Анди Макдермът
Експедиция Атлантида (26)

25.

— Добре ли си? — попита я Чейс, когато я спусна от златната стена.

— Добре съм. И се радвам, че ти също си добре… мислех, че си мъртъв!

— Нужно е много повече от един потъващ кораб, за да ме убие. — Погледът му внезапно потъмня.

— Какво има? — попита Нина, боейки се от най-лошото.

Мускулите на челюстите му се стегнаха, преди да отговори:

— Хюго не успя.

— О… — Тя докосна ръката му. — Толкова съжалявам…

— Да. — Той помълча известно време, след това тръсна глава. — Кари обаче е добре. И е на път за насам.

— Кари е тук? — попита Нина развълнувано.

— Да, казах й да не се показва, докато стрелбата не спре.

Нина огледа сцената, обляна в светлина от прожектори и факли. Осемте оцелели от групата на Куобрас — включително самият Куобрас, Старкман и Филби — бяха коленичили с ръце на тила, заобиколени от дузина въоръжени мъже в черни защитни облекла. Още поне десетина други патрулираха наоколо. Тя не разпозна никого от тях.

— Кои са тези хора с теб?

— Охраната на Фрост; работят при Шенк в Равнсфйорд. Военни подкрепления, повечето от тях не са на нивото на спец частите, но са достатъчно добри. Единственото, което можех да осигуря толкова бързо. Не знаех колко време имам, така че гледах да е колкото се може по-бързо.

— Не се шегувай. — Тя посочи бомбата, мръснозелен цилиндър с размерите и формата на нагревател за вода. — Това нещо е нагласено да се взриви.

— Знам. Спряхме таймера пет минути преди…

— Пет минути? — Нина изтръпна при мисълта за това колко близко е била до смъртта. — Надявам се, че сте го изключили.

— Само е прекъснат. Не се притеснявай — добави Чейс, виждайки тревожния й поглед.

— Как ме намери?

— Получих пощенската ти картичка, тъй да се каже. Добре е, че си спомних името на онова село. Ако не го бях направил, щяха да ни смачкат. Тибет е велико място.

— Открил си ме толкова бързо? — Нина си беше помислила, че нишката, която бе дала на Матюс едва ли ще доведе до успех, но се боеше, че повече подробности биха спечелили на капитана, а и на самата нея, мигновена смъртна присъда. — Така и нямах възможност да ти кажа какво гласят последните надписи от Атлантида — как атлантите са отплавали нагоре по Ганг до Хималаите, как са открили Златния връх, всичко това.

— Нямаше нужда. Бащата на Кари използва връзките си с китайското правителство да ни вкара в страната и ние отидохме право в Ксълаодънг с хеликоптери. Оказа се, че хората там помнят последния път, когато някакви западняци дошли да търсят една от техните местни легенди. Показаха ни пътя и долетяхме до тук. Разбрахме, че сме открили правилното място, когато забелязахме хеликоптерите на Куобрас. Които, между другото, са превърнати сега в малки пушещи парченца. — Чейс погледна към пленниците и се намръщи: — Жалко, че тези мръсници не бяха вътре. Щяха добре да си платят за Хюго.

— Какво ще правим с тях?

— Нямам представа. Фрост ще решава, предполагам…

— Нина!

Нина се обърна и видя Кари да тича към нея, облечена изцяло в бяло, русата й коса се вееше над пухкавата кожена яка. Тя заобиколи пленниците и прегърна Нина.

— Боже, ти си жива! Добре ли си?

— Да, добре съм, добре съм! — отвърна Нина. — И се радвам, че ти също си добре. Когато Куобрас потопи „Ивънър“ си помислих, че никога няма да те видя отново.

— Без малко да стане точно така. — Кари я прегърна силно още веднъж и я пусна. — Нямаше да го направя без Еди.

— Не го ли наричаш вече „мистър Чейс“? — попита Нина закачливо.

Кари се усмихна.

— Мисля, че отношенията работодател — служител се променят, когато някой ти спаси шест пъти живота.

— Да, мисля, че по-късно можеш да ми благодариш като направим тройка — ухили се Чейс.

Кари палаво завъртя очи.

— Виждам, че нещата не са се променили. — Нина ги наблюдаваше уморено. — Но, Кари, ще повярваш ли какво открихме?

— Какво откри ти — поправи я Кари. Тя се обърна и даде някаква заповед на норвежки на един от облечените в черно командоси; той запали една факла, осветявайки сградите в неестествена червена светлина. — Претворяване на цитаделата на Атлантида, почти незасегната…

Чейс погледна рухналите останки на една от постройките.

— Ами, да… Съжалявам, че се наложи.

Нина го потупа по ръката.

— Като се имат предвид обстоятелствата, прощавам ти.

— И още едно копие на Храма на Посейдон, също така — продължи Кари. — Невероятно е.

— Не толкова невероятно, колкото това тук. — Нина посочи много по-малкия храм в златната стена.

— Това Храмът на Клейто ли е? — попита Кари.

Нина кимна.

— Само че е бил използван като мавзолей. И знаеш ли кой е вътре? Последните цар и царица на Атлантида!

Възхищението отне способността на Кари да говори.

— Сигурна ли си? — успя да изрече тя най-накрая. — Искаш да кажеш, че тук са истинските им тела?

— Ами… не погледнах, но поне така пише на саркофага…

— Покажи ми — произнесе Кари; гласът й бе станал по-дълбок и властен. Нина се огледа и се сепна, когато видя Кристиан Фрост, облечен в бяло, да идва към нея. Той изгледа Куобрас и останалите пленници, преди да ги отмине, придружаван от мускулест мъж, в когото Нина разпозна Йозеф Шенк, и един висок, с квадратна челюст млад русокос мъж с военна подстрижка.

— Татко. — Тонът на Кари мигновено се промени и се изпълни с уважение. Нина вдигна вежди. Както изглежда, Кристиан Фрост не оставяше нищо на случайността.

Фрост посочи Храма на Клейто:

— Той вътре ли е?

— Да — отвърна Нина, — но няма как да се влезе, ще трябва да прескочите…

Фрост даде знак. Русият мъж свали раницата му, дръпна ципа и извади електрически трион. След което се приближи до стената, опипа я с пръсти, сякаш търсеше пролука, сложи си предпазни очила и започна да реже. Чу се пронизителен звук, когато острието проряза златото.

— Ами, това също ще свърши работа — произнесе Нина шокирана, — но какво ще правим по отношение съхранението на обекта? Трябва да се опитаме да запазим мястото незасегнато, доколкото е възможно.

— Засега главната ми грижа е да получа онова, за което съм дошъл — каза Фрост. — Колко време ще отнеме разрязването?

— Десетина минути — отвърна русокосият.

— Достатъчно, за да се погрижа и за останалото. — Фрост свали ръкавиците си, бавно плесна с тях по дланта си и се завъртя. — Джовани. Най-сетне се срещнахме.

— Ще ме извиниш ли, ако не се ръкувам — озъби му се Куобрас.

Фрост се приближи до него, кръгът от заобиколилите ги гардове се разкъса и го пропусна да мине.

— Какво да правим с вас? Толкова по-лесно щеше да е ако бяхте застреляни по време на стрелбата, а сега…

— Прави каквото искаш. Но не се надявай да осуетиш плановете на Братството. Каквото и да правиш, те ще се опълчат срещу теб.

Фрост се разсмя.

— Не. Няма. Не и след като взема онова, което е в храма. — Той погледна за миг към мавзолея. — Знаеш, че почти се изкушавах да те пусна. За да осъзнаеш в пълна степен как ти и организацията ти сте се провалили. Всичко, за което сте се борили, за което сте убивали… е било за нищо.

Устните на Куобрас се извиха подигравателно.

— Мислиш, че като ме убиеш това ще е краят на Братството? Много самонадеяно.

— Ти май наистина не схващаш какво става, а? — Фрост отново се засмя. — Предполагам, че съм се притеснявал повече за агентите ти, отколкото е било нужно.

— Прави каквото искаш с мен — изръмжа Куобрас.

— Няма да правя нищо — каза Фрост. — Мисля, че д-р Уайлд ще има тази чест.

— Какво? — ахна Нина.

Фрост отиде до нея, гласът му се снижи до кадифено мъркане.

— Д-р Уайлд… Нина. Този човек е убил родителите ви. И трябва да си плати за онова, което е извършил. Правосъдието трябва да възтържествува.

— Единственият престъпник тук си ти, Фрост! — извика Куобрас. Един от гардовете го ритна в гърдите и той остана със зяпнала уста.

— Да, но… — Нина погледна Куобрас. — Не би ли трябвало да го осъдят за стореното?

— Кой да го осъди? Този мъж е над закона. Убивал е безнаказано в продължение на десетилетия по цял свят. — Фрост разкопча якето си и бръкна вътре. — Единственото правосъдие, което той заслужава, е онова, което той е раздавал. — Фрост извади пистолет и го притисна в дланта на Нина. — За всичките престъпления, които е извършил, за всичко, което е направил, за да ви нарани… знаете какво трябва да направите.

Нина погледна оръжието невярващо, после вдигна очи към Фрост. По лицето му не се четеше нищо, освен сериозност.

— Почакайте за минутка — каза Чейс. — Искам този мръсник да е мъртъв точно толкова, колкото и вие, но чак пък съкратена екзекуция? Това не е правосъдие, това е убийство. И не можете да карате Нина да стане убиец!

— Моля ви, не се месете, господин Чейс — произнесе Фрост почти презрително. — Това е решение, което единствено д-р Уайлд може да вземе.

— Кари! — Чейс погледна към нея за подкрепа. Тя изглеждаше измъчена, местеше поглед между баща си, Нина и Чейс…

— Ами… татко знае най-добре — произнесе тя накрая, сякаш не напълно сигурна в думите си.

Фрост сложи ръка върху ръката на Нина и понижи гласа си почти до шепот:

— От вас зависи, Нина. Знаете какво е направил, знаете, че трябва да си плати. — Той притисна пръстите й към пистолета. — Убил е родителите ви, Нина. Станало е тук, в тази планина. Трябва да вземете от него онова, което той ви е отнел. Направете го.

Очите на Нина се изпълниха със сълзи. Устните й бяха свити, челюстта й трепереше; погледът й се плъзна към коленичилия Куобрас.

— Далече… — започна Кари, но погледът на баща й я накара да млъкне. Тя пусна Нина и се дръпна.

Нина направи една крачка напред със стегнати мускули. Пистолетът в ръката й беше студен и тежеше. Куобрас я гледаше, изражението му не издаваше нито страх, нито гняв, а единствено хладно презрение.

Изгарящата болка в сърцето й се промени и прие форма. Омраза.

— Нина! — извика зад гърба й Чейс, но тя едва го чу.

Вдигна оръжието и го насочи към гърдите на Куобрас, след което, вече по-решително, към лицето му. Старкман се стегна, но остана неподвижен, само очите му я следяха.

Куобрас беше заковал очи в нея. Мъжът, който се беше опитал да убие нея и приятелите й. Който беше убил приятелите й, Кастил и екипажа на „Нереида“.

Който бе убил родителите й, семейството й, хората, които тя обичаше…

Сълзите замъглиха зрението й. Тя примига и те се затъркаляха по бузите й студени. Куобрас отново изплува на фокус, продължаваше да я гледа ледено.

Пръстите й натиснаха спусъка. Ударникът се изтегли бавно назад, едно съвсем леко натискане бе достатъчно, за да гръмне…

И тогава спря.

С пълни със сълзи очи Нина отстъпи и свали пистолета.

— Не знам коя мислите, че съм — прошепна тя, — но грешите. Моята ДНК не влияе на това коя съм, нито на това какво правя. Исках да го знаете. — Тя внимателно отпусна пръста си от спусъка, който се върна на първоначалната си позиция, а тя се приближи до Фрост: — Не мога да го убия. Не искам.

За нейна изненада тонът на Фрост беше мек.

— Разбира се, че не можете! — възкликна той, вземайки оръжието от ръцете й. — Не съм си мислил, че ще можете. Той дори не е зареден.

— Какво… — ахна Нина. — Да не би да сте ме проверявали?

— Съжалявам. Но исках да съм сигурен какъв точно човек сте.

Кари бързо отиде при нея и зае почти отбранителна поза между нея и баща си.

— Нямаше право да постъпваш така с нея! Как можа? Ти не се доверяваш на преценката ми!

— Съжалявам — повтори баща й. — Както казах — исках да съм сигурен.

Свистенето на триона рязко секна. Миг по-късно се чу силен удар, когато отрязаният от стената участък падна на земята.

Фрост заповяда на подчинените си да следят пленниците, преди да отиде до стената и да погледне през направения отвор. Той взе прожектора от русия мъж и се провря през дупката, обръщайки се към Нина и Кари:

— Хайде!

Двете жени размениха бързи погледи и се провряха след него. Чейс ги последва неканен, което предизвика раздразненото мърморене на Фрост.

Фрост бързо изкачи стъпалата към храма и след малко Нина го видя да изследва повърхността на саркофага, очевидно търсейки пролука.

— Помогнете ми с това тук — нареди той. Шенк вдигна един лост, а Чейс се присъедини към него.

Тримата мъже се напрегнаха. Капакът леко се помести.

— Хайде, негоднико! — изръмжа Чейс. — Едно, две, три!

Те отново се напънаха — и този път капакът се отмести достатъчно, за да го плъзнат встрани. Още един напън и вътрешността на ковчега се разкри; трети — и каменната плоча се разби върху пода на храма на две половини. Нина примига.

Фрост взе прожектора си и се наведе нетърпеливо над ръба на саркофага.

— Мили боже, погледнете това!

Нина и Кари се приближиха. Нина усети страх при вида на гледката: в нея се взираше самото лице на смъртта като от кошмар. Тялото в саркофага, запечатано вътре в продължение на хиляди години, бе почерняло и съсухрено, а останките от отдавна разложените устни — изкривени в злобно презрение около стърчащите зъби.

— Здрасти — прошепна Чейс и се ухили. Нина го сръчка с лакът.

Фрост огледа трупа внимателно.

— Последният цар на атлантите… — Той извади една торбичка от якето си и взе от нея подобна на конец сонда, която пъхна в сбръчканата кожа. — Отворете и другия саркофаг, живо — нареди той на Шенк и Чейс.

— Защо е това бързане? — попита Чейс. — Няма да избягат никъде.

— Просто го направете — сопна се Фрост. Той прехвърли сондата в другата си ръка, взе скалпел от торбичката и се наведе над мъртвото лице на атлантския владетел като хирург за операция.

— Какво правите? — попита Нина разтревожено. — Това няма нищо общо със стандартната практика.

— Трябва ми ДНК проба — отвърна Фрост, сякаш това обясняваше всичко. Лекото стържене на скалпела, прорязващ мумифицираната плът, бе заглушено от хрущенето на камък, когато Чейс и Шенк повдигнаха капака на втория саркофаг.

— Но наистина… ние би трябвало… — сви се Нина отново при разбиването на втория капак на пода. Тя отиде да погледне, докато Фрост се занимаваше с първата мумия.

Царица Калея не беше в по-добро състояние от съпруга си, само дрипавите останки от одеждите й подсказваха, че тялото принадлежи на жена.

— Същинска Камила Паркър Боулс! — възкликна весело Чейс.

— Ще млъкнеш ли? — изсъска му Нина.

— Кари — обади се Фрост, без да вдига поглед от заниманието си. — Мисля, че ще е по-безопасно, ако заведеш Нина в хеликоптера.

Кари изглеждаше объркана.

— По-безопасно? Сигурна съм, че Куобрас и останалите са под контрол.

— Искам да съм сигурен. Хайде, Кари.

— Но тук има още толкова неща, които трябва да се свършат. Още дори не сме започнали да изследваме другите храмове — възрази Нина.

— Когато обектът е в безопасност, ще можем да се върнем по всяко време. Това е рискована мисия, а не археологическа експедиция — не разполагаме с необходимата екипировка.

— Освен хирургическите ви инструменти, както изглежда…

Фрост я фиксира с твърд поглед.

— Не съм готов да споря по въпроса. Кари, ти ми каза, че нейната сигурност е била най-голямата ти грижа. Увери се, че тя ще е в безопасност, като я върнеш обратно в хеликоптера. Тръгвайте.

Кари като че ли искаше да възрази, но след това кимна.

— Да, татко. Хайде, Нина.

— Ами Куобрас? — попита Нина колебливо.

— Ще върнем него и хората му на китайското правителство. — Фрост затвори контейнера с пробите, които бе взел, и се приближи до втория саркофаг. — Извършил е престъпление на тяхна територия, така че могат да го предадат на съд.

— Може да е трудно да се докаже след толкова време — обади се Чейс. — Освен това, доколкото си спомням, казахте, че той бил над закона.

— Имам известно влияние в Китай. — Фрост погледна Кари и Нина. — Моля ви, идете в хеликоптера. Ще се погрижа за нещата тук.

— Добре… — каза Кари неохотно и хвана Нина за ръката. Още по-неохотно Нина се остави да бъде изведена от храма. Чейс й махна с ръка и тя му отвърна.

— Той е прав — каза Кари. — По-сигурно е, поне докато не обезопасим обекта.

— Не звучиш особено убедително — изгледа я Нина.

— Аз… разочарована съм — призна тя. — Исках да изследвам това място точно толкова, колкото и ти. Но… — Тя погледна облечените в черно гардове около пленниците. — Татко е прав, там не е безопасно.

Тя каза на двама от хората на баща си да ги придружат обратно до хеликоптера и малобройната група закрачи към изхода на голямата пещера.

 

 

— Вече го имам. — Фрост затвори втория пластмасов контейнер и го сложи до другия в торбичката си. После я мушна във вътрешния джоб на якето си. — Това е всичко, за което дойдох.

— Мислех, че сте дошъл да спасите Нина? — произнесе остро Чейс. Фрост тръгна да излиза, без да му обръща внимание. Шенк го последва. Чейс поклати глава, после тръгна след тях, вземайки по две стъпала наведнъж.

Той се изкатери до дупката и огледа сцената. Нина и Кари бяха тръгнали, но Куобрас и оцелелите му помощници продължаваха да стоят на колене, заобиколени от гардове. Фрост и Шенк разговаряха тихо.

Той реши отново да провери бомбата. Таймерът й бе прекъснат точно пет минути преди детонацията.

— Не трябва ли да обезвредим това нещо? — извика той след Фрост.

— За момента така е добре, господин Чейс — отвърна Фрост, преди да възобнови прекъснатия си тих разговор.

Чейс сви рамене и се приближи до пленниците. Застана до Старкман, който бе вдигнал ръце зад главата си.

— Е, Джейсън. Сега вече можем да си поговорим. Може би ще ми кажеш защо предаде приятелите си и се присъедини към този мръсник? — Той посочи с палец към Куобрас.

— Защото е добър човек, Еди — каза Старкман, окото му блестеше на светлината на факлите.

— Убиването на невинни хора, разрушаването на сгради, потопяването на кораби… да, звучи съвсем по самарянски.

— Става въпрос за по-висше благо, повярвай ми. Познаваш ме…

— Познавах те — прекъсна го Чейс. — Мислех си, че те познавам. И какво излезе? Вече нямам никаква шибана представа какво се върти в главата ти.

— Би трябвало да разбираш, че не бих поел работа, ако не вярвах в онова, което правя. Това поне не се е променило през всичките години, откакто се знаем. И продължава да е така.

— Значи вярваш в онова, което правиш. — Чейс се насили да приеме думите му. Тексасецът беше винаги верен на принципите си. — Което не означава, че е правилно.

— Има неща, с които не се гордея, разбира се. Но алтернативата е по-лоша. Да оставя приятелчето ти Фрост да получи каквото иска.

— Вече получих каквото искам, господин Старкман — сряза го Фрост.

— И защо го искахте? — попита Куобрас предизвикателно. — Намерихте последния стожер на Атлантида, взехте атлантска ДНК проба. Но с каква цел?

Фрост го изгледа с полуусмивка.

— Почти се изкушавах да ви оставя да умрете, без да научите истината. Но… — Усмивката му изчезна, изражението му стана каменно. — Възнамеряваме да направим света отново такъв, какъвто би трябвало да бъде. С управляващ елит от чистокръвни атланти и очистен от негодния човешки боклук.

Неверието на Куобрас се замени от ужас.

— Господи… вие сте дори по-луд, отколкото съм си мислил. Не сте искали чиста ДНК проба, за да идентифицирате останалите от вашия вид — искали сте я, за да можете да се имунизирате! Онази ваша лаборатория… използвате я за създаване на биооръжие!

— Чакайте, чакайте — каза Чейс разтревожено, застанал между двамата мъже. — Биооръжие! Истина ли е?

— Не ви засяга, господин Чейс — отвърна Фрост, без да сваля очи от Куобрас. — Но сега, Джовани, сега, когато знаеш истината, знаеш и това, че Братството се провали… играта свърши.

Той извади пистолета си и стреля.

Беше излъгал Нина. Пистолетът се оказа зареден.

Изстрелът отекна, повторен от околните сгради, докато Куобрас падаше с пробита глава. Филби извика, опита се да се дръпне настрани, но един от гардовете го върна с ритник обратно.

— Исусе! — зяпна Чейс ужасен.

— Вдигнете го — заповяда Фрост на един от екипа си, сочейки Филби. Професорът изкрещя от ужас, докато го изправяха на крака. — Затваряй си устата — озъби му се Фрост. Ще те вземем с нас. Отдалечете го от другите.

Филби беше изблъскан, а гардовете отговориха на кимането на Шенк като вдигнаха оръжията си и се прицелиха.

— Почакайте, спрете — извика Чейс и застана между Старкман и най-близкия гард. — Какво правите, по дяволите? Не можете просто да ги екзекутирате!

— Всъщност, господин Чейс — обади се Фрост, — мога. Сега, когато имам онова, за което дойдох… — Изражението му стана още по-каменно. — Прекратявам договора ви за работа. — Той излая някаква заповед на норвежки и Чейс видя оръжията да се насочват към него.

— Какви са тези глупости, шефе? — попита той, но все пак вдигна ръце. Шенк взе неговия „Уилди“ и го блъсна в кръга при останалите пленници.

— Това е краят — произнесе Фрост и погледна към Шенк. — Рестартирай таймера!

— Остават само пет минути — отговори Шенк. — Ще ни стигне ли времето да се махнем оттук?

— Ще ни стигне, ако тичаме.

— Чакайте — намеси се Чейс, — след всичко, през което минахте, за да намерите това място… се каните да го вдигнете във въздуха?

Фрост сви рамене.

— Вече не ми трябва. Тези ДНК проби струват повече от всяко антично съкровище. Стартирай таймера — нареди той отново на Шенк. Немецът кимна и отиде да изпълни нареждането.

— Казах ти — промърмори Старкман на Чейс.

— Значи ще ни оставите тук с бомбата? — Чейс гледаше невярващо.

Фрост изсумтя презрително.

— Не, ще ви убия, за да не можете да спрете часовника. Готови!

Всеки от групата бе мишена. Чейс видя, че поне две от дулата сочеха към него.

По дяволите!

Нуждаеше се от план, и то бързо. Но не разполагаше с оръжие, никой нямаше да… Освен…

Той отстъпи, сякаш се свива от страх пред дулата, блъскайки се в коленичилия Старкман.

— Джейсън? Нуждаем се от проблясък на вдъхновение…

Старкман промени позата си зад него, вдигна ръце, бутайки го странично.

Той протегна малкия си пръст и дръпна.

Фрост си пое дъх, за да издаде заповеди за стрелба…

Старкман измъкна една от зашеметяващите гранати от колана на Чейс, халката още висеше от пръста му. Двамата затиснаха ушите си с ръце, когато тъмният метален цилиндър направи дъга и падна на пода зад тях…

Издрънчаването му върху камъка привлече вниманието на хората на Фрост и очите им неволно се насочиха нататък…

Заслепяващата светлина от запаления алуминиев прах и калиев перхлорат бе последвана секунда по-късно от оглушителен трясък при избухването на гранатата. Въпреки че зарядът бе само частица от взривната сила на смъртоносна лимонка, все пак бе достатъчен да събори двама от най-близките гардове.

— Хайде! — извика Чейс.

Годините тренировка и опитът му казаха всичко, което трябваше да знае, за част от секундата. Мъжете, наобиколили пленниците, включително Фрост, бяха изненадани от взрива и мигаха объркано, но останалите, които се намираха на по-голямо разстояние, бързо се окопитиха и реагираха.

Чейс заби юмрук в лицето на най-близкия гард и почувства как носът му се сплесква от удара. Зад него Старкман се изправи на крака и уцели гърлото на друг от пазачите им.

Чейс измъкна оръжието от ръцете на мъжа, когото току-що бе ударил и го завъртя. Последва откос от компактната цев. Уникалните 4.6 мм патрони на МР-7 бяха специално замислени да пронизват бронежилетка. От близко разстояние разкъсваха всичко, през което минат.

Той повали четирима от групата на Фрост. Те паднаха и от надупчените им бронежилетки бликнаха струи кръв.

Зад гърба си чу пукот — Старкман беше открил стрелба по гардовете от другата страна на кръга. Трима от мъжете се свлякоха и кордонът беше разкъсан.

Двама от пленниците бяха успели да закрият ушите си, откъсвайки се от пазачите. Останалите бяха толкова замаяни, колкото и хората на Фрост.

Нямаше какво да направи за тях. Индивидуалното спасение бе всичко, на което можеше да се разчита в момента.

Той видя, че Фрост се върти и държи с ръце главата си. Ако е убил Фрост, планът му щеше да свърши точно тук…

Младият рус мъж, Рукър, се появи изневиделица и дръпна Фрост на земята, когато Чейс вдигна оръжието си. Той все пак стреля, но пистолетът изщрака празен точно след два изстрела. В гърба на Рукър зейнаха дупки. Куршумите не бяха засегнали Фрост.

Останалите хора на норвежеца откриха огън…

Зад мавзолея Чейс видя Храма на Посейдон. Третият, който виждаше — първите два бяха идентични отвътре.

Той заби юмрук в лицето на един от гардовете и хукна.

— Бегом към храма! — изкрещя той.

Нямаше време да се обърне и да види кой го следва. Близо до златната стена Шенк се беше навел над бомбата. Но Чейс нямаше какво да стори, за да му попречи да рестартира таймера — зад гърба му се стреляше.

Куршумите летяха покрай него, а той тичаше като обезумял към Храма на Посейдон.