Анди Макдермът
Експедиция Атлантида (6)

5.

След като конфискуваха принадлежностите им, войниците ги изкараха навън под дулата на пушките — местно изработени копия на немските „Хеклер & Кох“ G3. Хаджар ги последва с куфарчето, където се съхраняваше артефактът, със злорада усмивка на мазното лице.

Хафез беше коленичил с ръце зад тила до Ленд Роувъра, всички врати на който зееха отворени. Двама войници го пазеха. Други пък бяха обкръжили сградата. Чейс мигновено осъзна какво се е случило: войниците се бяха скрили на стръмния склон зад къщата и бяха използвали въжета, за да се спуснат по-бързо.

Той видя, че някои от иранците носеха руски снайпери „Драгунов“, снабдени с телескопични лазерни мерници. Това обясняваше защо Хафез не ги е предупредил. Да си прикован под тънкия като конец лъч на лазера и едновременно с това да си наясно, че един високоскоростен куршум може да експлодира срещу блестящото червено петно мигновено, можеше да накара всекиго да се държи много, много неподвижно.

— Съжалявам, Еди — каза Хафез. — Прекалено много бяха… — Един от пазачите му го сръга.

— Мисля, че ние всички прецакахме нещата този път — изпъшка Чейс в безсилен гняв. Вероятността Хаджар да си осигури военно подкрепление дори не му бе хрумнала. Продажността на дилъра се простираше много по-надалеч, отколкото си беше представял.

В този момент той забеляза в далечината кафяв камион, който трополеше по мръсния път. Може би беше паркиран някъде, където да не се вижда, и сега се приближаваше да прибере войниците след завършването на мисията.

Хаджар се приближи до един офицер и се ръкува с него.

— Капитан Махджад! Мога ли да ви представя моите… бизнес сътрудници?

Махджад, дългурест брадат мъж, се ухили на групата пленници.

— С удоволствие. Е, Фейлак, какво искаш да правиш с тях?

— Блондинката и руснака — вземам ги със себе си.

Махджад хвърли похотлив поглед на Кари, която му отвърна с леденостудено изражение.

— Не знам за него, но определено съм наясно тя за какво ти е.

— Не е това. Въпреки че… — Хаджар се замисли, после отново се разсмя. — Колкото до другите, изобщо не ме интересуват. Стига да не се влачат подире ми.

— Няма проблем. Министерството на културата е уведомено, че група чужденци се опитват да откраднат наши съкровища. Ще им дадат най-малко двайсет години затвор — ако доживеят до процес.

— Оставям ги на теб. — Хаджар изщрака с пръсти към бодигардовете си. — Закопчайте ги в белезници — заповяда той, сочейки Кари и Волгин.

— Къде я водите? — извика Чейс, но един от войниците замахна и го удари с приклада по гърба.

— Вкъщи. Не се тревожи, нищо няма да й се случи. Стига баща й да прояви готовност за сътрудничество.

— Имате намерение да искате откуп за мен? — попита Кари ужасено. Един от бодигардовете издърпа ръцете й назад и й щракна белезници на китките.

— Смятам, че ще е честно да получа още десет милиона долара, а вие? — обърна се Хаджар към Чейс, като я игнорира. — Ако аз имах такава красива дъщеря, щях да си помисля, че е изгодно. — Той понижи глас и продължи с по-заплашителен тон: — За да съм сигурен, че ще си остане красива.

— Само да си посмял да й сториш нещо — изръмжа Чейс, — ще те убия.

— Това ли е най-добрата заплаха, която можа да измислиш? — подигра му се иранецът.

— Щом настояваш.

Хаджар сви рамене.

— Ами хубаво. Ще му мисля затова… след двайсет години.

— Господин Чейс — бързо изрече Кари, докато бодигардовете изблъскваха нея и Волгин навън, — помнете за какво бяхте нает. Пазете д-р Уайлд. Това е главният ви приоритет.

— Но…

— Разбрахте ли?

Чейс кимна неохотно.

— Да.

— Добре. — Кари насочи вниманието си към хеликоптера, след това обърна очи към Хаджар. — Разполагате само с пет седалки, а ние сме шестима.

— Вие може да седнете в скута на Волгин — рече Хаджар с похотлива усмивка. — Той заслужава едно последно удоволствие… преди да го изпратя отново при Куобрас.

Кръвта се отдръпна от лицето на руснака.

— Какво? Не! Не, Фейлак, двамата с теб имахме споразумение!

— Сигурен съм, че Куобрас ще предложи по-добро споразумение. Защо да се задоволявам с три милиона, след като мога да получа всичките десет милиона и да накарам Куобрас да ми плати още, за да върна теб и артефакта обратно при него?

— Не! — изкрещя Волгин. Въпреки че ръцете му бяха оковани зад гърба, той се хвърли срещу бодигарда, който го държеше и онзи загуби равновесие.

Другият пазач се завъртя, пусна ръката на Кари, когато Волгин му изпрати силен ритник в стомаха; след това го блъсна и се затича тромаво към къщата. Войниците се съвзеха от изненадата и вдигнаха оръжия.

— Не стреляйте! — извика Хаджар. Махджад го погледна стреснат, след което бързо повтори заповедта.

Войниците спряха за миг, разпънати между тренирания си инстинкт и заповедта на командира.

Това бе достатъчно за Чейс.

Той сграбчи за цевта пушката на най-близкия до него войник, светкавично извъртя китката му така, че мъжът изпусна оръжието и то се озова в другата му ръка; пръстът му бе точно върху спусъка.

Чейс усети топлината на куршума през металния ствол, когато пушката гръмна, обгаряйки дланта му. Войникът се килна назад и куршумът премина през него, опръсквайки Ленд Роувъра с кръв и разкъсана тъкан.

Преди някой да успее да реагира, Чейс превключи оръжието на автоматична стрелба и откри ураганен огън първо по снайперистите. Те бързо бяха повалени, останалите се хвърлиха на земята, притиснати от свистящите куршуми. Ако някой все пак се осмелеше да стреля по него, рискуваше по-скоро да уцели някой от своите. Това щеше да му спечели малко време.

— Нина! — изкрещя той. Тя втренчи очи в него неразбиращо, напълно неподготвена за смъртоносната ярост на действията му. Той протегна ръка да я хване, но един от иранците се оказа по-бърз от него и повали Нина на земята. Чейс не можеше да стреля, без да я нарани.

Светкавично смени тактиката.

— Хюго! — изкрещя той, обръщайки глава към Ленд Роувъра. Кастил вече бе последвал примера му и бе отнел пушката от войника, който го пазеше. Но в този миг зад гърба му изскочи друг иранец и го удари силно с приклад отзад по главата. Кастил рухна.

Някой болезнено изпъшка и Чейс извъртя глава към звука. Хафез се мъчеше да се изправи на крака, но един от пазачите му с ритник го повали обратно на земята. Другият прицелваше винтовката си в Чейс…

Чейс се хвърли зад Ленд Роувъра. Времето му стигна точно колкото да затръшне вратата, преди прозорецът да се пръсне и куршумите да превърнат в решето алуминиевия корпус.

— Еди! — изкрещя Нина, когато войникът я дръпна и я изправи, подкарвайки я грубо към Ленд Роувъра. Тя се съпротивляваше и риташе, но той бе определено по-силен. Други двама иранци бяха приковали Кастил към земята.

Онзи с вдигнатото оръжие изпразни целия си пълнител в джипа.

За няколко мига всичко утихна. Войникът хвана надупчената от куршуми врата и я дръпна.

Ленд Роувърът беше празен. Онзи се взираше объркано. В този момент чу слаб звук и погледна надолу.

На пода отзад се търкулна една ръчна граната и спря.

Той отвори уста да извика…

Така и не успя. Гранатата избухна, като го отхвърли назад в градушка от нащърбени парчета метал.

Войникът, който държеше Кастил, бе пометен от взривната вълна, както се случи и с пазача на Хафез. Но двамата пленници, прилепени към земята, успяха да останат невредими под смъртоносните шрапнели.

Легнал до задното колело от другата страна на Ленд Роувъра. Чейс запуши с ръце ушите си, когато вратата над него бе отнесена от пантите си. Проследи я с очи как лети като гигантско фризби и после пада на земята.

Погледна изпод джипа. Най-близко намиращите се войници бяха или ранени, или мъртви, а останалите се съвземаха от шока на експлозията. Десетима, и всичките — въоръжени.

И всичките — бесни.

Дългата бяла дреха на Кари мигновено привлече погледа му към хеликоптера. Един от бодигардовете на Хаджар я държеше, а иранският капитан я държеше под мушката на пистолета си, докато лаеше заповеди на подчинените си.

Нина…

Войникът, който я беше нападнал, се прикриваше зад нея.

Не можеше да рискува и да стреля. Пък и имаше само няколко патрона.

Мислите му препускаха трескаво в търсене на решение.

Нина беше в относителна безопасност в момента, макар и пленена, но това нямаше да трае дълго, след като на някой от иранците му хрумнеше идеята да я използва като заложник, принуждавайки го да капитулира. Хаджар и капитан Махджад говореха английски и бяха чули нарежданията на Кари да защитава Нина с цената на всичко…

А за да я защити точно сега, означаваше, че трябва да я изостави.

Той стисна своя G3 и се наведе под прикритието на димящия Ленд Роувър, докато се изтегли назад — след това изстреля останалите му патрони. Умишлено се целеше високо, за да не улучи никого — искаше само да ги накара да се наведат, да ги обърка, докато тича към високия склон и после се спуска към дъното на долината.

Зад него изтракаха затворите на пушките.

Един куршум изсвистя покрай главата му, достатъчно близко, за да накара сърцето му да се свие. Той скочи от склона и прелетя във въздуха, за да се приземи… върху вратата на Ленд Роувъра.

Тя лежеше сред прахоляк и камъчета; Чейс се залепи за нея като дете за летяща шейна.

Знаеше добре, че няма да стигне далеч — склонът беше прекалено каменист. Но пък и не му бе нужно. Просто се нуждаеше от малко преднина, преди иранците да дотичат и да открият огън по него.

Отпред се издигаше голям скален блок, стърчеше от склона като развален зъб. Чейс скочи отново, хвърляйки се странично; съприкосновението му със земята се оказа доста болезнено, когато вратата на джипа се разби в скалата и се смачка като мукава. Той се опита да използва краката си като спирачки, но се движеше прекалено бързо и се търкулна безпомощно по склона. Песъчинки и ситен чакъл се набиха в лицето му и го заслепиха.

Отгоре последва безредна стрелба.

Нещо го шибна. Не беше куршум, а жилава трева и бодливи храсти. Това означаваше, че е близо до дъното на долината. Но колко близо?

Насили очите си срещу смъдящия прахоляк… и видя групата да се спуска подире му.

С вик, повторен от околните възвишения. Чейс падна в празното пространство.

Един от войниците примига.

— Уха! Здравата ще се натресе.

Чужденецът беше скочил точно над входа на железопътния тунел и бе изчезнал от поглед.

— Ще си намери, каквото търси! — изръмжа мъжът. От специалните сили или не, едно падане от такава височина върху непрощаващата стомана и бетона на релсите щеше да изпочупи костите, или дори да убие всекиго.

Махджад тръгна към тях и погледна надолу. Лесно беше да се проследи пътят на англичанина надолу по следата от надигащия се прахоляк около тунела.

— Вземете въжетата — нареди той. — Искам трима да се спуснат долу и да го намерят. Ако е умрял, да занесат тялото му до гарата. Ако е жив… — По лицето му се изписа смесица от гняв и садистична радост — да го оставят на релсите.

— Сър! — отдадоха чест войниците, готови да се спуснат по склона.

Махджад се върна при Хаджар. Избягалият руснак беше заловен отново и сега стоеше при останалите пленници.

— Това е единствено заради теб! — сопна се Махджад, забивайки пръст в лицето на Хаджар. — Не ми каза, че е обучен убиец!

— И аз не знаех! — озъби му се Хаджар. — Мислех, че е просто бивш военен, когото онази кучка е наела за бодигард. — Той посочи към Кари, която отвърна на погледа му с хладна надменност.

— Имам вече четирима мъртви и още трима ранени! Как ще обяснявам на началството къде съм ги извел и какво са правили? Как? Имаш ли представа какво рискувам!

Хаджар облиза нервно устните си, облян в студена пот.

— Може би… някакъв вид обезщетение за семействата им? И за техния командващ офицер?

— Ще ти кажа какво трябва да е обезщетението, Фейлак — изръмжа Махджад. Той направи пауза за момент. Безпокойството на другия иранец растеше. — Трябва да е едно много голямо обезщетение.

— Ще го уредя веднага, щом се прибера вкъщи — каза с облекчение Хаджар.

Махджад го изгледа студено:

— Добре ще е да го направиш.

— Имаш думата ми. А сега — каза той, като хвърли поглед на Кари, — се налага да тръгвам. Има нещо спешно, което трябва да свърша; освен това е добре да не ни виждат заедно на сцената на този… неприятен инцидент.

Махджад кимна неохотно и войниците му отведоха Нина, Кастил и Хафез, докато останалите бяха качени на Джет Рейнджъра. Волгин, прекалено уплашен, за да протестира, седна в средата на задната седалка, с по един от бодигардовете на Хаджар от двете му страни, докато Кари бе заставена да седне в скута му. С ръце, закопчани на гърба, нямаше големи шансове да се съпротивлява, докато я стягаха здраво около кръста с предпазния колан.

Хаджар се намести на седалката за втория пилот.

— И, госпожице Фрост — каза той, като се обърна и хвана брадичката й с една ръка, — не е нужно да гледате така. Няма да ви наранят — прекалено сте ценна за нас. Стига, разбира се, баща ви да ни сътрудничи.

Кари се дръпна от ръката му.

— Направихте най-голямата грешка в живота си, Хаджар.

Той й се усмихна похотливо.

— Хайде, хайде. Няма защо да го правите неприятно. Просто се отпуснете и се наслаждавайте на пътуването. А ако искате да помогнете на Волгин да се отпусне… — и той погледна побелялото лице на руснака зад нея, — ще трябва малко да се поразмърдате. Сигурен съм, че той ще го оцени. Последното удоволствие на осъдения, нали така? — Усмивката му стана студена. — Само не го правете прекалено рязко. Току-виж бодигардовете ми помислили, че се опитвате да избягате, и взели, че ви гръмнали! — Един от мъжете забоде дулото на оръжието си в нея, за да подчертае думите на шефа си.

— Ще го имам предвид — презрително произнесе тя.

— Хубаво! — Хаджар се обърна към пилота: — Да тръгваме.

 

 

Нина гледаше шокирана и невярваща как хеликоптерът се отлепя от земята и се отдалечава. От нюйоркски учен до ирански пленник в рамките на два дни — какво, по дяволите, беше станало с живота ѝ?!

Сега я държаха за заложник, а колкото до Чейс…

Тя не успя да разбере много от онова, което си говореха войниците, но от бавните им крачки можеше да се направи изводът, че го смятат за мъртъв.

До къщата спря голям военен камион. Когато войниците избутаха нея и спътниците й навън, тя трябваше да се бори, а не да вика.

 

 

Чейс си пое последна дълбока глътка въздух и се стегна.

Току-що беше успял да се преобърне, когато падна върху оголената скала и се хвана за нея. Увиснал като марионетка, отне му почти минута да издърпа другата си ръка, за да заеме сигурна позиция.

Не че това помогна.

Висеше точно над железопътната линия. Върховете на пръстите му бяха на осемнайсет стъпки над релсите и дори за трениран човек нямаше да е лесно да скочи, а не съществуваше нищо, което да омекоти падането. Единственият по-гаден начин да се приземи бе да го направи върху легло от шипове.

Но не виждаше изход. Виковете и предупредителното трополене на камъните, които се търкаляха надолу по склона, му подсказаха, че може да се окаже, че си има компания.

Затова той се концентрира — и скочи!

Макар да бе готов за удара, като сви колене и се търкулна, болката прониза краката му, сякаш бяха ударени от желязна пръчка. Падна тежко и изпъшка в агония, когато твърдият метал на релсите се заби в гръдния му кош. Въпреки непоносимата болка се насили да запълзи по линията.

Оценка на щетите. Двата крака го боляха дяволски; десният глезен бе поел основния удар при сблъсъка, но нямаше нищо счупено. Знаеше как би го боляло в такъв случай.

Седна и лицето му се сви от остро пронизване в ребрата. Погледнато обаче от хубавата страна, щеше да е много по-лошо, ако не беше облякъл коженото си яке. След няколко дълбоки вдишвания и издишвания той се фокусира и се изправи на крака…

И изрева от ярост.

Не беше толкова израз на агония, колкото начин да я освободи, да я контролира. Някои от техниките, които спец частите използваха за неутрализиране на болката, бяха груби и бързи. Но работеха.

— О, бесен съм! — рязко произнесе той.

Шум отгоре привлече вниманието му. Не бяха войниците, които идваха след него, а хеликоптерът на Хаджар, който изчезна зад планинския хребет. Мръсникът отвличаше Кари, явно планирайки да иска откуп от баща й.

Кари Фрост беше негов работодател — и той се съмняваше много, че баща й би проявил разбиране, ако нещо й се случеше. Един такъв провал вероятно би сложил край на кариерата му. Никой нямаше да го назначи на подобна работа вече.

От друга страна, като негов шеф, тя му бе дала една много особена заповед — причината, заради която е бил нает на първо място.

Да пази Нина Уайлд.

А ако войниците я бяха спипали, това означаваше, че Кастил и Хафез също са в ръцете им. Железопътните релси, доколкото виждаше, можеха да водят само в една посока, назад към пътя покрай гарата.

Гарата…

Ако стигнеше там навреме, би могъл да намери начин да ги последва.

И може би да ги спаси.

Като скърцаше със зъби от болката в глезена, Чейс се затича.