Анди Макдермът
Експедиция Атлантида (7)

6.

— Не се притеснявай — каза Кастил на Нина, когато камионът се затресе по неравния път, — няма да ни се случи нищо.

— Защо си толкова сигурен? — Тя вдигна окованите си в белезници китки. — Ние сме арестувани, Кари беше отвлечена, а Чейс е мъртъв!

Кастил и Хафез се засмяха.

— Еди е оцелявал и в по-сложни ситуации — каза й Хафез.

— Какво може да е по-лошо от това да те прострелят и след това да паднеш от скала?

— Имаше един случай, когато бяхме в Гвиана — започна Кастил, преди един от войниците да му извика на фарси, забивайки дулото в стомаха му като последно предупреждение. — Хм! Изглежда идиотите предпочитат да не говорим.

— Тези идиоти — озъби му се друг войник — също говорят английски.

— Но се съмнявам, че говорят френски — продължи гладко Кастил на родния си език.

— Обзалагам се, че не говорят! — отвърна му Нина по същия начин. Това й спечели крясък от един от мъжете и поредно смушкване на Кастил в стомаха.

Останалата част от неприятното пътуване премина в тишина. Нина държеше очите си фиксирани върху Кастил, а не върху лежащите на пода тела.

Постепенно камионът забави и спря със скърцане на спирачки. Нина примига на ярката дневна светлина, когато я изведоха навън.

Намираха се на разпределителната гара, която бе видяла по-рано, четири дълги коловоза минаваха успоредно на главните релси, за да се слеят с тях в края. На страничния коловоз имаше три пътнически вагона, начело с бездействащ дизелов локомотив. Малко по-голям товарен влак чакаше на друг коловоз. До слуха й достигна блеенето на животните, овце или кози, което се носеше от вагоните.

Капитан Махджад застана пред пленниците си с ръце на хълбоците.

— Какво ще правите с нас? — попита Нина.

— Ще ви предам в съда заради убийството на подчинените ми — каза той. — Ще ви признаят за виновни и ще ви осъдят на смърт.

— Какво? — не се сдържа тя. — Но ние не сме сторили нищо!

— Недей да спориш — прекъсна я Кастил. — Не го ли виждаш, че е извратен! — В този момент един от войниците стовари приклада си в гърба му и го събори на земята.

— Имаш късмет, че не те застреля сега и не каза, че си се опитал да избягаш — озъби му се Махджад. За миг се замисли, но после бързо издаде още някакви заповеди. Войниците изблъскаха Нина и Хафез към предните вагони на влака, други двама повлякоха Кастил след тях.

Отвътре вагонът беше старомоден — от едната страна минаваше тесен коридор, а от другата се редяха купета с по осем седалки. Кастил и Хафез бяха набутани в най-задното, с тях влязоха и четирима от войниците. Пазачът на Нина понечи да я блъсне след тях, но Махджад му каза нещо. Гардът потисна една противна усмивка и я отведе в купето в другия край на коридора. Изглеждаше така, сякаш навремето е било първа класа, но тези дни бяха отминали отдавна — седалките бяха износени и мръсни.

— Сядай — каза й Махджад. Нина си помисли да откаже, но преди още да е отворила устата си, той я блъсна към седалката до прозореца и седна срещу нея. Войникът остана на пост до вратата отвън.

Стори й се, че Махджад се кани да заговори, но той само седеше с неразгадаемо изражение, а погледът му бавно се плъзгаше по тялото й. Тя съвършено съзнателно докосна косата си; движението й мигновено отвлече вниманието му и той прикова очи в лицето й.

Ужасът й растеше. Не само че беше сама в купето с този изрод, но войникът пред вратата щеше да се направи на сляп за онова, което се случваше тук вътре.

А можеше да стане и по лошо… да се присъедини.

Тя потрепери. Махджад сякаш излезе от унеса си, единият ъгъл на устата му се изви злобно нагоре, когато влакът се раздруса и потегли.

 

 

Принудата да тича дълго не бе нещо ново за Чейс. Но тази болка в глезена променяше нещата до голяма степен.

На всеки петдесетина крачки се обръщаше да види дали не го преследват. В момента, когато те стигнаха тунела, той вече имаше преднина от около километър. Но го настигаха бързо: по-млади, отпочинали, не контузени.

Все още се намираше извън обсега на пушките им, а от онова, което знаеше за подготовката на средностатистическия ирански войник, рискът да бъде улучен не беше особено висок. Но рано или късно щяха да го доближат достатъчно, за да го повалят. Освен ако стигнеше пръв до гарата.

А какво щеше да прави, когато стигнеше там, бе все още загадка.

Ще импровизирам, реши той.

Видя в страничните коловози товарния влак и един по-къс пътнически. До последния беше паркиран военен камион.

Той усети адреналина във вените си — беше същият камион, който бе видял да тръгва от фермата! Сигурно бе докарал войници — и по всяка вероятност пленниците им — до гарата… което означаваше, че в момента те може би са във влака.

Чейс се обърна. Тримата иранци бяха отзад, но бързо напредваха. Нямаше да има много време, когато стигне до гарата, за да…

Мамка му!

Пътническият влак потегли! Сухото стържене на дизеловия двигател стигна до слуха му и във въздуха се изви мръсен пушек.

Беше закъснял! Като гледаше състоянието на пътя напред, нямаше шанс да се движи успоредно с влака, ако отвлечеше камиона.

Но трябваше да измисли как да спаси Нина, да спаси приятелите си.

Влакът продължаваше да се движи бавно, преодолявайки стрелките, преди да стигне до главната линия. Един подир друг вагоните се нижеха. Чейс се напъна, игнорирайки болката. Може би все пак имаше шанс…

Но не би. Влакът премина върху главните релси, локомотивът издаде дрезгав звук и ускори.

Сега като опции оставаха камионът… или другият влак.

Зад камиона стоеше един-единствен войник и гледаше отдалечаването на вагоните. Явно беше чул хрущящите стъпки по пясъка, защото се озърна — и в този миг получи силен ритник в гърдите. Падна на земята. Чейс видя, че не е в безсъзнание, но го беше неутрализирал поне за няколко минути.

Без да се бави, грабна оръжието му и решително се насочи към товарния влак.

Чу удара на първия куршум върху дъските на каросерията, преди пукотевицата от изстрелите да го застигне. Животните започнаха да блеят. Той скочи и се претърколи под близкостоящия камион, показвайки се от другата му страна. Разполагаше с няколко минути да се прикрие, но на преследвачите нямаше да отнеме много време да го настигнат.

Локомотивът беше на крачка пред него; мръсна, вмирисана на нафта метална платформа с по една кабина в двата си края. Но преди да се метне там имаше нещо друго, което трябваше да направи най-напред…

Чейс се сви в пролуката между локомотива и първия вагон. Прицепът беше от стандартния „шарнирен“ тип; натисна лоста и го отключи с глухо тежко дрънчене. Сега, когато локомотивът не беше в движение, той автоматично щеше да се отдели и да остави вагоните след себе си.

Огледа се отново. Двама от войниците го следваха отляво, което означаваше, че отдясно е само един. Скочи на прицела и се наведе към другата страна на вагона, като се изтегли зад ъгъла с готово оръжие. Третият войник тичаше срещу него.

Само с едно плавно движение Чейс се отпусна на едно коляно, прицели се и даде три бързи изстрела. Още първият улучи. Мъжът се строполи на земята.

Чейс се затича към локомотива. Една глава надникна през отворения прозорец; машинистът се беше показал и бързо схвана какво става.

Задъхан, Чейс насочи оръжието си:

— Налага се да взема назаем локомотива ти.

Шокираният човек вдигна ръце и се огледа, после се обърна и с отчаян вик скочи от другата страна.

— Поне помолих — промърмори Чейс, докато бързаше по стъпалата. Тясната кабина беше празна, тракащото пухтене на двигателя, който бездействаше на празен ход, отекваше зад вратата за достъп в задната стена. През предното стъкло той видя машиниста да бяга към блок-поста в края на страничния коловоз.

Най-големият лост на контролното табло трябва да беше за горивото. Което означаваше, че следващият по големина е за спирачката.

Или поне се надяваше да е така.

Той натисна първия лост напред за опит. Локомотивът потръпна, когато шумът на двигателя се усили, но спирачките го оставиха на място.

Това явно бе спирачният лост. Чу се пронизително метално изскърцване, машината се разтресе и потегли, което го накара мигновено да натисне клапана за горивото. Големият дизелов двигател зад него изпищя, стрелките на контролния панел отскочиха в червената зона, но той не им обърна внимание и погледна през отворената врата.

Мотрисата наистина беше откачена от вагоните, така че поне нямаше да влачи след себе си блеещите животни. Преследвачите му вече наближаваха първия вагон…

Той взе пушката си и я включи на автоматичен режим, след което откри огън. Един от мъжете почти мигновено рухна и от гърдите му бликна кървав фонтан. Другият се хвърли към релсите пред стоящите на едно място вагони. Видимостта на Чейс бе блокирана от туловището на двигателя. Той изсумтя раздразнено, след това насочи вниманието си към уредите и локомотива отпред. Първата серия прагове приближаваше бързо.

Чейс знаеше от времената, когато бе играл с баща си на влакчета, че при прагове скоростта трябва да се намали. Но сега нямаше особено голям избор — трябваше да хване влака, в който е Нина.

Стегна се. Целият локомотив се разтърси, когато премина прекалено бързо през праговете и металът изпищя. Мощното движение се повтори, когато шестте колела на задната тележка изтрополиха по стрелките при преминаването в друга линия. А след това локомотивът пое напред…

 

 

Отзад, извън полезрението му, изостаналият войник продължи да тича. Локомотивът набираше скорост и ужасяващото скърцане при преминаването му през стрелките, съпроводено с дъжд от искри, почти го заглушаваше, но яростта и изгарящото желание да отмъсти го караше да не спира.

Той се хвърли отчаяно към задницата на локомотива, вкопчвайки се в перилата…

И успя да се задържи.

Стискайки зъби, той се залюля и се добра до стъпалата, после се метна в задната кабина.

 

 

Нов вой и стържене на метал откъм двигателя прониза Чейс чак до зъбите, но той продължи да натиска газта, докато резкият завой почти го изхвърли от седалката.

Още една серия стрелки и щеше да излезе на главната линия, по следите на първия влак. Ако форсираше докрай, не след дълго щеше да го настигне — и ако преценяваше правилно — можеше да съобрази скоростта и автоматичното скачване на собствения си локомотив към задницата на влака, а след това да излезе от кабината и да скочи навън.

Леко проблясваме на метал отпред: нещо се движеше.

Последната серия стрелки се местеше!

Чейс се озърна и видя две замръзнали в уплаха лица, които гледаха от прозореца на сигналния блок-пост как той стремително се приближава. Машинистът сигурно беше казал на стрелочника да се опита да го спре — и сега неговият локомотив щеше да бъде пренасочен върху съседния коловоз, успоредно на другия влак.

Което означаваше, че ако по другия път се зададе влак, той щеше да се движи насреща и да се удари челно в него!

Но ако тези хора си мислеха, че с това ще го спрат, много грешаха.

Локомотивът изгромоля с последен трясък по стрелките и стъпи на главната линия. Чейс натисна лоста за газта напред докрай. Стрелките на уредите отново отскочиха, но единствената, която го интересуваше, беше тази на скоростомера. Трийсет километра в час… четиридесет…

Релсите напред се виеха през планината. Той вече не виждаше другият влак, но не можеше да е взел прекалено голяма преднина.

Най-големият му проблем беше не настигането, а изравняването с влака.

* * *

Кастил и Хафез размениха погледи. Двамата мъже имаха дълъг опит с войници и следяха за появата на издайнически знаци за отегчение и отслабване на вниманието, които неизменно се появяват при всяко дежурство.

Тези знаци вече бяха налице. Войниците превъзхождаха числено пленниците си и бяха въоръжени, което пораждаше естествено чувство за власт и сила, преминаващо в самодоволство. Когато двамата мъже бяха набутани в началото в купето, оръжията сочеха към тях.

Сега бяха смъкнати. Щеше да им отнеме само миг, преди да ги вдигнат отново — но точно от този миг се нуждаеха Кастил и Хафиз.

Трябваше само да изчакат подходящото време.

Колкото повече Нина се опитваше да игнорира Махджад, толкова по-силно усещаше погледа му. Единственото, което можеше да направи, бе да се извърне от него, да се прилепи към прозореца и да гледа как планинският пейзаж отминава зад мръсното стъкло.

Иранецът се размърда. Нина го погледна и замръзна от ужас, когато видя, че си играе с пистолета на Чейс.

— Щях да си живея много по-лесно, ако ти и приятелите ти бяхте застреляни, докато се опитвахте да избягате — каза той. — По-малко документация, по-малко въпроси от шефовете ми. Може би ще е по-добре да те гръмна, преди да сме стигнали и да си спестя излишна работа. — Оръжието бавно направи кръг и дебелото му дуло се насочи към нея. Тя се сви на седалката. — Но кой знае, може и да ме склониш да променя решението си. Да спасиш приятелите си.

— Как? — попита Нина. Макар вече да знаеше отговора.

— Знаеш как. — Той се облегна назад и злорада усмивка мина през лицето му.

— Вие сте луд!

Усмивката му се разшири.

— Не съм неразумен човек — произнесе той и погледна часовника си. — Ще ти дам няколко минути да помислиш. Ако избереш да отхвърлиш предложението ми… — Лицето му се сгърчи в отмъстителна гримаса, — ще убия приятелите ти. А теб ще предам на хората си. Боя се, че те няма да са такива… как беше думата? Такива джентълмени като мен.

Парализирана от ужаса, който сви стомаха й, Нина отново се извърна от него. Почувства се напълно сама и изгубена.

* * *

Локомотивът сега се носеше със седемдесет километра в час и продължаваше да ускорява. Чейс се взираше напрегнато през стъклото и се мъчеше да зърне другия влак, докато вземаше дългия завой.

Ето го къде беше!

На около два километра отпред, но Чейс вече го настигаше.

Две минути до него. А може би и по-малко.

Разстоянието между коловозите беше около десет стъпки. Но дистанцията между двата влака трябва да беше по-малка, около пет стъпки. Един лесен скок.

Лесен, но ако двата влака не се движат със скорост, надвишаваща петдесет.

Чейс се опита да огледа по-добре най-задното купе. Беше старомодно, с открита платформа, която водеше към врата. Това правеше нещата по-лесни. Единственото, което трябваше да направи, беше да разчете правилно времето и да скочи от своя локомотив върху платформата.

Единственото, което трябваше да направи. Просто да скочи в движение от един влак на друг. Никакъв проблем.

Той нагласи ръчката за горивото, прехвърляйки през нея ремъка на пушката си, за да я застопори. Ако я свалеше до долу точно преди да мине успоредно на другия влак, тогава локомотивите щяха да изравнят скоростта си и това да улесни скачането му. Той отиде до отворената врата и се наведе, за да прецени силата на вятъра…

В този момент някой го удари отзад и рамото му се блъсна в металната рамка; един войник се бе вмъкнал откъм коридора, свързващ със задното купе.

Релсите отдолу блеснаха мътно, когато мъжът се опита да го избута от вратата. С вцепенена от удара ръка, единственото, на което можеше да се подпре, беше външното перило на локомотива, което го накара да увисне дори още по-навън от купето.

От този ъгъл видя фаровете на друг локомотив, който се носеше право срещу тях!