Анди Макдермът
Експедиция Атлантида (8)

7.

Войникът го стисна за гърлото и го принуди да стигне до самия ръб на стъпенката. Чейс се бореше за глътка въздух. Употреби цялата си сила, за да се задържи на перилата, притискайки болезнено другата си ръка. С крайчеца на окото си виждаше как фаровете на насрещния влак стават все по-ярки и по-ярки.

Иранецът се приближи още и изсъска:

— Умри, американско животно!

— Американско? — задавено повтори Чейс. Свободната му ръка излетя нагоре и той стовари юмрук в лицето на войника. Хрущялът на носа му изпука, рукна кръв и онзи се олюля назад. Хватката около гърлото на Чейс се разхлаби мигновено.

Той заби коляно в стомаха на иранеца, който изпъшка и се опита да се измъкне настрани.

— Аз съм британец, мръсник такъв!

Чу се свирката на влак.

През предното стъкло той видя как черното туловище приближава и релсите пръскат искри при рязкото набиване на спирачки. Влачеше дълъг керван от бели цистерни, пълни с нафта или с химикали.

Влакът, в който се намираше Нина, се движеше почти успоредно.

Машинистът на насрещния влак скочи от кабината и неуправляемото пухтящо чудовище заплашително се понесе към Чейс.

Войникът се изправи и изкрещя…

Чейс скочи към съседния вагон и едва успя да се хване за перилата на отворената платформа. Единственото, което можеше да направи, бе да вкопчи пръсти в бруления от вятъра метал.

В този момент локомотивите се сблъскаха.

Корпусът на насрещния влак се разби във вихър от раздробен метал. Ходовите талиги се удариха в неподдаващия метален блок на огромния дизелов двигател на втория влак. Локомотивът на Чейс тежеше поне сто тона, но срещу инерцията на цяла композиция от няколко хиляди тона, която се носи със скорост от почти осемдесет километра в час, беше като да се забиеш в стена от желязо. Отекна чудовищен трясък.

Локомотивът подскочи, задният му край излетя от релсите. За миг се отдели от земята, преобърна се, а след това тежко се сгромоляса върху другия локомотив. Двата двигателя се пръснаха от удара. Стотици галони с дизелово гориво бяха изхвърлени и пламнаха.

Първата цистерна дерайлира и се заби в грамадата смачкан метал. Съдържанието й бликна…

 

 

— Времето ти изтече — каза Махджад. Наведе се към Нина и злобната му усмивка стана още по-широка, когато се пресегна към крака й. Тя се опита да го отблъсне, но нямаше къде да избяга. — Е, какво е последното ти…

По съседната линия се носеше друг влак. Махджад погледна нататък, после очите му се върнаха върху Нина. Отвори уста да каже нещо, но точно тогава вагонът бе разтърсен от страхотна експлозия.

В кариерата си на момче от специалните части Чейс се беше оказвал неприятно близко до целите на военновъздушните удари на НАТО, но разтърсващият земята удар на петстотинкилограмовата бомба с лазерно насочване приличаше по-скоро на фойерверк, в сравнение с мощната експлозия при избухването на първата цистерна. Влакът, към който той отчаяно се притискаше в момента, го бе отнесъл далеч от нея при скоростта си от над осемдесет километра в час, но въпреки това детонацията бе оглушителна и горещината, с която разширяващата се огнена топка го подгони, бе достатъчна да опърли космите по ръката му.

Чу се ново ужасяващо скърцане, когато останалите цистерни се затъркаляха една върху друга само на няколко метра от него.

Още една експлозия! Втората цистерна във влака избухна, последвана миг по-късно от трета.

По дяволите!

Целият товарен влак щеше да изгърми във верижна реакция — а експлозиите следваха една след друга по линията по-бързо, отколкото се движеше неговият влак, и го застигаха.

Ако не успееше да се скрие по някакъв начин вътре през следващите десет секунди, щеше буквално да се изпари.

Той опъна ръце, сухожилията му бяха стегнати като стоманени кабели, и се оттласна нагоре с вик, който мигновено бе заглушен от пронизителните гърмежи на останалите експлодиращи цистерни. Усети опърляне на кожата, когато тупна върху дървената платформа. Изправи се и дръпна силно бравата на вратата.

Заключена!

Верижните експлозии го изпреварваха напред и горещият вятър от огнените кълба брулеше лицето му. Чейс се притисна отчаяно към вратата, нямаше къде другаде да се скрие…

Внезапно се изтърси по гръб вътре във вагона и се втренчи невярващо във войника, току-що отворил вратата.

Претърколи се бързо. Изненадан, иранецът го гледаше с глупаво изражение — после погледна нагоре и видя стена от течен огън, който облизваше гърба на влака.

Дори нямаше време да извика, когато яркият пламък от последната цистерна нахлу през вратата, огнена струя, която обхвана за миг цялата вътрешност. Погълнат от огнената стихия, мъжът издаде неистов крясък, преди да се спъне в Чейс, размахал ръце.

Чейс отново се търкулна, подгонен от пламтящия ад, и то тъкмо навреме. Изправи се на крака, без да обръща повече внимание на гърчещия се войник. Сега, когато вече бе успял да стъпи на влака, го чакаше работа.

 

 

Махджад се стресна от първата експлозия, но когато тя бе последвана от една след друга все по-силни детонации, на лицето му се изписа израз на ужас. Той забрави за Нина и се хвърли към отворената врата на купето, като изкрещя някакви заповеди в коридора.

Тя нямаше представа какво става, но имаше чувството, че бомбардират влака!

Беше ли възможно Чейс да е тръгнал след нея? Не можеше да си представи как, но каквото и да ставаше, то бе уплашило Махджад.

Може би това й даваше шанс да избяга?

Кастил и Хафез размениха продължителен поглед, когато един от техните стреснати пазачи отвори вратата и виковете на Махджад долетяха от другия край на вагона. Този път погледът беше сигнал, потвърждение, че и двамата мислят едно и също.

Бяха готови!

 

 

Чейс отвори тежката плъзгаща се врата и се оказа в коридора на старомоден вагон с купета. За негово облекчение купетата, покрай които мина, бяха празни. Ако вътре имаше войници, със сигурност щеше да си навлече неприятности…

Стъпки!

Затопуркаха груби ботуши и един мъж изтича от отворената врата на едно купе в другия край. Сега вече нямаше да му се размине.

Той се вмъкна в най-близкото купе и издърпа вратата. Стъпките приближиха: бяха петима души. Той надникна през прозореца. Един войник стоеше на крачка от него.

— Пс-с-т!

Войникът го изгледа с изненада, която премина в шок за частица от секундата, преди един юмрук да се забие в лицето му. Чейс го издърпа в купето, удари за втори път, взе оръжието му, след което излезе в коридора, откривайки огън по останалите войници.

Той изхвърли изразходвания магазин, върна се в купето да вземе неизползваните патрони, а после отново излезе с насочено оръжие. Кастил, Хафез и — най-важното — Нина, бяха някъде тук, на този влак и той трябваше бързо да ги намери.

Един от техните гардове вече бе излязъл от купето, изпратен от Махджад да разбере какво става и сега пазачите на Кастил и Хафез гледаха озадачени при далечния, но не можеш да се сбърка с друго звук от автоматично оръжие.

Кастил закова очи в приятеля си:

— Хайде!

Той скочи от мястото си и се завъртя, окованите му ръце избиха оръжието от ръцете на войника от дясната му страна, мъжът се олюля и падна върху седящия отсреща негов колега. В същия момент Хафез се наведе напред, блъсна другия и оръжието му излетя във въздуха. Кастил се изправи, извъртя се отново, вдигна лакът и го заби в гърлото на иранеца отдясно.

Скоро всички войници лежаха на пода в безсъзнание.

— Добра работа свърши — задъхано каза Хафез и кимна към неподвижните тела.

— Ти също.

— Ако онзи не беше излязъл, щеше да го сполети същата участ.

— Вярвам ти, старче. — Кастил завъртя очи. — А сега се надявам, че у някого от тези глупаци тук се намира ключът за белезниците ни.

Чейс хукна към втория вагон, мина покрай затворената врата на една тоалетна и зави към следващия коридор, колкото да види още четирима иранци с насочени оръжия.

Той се дръпна зад ъгъла, успявайки да изстреля няколко куршума. Силен вик му подсказа, че е улучил. Дървената облицовка върху стената на коридора се пръсна на стотици парченца, пометена от куршумената буря.

— Исусе Христе! — Той закри очи да се предпази от треските. Неудобната дължина на оръжието му означаваше, че ще му е трудно да стреля на сляпо, докато противниците му могат да се скрият в купетата и да използват превъзходството на огневата си мощ да го държат надалеч, докато пристигнат подкрепленията им.

Или, осъзна той с ужас, щяха да хвърлят ръчна граната към другия край на коридора!

Един от мъжете извика на фарси „Огън!“ и издрънчаването на предпазителя на гранатата се чу отчетливо, когато приятелите му спряха стрелбата.

Десет секунди щяха да са достатъчни на Чейс, за да стигне до тежката свързваща врата, преди гранатата да избухне…

Той дори не се опита. Вместо това свали винтовката си, хвана я за цевта като бухалка, завъртя се и в този миг видя тъмнозелената яйцевидна форма над себе си…

Удари я с приклад и я запрати обратно към коридора. В следващия миг се чу взрив. Всички прозорци издрънчаха и се посипа дъжд от стъкла. Нахлулият отвън вятър разсея бързо дима. Чейс се огледа. Видя няколко мъртви тела, или по-точно части от тях, но от Махджад нямаше и следа — сигурно се намираше в предния вагон със затворниците.

Той тръгна нататък.

— Граната ли беше? — попита Хафез.

— Да.

— Дали е бил Еди?

— Със сигурност. — Кастил разкопча белезниците на иранеца. — Готов ли си?

— Абсолютно.

— Да тръгваме!

Те вдигнаха оръжията си и предпазливо излязоха от купето, оглеждайки се: Кастил — назад, а Хафез — към предната част на вагона.

Кастил не видя нищо, освен дървените стени на коридора.

— Чисто е… — понечи да каже той, но в същия миг-два изстрела изтрещяха зад гърба му. Единият беше от пушката на Хафез; другият — от по-далеч.

Хафез се дръпна назад, спъвайки се в Кастил, когато в бедрото му зейна кървава рана. Кастил хвана приятеля си със свободната си ръка и го издърпа зад ъгъла към другия край на коридора.

От раната бликаше кръв. Хафез се опита да я притисне с ръка и изстена.

— Кучият му син ме простреля!

Чейс си помисли, че ако иранецът получи бързо първа помощ, щеше да оцелее. Което означаваше, че първо трябва да се измъкнат оттук.

— В състояние ли си да стреляш?

Хафез вдигна пушката.

— Е, още не съм умрял — и отказвам да го направя, преди да съм издухал онова изчадие от лицето на земята! Хайде, да помогнем на Еди!

Кастил го потупа по рамото и отвори тежката свързваща врата.

Чейс чу някакво движение напред. Някой се приближаваше.

Той се прикри в близкото купе и задържа дишането си. Изчака да чуе стъпки, след което се показа и вдигна оръжие.

Кастил стоеше на по-малко от десет стъпки.

— Едуард!

— Хюго! — Чейс изпусна въздишка на облекчение. — Типично за теб, тръгвам да те спасявам, а ти ми губиш времето!

— Познаваш ме, писна ми да те чакам да…

— Не мърдай! — разнесе се остър глас зад Чейс.

Чейс и Кастил размениха погледи и белгиецът наведе очи. В отговор Чейс леко, почти невидимо кимна.

— Свали оръжи…

Чейс рязко приклекна и в същия миг Кастил стреля. От отсрещния край на коридора се чу вик, последван от падане на тяло. Чейс погледна и видя един войник, който се беше свлякъл до стената.

— Уж си дошъл да ме спасяваш, а излиза, че накрая аз те спасих — ухили се белгиецът.

— Стига, да не предизвикваме съдбата — изправи се Чейс. — Къде е Нина?

Лицето на Кастил помрачня.

— Не знам, не съм я виждал. Онзи капитан я отмъкна в своето купе. А Хафез е ранен, простреляха го.

— Къде?

— В крака.

— Не, къде е, къде е?

Кастил се обърна и посочи към предната част на влака.

— Нататък, хайде!

Те изтичаха до първия вагон. Хафез продължаваше да лежи на пода.

— Еди! — Лицето му се сгърчи от болка. — Радвам се, че те виждам! Как успя да…

— Чу ли експлозиите?

— Да.

— Ето по този начин. А къде е Нина?

Хафез посочи с пушката си.

— Мисля, че е в купето в края на вагона, но малкият гадняр, който ме простреля в бедрото — той погледна към ранения си крак — го пази. И Махджад сигурно е вътре.

Чейс бръкна в един от джобовете си и извади малко стоманено огледало; нагласи го под такъв ъгъл, че да вижда отсрещния край на коридора. Както беше очаквал, движението привлече няколко изстрела, но в краткия миг преди да дръпне назад ръката си видя каквото му бе нужно.

— Само един е, в последното купе, приведен ниско. — Той кимна към Кастил. — Ще се заемеш ли?

— Поемам отсрещната страна.

— Аха. Получаваш последното лошо момче вместо мен. Аз ще се заема с отсрещната страна. — Чейс се приготви да скочи и да заеме позиция за стрелба. Така щеше да има по-добър ъгъл, но пък и щеше да е изложен на по-голяма опасност.

— Готови? — погледна го Кастил и вдигна пушката си.

Чейс кимна и направи същото.

— Бой до край!

— Бой до край! — повтори Кастил.

Чейс се изправи и дръпна лоста за аварийно спиране.

Целият влак се разтресе при удрянето на аварийните спирачки, колелетата заскърцаха върху релсите. Чейс се приготви и изчака машината да забави…

— Сега!

Кастил се показа иззад ъгъла и се прицели. Войникът, зашеметен от внезапното спиране, го забеляза, излезе от укритието си и даде един изстрел. В същия момент Чейс изскочи и се притисна в отсрещната стена, отвличайки вниманието на жертвата си.

Пушките на двамата бивши командоси изгърмяха едновременно. Войникът се олюля и падна назад като парцалена кукла.

Чейс чу писъка на Нина.

— Напред! — заповяда той и се затича. Кастил го последва.

Вратата на купето бе леко открехната, запречена от неподвижното тяло. Чейс не спираше да тича, хвърли се напред точно преди да стигне до вратата и да се приземи с перфектно кълбо на отсрещната страна. Един пистолет проби дупка в прозореца на сантиметри зад него.

Той хвърли поглед на вътрешността на купето на минаване покрай него и докато забавяше крачка, направи знак на Кастил с ръка: един заложник и един от лошите. Влизаме, три, две, едно…

Двамата мъже заобиколиха вратата и насочиха пушки към мишената.

Махджад стоеше с Нина пред тях; в лявата му ръка, обгърнала кръста й, се виждаше военен пистолет, който се целеше във вратата. В дясната му ръка проблесна дулото на друго оръжие, опряно в тила на Нина.

Нина трепереше.

— Еди!

— Свали оръжието! — извика Махджад. — Ще броя до три. Ако не свалите оръжията си, ще…

Чейс и Кастил размениха бързи погледи.

— Три! — извика Чейс.

Винтовките на двамата бивши командоси излаяха едновременно.

Двата куршума уцелиха челото на Махджад и пръснаха черепа му; помещението се обагри в червено, когато кръвта оплиска стъклото зад него. Той се свлече на колене, после се залюля и падна назад, блъскайки се в стената.

Чейс се обърна към Нина. Тя стоеше вцепенена, през цялото време не бе помръднала.

— Д-р Уайлд? — произнесе той, но тя го гледаше с празен поглед. — Нина!

Тя примига.

— Какво?…

— Нина — повтори той, — гледай ме в очите, разбра ли? Направи крачка напред, без да сваляш очи от мен.

— Добре… — Тя направи една скована крачка. Емоцията започна да се връща на лицето й, но не беше страх или шок. А по-скоро объркване. — Защо е нужно?

— А какво лошо има в това да ме гледаш?

Тя направи втора крачка.

— Ами… ъ-ъ-ъ…

Чейс се нацупи.

— О, благодаря.

— Нищо! Не, лицето ти си е наред! — Тя махна с ръка извинително. — Само исках да знам защо трябва да те гледам.

Той я хвана за ръцете и бързо я изведе от купето, като прескочи тялото на мъртвия войник.

— Просто не исках да виждаш онзи тип с наполовина отнесена глава, това е.

Тя погледна надолу към войника, чийто крак запречваше коридора.

— Какво, да не би да е по-различно от онзи тип с кървящия гръден кош, който направо се взриви точно пред мен?

Чейс поклати глава.

— Не може да се угоди на някои хора…

— О, господи! — извика тя внезапно, когато осъзна с пълна сила какво се е случило току-що. — Застрелял си го, докато се е целил в главата ми! Ами ако пръстът му беше трепнал или… Можеше да ме убие!

Кастил излезе от купето и подаде на Чейс пистолета си, преди да използва ключа, за да отключи белезниците на Нина.

— Всъщност, това почти никога не се случва.

— Не и ако го уцелиш в главата — добави Чейс. — Да го раниш в тялото е друго нещо. Хидростатичен шок, мускулни спазми… Но така…

Тряс!

Нина извика.

— А — каза Кастил извинително, като се обърна към купето, виждайки да се извива пушек от дулото на пистолета на Махджад, — това е било само спазъм. Май трябваше да взема и другото му оръжие.

Нина погледна Чейс.

— Казах „почти никога“ — оправда се той, докато преглеждаше пистолета си, преди да го върне в кобура му. — Но защо още сме тук? Трябва бързо да се измъкваме!

— Как? — Нина разтърка болезнените си китки. — Все още сме в Иран! А какво става с Кари?

— Работя по въпроса. — Чейс погледна мъртвия войник. — Той ли взе всичките ни вещи?

Кастил кимна и издърпа чантата изпод тялото му.

— Ето.

Чейс бързо я пребърка и извади един мобилен телефон.

— Ето това е! Само се надявам да съм си заредил батерията.

— Какво ще правиш? — попита Нина.

Той се усмихна.

— Ще се обадя на един приятел.