Анди Макдермът
Експедиция Атлантида (10)

9.

Нина гледаше в монитора шокирана. Който и да беше другият мъж, той на всяка цена искаше смъртта на Кари. А от онова, което беше видяла за Хаджар, алчността щеше да го накара да се огъне и да приеме кървавите пари.

А тя нямаше начин да го накара да спре.

Освен…

 

 

— Двама пазачи на по-долния вход — каза Кастил, когато двамата с Чейс се затичаха по склона.

— Виждам ги — отвърна Чейс. — Ще са им нужни няколко минути, за да пристигнат. Остави ги засега. Ами горе?

— Трябва да са зад вратата. Каква ще е най-добрата тактика? Нещо коварно или…?

Чейс вдигна оръжието си.

— Коварното ме устройва.

 

 

Хаджар беше раздвоен — очите му се местеха по лицата на хората в помещението, сякаш се надяваше на съвет.

— Петнайсет милиона? — произнесе той накрая. — Защо? Защо е толкова важно за теб тя да умре?

— Двайсет милиона! — изкрещя Куобрас. — Двайсет милиона долара да я убиеш сега! Не задавай въпроси, просто…

Екранът угасна. Както и цялата стая — лампите, компютърът на Хаджар, всичко. Единствената светлина идваше от тесните прозорци с мръсни стъкла.

Хаджар и хората му не знаеха какво става, бяха изненадани. Кари се раздвижи…

 

 

Нина беше забелязала големите червени прекъсвачи в долната част на контролните панели, когато изключваше електричната верига. Не беше нужно да знае добре арабски или да е електротехник, за да разбере за какво са.

Натисна ги един след друг. Всичко изгасна.

Включи фенерчето и бързо напусна залата. Със сигурност някой щеше да дойде да провери какво става. Докато тичаше по тъмния коридор, опипа кобура на пистолета с благодарност.

 

 

Главният вход представляваше огромна арка, която минаваше през дебелата южна стена. Чейс използва стоманеното си огледало да погледне зад ъгъла.

— Двама души в портиерското помещение отсреща, вляво — прошепна той на Кастил, — на около петнайсетина крачки. Не изглеждат разтревожени.

Кастил вдигна пушката си.

— Нещо коварно?

Чейс кимна, вперил очи в огледалото.

— Хайде да…

Лампите в портиерната угаснаха, угаснаха и мониторите на локалната телевизионна мрежа. Иранците изглеждаха объркани.

— Мамка му! — просъска Чейс. — Тя изключи и останалата част от електричеството. — Гласовете на портиерите проехтяха по коридора, един от тях заговори нещо по радиостанцията си.

Кастил се намръщи.

— Край с коварствата.

— Бой докрай?

— Бой докрай!

Кратко кимване и двамата се втурнаха и започнаха да стрелят.

 

 

Кари се завъртя на пета с непринудената грация на балерина и бързо се наведе. В същото време единият й крак излетя и се заби в глезена на застаналия зад нея пазач. Той падна по гръб и главата му изтрака в мраморния под.

Тя подскочи, свита на топка, с окованите си в белезници китки под свитите крака.

Приземи се с леко тупване и вдигна ръцете си напред. Някъде отвън се чу пукот на автоматично оръжие.

Чейс.

На слабата светлина видя, че Хаджар продължава да стои зад бюрото и да гледа потъмнелия плазмен екран. Другият пазач безпомощно опипваше своя МР-5.

Мъжът в краката й имаше оръжие, но в кобура. А вратата се намираше твърде далече.

Което оставяше…

Тя скочи върху бюрото на Хаджар и се плъзна по гладката му повърхност в мига, в който той завъртя стола си. Краката й го уцелиха в лицето и той се дръпна назад в кожената седалка, а тя се плъзна още напред и се приземи в скута му. Въртящият стол се завъртя и за миг тя и Хаджар останаха извън погледа на гарда.

Точно в този момент Кари измъкна револвера от ръката на Хаджар.

Само един изстрел й бе необходим, за да неутрализира гарда; на челото му зейна дупка и той се сгърчи мъртъв на земята.

Вторият пазач вече се беше окопитил и се обръщаше към нея с насочено оръжие.

Кари отново ритна, използвайки Хаджар като трамплин, за да се изстреля във въздуха. Столът и иранецът се прекатуриха с трясък. Тя направи идеално салто, когато един куршум изтрещя и се заби в стената зад нея.

Още не бе стъпила на пода, когато натисна спусъка. Куршумът експлодира в гръдния кош на гарда и кръвта му бликна.

Кари се приземи до бюрото и хвърли студен поглед на бившия си пазач.

— Беше прав за военното изкуство.

В този момент тя дочу шум и се завъртя. Хаджар беше изпълзял изпод стола и стоеше притиснат към стената под плазмения екран. Когато вдигна сакатата си ръка към перваза в основата на стената, по кървящите му устни се плъзна триумфираща усмивка, подът под него се разтвори и го пренесе в тъмнината. Преди Кари да успее да реагира, капакът в пода се върна на мястото си и само една тънка, почти невидима линия в мрамора издаваше, че там изобщо е имало нещо.

Тя изтича до мястото и натисна перваза; въпреки че една част от него помръдна под пръстите й, нищо не се случи. Люкът имаше очевидно някакъв вид специално заключване или таймер.

Артефактът!

Тя заоглежда трескаво бюрото.

Металното парче не беше там!

Сигурно бе изхвърчало, когато тя се плъзна по повърхността му и скочи в скута на Хаджар. А после той бе използвал тайния изход, за да избяга заедно с него!

Като пусна една цветиста норвежка ругатня, Кари пъхна револвера в джоба си, вдигна оръжието на мъртвия бодигард и изтича навън от стаята.

 

 

Спираловидното спускане изведе Хаджар в малко помещение два етажа по-долу. Както в останалата част от крепостта, и тук беше тъмно, но след като объркването му премина, вече нямаше проблеми с ориентацията. Беше оборудвал стаята грижливо с всичко, което би му потрябвало, ако се наложи да използва аварийния изход.

Не че го беше очаквал, помисли си той, когато ръката му потърси заредените батерии на фенера, предвидливо оставен там. Не и от човек, който няколко минути преди това е бил негов пленник! Куобрас беше прав — Кари Фрост наистина беше много по-опасна, отколкото изглеждаше.

Той намери фенера и го включи. Стаята изглеждаше точно така, както я беше оставил. Бързо преметна торбата през рамо и пусна вътре металното парче, преди да започне да си избира оръжие.

Недъгавостта му го ограничаваше в известна степен да носи предимно малки и леки оръжия, но това не означаваше, че не може да ги използва. Избра си Инграм M11, малко по-голям от обикновен пистолет, но в състояние да избълва впечатляващите 1600 изстрела за минута. Точно това оръжие имаше специално приспособление: магазин, който стърчеше от основата на ръкохватката, и завършваше в барабан, удвояващ капацитета му. С една ръка презареждането беше нещо, което Хаджар предпочиташе да избягва.

Избра си още нещо. Развинти металната кука от металното капаче, покриващо пънчето на дясната му ръка… и го замени с назъбено острие.

Пилотът му беше на разположение — и в случай на спешност щеше да отиде до летището и да вземе чопъра. Хаджар имаше много врагове и нямаше илюзии, че крепостта е непревземаема. Да избяга от опасността и да остави хората си да се оправят както могат, беше предпочитаната опция.

Но ако се натъкнеше случайно на някой от враговете си, искаше да бъде подготвен.

 

 

Нина изтича нагоре по стълбите и се озова в друг коридор — щедро декориран от човек, издигнал в култ червеното кадифе. Високите прозорци в двата края пропускаха достатъчно светлина и тя изключи фенерчето. През най-близкия прозорец успя да види околните планини; вторият гледаше към двора в центъра на крепостта.

В този момент дочу стрелба. Чейс и Кастил бяха влезли.

До слуха й достигнаха бягащи стъпки — идваха към нея: сигурно някой беше тръгнал към помещението с генератора, за да възстанови електричеството. Тя се плъзна през тясната врата. Краткият поглед, който хвърли, преди да затвори след себе си и да потопи стаята в пълен мрак, й подсказа, че това е библиотека: целите стени бяха в рафтове, отрупани със справочници и исторически томове. Хаджар очевидно обичаше да е добре информиран по отношение на артефактите, които продава.

С треперещи ръце Нина извади оръжието от кобура, насочвайки го към вратата и отстъпи. Стъпките се приближиха.

Ако вратата се отвореше в този миг, щеше ли да има волята да натисне спусъка?

Не й се наложи да разбере. Стъпките заглъхнаха по стъпалата към сутерена.

С въздишка на облекчение тя отново светна фенерчето. Библиотеката беше може би доста добро място да се скрие. Бе малко вероятно приближените на Хаджар да изпитат необходимостта да проверяват исторически справочници точно по време на криза. Само трябваше да изчака Чейс отново да се свърже с нея…

Внезапно Нина замръзна объркана. Стаята изглеждаше много по-светла, сякаш фенерчето й по магически начин беше удвоило силата си.

Изпълнена с ужас, тя се обърна.

На три стъпки от нея стоеше Хаджар, току-що излязъл от помещение, скрито зад подвижен шкаф за книги, а през врата му висеше голям фенер. Той изглеждаше почти толкова изненадан, колкото и тя — макар и не чак дотам, че да забрави да насочи страховитото си оръжие към нея.

— Д-р Уайлд. — Той плъзна поглед отгоре до долу по тялото й, преди да вдигне прикрепеното за дясната му китка острие към гърлото й. — Радвам се да ви видя отново.

 

 

Дворът представляваше дълъг правоъгълник, главният вход се намираше в центъра на южната стена. От двете страни се издигаха големи мраморни поставки с декоративни растения, по три във всяка редица. Чейс и Кастил се прикриха зад една от тях, докато се ориентират.

— Сигурно тази врата води към килиите надолу — предположи Чейс, сочейки напред.

— Тя може да не е там — отвърна Кастил. — Може би ще е по-добре да се разделим и един от нас да провери горните етажи.

— Ами помощниците му?

— Все пак той е криминален престъпник, а не военачалник! Макар да има частна армия.

Вратата, която Чейс бе посочил, се отвори рязко и в двора излязоха петима въоръжени мъже.

— От друга страна… — Чейс направи гримаса и откри огън със своя „Узи“. Кастил се прикри зад растенията и се прицели. Двама от хората на Хаджар паднаха и кръвта им оплиска стените зад тях. Останалите трима се разцепиха — двама се втурнаха през двора, за да се прикрият зад диагонално намиращите се кашпи с растения, а третият се скри зад една точно срещу тях.

Чейс се огледа. Освен главния вход, най-близкият изход от двора беше серия от сводести френски прозорци в западната стена, но за да ги достигнат, трябваше да изминат почти четирийсет стъпки — и то без прикритие.

— Мамка му! Ако ни задържат тук достатъчно дълго, онези от долната порта ще ни притиснат отзад!

— А какво… — започна Кастил, но точно в този момент цветята над него изригнаха в буря от венчелистчета. — Excuse-moi! — извика той. — Какво ще кажеш за онези прозорци?

Чейс проследи погледа му — на десетина крачки в южната стена имаше два прозореца на височината на гърдите. Но всеки от тях беше широк не повече от две стъпки.

— Прекалено са малки, не мислиш ли? — Той преброи изстрелите от иранците, схващайки схемата. Единият се появява, изстрелва три куршума, изтегля се, докато другият повтаря процедурата…

Той спря за секунда, след което се показа извън прикритието си. Като по знак един от мъжете изскочи и се прицели в тях — колкото да се люшне назад и да изчезне извън полезрението им, когато един куршум от оръжието на Кастил експлодира в лицето му.

— Един по-малко. Ако успеем да ликвидираме и другия, ще можем да се прикриваме един друг, за да стигнем до онези врати.

Разлетяха се още невинни цветя. Кастил махна с ръка, когато по лицето му се посипаха нежни листенца с деликатен аромат, примесен с парливата миризма на барут.

— Добре поне, че нямат гранати.

— Да, и лошо за нас, че и ние нямаме! Можехме… — Чейс спря, когато чу предупредителен изстрел. — Мамка му, ти направо предизвика съдбата! Гранати!

Двамата мъже стреляха срещу прозорците, докато тичаха към тях. Зад гърба им една граната описа дъга от другия край на двора и се приземи с глухо тупване в пръстта сред цветята.

Стъклото се разби, когато Чейс изстреля поредица куршуми в него и после потъна бързо в тесния отвор. До него Кастил направи същото. Пуснаха оръжията си точно преди да завали стъкленият дъжд, прикривайки лицата си с ръце, когато избухналата граната откърти огромно парче мрамор отстрани на кашпите и вдигна във въздуха вихрушка от пръст, корени и стъбла. Смъртоносната градушка от метал полетя след двамата бивши войници, но Чейс и Кастил вече бяха от вътрешната страна.

Чейс се огледа. Помещението представляваше своего рода галерия със статуи отстрани. Ушите му продължаваха да звънят, но освен болката от падането на лакти и колене и порезната рана в тила, не се чувстваше зле.

— Добре ли си?

Кастил намигна:

— Бил съм и по-добре! — Той вдигна лявата си ръка; скъсаният му ръкав разкриваше дълга рана, която минаваше през ръката му, и от която стърчаха нащърбени стъкла.

— Можеш ли да стреляш?

— Има си хас! — Той вдигна пистолета си. Чейс потърси своя, но го нямаше — сигурно беше изпаднал навън.

Той измъкна своя „Уилди“ и се притисна към стената близо до счупения прозорец. Кастил направи същото от другата страна. Двамата иранци тичаха насам, очевидно възнамеряваха да влязат вътре и да ги пресрещнат.

Точен изстрел от ръката на Чейс отнесе долната челюст на единия от мъжете. Той се свлече на земята с треперещи крайници. Кастил стреля два пъти, улучвайки втория мъж в гърдите.

— Хайде — изсъска Чейс. Трябваше да намерят Кари и Нина. — Бързо.

 

 

Кари беше сигурна, че Хаджар ще се опита да избяга от крепостта. Ако нейните спасители нападнеха главния вход, той щеше да се насочи към летището за хеликоптери, площадка, врязана в северната страна на сградата.

Тя свърза мислено маршрута, който бе изминала от летището до килиите, после от килиите до офиса на Хаджар. Спускане до другия етаж, после направо…

След като се окопити, един от хората на Хаджар се върна по стъпалата нагоре и откри, че шефът му го чака заедно с един неочакван гост. Както изглежда, днес бе Денят на красивите западни жени в крепостта.

Нямаше как да не забележи, че тази, с червената коса вързана на опашка, наистина се нуждае от душ повече от русокосата, която бе видял по-рано.

— Отведи я — нареди Хаджар. Бодигардът я хвана за рамото и заби дулото на оръжието си в гърба й.

— Къде е Кари? — попита Нина. — Какво си й направил?

Хаджар отвърна с немигащи очи на въпроса й и закрачи успоредно с нея. Около носа и устата му имаше размазана кръв.

— Какво съм й направил ли? Би трябвало да ме попиташ какво тя ми направи! Ако знаех, че е толкова опасна, щях да вържа краката ѝ!

Нина бе озадачена, но нямаше възможност да пита повече, тъй като стигнаха до една чупка в коридора. Голям прозорец гледаше към планините и към хеликоптера на площадката долу. Витлата му се въртяха, увеличавайки скоростта.

Хаджар заповяда нещо на фарси на бодигарда и мъжът изчезна зад ъгъла. След това той се обърна към Нина:

— А ти стой тук! Изчакай приятелите си!

Той забоде острието в брадичката й и зъбците се забиха в плътта й. Тя простена.

— Когато дойдат тук, им помахай — да изглежда така, сякаш всичко е наред. Ако кажеш и думица, ако се опиташ да ги предупредиш по някакъв начин, той ще те убие. Разбра ли?

— Напълно. — Тя погледна към бодигарда. Хаджар кимна и се отдалечи. — Хаджар, къде е артефактът?

Иранецът потупа чантата си.

— Срамота е да се унищожава нещо с такава историческа ценност… а петнайсетте милиона долара, които Куобрас ми плаща да го направя, са доста пари, нали така?

— Плюс десетте милиона, които Кристиан Фрост ти е платил — произнесе Нина с отвращение.

Хаджар сви рамене.

— Какво мога да кажа? Днес беше един добър ден за бизнеса. — Той се намръщи при звука от стрелба, който проехтя по облицования с мрамор коридор. — Но лош за дома ми. Изглежда ще се наложи да похарча известна част от парите за пребоядисване и ремонт. Но по-добре за това, отколкото за погребението ми! Довиждане, д-р Уайлд! — Той се отдалечи с бърза крачка.

Бодигардът направи знак с оръжието си и Нина застана в центъра на коридора. Който и да се приближеше от другия край, щеше да я види… но не и човека, който я държеше в плен, скрит от поглед.

 

 

— Чу ли нещо? — попита Кастил, докато двамата с Чейс тичаха.

— Чопър — потвърди Чейс. Отдалеченият, но усилващ се вой на двигателя на Джет Рейнджъра не можеше да се сбърка.

— Мамка му! Знаех си, че първо трябва да се справим с това, знаех си!

— Насам — каза Чейс и посочи. Те завиха по един коридор.

Кари чу тичащи стъпки, когато наближи Т-образното разклонение, водещо към хеликоптерната площадка. Вдигна своя МР-5…

Чейс и Кастил се втурнаха с насочени към нея оръжия.

— Господи! — каза Чейс, — какво им става днес на хората, че няма нужда да ги спасявам?

Кари му се усмихна.

— Може би трябва да те помоля да върнеш парите.

— Да не стигаме чак толкова далеч — ухили се Кастил.

— Къде е Нина?

— Скрила се е някъде, ако е послушала какво й казах — отвърна Чейс. — Ти добре ли си? Къде е Хаджар?

— Аз съм добре, но Хаджар взе артефакта!

Кастил направи физиономия.

— Нека позная, в момента е в хеликоптера си.

— Да! Хайде!

Те хукнаха по коридора начело с Чейс.

— На следващото разклонение завиваме наляво, после заобикаляме! — инструктира ги Кари.

— Колко души са с него?

— Не знам — застрелях двамата, които ме охраняваха.

Чейс я погледна насмешливо.

— Убила си ги?

— Да — отвърна тя на погледа му. — Какво не е наред?

— Нищо! Просто не съм свикнал да имам клиенти, които вършат работата вместо мен!

Те продължиха по коридора, но след малко спряха при вида на познатата фигура в дъното.

— Нина! — извика Кари.

— Казах й да се скрие — простена Чейс. — Докторе! Добре ли си?

Притиснат до стената, бодигардът направи знак с оръжието си: махни им да се приближат. Нина вдигна ръка.

Кари се затича, но Чейс бързо я спря, хващайки я за ръката.

— Почакай! — заповяда той и я дръпна назад.

Нина махаше… с палец, обърнат към дланта й.

Чейс хукна към чупката в коридора. Точно преди да стигне до там, се претърколи и вдигна оръжието си.

Бодигардът се показа и се прицели с автомата — колкото да открие, че целта му е на пода с насочено към него дуло.

Чейс изстреля три куршума.

Бодигардът изпусна оръжието си, олюля се и полетя през счупения прозорец, падайки на площадката за хеликоптери от петнайсет стъпки височина. Шумът от Джет Рейнджъра нахлу в крепостта.

— Добре ли си? — попита Чейс.

— Добре съм, добре съм! — извика Нина.

Кари се спусна към нея и за изненада на Нина я прегърна.

— Слава богу, че си невредима! — Тя леко се отдръпна, смръщила нос. — Каква е тая миризма?

— Той е виновен — отвърна Нина и погледна към Чейс, който извърна очи невинно. Воят на хеликоптера я отрезви: — Хаджар! Ще се измъкне!

— По дяволите! — Чейс се втурна към счупения прозорец. Хеликоптерът се издигна от площадката. — Може би ще успея да улуча двигателя и ще го принудя да кацне…

— Нямаме време — настоя Кари. Тя се отдалечи от Нина, взе автомата си и отиде до прозореца, откривайки огън по пилотската кабина.

Прозорчето на вратата на пилота се разби под яростната атака. Предното стъкло се обля в червено. Пилотът се сгърчи в седалката и хеликоптерът се завъртя извън контрол.

Опашката му се отклони срещу прозореца, вертикалното витло заприлича на гигантски циркуляр.

— Лягай! — изкрещя Чейс, хвана Кари с едната си ръка и Нина с другата, и ги дръпна от прозореца.

Кастил, прикован от гледката на носещия се към него хеликоптер, изведнъж се осъзна и хукна към коридора в мига, когато витлото се вряза в каменния бордюр на прозореца и се разпадна. Една от перките се откъсна и се заби в стената отсреща само на няколко сантиметра над главата му.

Останал без опашка, хеликоптерът започна да се спуска неуправляемо. Хаджар изкрещя и хвана резервните прибори за управление, макар да разбираше, че няма шанс.

Перките на главното витло се разбиха на милиони парчета при сблъсъка с безжалостния бетон. Машината се килна настрани и се вряза с трясък в площадката.

 

 

Чейс се беше хвърлил върху Нина в опит да я защити със собственото си тяло.

— Добре ли си?

— Струва ми се, че съм мъртва — измърмори тя.

— А на мен ми се струва, че си добре. Но… О, боже, имаш остра нужда от душ! — Тя го перна с ръка. — Госпожице Фрост? Добре ли сте?

Кари се изправи на крака.

— Артефактът! Трябва да го вземем! — Тя изтича към стъпалата на площадката.

— Все още е опасно! — извика след нея Чейс, но прекалено късно.

— Mon dieu! — измърмори Кастил, гледайки невярващо забитата в стената перка. — Хеликоптери! Всеки път проклетите хеликоптери! Знаех си!

— Все още си жив, Хюго, така че спри да се оплакваш! Хайде! — Чейс се изправи. Нина тъкмо се канеше да стори същото, но той поклати глава. — Опасно е. Изчакай тук. — Той тръгна след Кари и Кастил го последва.

За негово облекчение хеликоптерът не се запали, но из въздуха се носеше силна смрад на гориво, а двигателят продължаваше да работи; счупените останки от перките на витлата се въртяха над смачкания фюзелаж. Корпусът беше килнат под почти четирийсет и пет градусов ъгъл, а носът му приличаше на счупена яйчена черупка. Кари беше вече до него, провираше се под въртящите се перки, опитвайки се да стигне до вратата.

— Мис Фрост, почакайте! — отново извика Чейс, докато тичаше по стъпалата към площадката. — Кари! Не е безопасно!

— Трябва да вземем артефакта! — отвърна тя и надзърна в кабината. Видя Хаджар отпуснат в седалката, от челото му течеше кръв. Ключалката изщрака и тя отвори вратата…

Хаджар неочаквано се раздвижи, вдигна дясната си ръка и я провря в ръкава на дрехата й. Тя изпищя, когато кръвта обагри ярко белия плат и инстинктивно стисна раната с другата си ръка.

В този момент иранецът скочи от пилотското място и я блъсна по гръб, притискайки я към земята, опрял назъбеното острие, прикрепено към чуканчето на ръката му в шията й. В другата си ръка държеше автомат МП.

— Свали оръжието или тя е мъртва! — извика той. — Веднага!

Чейс осъзна, че дори изстрел в главата не би помогнал в тази ситуация — ако Хаджар паднеше, от тежестта на тялото му острите зъбци щяха да се забият във врата й. Тъй като нямаше избор, той пусна пистолета си. Кастил направи същото. Двамата изритаха оръжията си настрани.

— Добре — ухили се Хаджар. Като продължаваше да държи ръката си срещу шията на Кари, той се наведе и взе оръжието си, насочвайки го към Чейс и Кастил. — Тя все още ми трябва жива. Не…

Пст!

Един куршум се заби във фюзелажа. Всички вдигнаха очи. Нина стоеше до счупения прозорец и се целеше с автомата на мъртвия бодигард в хеликоптера.

— Пусни я, Хаджар! — извика тя.

— Нина, не стреляй по него! — предупреди я Чейс. — Ако падне, ще пререже гърлото й.

— Пусни я!

— Не си използвала оръжие преди, нали? — попита подигравателно Хаджар. — Личи от начина, по който го държиш! Наистина ли мислиш, че можеш да ме улучиш, преди да я убия?

— Не се целя в теб! — отвърна тя.

Кастил вдигна вежди.

— Надявам се, че не си вдигнала оръжие срещу госпожица Фрост!

Гласът на Хаджар беше пълен с насмешка.

— Тогава какво?

— Целя се в резервоара за гориво. Който в момента гори.

Всички глави като по команда се обърнаха към катастрофиралия хеликоптер. Мръсен черен дим се издигаше от капака на двигателя.

Стреснат от новата опасност, Хаджар се дръпна, натискът на острието отслабна…

Което даде възможност на Кари да издърпа лявата си ръка и да отблъсне зъбците от шията си.

Тя усети лека болка по кожата, но това бе само драскотина. В следващия миг извъртя дясната си ръка и изпрати един каратистки удар в челюстта на иранеца. Неудобната й позиция не й даваше голяма възможност, но дланта й бе достатъчно твърда, за да разбие зъбите му. Той изплю кръв и издаде клокочещ звук, залитайки назад. Кари се претърколи, а Чейс се наведе да върже Хаджар.

— Вземи металното парче! — извика той на Кари, докато се бореше с иранеца, стиснал китките му. Хаджар бе по-силен, отколкото изглеждаше на пръв поглед. Освен това държеше смъртоносно оръжие във всяка ръка, докато Чейс разполагаше само с два юмрука.

Кари бързо се изправи, като държеше главата си наведена, за да избегне въртящите се перки. Тя се приближи към отворената врата на пилотската кабина.

— Не! Кари! Металът е в чантата му! — провикна се Нина.

Чейс погледна надолу. Хаджар беше преметнал през рамото си торба…

Краткото разсейване на вниманието бе достатъчно, за да даде на иранеца възможност. Движен от болка и ярост, той извъртя лявата си китка и натисна спусъка на оръжието си. От дулото на компактния картечен пистолет избухнаха пламъци, достатъчно близко, за да опърлят бузата и врата на Чейс. Кастил, който тичаше да помогне, рязко промени посоката си и блъсна Кари встрани, за да избегне куршумите.

Хаджар вдигна отново оръжието си за смъртоносен откос.

Два юмрука и една глава…

Чейс се засили и заби глава право в лицето му; чу се хрущене и от счупения нос на мъжа бликна кръв.

— Така ти се пада!

Пушекът от хеликоптера се увеличаваше, пропукването на пламъците се чуваше над воя на двигателя.

Без да изпуска китките на Хаджар, Чейс блъсна замаяния си противник.

— Хаджар! — извика той. — Горе ръцете! — И вдигна ръцете му във въздуха…

Хаджар осъзна какво ще се случи, но твърде късно.

Здравата му ръка и картечният пистолет, който той продължаваше да стиска, се превърнаха за миг в дъжд от кървава пяна и разбита стомана, когато Чейс го блъсна към въртящите се витла. Другата му ръка, въоръжена с назъбеното острие, бе сполетяна от не по-добра участ, осеминчовото острие се отчупи като дръжка на близалка, преди въртящата се перка да отнесе други пет-шест сантиметра от пънчето на китката му.

Хаджар се взираше ужасен и невярващ в кръвта, която течеше от ръцете му, после заби очи в англичанина, когато той го обърна към себе си…

Огромният юмрук на Чейс разплеска окървавеното му лице. Хаджар залитна назад и падна в пилотската кабина; в този миг Чейс дръпна каишката на торбата му.

Хеликоптерът изскърца зловещо.

Чейс се обърна и побягна. Кастил вече се беше отдалечил, за да се скрие зад стълбите заедно с Кари.

Първите езици на пламъците облизаха смачкания фюзелаж и се извиха към горната част на двигателя, докато хеликоптерът се килна накрая на една страна. Онова, което бе останало от перките, се заби в бетона и се разтроши. Керосинът бликна от спуканите резервоари и потече по горящия двигател…

Хаджар пищеше, но гласът му бе напълно заглушен от експлозията на хеликоптера.

Кастил и Кари се завтекоха към вратата в основата на стълбите. Чейс, на десетина метра зад тях, едва успя да се хвърли на земята.

От небето заваляха останки, но корпусът бе поел по-голямата част от удара. Най-едрите парчета се приземиха съвсем близо до него, а няколко по-малки се забиха в гърба и краката му. Той простена.

— Едуард! — извика Кастил и хукна към него.

— Мамка му! — Чейс се намръщи и хвана крака си. — Боли ме така, сякаш ме е ритнал някой побеснял кон!

Нина изтича до Кари.

— Добре ли си?

— Да, добре съм! — отвърна тя. Очите й изразяваха благодарност. Двете жени без да се бавят се насочиха към Чейс.

— Взе ли артефакта?

— Добре ли са всички? — попита Нина в същия момент. Те размениха усмивка и ускориха крачка.

— Виждаш ли? Отново хеликоптери! — каза Кастил и махна с ръка към горящата развалина. — Два пъти за пет минути, единия път едва не ме уби. Дяволски машини!

— Хюго, млъкни! — каза Чейс уморено, докато куцукаше да вземе пистолета си.

— Къде е артефактът? — попита Кари.

Той й подаде торбата.

— Тук. Надявам се да си е струвало.

— Ето го. — Тя извади металното парче. Близките пламъци, отразени в блестящата му повърхност, го правеха да изглежда още по-лъскав. — Това е — каза тя и го подаде благоговейно на Нина. — Това е пътеката към Атлантида.

Нина го взе и се загледа в символите, издраскани в метала. Едновременно й се струваха познати, различни и мистериозни. Тя вдигна очи към Кари.

— Не искам да ти развалям настроението, но преди да тръгнем да търсим Атлантида не бива да забравяме, че сме приковани в Иран.

— Не бих казал, че сме напълно приковани — обади се Чейс. — Видях нещо, което може да ни бъде от полза…

Останалите приближени на Хаджар се оказаха или мъртви, или бяха решили, че оцеляването натежава над лоялността към мъртвия им работодател и бяха избягали.

Групата не очакваше по-нататъшна съпротива и Чейс ги поведе към главния двор.

В североизточния му край имаше редица големи врати. Той ги отвори.

— Транспортната служба на Хаджар — обяви той и протегна ръка към редиците скъпи коли, паркирани вътре. — Не толкова страхотна, колкото твоята колекция, шефе, но върши работа. Е, коя искаш?

— Не мисля, че ще стигнем много далеч с Ферари. — Кастил беше забелязал жълтото возило F355 близо до вратите. — Не и по местните пътища. Пък е и… прекалено луксозно.

— Хамърът също лесно се забелязва — добави Кари, оглеждайки пренебрежително лъскавия зелен джип.

— Ти имаш ли някакви предпочитания, док? — обърна се Чейс към Нина.

— Моля те, спри да ме наричаш така. Каквото и да е, само да ни измъкне колкото се може по-скоро оттук.

— В такъв случай — каза той и очите му се спряха върху една особена кола, — може би е добре да го направим със стил. Може би Хаджар не е бил чак толкова лош все пак…

Няколко минути по-късно един сребрист Рейндж Роувър излезе на разбития път от крепостта, след което с дрезгаво бучене на осем цилиндровия си двигател запраши към планините.