна съм убеден, че като почтен човек вие не сте мислили да ме обиждате! (Провери в огледалото дали изигра както трябва комедията за докаченото достойнство.)

— Какъв пристъп на самолюбие! — каза Хартман, като се обърна.

В отговор Жорж се усмихна хитро. Вирнал уши, песът го насърчаваше да възрази.

— Единственото нещо, което мога да си предложа в изобилие, господине.

При тая дързост бледите очи на Хартман светнаха със снежен блясък. Жорж почувствува, че се прицелваха в него, както предишния ден в чайките. Същите смъртоносни очи го следяха в мерника на карабината, сигурен бе. Със спомена за чайките дойде и тоя за Ранжион, за бурната му намеса, и Жорж издържа този поглед, пое плика, извади оттам спорната сума (страхотно, приятелю, казваше песът, номерът ти е страхотен) и отбеляза, че детето приличаше на Герда, същият засмян израз, същите заоблени скули.

 

 

— Какво става с господин Хартман? — попита Мари-Луиз на палубата в момента, когато полуостров Портофино бавно изплуваше от морето. В розов панталон, копринена блуза и боси крака, Мари-Луиз пушеше в шезлонга си, с пепеляво лице под гаснещата светлина.

— Не знам — каза Жорж.

Бяха сами. Жонар, Герда и мъжът й бяха отзад под брезентовия навес на палубата и слушаха на магнетофона Месата в ре минор на Бетховен. Зад стъклото на командната кабина Дара следеше пътя с неподвижен поглед.

— Забелязах, че след тръгването се държи някак странно с вас.

— Прищявка някаква — рече той.

— О, сигурна съм, че не ви мисли злото!

— Какъв късмет!

Беше му забавно, облягаше се на парапета и мислеше за сервитьорката от стария квартал на Генуа: „Виждаш ли бе, идиот?“ Наблизо Дара като че ли бе се гмурнал в аквариум със зелена вода.

— Седнете, де! — рече Мари-Луиз, като посочи едно кресло срещу нея.

Жорж я послуша, като й поднесе нова цигара.

— Бих желала да имате доверие в мен — каза тя и светлинката от запалката освети начервените й устни. Той стоеше безмълвно, опрял глава на облегалката. Музиката зад тях се подемаше сякаш не в магнетофона, а в самото море и неудържимо извикваше в мислите на Жорж образа на оная селянка, която пристъпяше на брега на реката с мъртво детско тяло на ръцете. Като се олюляваше на всяка крачка, тя дойде при мъжете с каски, сграбчили пушки и наклякали зад оградата от алое, а изтерзаното й лице изразяваше същата мъка, която свиваше и неговото сърце.

— … за което пак ще говорим по време на нашия престой в Рим — казваше Мари-Луиз и той се съгласи, без да знае дори какво му предлагаше. Видя как косите й, привързани с панделка, потреперваха от бриза, изкуствените мигли правеха очите й по-големи, придаваха им блясък. След престоя в Генуа тя изглеждаше не тъй студена и високомерна, а някак в очакване на мъничко истинска симпатия. Зад стъклото Дара все тъй зорко наблюдаваше с лула между зъбите, а спуснатата козирка на фуражката беше като една единствена вежда на лицето му. В ледената далечина на спомена селянката продължаваше да пристъпва с протегнати ръце, а наоколо бе все тоя мрак и тия хилави светлинки, и искрящия смях на Герда под брезентовия навес, как въобще можеше да се смее — а защо не? — когато имаше толкова безутешна мъка. Серж, ние се сражавахме в името на представата за справедливост, която си бяхме изградили, но войната свърши и ние намерихме тъкмо противното, а сега стоим втрещени от изумление, като тоя, дето отрязвал главите на хидрата, но ги виждал — мила комедийка, нали? — как никнат една подир друга. По склоновете на Джирофано немците използваха огнехвъргачки. Вие никога не сте виждали горящ човек как тича с все сила, обливан от огнена струя, близан от нажежен до червено език, дълъг трийсет метра, и как се сгърчва, как се сляга в малка овъглена прилична на катран купчинка. Мари-Луиз се бе отдалечила и отишла при другите. Зад стъклото Дара бе като един застинал бог! Там, накрай небето, като от дълбините на хиляди столетия се извисяваше заплашително полуостровът. Герда още се смееше с ръка на сърцето. Хартман държеше пурата си с върха на пръстите, права като свещ. А Жонар с изопнати гърди и кръстосани крака наблюдаваше жена си от момента, когато се бе оттеглила от Жорж, наблюдаваше я с подигравателното и презрително изражение на човек, в чиито очи всяка душа може да се поквари и изврати.

— След един час сме в Рапало — каза нечий глас.