Анди Макдермът
Експедиция Атлантида (27)

26.

Чейс заобиколи мавзолея, използвайки го за прикритие — макар и временно. Щеше да отнеме секунди, преди хората на Фрост да го обградят и да го ликвидират.

Долови зад себе си тичащи стъпки. Старкман и още двама от групата му.

Светлината от прикрепения към гърдите му прожектор танцуваше лудо по храмовите стени.

Глухи удари от блъскане на метал в метал, сякаш куршуми удряха златната стена. Някой изкрещя, нова серия бягащи стъпки, после тупване, сякаш нечие тяло пада на земята.

Не се обърна. Входът беше отпред, правоъгълник непрогледна тъмнина в стената. Старкман се движеше почти успоредно с него. Проклетникът, винаги е бил добър бегач…

Гласът на Фрост се разнесе над шума от изстрелите:

— Убий ги! Убий ги всички!

Нов откос, последван от писъци. Пленниците бяха подложени на истинско клане.

Черният правоъгълник се разшири, трепкащата светлина разкри вътрешността на тунела.

Един куршум изсвистя толкова близо, че той усети топлината му, но вече бе вътре!

— Тези мръсници! — изрева Старкман непосредствено зад него. — Избиха хората ми!

— Сякаш ти нямаше да направиш същото с неговите! — сопна му се Чейс. Първият завой бе точно пред тях…

Оранжева светлина обля тунела, когато преследвачите им стигнаха до входа и започнаха да стрелят безразборно вътре.

Ъгълът…

Чейс приклекна зад него. Старкман го следваше на крачка отзад, когато нова серия куршуми засипаха стените. Във всички посоки летяха каменни парчета. Закривайки очи да се предпази от отломките, Чейс издърпа една граната от колана си и дръпна щифта; металната пластина изсвистя освободена.

Той тихо преброи до три, след това запрати гранатата зад ъгъла към приближаващите се стъпки.

Дум!!!

Шрапнелите изпълниха въздуха като рояк побеснели пчели в същия момент, когато Чейс се хвърли на земята, дръпвайки Старкман със себе си. Грохотът от експлозията заглъхна далеч. Бягащите стъпки бяха спрели.

Старкман се надигна и взе пистолета си.

— Благодаря.

— Не бързай да ми благодариш — изръмжа Чейс. — Още не съм решил дали да те оставя жив.

— Оръжието е в мен — посочи Старкман.

— Но аз съм единственият, който знае как се излиза от този храм. Хайде! — Чейс стана и го дръпна. — Разполагаме с пет минути, преди цялото това място да се превърне в пепел!

* * *

— Бомбата! — предупреди Шенк. — Дезактивирах предпазителите — сега няма начин да се спре!

— Ако искаш да останеш жив, хуквай! — изкрещя Фрост на Филби и се втурна към входа на пещерата. Обхванат от ужас, Джонатан Филби затича след него.

 

 

Надолу по тунела, после завой… и влизане в залата, в която се намираше Предизвикателството на Силата. Дървените дръжки над каменната пейка се бяха превърнали отдавна в прах, но…

— По дяволите — изруга Чейс, когато видя, че заострените вертикални пилони, макар и потънали в ръжда, продължаваха да препречват прохода точно така, както в Бразилия.

— Мислех си, че досега са изгнили!

— Какво е това? — попита Старкман.

— Трън в задника! — Той взе последната си ракета и отиде до стената на тесния проход. — Задръж!

Ракетата издрънча в каменния под, избухвайки на средата на прохода. Ударната вълна разби корозиралите метални пръчки на парчета и изпълни въздуха с виелица от метални прашинки.

Напред стърчаха само няколко пилона.

— Добре! Последвай ме вътре, на три, колкото можеш по-бързо!

— Какво ще стане, ако не го направя?

— Умираш! Едно, две, три!

Чейс хукна по коридора, като се движеше на зигзаг между останалите основи на пилоните. Една погрешна стъпка — и някой остър ръждясал връх можеше да се забие дълбоко в крака му, въпреки че тетанусът бе последното, което грозеше в момента живота му.

— Бъди готов за…

Тряс!

Каменната плоча под краката му се премести.

Последната част от древния механизъм бе все още цяла. Със стържещ стон блоковете на тавана започнаха да се спускат и прахът от зейналите помежду им дупки се посипа отгоре.

— Какво е това, по дяволите? — изкрещя Старкман.

— Клопка! Трябва да стигнем до края, преди да ни смачка!

Той приклекна, за да избегне подобните на сталактит останки от пилона, откачайки прожектора от бронираната си жилетка. На пейката нямаше никой, който да следи напредването им, а таванът се спускаше надолу по-бързо, отколкото онзи в Бразилия. Трябваше да го изпреварят.

Краят на прохода отстоеше само на крачка, но последните два пилона бяха непокътнати, а разстоянието между тях — достатъчно тясно да се закачи в шиповете. Той ритна силно, насочвайки пета към най-близкия прът. Успя да го строши на две и горната половина падна от дупката в тавана и се заби в крака му.

Време за болка обаче нямаше — таванът продължаваше да се спуска неумолимо.

Той махна последния пилон и обиколи с лъча на фенера си наоколо, опитвайки се да намери лоста или ключа, или каквото и друго да беше, което трябваше да натисне.

— Чейс! — извика Старкман зад него. — Помогни ми!

Като по-висок, Старкман бе принуден да стои приведен заради смъкнатия таван — и празният му кобур се бе заклещил на един от счупените пилони.

Но ако Чейс се върнеше да го освободи, таванът след секунди щеше да ги размаже и двамата.

— Еди!

Чейс не му обърна внимание, а трескаво продължи да търси по стената…

Ето тук! Тъмната ниша в камъка.

Той пъхна юмрука си в квадратния отвор и разпери пръсти.

Нищо, освен сухи, счупени отломки.

Таванът с грохот се свлече още стъпка надолу и го застави да се смъкне на колене. Още няколко секунди и последният блок щеше да достигне дупката в стената и да премаже ръката му, а после и останалата част от него…

Механизмът сигурно беше направен от нещо по-здраво от дърво, иначе щеше да е изгнил досега.

Чейс провря още по-дълбоко ръката си, забивайки пръсти.

Дървени парчета, студен камък… метал!

Парче от някакъв лост, част от ключ… нямаше значение какво е. Стисна го с цялата си сила и дръпна.

То се премести. Съвсем малко, но все пак достатъчно. Нещо вътре в стената се откачи с глухо дрънчене и таванът спря движението си надолу.

Около Чейс се посипа прах и той побърза да измъкне ръката си от дупката; дланта му кървеше. Ръбовете на металното пънче бяха толкова остри, колкото и ръждясалите пилони.

Насочи прожектора, търсейки мястото, на което в бразилския храм се намираше изходът. Между два от блоковете се появи нова пролука. Натисна с крак и камъкът се помести.

— Ще помогнеш ли малко? — произнесе приглушен глас.

Старкман стоеше в изключително неудобна поза, извит около счупения метален прът. Таванът се намираше на по-малко от деветдесет сантиметра над пода. Какъвто и механизъм да бе отместил каменните блокове в Бразилия, тук очевидно не действаше.

Чейс протегна здравата си ръка към Старкман, после отстъпи назад и дръпна. В продължение на няколко секунди изглеждаше, че Старкман е заклещен… но прътът се прекърши с остро изщракване, като запокити американеца напред по очи.

— Благодаря — каза той и запълзя. Чейс изрита разместения блок настрани.

— Имаме да преминем през още два такива — предупреди той, изпълзя през дупката и се изправи в прохода оттатък.

Старкман го последва бързо.

— Колко минути остават до взрива?

— Три и половина! Хайде!

— Достатъчно ли е? — Старкман вече тичаше след него.

— Трябва да е достатъчно.

Проходът следваше същия маршрут, който той си спомняше от Бразилия. Все още имаше шанс да се спасят.

Малък, но го имаше.

Ехото от стъпките им се промени, тунелът напред се отвори. Предизвикателството на Сръчността.

Чейс плъзна лъча на прожектора си около залата. Тук нямаше каймани или пирани — всъщност, изобщо нямаше вода, каменното езеро бе напълно сухо. Единственото, което се виждаше на дъното на дълбокия девет стъпки канал, бе грапавият остатък от обезцветени водорасли.

Той погледна надясно. Изходът бе там, но мост нямаше. Във всеки случай — не и цял. Беше отдавна изгнил и рухнал, останките му се търкаляха по дъното като разтрошен скелет.

— Трябва да преминем оттатък. — Чейс посочи към изхода и без да се бави скочи в канала.

— Колко остава?

— Малко повече от две минути!

Затичаха към останките от моста. Чейс погледна към върха на стената. Може би щеше да успее да скочи и да хване перваза, но щеше да е трудно да се държи, докато се катери нагоре.

— Подпри ме да стъпя — каза Старкман.

— А защо ти не ме подпреш — възрази Чейс.

— Не ми ли вярваш?

— Не, мамка му!

— Благодаря за откровеността, но ти знаеш пътя, а аз — не.

— Добра гледна точка — каза Чейс, наведе се и преплете здраво пръстите на ръцете си, за да може Старкман да ги използва като опора за изкачване. Американецът се покатери по стената и изчезна оттатък.

За един кратък и изпълнен с подозрение момент Чейс си помисли, че няма да се върне обратно, но точно тогава Старкман протегна ръка към него. Още няколко секунди и Чейс се изтегли нагоре.

— Помисли, че съм изчезнал, а? — подхвърли Старкман.

— Нямаше да е за първи път, нали? — Чейс погледна часовника си. — Две минути. По дяволите! Бегом!

Те затичаха през тунела. Следващата спирка бе Предизвикателството на Ума, но поне знаеше как да намери задната врата.

Той се втурна в залата и бързо се ориентира.

— Тук има таен ключ в стената — започна той, докато бързаше към ъгъла…

Но не откри нищо, освен празен камък.

Никакъв отвор. Никакъв ключ.

Нито пък задна врата.

— По дяволите! — Лъчът на прожектора се плъзна в основата на стената, търсейки друго скрито местенце, някакъв знак, че строителите на този храм са променили плана.

Нищо!

— Какво е това? — попита Старкман.

— Не е тук! Тук няма никаква проклета задна врата! — Той погледна каменната врата, блокираща изхода, и буквите, издълбани в стената над нея.

Улеят с оловните топчета си беше тук, както и металната везна, ошипената решетка, провесена от тавана, готова да се сгромоляса и да прободе всеки под себе си, при даване на погрешен отговор.

Отговорът…

Чейс се намръщи, отчаяно се опитваше да върне спомена. Нина му бе казала отговора, след като пресметна кои числа участват. Какво беше, какво беше?

Четиридесет и две…

Не, това беше в шибания „Наръчник на автостопаджията“!

Четиридесет!

— Трябва да сложим четиридесет парчета ето тук! — каза той, посочвайки везната и загреба пълна шепа от тежките топчета. — Бързо!

— Какво става ако объркаме броя им? — изгледа го Старкман.

— Умираме! — Чейс отброи десет топчета и ги сложи върху блюдото, преди да гребне друга шепа.

Двадесет, тридесет…

Четиридесет!

Хвана лоста, спря за част от секундата, молейки се изчисленията на Нина да са верни, след което го натисна…

Щрак.

Каменната врата се отмести леко при освобождаването на резето.

— Обичам умните жени! — извика тържествуващо Чейс. — Удари едно рамо! — Те натиснаха вратата.

Старкман стоеше точно зад него.

— Сега си плюй на петите! — извика Чейс. Дори не успя да погледне часовника си, но знаеше, че изтичат последните им трийсет секунди.

В главната зала на храма навсякъде блестеше злато и орейхалк. Но нищо от това нямаше значение, освен огромната статуя на Посейдон отсреща, и стълбището отзад.

Надяваше се, че скритият ключ в последното Предизвикателство е бил единствената промяна, направена от архитектите.

— Насам! — задъхано рече той, като вземаше по три стъпала наведнъж. Мускулите на краката му горяха, потта щипеше дълбоката рана на прасеца му, но сега не бе възможно да спре. — Зад стаята би трябвало да има шахта!

— Би трябвало? — повтори задъхано Старкман.

— Ако няма, дай ме под съд! — Те стигнаха до горната площадка, богатствата на залата с олтара блестяха наоколо, но единственото, което сега имаше значение за Чейс, бе шахтата…

 

 

Бомбата експлодира.

Взривът мина през пещерата със земетръсна сила. Храмовете падаха един след друг, ударната вълна помете дворците. А отзад се носеше гигантско огнено кълбо, стихия, която изсушаваше и топеше всичко, до което се докоснеше.

Дори античните стени на Храма на Посейдон не бяха в състояние да устоят на огромната мощ на съвременното оръжие. Каменни блокове, тежащи цели тонове, се превърнаха в прах само за едно мигване на окото.

Самата пещера отстъпи бързо пред опустошението. Милиони тонове камъни се сринаха при рухването на тавана, заличавайки цитаделата.

Чейс усети приближаването на ударната вълна като експресен влак, въздушната струя мина през олтарната зала преди самата детонация.

„Скривалището на жреца“ се намираше само на крачка…

Той хлътна в него. Нямаше време да се тревожи дали е блокирано, така и така щеше да е мъртъв след няколко секунди. За разлика от вертикалната шахта в Бразилия, тази бе наклонена, стръмен склон под почти шейсет градуса. Старкман стоеше точно зад него, когато той се спусна надолу.

Вятърът се усили до буря…

 

 

Пилотите на хеликоптерите бяха получили радиосъобщение да подготвят машините за бързо излитане. Сега Нина и Кари гледаха ужасени как Фрост и половината от хората му се измъкват от пещерата и препускат през снега към вертолетите.

— О, боже! — извика Кари, когато баща й и Шенк нахълтаха в кабината. Отвън двама от групата му направо хвърлиха Филби във втория хеликоптер. — Какво се е случило?

— Тръгвай! Тръгвай! — изкрещя Фрост на пилота. — Куобрас избяга, включи таймера отново! Не можахме да го спрем!

— Къде е Еди? — извика Нина.

— Мъртъв е! Застреляха го!

Дъхът й спря в гърлото.

— Какво? Не! — Кари изглеждаше шокирана.

— По-бързо! Бомбата ще…

Силна струя от пушек, прах и камъчета изригна от входа на пещерата с дълбок тътен, напомнящ блъскане по огромен барабан. Нина усети детонацията в гръдния си кош.

Пилотът рязко наклони издигащия се хеликоптер на една страна, за да избегне пътя на лавината, която ги връхлиташе. Не лавина от сняг, а от камъни, вдигнати от взрива.

Вторият хеликоптер последва примера им. Летящите камъни удряха по корпуса като градушка, докато лавината помиташе всичко по пътя си, превръщайки доскорошната скална площадка в огромен облак прах.

Лунната пътека бе изчезнала завинаги, пътят към последния стожер на Атлантида бе заличен.

Нина притисна ръце към прозореца, вперила очи в разрушенията под тях. Надолу се търкаляха камъни. Златният връх от тибетската легенда бе разтърсен до самата си сърцевина.

И всичко, скрито в него, бе изчезнало…

— Еди… — прошепна тя. Да го изгуби веднъж бе достатъчно лошо. Но втори път бе прекалено много. Очите й се напълниха със сълзи.

 

 

Чейс извика, когато въздушната вълна ги връхлетя и прах, пясък и камъчета се забиха в кожата му. Шумът бе невъобразим, ревящ тътен разтърси всяка кост и всеки орган в тялото му, когато бе пометен безпомощен в шахтата.

Светлина в тунела, увеличаващ се блясък…

Не дневна светлина имаше отпред — отзад ги гонеше огън.

И единственото, което той можеше да направи, бе да се плъзне по стръмното надолу, докато блясъкът след тях преминава от червен в оранжев и после в жълт, и се носи подире му.

Внезапно пред него се откри правоъгълник от дневна светлина, снегът, покриващ изхода, бе издухан. Чейс нямаше време да разсъждава над късмета си. Вместо това той действа по рефлекс, когато излетя от края на шахтата върху един покрит със сняг сипей, хвърляйки се странично, за да избегне езика на пламъка.

Но нямаше време дори да усети болката, защото съскащо пукане отгоре го предупреди, че по планинския склон се спуска вълна от откъртени камъни.

Камъните с размери, вариращи от свит юмрук до човешки торс, се разбиваха като гранати над него. Чейс заслони главата си, но останалата част от тялото му бе изложена на летящите парчета. Извика, едва чувайки собствения си глас през оглушителния шум.

Постепенно всичко утихна. Той се насили да се изправи на колене — около него лежаха разбити останки.

Тънкият ръб на скалното лице го бе запазил — на по-малко от трийсет сантиметра се виждаше кръгъл камък, разцепен на две от удара, който би премазал черепа му като диня, ако беше паднал върху него. В далечината се издигаха снежните върхове на Хималаите.

В следващата секунда установи, че се намира на каменна площадка, обърната към широка долина. Стръмнината не изглеждаше особено голяма, което щеше да му позволи да се спусне без алпинистки съоръжения.

Което си беше чист късмет, защото всичко, с което разполагаше в момента, се свеждаше до онова, което беше в джобовете му. Бе загубил дори фенерчето си.

Странна, нехарактерна миризма стигна до ноздрите му: пара. На мястото, където огънят бе изпарил снега, понесени от бриза, се виеха мъгливи облаци. Той се огледа и видя Старкман почти погребан под буци от камък. Изтича до него.

— Джейсън! Хайде, не можеш да ме оставиш точно сега. — Той отмести най-големите парчета от него.

— Еди? — Гласът на Старкман беше слаб. — Ти ли си?

— Че кой друг да е? Ранен ли си? Можеш ли да се движиш?

— Не зная, остави ме… ох, по дяволите!

— Какво? — попита Чейс. — Какво има? — Ако Старкман бе ранен сериозно, той не можеше практически да направи нищо, за да го изведе от планината.

— Приземих се на топките си…

Чейс впери очи в него, след което започна да се смее.

— Ах, ти, мръсник такъв! — Присъедини се Старкман към него с хриптене.

— Хайде, вдигни мързеливия си американски задник от земята.

Старкман се надигна. Превръзката над окото му бе скъсана и разкриваше потънала очна ябълка зад обезцветения, затворен клепач.

— Кучи син — простена той. — Това нещо тук боли…

Чейс вдигна поглед към планината. По склоновете й се издигаха пушек и прах.

— Е, шефът ти получи онова, което искаше — въздъхна той. — Мястото е напълно издухано — никой няма да изнесе оттук нищо повече.

— Да, но и твоят шеф получи каквото искаше — напомни му Старкман.

— Той не ми е шеф от момента, в който се опита да ме убие — произнесе студено Чейс. — Мисля, че ще трябва да си поговоря с този мръсник по въпроса.

— Никога не си можел да се примириш с предателството, нали? — произнесе многозначително Старкман.

Чейс го гледа мълчаливо известно време.

— Всъщност не. Но… — добави той, — има някои неща, които мога да забравя много по-лесно от други. Временно.

Здравото око на Старкман го погледна внимателно.

— Никога не съм я докосвал, Еди. Каквото и да ти е казвала, никога не съм се чукал с жена ти. Никога не съм причинявал такова нещо на приятел.

— Знаеш ли, Джейсън — каза Чейс и му протегна ръка, — всъщност ти вярвам.

— Примирие ли предлагаш, Еди?

— Засега. — Старкман пое ръката му; Чейс го издърпа. — Мисля, че двамата искаме едно и също — онзи мръсник Фрост да си получи заслуженото за онова, което направи. А аз трябва да измъкна Нина.

— Задължението ти да я защитаваш отпадна в секундата, в която Фрост престана да ти е началник.

— Парите отдавна не са причина да я пазя — каза му Чейс и в отговор получи вдигане на веждите.

Чу се нов шум и двамата се огледаха. Ранната утринна светлина проблясваше върху прозорците на вертолета на Фрост, кръжащ над планината; шумът на двигателите отекна в долината, когато ускориха. Чейс гледа известно време след тях, после се обърна към Старкман и отново протегна ръката си.

— Имаш ли все още достъп до ресурсите на Братството, независимо от смъртта на Куобрас?

— До някои от тях — отвърна Старкман. — Какво имаш предвид?

— Планирам екскурзия до Норвегия. Интересуваш ли се?

— Определено. — Те си стиснаха ръцете. — Борба до край, Еди?

— Борба до край.

Старкман се огледа.

— Съществува само един малък проблем — хванати сме в капана на Хималаите без никакъв транспорт и екипировка.

Чейс изобрази една полуусмивка.

— Добре, че погледнах в картата, преди идването тук. — Той посочи към долината. — Ако си в състояние да вървиш, нататък има едно селце. Би трябвало да стигнем до него до довечера. — Полуусмивката му се разшири. — Познавам тук едно момиче…