Анди Макдермът
Експедиция Атлантида (2)

1.

Ню Йорк сити: десет години по-късно

Д-р Нина Уайлд си пое дълбоко дъх, когато спря пред вратата. Отражението й я гледаше замислено от тъмното стъкло. Беше облечена по-официално от обикновено, един рядко обличан тъмносин костюм замени обичайните удобни якета и работни панталони, дългата й до раменете кестенява коса падаше назад по-строго, за разлика от ежедневната хлабаво вързана конска опашка. Ставаше въпрос за изключително важна среща и макар да познаваше всички, които щяха да присъстват, искаше впечатлението, което ще направи, да е колкото се може по-професионално. Доволна, че не е размазала случайно червилото си, тя се подготви психологически да влезе в стаята, почти несъзнателно докосвайки медальона на врата си. Късметлийският й талисман.

Беше намерила островърхото, изкривено парче метал, дълго около пет сантиметра и излъскано от пясъците на Мароко, преди двайсет години, по време на една експедиция с родителите си, когато бе осемгодишна. По онова време главата й беше пълна с приказки за Атлантида и тя вярваше, че това е направено от орейхалк, метала, описан от Платон като една от характеристиките на изгубената цивилизация. Сега, гледайки го вече с по-критичните очи на възрастен, тя най-после бе приела, че баща й е бил прав, че това не е нищо повече от нискокачествен бронз, безполезен остатък, пренебрегнат или изхвърлен от някой, който го бе подхвърлил на работната им площадка. Но съвсем определено бе дело на човешка ръка — знаците по заоблените му външни ръбове го доказваха — и тъй като това беше първата й истинска находка, родителите й — след многото настоявания, типични за осемгодишна любознателна хлапачка — й позволиха да го задържи.

Когато се върнаха в Съединените щати, баща й го превърна в медальон за нея. И тя реши изведнъж, че той ще й носи късмет. Тъй като това си оставаше недоказано — академичните й успехи се дължаха изцяло на интелигентността и усърдната й работа, и тъй като не беше спечелила от лотарията — Нина знаеше едно нещо със сигурност: единственият ден, в който не си го сложи, забравяйки го в бързината у една приятелка по времето, когато се готвеше за приемни изпити, бе денят, в който родителите й умряха.

Много неща се бяха променили за нея оттогава. Но единственото, което не се промени беше, че не пропускаше ден, в който да не носи медальона.

Напълно съзнателно, сега го стисна отново, преди да отпусне ръката си. В този момент се нуждаеше от целия късмет на света.

Стегна се и отвори вратата.

Тримата професори седяха зад внушително дъбово бюро и вдигнаха глави при влизането й. Професор Хогарт беше едър, приветлив възрастен мъж, чиято доживотна професорска позиция и антипатия към бюрокрацията обясняваха славата му на човек, способен да одобри молба за финансиране само на базата на една умерено интересна презентация. Нина се надяваше, че нейната ще е повече от това.

От друга страна, дори най-увлекателните презентации в историята, които биха завършили с показването на жив динозавър и лекарство за рак, нямаше да спечелят подкрепата на професор Ротшилд. Но тъй като възрастната жена не можеше да понася Нина — както впрочем всяка друга жена под трийсетте, — тя вече я смяташе за изгубена кауза.

Така че дотук можеше да разчита на едно твърдо „не“ и на едно несигурно „може би“. Но поне можеше да се надява на третия професор.

Джонатан Филби беше приятел на семейството. Той беше също така човекът, донесъл новината, че родителите й са мъртви.

Сега всичко опираше до него, тъй като той не само държеше решаващия вот, а беше и декан на факултета. Ако го спечелеше на своя страна, щеше да получи финансирането.

Ако не успееше…

Не искаше дори да си го мисли.

— Д-р Уайлд — кимна Филби. — Добър ден.

— Добър ден — отвърна тя с широка усмивка. Хогарт поне й отговори, докато Ротшилд едва прикри киселото си изражение.

— Заповядайте, седнете. — Нина седна на един отдалечен стол пред групата. — Е, всички ние имахме възможността да обмислим проекта ви. Той е доста… необичаен, бих казал. Във всеки случай подобно предложение не е ежедневие за факултета ни.

— О, мисля дори, че е най-интересното — обади се Хогарт. — Много добре измислено и доста дръзко. Приятна възможност да се съзре малко предизвикателство всред скучната ортодоксалност.

— Страхувам се, че не споделям мнението ви, Роджър — прекъсна го Ротшилд с режещия си като стъкло глас. — Госпожице Уайлд. — Не д-р Уайлд, отбеляза си Нина. Отвратителна стара кучка… — Бях с впечатлението, че докторатът ви е в областта на археологията. А не на митологията. Защото Атлантида е мит, нищо повече.

— Каквито са били Троя и Седемте пагоди на Махабалипурам — докато не са били открити — изстреля в отговор Нина. Тъй като Ротшилд очевидно си беше съставила вече мнение, тя щеше да се бори докрай.

Филби кимна.

— Бихте ли споделили тогава теорията си?

— Разбира се. — Нина свърза надеждния си лаптоп „Епъл“ към прожекционния апарат в стаята. Екранът се изпълни с карта на Средиземно море и част от Атлантическия океан на запад.

— Атлантида — започна тя — е една от най-трайните легенди в историята, но всички тези легенди водят началото си от съвсем малко на брой извори — Платоновите диалози са най-добре познатите, разбира се, но има отпратки и в други древни култури за съществуването на една влиятелна държава в Средиземноморския регион, най-значителните от които са историите за Морските хора, които нападнали и завладели крайбрежните райони на сегашните Мароко, Алжир, Либия и Испания. Но повечето от нещата, които знаем, идват до нас от Платоновите „Тимей“ и „Критий“.

— И двата диалога несъмнено са измислица — прекъсна я Ротшилд.

— Което ме води към първата част на теорията ми — каза Нина, предвидила критиката. — Несъмнено, има елементи във всички Платонови диалози — не само в „Тимей“ и „Критий“, — които са романизирани, за да го улеснят в аргументацията му, по същия начин, както се сгъстява времето и се комбинират чертите на героите в днешните произведения. Но Платон не е писал диалозите си като художествени произведения. Останалите му съчинения се възприемат като исторически документи, тогава защо да не възприемаме така и тези двете, в които се споменава Атлантида?

— Искате да кажете, че всичко, което Платон е писал за Атлантида е пълна истина? — попита Филби.

— Не съвсем. Казвам, че той е мислел, че е истина. Казал му го е Критий, който го прочел от писанията на дядо си — Критий Големия, който като дете го бил чул от Солон. Солон пък го научил от египетските жреци. Така че в случая е налице нещо като игра на развален телефон — в която неизбежно се стига до изопачаване на първоначалния смисъл — като се прави копие на копието на копието. Една от областите, където е най-вероятно да са влезли неточности с течение на времето, е в терминологията на метричните системи. Смятам, че що се отнася до „Критий“, където се съдържат почти всички подробни Платонови описания на Атлантида, има една странност, толкова очевидна, че никой досега не й е обърнал внимание.

— И каква е тя? — не се сдържа Хогарт.

— Всички мерки, които Платон дава за Атлантида, са не само грижливо закръглени, но също така са в гръцки единици! Какво по естествено — нали Платон е грък. Но той казва например че равнината, където се намирала атлантската столица, била три хиляди на две хиляди стадия^[1]. На първо място, размерите на тази равнина са подозрително цели числа, и на второ — такова точно съвпадение с гръцките мерки е поразително удобно, особено като се има предвид, че идва от египетски източник! — Нина осъзна, че се е въодушевила и се опита да се върне на по-професионално равнище, но установи, че е трудно да успокои ентусиазма си. — Дори ако атлантската цивилизация е използвала нещо, наречено стадий, малко вероятно е тази мяра да съвпада с гръцката, респективно с египетската.

Ротшилд присви кисело устни:

— Всичко това е много интересно — каза тя с тон, внушаващ, че става дума точно за обратното, — но как това ви убеждава в съществуването на Атлантида? Тъй като не знаете какви са били действителните атлантски мерки, нито пък го знае някой друг, не виждам с какво ни помага това.

Нина си пое дълбока глътка въздух, преди да отговори. Знаеше, че онова, което се канеше да каже, бе потенциалната слабост в теорията ѝ; при условие че тримата учени я гледаха опулили очи и не разбираха аргументите й, значи всичко беше свършило…

— Всъщност това е ключът към твърдението ми — каза тя с възможно най-голямата убедителност, на която беше способна. — Казано просто, ако приемем Платоновите мерки — че един стадий е сто осемдесет и пет метра, или близо шестстотин и седем стъпки — тогава Атлантида е била много голям остров, дълъг най-малко триста и седемдесет мили и широк двеста и петдесет. Това значи по-голям от Англия! — Тя кимна към картата на екрана. — Няма много места, където нещо с такава големина да може да се скрие, освен под водата.

— Ами Мадейра? — попита Хогарт, посочвайки картата. Португалският остров беше отдалечен на около четиристотин мили от африканското крайбрежие. — Може ли това да е местоположението на останките от острова, след като той е потънал?

— Вземам това предвид. Но топографията не го подкрепя. Всъщност, островът, описан от Платон, не може да се намира никъде в източния Атлантик.

Ротшилд подсмръкна победоносно. Нина й хвърли унищожителен поглед, преди да се върне към картата.

— Но това е фактът, който формира основата на теорията ми. Платон казва, че Атлантида се намирала в Атлантическия океан, отвъд Херкулесовите стълбове — познати днес като Гибралтарския проток, на входа към Средиземноморието. Освен това той споменава, че в съвременни мерки Атлантида била почти четиристотин мили дълга. Оттогава няма нито доказателство, че тези две твърдения са били примирени, нито пък че Атлантида не се е намирала там, където той казва, че е била… Освен ако мерките му са били грешни!

Филби кимна мълчаливо. Нина все още не можеше да прецени настроението му — но внезапно доби чувството, че той така или иначе вече е взел решение.

— Е — каза той, — къде значи е Атлантида?

Това не беше въпрос, който Нина очакваше да бъде зададен толкова скоро, тъй като бе планирала да разкрие отговора с подходящ тържествен блясък в края на презентацията си.

— Ами… в Залива на Кадиз^[2] — произнесе тя леко объркана, когато посочи едно място в океана на стотина мили западно от Гибралтарския проток. — Така мисля.

— Мислите? — саркастично подметна Ротшилд. — Надявам се да разполагате с повече, за да подкрепите това висящо предположение.

Кучка!

— Ако ми позволите да обясня аргументите си, професор Ротшилд — насили се Нина да остане любезна, — ще ви покажа как стигнах до това заключение. Централната предпоставка на теорията ми е, че Платон е бил прав, и че Атлантида наистина съществува. Това, в което той греши, са мерките.

— А не само местоположението? — попита Хогарт. — Искате да кажете, че изключвате всички съвременни теории, които поддържат, че Атлантида е била всъщност остров Санторини, откъснат от остров Крит, и че предполагаемата атлантска цивилизация е била минойската?

— Определено. Поради една причина: древните гърци вече са знаели за минойците. Освен това времевите скали не съвпадат. Вулканичното изригване, разрушило Санторини, е било деветстотин години преди времената на Солон, а рухването на Атлантида — девет хиляди години преди това.

— Грешката^[3] на Солон със „силата на десетицата“ е била широко възприета като начин за свързване на минойския мит с мита за Атлантида — наблегна Ротшилд.

— Египетските символи за сто и за хиляда са напълно различни — отвърна й Нина. — Човек трябва да е сляп или пълен идиот, за да ги обърка. — Ротшилд се намръщи и стисна устни, но не каза нищо. — Освен това в „Тимей“ Платон категорично твърди, че Атлантида е била в Атлантическия океан, а не в Средиземно море. Платон е бил доста умен мъж: предполагам, че е можел да различи изток от запад. Допускам, че в процеса на разказването на мита, предаван от самите атланти на древните египтяни, а след това от египетските жреци почти девет хиляди години по-късно — на Солон, от Солон към Платон през няколко поколения от семейството на Критий — мерките са се объркали.

Филби вдигна вежди.

— Объркали?

— Окей, може това да не е най-научният начин за изразяване, но смисълът е този. Макар названията да са останали същите — стъпка, стадий и т.н. — различните цивилизации са използвали различни метрични системи. Всеки път, когато историята се предавала от едно място на друго, цифрите се закръгляли, и дори преувеличавали, за да покажат колко наистина невероятна е била тази цивилизация; грешката се увеличавала. Моето допускане е, че каквито и мерки да са използвали атлантите, те са били преведени все като стадий, но всъщност атлантският „стадий“ е бил значително по-малък от елинската единица мярка.

— Твърде свободно допускане — завъртя глава Ротшилд.

— Имам логични аргументи в подкрепа — отвърна Нина. — „Критий“ ни дава различни мерки на Атлантида, но най-важната е свързана с цитаделата на острова, която се намира в центъра на атлантската столична система от околовръстни канали.

— Местоположението на храмовете на Посейдон и Клейто — отбеляза Филби замислено и разтърка мустаците си.

— Да. Платон разказва, че островът бил пет стадия в диаметър. Ако използваме гръцката система, това е малко над половин миля широчина. Но ако един атлантски стадий е по-малък, той все пак не може да е много по-малък, защото „Критий“ казва, че на този остров имало много неща. Храмът на Посейдон е бил най-големият, дълъг един стадий, но освен него имало и други храмове, дворци, бани… Излиза, че островът бил пренаселен като Манхатън!

— Тогава колко голям — или по-скоро: колко малък — заключихте, че е бил един атлантски стадий? — попита Хогарт.

— Най-малко две трети от дължината на гръцкия — обясни Нина. — Около сто и двайсет метра. Което ще рече, че цитаделата е била над петстотин метра в диаметър, което, съпоставено с Храма на Посейдон, оставя още доста място.

Хогарт направи някои изчисления в тефтерчето си.

— При тези мерки излиза, че островът трябва да е бил… чакай да видим…

Нина мигновено направи сметките наум.

— Двеста и петдесет мили дълъг и над сто и шейсет — широк.

Хогарт писа нещо още известно време и накрая стигна до същия резултат.

— Хм. Това не би могло да се намира в Залива на Кадиз… тогава би трябвало да е Заливът на Кадиз.

— Но при изчисленията трябва да се отчете вероятността и от други грешки — каза Нина. — Размерите от три хиляди на две хиляди стадия, които Платон ни дава за островната централна равнина, са очевидно закръглени. Това може да е било преувеличено за ефект, ако не от Платон, то от египтяните, които се опитвали да впечатлят Солон. Смятам, че трябва да се вземе предвид фактор „грешка“ от най-малко петнайсет процента. Може би дори двайсет.

— Някое друго предположение, госпожице Уайлд? — изгледа я Ротшилд със злобен блясък в очите.

— Дори и при разлика от двайсет процента пак излиза, че островът трябва да е над сто и деветдесет мили дълъг — добави Хогарт.

— Пак съществува вероятност от объркване, ако цифрите са конвертирани от различна цифрова база… — Нина усещаше, че ситуацията й се изплъзва. — Не твърдя, че всичките ми изчисления са точни. Тъкмо затова съм тук — имам теория, която пасва на наличните данни, и искам… бих искала — поправи се тя — да ми се даде възможност да проверя тази теория.

— Едно сонарно проучване на целия Залив на Кадиз би излязло доста скъпичък начин за проверка — обади се самодоволно Ротшилд.

— Но ако съм права, ще съм направила най-голямото археологическо откритие след откриването на Троя! — възрази й Нина.

— Ако пък грешите, факултетът ще е прахосал милиони долари в преследване на един мит, на една вълшебна приказка.

— Не искам да пилея ресурсите на факултета повече, отколкото вие го правите! Имам цялостна документация в подкрепа на теорията си, всичките исторически извори — прекарала съм две години от живота си да ги търся. И нямам намерение да ги споделям пред вас, щом не сте напълно сигурни, че съм права.

— Защо правиш това, Нина? — попита Филби.

Личната нотка във въпроса я изненада.

— Какво имате предвид?

— Имам предвид — каза Филби с израз на тъжно съчувствие върху лицето, — заради себе си ли преследваш тази цел… или заради родителите си?

Нина се опита да говори, но гласът й спря в гърлото.

— Познавах Хенри и Лора много добре — продължи Филби, — можеха да направят грандиозна кариера, ако не бяха заслепени от една легенда. Следя кариерата ти от времето, когато беше бакалавър, и някои от работите ти бяха забележителни. Лично аз вярвам, че имаш по-голям потенциал, отколкото дори баща ти. Но… си в опасност, ако тръгнеш по същата пътека, по която той и майка ти вървяха.

— Джонатан! — извика почти неволно Нина, връхлетяна от смесица от шок, обида… и болка.

— Съжалявам, но не мога да ти позволя да захвърлиш всичко, което си постигнала, за да… гониш вятъра. Такава скъпа грешка би причинила огромна вреда на репутацията ти, може би дори непоправима.

— Не ме е грижа за репутацията ми!

— Но нас ни е грижа за репутацията на този университет. — Върху тънките устни на Ротшилд се плъзна усмивка.

— Морийн — предупредително се обади Филби, преди да насочи отново поглед към Нина. — Д-р Уайлд… Нина. Родителите ти умряха заради това. Ако ги последваш, същото може да се случи и с теб. И за какво? Задай си въпроса честно — струва ли си да се умре заради една легенда?

Тя се почувства така, сякаш някой я бе ритнал в стомаха, такъв беше ефектът, който имаха думите на Филби. През стиснати зъби тя го попита:

— Това означава ли, че молбата ми е отхвърлена?

Тримата професори размениха погледи, преди да се обърнат пак към нея. Отмина един дълъг миг, преди Филби да я погледне право в очите:

— Боя се, че да.

— Разбирам. — Тя се обърна, изключи проектора и екранът почерня. После се завъртя и погледна тримата. — Е, в такъв случай, благодаря за отделеното време.

— Нина — произнесе Филби. — Моля те, не го приемай лично. Имаш потенциала да се радваш на една наистина страхотна кариера.

— Ако?

— Ако… не паднеш в същия капан като родителите си. Професор Ротшилд е права, знаеш го. История и митология са две различни неща. Не си пилей времето и таланта за нещо погрешно.

Нина го гледа в продължение на един дълъг миг, преди да заговори:

— Благодаря за съвета, професор Филби — произнесе тя горчиво, след което се обърна и излезе, захлопвайки шумно вратата след себе си.

 

 

Отне й десет минути да се съвземе, скрита в една от дамските тоалетни, преди да почувства, че е готова да покаже лицето си пред света. Първоначалният й шок бе заменен от огромен гняв. Как си позволяваше Филби да намесва родителите ѝ? Предполагаше се, че ще оценява презентацията й по собствените й достойнства, а не воден от личните си чувства!

След смъртта на майка й и баща й Филби беше едно подкрепящо присъствие, неин ментор, докато тя се издигаше в науката.

А сега точно той я бе отхвърлил. Приемаше го като чисто предателство.

— Кучи син! — извика тя и блъсна преградната стена на тоалетната кабина.

— Д-р Уайлд? — чу се познат глас откъм съседната тоалетна. Професор Ротшилд.

По дяволите!

— Ъ-ъ… не, не говори добър английски! — изломоти Нина, изхвърчайки като обезумяла през вратата, прехвърлила лаптопа си през рамо. Гневът й бе заменен от смущение; тя скоро се озова в главното фоайе на сградата. Познатият силует на горен Манхатън се разкри пред очите й, когато излезе навън.

Ами сега? Какво щеше да прави?

Беше се отказала да обмисля дори възможността за провал, камо ли подобно съкрушително поражение, и сега нямаше представа как да продължи.

Да се прибере вкъщи, може би това беше най-доброто. Да хапне малко за утеха, да изпие едно питие и после да се притеснява за последиците утре.

Спусна се по стъпалата към тротоара и погледна за такси. Видя няколко, които чакаха светофара да светне зелено на следващата пряка; може би щеше да хване някое.

Тъкмо вдигна чантичката си да провери дали ще има достатъчно пари, когато осъзна, че я наблюдават.

Огледа се. Един човек — мъж — задържа погледа си върху нея миг по-дълго, преди да си намери нещо по-интересно, което да оглежда на отсрещната страна на улицата. Беше се облегнал на стената на университетската сграда — плътна фигура с къса, оредяваща коса, облечен с джинси и износено кожено яке. Сплесканият му нос изглеждаше сякаш е бил чупен неведнъж. Не беше по-висок от Нина, но мускулатурата му показваше значителна сила — освен това имаше неясен намек за опасност в квадратното му лице, — и че не би се колебал много да я използва.

Живеейки в Ню Йорк, Нина не се учудваше на заплашително изглеждащите типове, но у този имаше нещо, което я правеше неспокойна. Тя погледна към напиращия график по улицата, но продължи да следи мъжа с ъгълчето на окото си.

Да, вече бе напълно сигурна, че я наблюдава. Макар да бе пиков час на натоварена улица, Нина усети пристъп на тревога.

Такси! Слава богу!

Тя махна с ръка доста по-силно от необходимото. За нейно облекчение колата сви към нея. Тя бързо се качи вътре, каза адреса и погледна през задния прозорец. Мъжът — предположи, че наближава четиридесетте — гледаше как колата се отдалечава… След това един автобус закри гледката. Отпусна се с облекчение на облегалката.

И така, преследвач, унижение и гаден провал. Тя се сви в седалката.

Ама че скапан ден!

 

 

Въоръжена с голяма торба картофен чипс и кутия сладолед „Бен & Джери“, тя влезе в дневната и погледна към телефонния секретар. Нямаше съобщения. Нищо изненадващо.

Пусна косата си, след което се сви на кушетката под голямо плетено Куобрас. Единственото, което липсваше, за да допълни картината на тъжна, самотна неудачница, беше едно сиди със сантиментални, досадни парчета. Или може би три-четири котки.

За кратко развеселена от тези мисли, тя притисна колене към гърдите си и отвори чипса. Ръката й докосна медальона.

— Голям късмет е, че си тук, няма що! — промърмори тя. Макар металното парче да беше сериозно надраскано, продължаваше да свети със странния си червеникав блясък, когато го вдигна към светлината. Маркировките, групи от малки, прилични на апострофи знаци, на брой от една до осем, под къси чертички, изписани по дължината, изпъкваха ясно. Не за пръв път се питаше какво означават, но отговорите никога нямаше да се появят.

Почти бе решила да свали медальона, разсъждавайки, че късметът й няма как да стане по-лош днес — когато нещо в съзнанието й прищрака и тя отпусна ръка. Нямаше смисъл да предизвиква съдбата.

Тъкмо схруска първото парче чипс и телефонът иззвъня. Не очакваше да й се обади никой… кой ли можеше да е?

— Ало — промърмори тя в слушалката, като продължи да дъвче.

— Д-р Нина Уайлд ли е? — произнесе мъжки глас.

Страхотно. Продавач.

— Да, какво има? — Тя натъпка още чипс в устата си, готова да затвори.

— Казвам се Джейсън Старкман и работя за фондация „Фрост“.

Нина спря да дъвче.

Фондация „Фрост“? Благотворителност по цял свят, развиване на лекарствени препарати и ваксини, финансиране на всички видове научни изследвания…

Включително археологически експедиции.

Тя преглътна наполовина сдъвкания чипс.

— А-а, да, здравейте!

— Съжалявам, чух, че университетът е отхвърлил днес молбата ви — каза Старкман. — Беше много недалновидно от тяхна страна.

Нина се намръщи.

— Как разбрахте?

— Фондацията има приятели в университета. Д-р Уайлд, ще мина направо на въпроса. Колегите ви може да не се интересуват от вашата теория за местоположението на Атлантида, но ние със сигурност се интересуваме. Кристиан Фрост, директорът на фондацията, лично ме помоли да се свържа с вас и да разбера дали бихте желали да обсъдите това с него тази вечер.

Сърцето на Нина подскочи. Кристиан Фрост? Не можеше да си спомни точно мястото му в списъка на най-богатите в света мъже, но определено беше в топ двайсет. Тя се насили да остане спокойна.

— Да-а, сигурна съм, че бих желала да го обсъдим, да. С каква… ъ-ъ-ъ… цел?

— С цел финансиране на цялостна океанографска изследователска експедиция, за да се разбере дали вашата теория е вярна, разбира се.

— О, ами… в такъв случай… да! Да, определено бих искала да го обсъдим!

— Отлично. В такъв случай ще поръчам кола да ви докара до нюйоркския офис на фондацията за среща и вечеря. Седем часът добре ли е?

Тя погледна часовника си. Стрелката сочеше пет и половина. Час и половина да се приготви. Щеше да бъде напрегнато, но…

— Да, да, аз… добре е, да!

— В такъв случай ще се видим тогава. О, и ако е възможно, вземете бележките си, ще е от голяма помощ. Сигурен съм, че господин Фрост ще има много въпроси.

— Няма проблем, изобщо няма проблем — избърбори тя, докато Старкман затваряше. Остави слушалката и остана така известно време, преди да изрита одеялото и да нададе радостен вик.

Кристиан Фрост! Не само един от най-богатите мъже, но… Е, обикновено не я привличаха по-възрастни мъже, но от снимките, които бе виждала, Кристиан Фрост можеше да накара мнението й да се промени.

Нина отново вдигна медальона си и го целуна.

— Все пак предполагам, че ми носиш късмет!