Еманюел Роблес
Морска обиколка (2)

II

„Като не сте професионален преводач, тогава какво работите всъщност?“

По обед всички се бяха събрали в трапезарията на Сен Флоран, плуващ от Ница в открито море. Всички, това ще рече Мишел Жонар и жена му Мари-Луиз, Ерих Хартман, капитан Дара и в дъното на масата Герда Хартман редом с Жорж. По предложение на Мишел Жонар по време на обеда от грамофона се разнасяше тихо религиозна музика. Прислужваше им готвачът-стюард Сантели от Тулон, строго облечен в бяло като хирург, а и погледът му такъв, остър и замислен едновременно. Въпросът бе задал Мишел Жонар. Жорж се почувствува неприятно, че го вкарват в центъра на разговора по тоя начин. От самото начало Ерих Хартман го бе похвалил за качеството на неговия немски език и даже бе доловил в него малко пруски акцент. Жорж сигурно щеше да предпочете да се храни с екипажа, но би останал с пожеланието си, тъй като работата му го свързваше именно с четиримата пътници, а с Герда Хартман, която не знаеше друг език освен нейния, беше истинско мъчение. Впрочем бяха го турили до нея, само за да превежда по нейно желание думите, които се разменяха.

Мишел Жонар чакаше отговор, но продължаваше да реже печеното си в порцеланова чиния с позлатен ръб, боравейки с царствена лекота с нож и вилица и Жорж каза, като гледаше Дара:

— Продавач съм на птици.

Последваха възклицания и Жонар, изненадан като другите, престана за миг да движи дългите си ръце е изпъкнали вени.

— Наистина ли? — каза Ерих Хартман. — Птици, а?

— Домашни, предполагам? — каза Жонар и скъпоценният камък на пръстена му блесна зло.

— Само феникси — отвърна учтиво Жорж.

Бе почувствувал веднага антипатията на тоя шегобиец и се пазеше от него.

— Какво говорите? — каза Мари-Луиз. — Нима съществува такова нещо, Морер?

Тя носеше лятна рокля с широко деколте и огърлица от ситни раковини, подобна на тези, които Мадлен излагаше за продан в магазинчето си. Нежната й тъмнокоса глава бе някак странно сглобена и се движеше отривисто, тъй че лицето й се обръщаше ненадейно към един или друг събеседник.

— Такова нещо съществува, госпожо, и то е еднакво удобно за продавача и за купувача.

Сега никой не зададе въпрос, а над дрънченето на вилиците музиката звучеше все по-бавно и по-задушевно, изпълнена някак неочаквано с мистичен плам. Вълнообразна светлина струеше през илюминаторите.

— Вечерта ви давам една торбичка, тя съдържа само пепелта от птицата. На заранта отваряте торбичката и фениксът се възражда пред очите ви…

— Ach so?^[1] — каза Ерих Хартман.

— От тоя миг вие само го слушате като говори.

— Значи може и да говори? — каза Мари-Луиз Жонар, като се смееше.

— Предимно френски език, госпожо, той, както знаете, е езикът на любовта.

— Преведете, преведете — молеше се Герда Хартман и Жорж се наведе към нея, а музиката в това време се разгръщаше в едно звучно пеене, един химн, тържествен и страстен.

Мишел Жонар продължаваше да се усмихва с навадени очи. Имаше къс гръден кош и плешив череп с еднообразен розов цвят. В погледа му, в гънката на устните му неизменно трепкаше подигравателен израз. Личеше, че обича да прави за смях ония, които бяха или нискостоящи, или не успяваха да отвърнат на неговите остроти. Още сутринта Жорж бе схванал, че ако отстъпи, ще стане любима мишена за Жонар и той ще се стреми да блесне в очите на другите за негова сметка. Лесно се напипва в човешката личност оная малка цинична основа, често свързана със стремежа към господство и могъщество. Ала Жорж, с неговото работническо потекло, знаеше да запазва известна резервираност в присъствието на властници, господари, собственици, полицаи. Знаеше още и това, че в противовес, тая резервираност можеше да се обърне в агресивност и дързост. В тоя случай той успя да овладее нервите си.

От своя страна Хартман следеше с неотслабващ интерес само туй, което ядеше и пиеше. Той се осведомяваше от Сантели, разпитваше подробно за местните вина и често прибягваше до Жорж, тъй като знанията му по френски език не бяха достатъчни. Посребрените коси, лепнати отстрани на две симетрични ивици, му придаваха малко старомодната изисканост на господин фон Папен. Обратно на Жонар, който, изглежда, все дебнеше събеседника си, сякаш търсеше да напипа слабите му страни, Хартман обичаше да поддържа дистанция между себе си и останалите. Тогава изглеждаше тъй, сякаш не знаеше за присъствието им и потъваше в размисъл, който изключваше околните. Имаше сиви стъклени очи и костеливи ръце, покрити целите с петна. Обичаше копринените шалчета и дори на маса си слагаше едно край врата, завързано със заученото нехайство на филмовите каубои. Когато говореше френски, се колебаеше за някои думи, сякаш бяха залепнали в устата му. Общо взето, си придаваше ледено учтив вид и правеше изключение само за Жонар, с когото най-често поддържаше умерено сърдечен тон.

Дара почти не говореше и Герда забеляза неговата сдържаност.

— Жорж, питайте нашия капитан дали е женен.

— Женен е, госпожо.

— А какво мисли жена му за неговите дълги отсъствия?

— Приела ги е някак, предполагам.

— Искате да кажете, че се е примирила?

Русокоса и розова, Герда Хартман бе, както и Мари-Луиз Жонар, около четиридесетгодишна. Тя също носеше лятна рокля, която прилепваше плътно в кръста, но изцяло откриваше великолепните й рамене. Светлите, леко изпъкнали очи и сочните устни засилваха изражението на блажен покой по лицето. Може би носът бе малко по-едър за вкуса на Жорж, но все пак тя му допадаше повече от Мари-Луиз, особено с тая нейна весела наивност, поради която се удивляваше на всичко.

— Разпитайте го, Жорж, разпитайте го за морски приключения. Сигурно знае много.

Отначало Дара поиска да се измъкне, но така го притиснаха, че на края разказа как при първото му пътуване на борда на Сен Флоран пътници били половин дузина шведски студентки. През цялата обиколка девойките прилагали идеален нудизъм, а това чувствително повишило нервността на екипажа. Дара много внимавал при среща с друг кораб да се отдалечава на нужното разстояние. Маневрата много забавлявала госпожиците. По обяд яхтата спирала заради тях и те плували наоколо й в най-естествената си външност.

— Възхитително, възхитително! — извика Герда Хартман и тутакси почервеня.

Поискаха нов анекдот и Дара с принудена любезност склони и си спомни за един доста ексцентричен пътник, богат ирландец, който сам определил маршрута си, а половината път си стоял затворен в каютата и двамата с жена си се наливали с алкохол. И тъкмо корабът навлязъл в устието на един канал в околностите на Корфу, нашият ирландец изникнал на палубата и поискал да му поверят кормилото. Намерил кога! Уговаряли го, изреждали му сегашните мъчнотии, обещавали му какво ли не за по-късно, ала пияницата се разсърдил, хвърлил се към кормилото, сграбчил го и не го пускал, вкопчен за него като в уличен фенер, без да подозира, че главният механик Ранжион, предупреден съответно, спрял моторите. Дълго още стискал кормилото и искал да му правят път, сякаш съвършено пустото море му се виждало задръстено с кораби. На края се изтощил и заспал, а двама здравеняци от борда го свалили в каютата му.

— Браво! — каза Герда, която успя да проследи в превод целия разказ, грациозно свела глава към Жорж. Мари-Луиз Жонар каза на свой ред, че капитанът навярно има в колекцията си някоя драматична история. „Не, отвърна той, никаква, поне откак плавал на яхти за туристически обиколки.“

— А преди това?

Сантели току-що бе сервирал в голяма кристална купа разни заледени плодове. През отдушниците с леки вихрушки навлизаше бризът и разбъркваше косите на Герда, а тя ги оправяше от време на време и с точно движение ги прибираше зад ушите си, украсени с дълги коралови обици. Дара бе затруднен отначало, но започна. Две години преди войната той плавал като помощник-капитан на борда на смесен товарен кораб, който превозвал емигранти по линията Марсилия-Буенос Айрес. Подир Дакар сред малките деца се появила епидемия от непозната болест. По съвета на лекаря капитанът наредил да ги отделят от останалите пътници. Родителите, приели тази мярка срещу обещанието да посещават веднъж дневно лазарета. Още на другия ден било отменено и това посещение, а желязната преграда, която отделяла палубата на емигрантите от останалата част на кораба, била затворена. Това решение разярило родителите и те протестирали. Капитанът трябвало да приеме на мостика техните делегати. Ала как може истината да не блесне. Всеки ден дърводелецът сковавал набързо малки ковчези с оловен баласт, а нощем ги пускали в мрачните води. Станало тъй, че епидемията, която в началото не ги тревожела много, тъй се засилила, че се обърнала в бедствие. Смъртността рязко се покачила, ала никой не смеел да съобщи на семействата за сполетялото ги нещастие. Мъчно е да кажеш истината на онези, които вярвали, че синовете им са още живи, а те отдавна почиват в бездните на Атлантика. И този, който капитанът посочил да застане пред разбунтуваните емигранти, бил Дара. Въоръжени с железа, те искали децата си неудържимо, мъчели се да изкъртят желязната преграда, която ги деляла от карантинното отделение, а когато зад преградата се появил Дара, нещастниците крещяли право в лицето му и оскърбления и заплахи. Всички го гледали с омраза и ужас и той съзнавал, че им се привиждал в образа на прословутия ангел на смъртта. Само да пристъпи преградата и изрече истината, и щели на място да го линчуват. Изпитвал само състрадание към горките хора, но прикован от тия лица, от тяхното безумно отчаяние, той пристъпвал, без да знае какво да им каже. Едни го молели, други го ругаели или се мъчели да го ударят. Желязната преграда се разклатила и огънала под нарастващия натиск. Най-сетне ги накарал да млъкнат. Докато им говорел за опасността от заразата, за задълженията на капитана и потребността от взетите мерки, те го слушали внимателно, но щом стигнал до тридесет и двата малки трупа, погълнати от морето, налетели го още по-диво и свирепо. За да ги обуздаят, прибягнали до множество пожарникарски маркучи. С голяма мъка изблъскали нападателите до мястото между двете палуби, но те заплашвали капитанския мостик, та се наложило да пречукат неколцина.

— Ужасно — каза Мари-Луиз Жонар и остави четвърт ябълка в чинията си.

За да не смущава разказвача, Жорж се бе навел към ухото на Герда и превеждаше едно след друго шепнешком. Нейното стегнато рамо и изящно потъмняла кожа бяха съвсем близо до устните му. На Герда тоя разказ се видя много трогателен. Тя пожела да узнае от каква народност са тия нещастници и Дара отвърна, че, всичките произхождали от Средна Европа и бягали от хитлеровите гонения.

Последва мълчание, което Мишел Жонар наруши.

— Евреи — каза той с равнодушния глас на човек, който никога не се поддава на вулгарни чувства.

Дара се извини пред дамите. Искаха от него някакво драматично събитие от моряшката му служба, а той не можа да им предложи даже едно нищожно корабокрушение или някоя величествена буря. Повече не го и молиха.

Всички се прехвърлиха на задната палуба за кафето и напитките, освен Дара, който трябваше да смени помощника си в командната кабина. Мишел Жонар се погрижи да пренесе магнетофона си, който можеше часове наред да свири религиозна музика, и пусна няколко изпълнения на орган.

А Хартман се бе въоръжил с една карабина, собственост на капитана, и от платненото си кресло малко настрани от другите стреляше за развлечение по чайките. Отначало им хвърляме късчета хляб в браздата подир кораба, за да ги примами, а сетне убиваше първата, която се спуснеше към водата. От лявата страна на кораба се нижеше брегът в сиво и зелено, а слънцето запалваше искри по стъклата. Никакъв облак в небето, ще речеш синя хартия. Късият лай на карабината пронизваше рецитала за орган. Герда изказа пожелание да се задържи хубавото време и запали цигара, като протегна устни с наслаждение. Точно тогава Ерих Хартман помоли Жорж да му зареди нов пълнител. Този малко сух тон не се понрави на Жорж, но той го послуша. Една ранена чайка пляскаше с крила, повлечена от водовъртежа на витлото. Обезумели от ужас, останалите се олюляваха във въздуха или завиваха рязко с техния пронизителен писък. Като зареди оръжието пак, Хартман поднови играта си. Жорж се канеше да се оттегли, когато от люка на машинното отделение му подвикна главният механик Ранжион. Лъсналото му от пот лице кипеше от възмущение.

— Вместо да лакейничите — каза той на Жорж, — по-добре посъветвайте господаря си да остави на мира горките животни!

Каза го високо. Възможно бе Ерих Хартман да го е чул, но по вида му не пролича нищо и той продължи да стреля, като че още по-усърдно.