Халиде Едип
Синекли бакал (6)

VI

Величествена като кралица с дългата си копринена рокля, със скъпоценния накит в косите, с брилянтите си, та дори с „Гран кордона“ на почетния знак, седнала важно в креслото, тя бавно се изправяше, облегната на бастуна си, за да приеме поздравленията на гостите. Рабиа се беше сгушила на миндера до креслото; трудно й беше да си представи, че тази внушителна жена е същата непринудена и толкова приятелски настроена старица, която видя преди две вечери.

Отначало дойде заварената дъщеря, едно невзрачно, некрасиво шестнадесетгодишно момиче; след нея един по един се изредиха останали жители на конака. Всеки каза. „За много години“ и изчезна. Поздравителната церемония не трая повече от десет минути и всички си отидоха подир икономката. Сабиха ханъм задържа само една измежду тях.

Рабиа впери очи в момичето — високо, с широки рамене, с ханш, тесен като на младо момче, кожата на лицето му бяла и нежна като коприна, с две огромни теменужни очи. Беше облечена в права розова рокля със сребърен колан. Между всички робини само тя не беше със забрадена глава. Русите й коси бяха заплетени в една-единствена плитка, превързана с розова панделка и пусната отзад. Рабиа просто бе зяпнала от възхищение, докато наблюдаваше прекрасното същество. Но най-силно впечатление й направиха дръпнатите нагоре кестеняви вежди, едната вдигната малко по-високо от другата. Защо едната беше по-високо от другата? Тя още не знаеше, че това бе присъщо на някои черкези. Момичето се казваше Канария.

— Къде е Дюрнев? — запита Сабиха ханъм.

— Ей сега ще дойде, ефендим.

И Дюрнев ханъм наистина дойде. Дребничка млада жена. За да придаде детски израз на големите си кестеняви очи, тя непрекъснато гледаше нагоре и дори не мигваше. Внимателно изскубаните й черни вежди бяха като два тънки полумесеца. Ружът, червилото, всичко си беше на място; мъничкото й лице имаше открит израз. Герданите, пръстените, гривните, висящите обеци всичко беше от изумруд. Роклята й беше в тон с тях от зелено кадифе, на волани. Носеше зелени атлазени обувки с висок ток. Едната от тези обувки лекичко отмяташе от време на време дългата пола на роклята и тогава цялата тя се извиваше като змия с всичките си басти и волани. Рабиа вътрешно си призна, че през живота си не бе виждала по-гиздаво, по-блестящо и натруфено облечена жена.

Въпреки разкошния си тоалет Дюрнев не поздрави свекърва си, като че ли въобще не се сещаше, че е кандил геджеси^[1].

— Браво, днес изглеждате много добре — рече тя доста равнодушно и официално, застана под полилея и потъна в собствените си мисли. Каквито и да бяха мислите й, Сабиха ханъм се дразнеше, когато младата жена поклащаше бедрата си като някаква танцьорка, развяваше поли и кой знае от кое илюстровано списание копираше замисления израз на лицето си. „Пази боже сляпо да прогледа, все си личи, че е била робиня, още не може да се научи да се държи прилично“ — каза си Сабиха ханъм на ум, но външно запази спокойствие:

— Нещо ли имаш да ми казваш, дъще?

Изскубаните вежди се вдигнаха, гласът таеше скрита ирония:

— Как познахте, ефендим! Исках да питам нещо във връзка с Канария. Другата седмица ли ще бъде поканата на уважаемата султан ханъм?

— Да…

— Тази вечер ще репетираме танца на Канария. Селим паша ще дойде в моята стая, не бихте ли дошли и вие? Аз ще свиря на пианото…

— Тази вечер ли, казваш?

— Да, тази вечер… След вечерната молитва.

— Твърде странно. Който те чуе, няма да повярва, че си мюсюлманка. Забрави ли, че е кандил геджеси? Поканени са всички съседи, момичето хафъз ще чете корана…

— Кое момиче хафъз? — Кестенявите очи отново се разтвориха широко по детски и измериха отвисоко момиченцето, седнало на миндера. — Апартаментът ми е чак в другия край на конака, не виждам нищо неудобно в нашата репетиция.

— Канария ми трябва, ще посреща гостите, а после искам малко да разтрие коленете ми.

Сабиха ханъм вече не можеше да сдържа гнева си. Този ден беше постила, беше се молила, искаше да поправи отношенията със снаха си. Но всяко търпение имаше граници, а търпението на Сабиха ханъм отново бе преминало всякакви граници.

Дюрнев продължи равнодушно, загледана в полилея:

— Не останаха ли робини за разтриване на колене? Назиктер ще свърши по-добре тази работа. Пък и какви са тези церемонии, щом някакво си дете ще чете корана…

— Няма значение кой ще чете корана, щом е за душите на умрелите!

Младата жена тръсна рамене, сякаш искаше да каже, че няма никаква връзка с духовете на умрелите. Лицето на свекърва й под дебелия слой белило беше посиняло от гняв.

— В черкезките села няма хафъзи, твоите деди имат по-голяма нужда от опрощаване на греховете си, отколкото моите.

Сабиха ханъм млъкна, каза няколко излишни приказки, но пък напомни на безсрамницата откъде беше дошла. Детският израз, изкуствената наивност изчезнаха от лицето на младата жена, тя промени израза си и тъкмо се канеше да отговори, когато кехаята съобщи:

— Паша ефенди пристига!

Пререканията веднага прекъснаха, но атмосферата в стаята бе все така напрегната. Влезе много висок мъж в униформа. Рабиа трябваше да вдигне главата си, за да го види добре. Увисналите черни мустаци и брадата на Селим паша бяха съвсем слабо прошарени и той изглеждаше много по-млад от жена си. Дълбоката бръчка между рунтавите му вежди бе белег по-скоро за суровост, отколкото за старост. Очите му бяха светлосиви, дългият му нос, в горната си част правилен, надолу ставаше орлов и придаваше особена внушителност на лицето му. Понякога това лице бе много кораво и грубо, а понякога съвсем кротко, приятелско, та дори и състрадателно. Тази вечер изглеждаше приятелско и смирено.

Жена му се изправи, опряна на бастуна си, и двамата съпрузи се поздравиха с празника. Но пашата не забеляза знака, който тя направи, сочейки миндерчето и детето на пода. Очите бяха приковани в снахата. Тази вечер тя имаше вид на обидено дете, на което са отнели любимата играчка. Пашата я хареса такава.

— Какво има, хубавото ми момиче?

Вместо нея отговори Сабиха ханъм:

— Хубавото ни момиче взема решения, без да погледне в календара и без да се съветва с нас, устройва забавления точно в кандил геджеси…

Дюрнев отговори на свекърва си, без да отделя поглед от пашата:

— Какво значение има това, след като шумът от стаята ми няма да достига дотук? Нали ги знам вашите гости — един куп глухи бабички. Те не ще могат да чуят дори гласа на детето, та какво остава…

Докато говореше, Дюрнев се приближи до пашата, малките й ръце загалиха златните украшения на униформата му.

— Но вие елате, скъпи татко — помоли тя глезено.

— Добре, добре… Ако ханъмефенди позволи, естествено…

— Щом вие се съгласите, разбира се…

Победата на снахата възвърна хладнокръвието и по-специално достойнството на Сабиха ханъм. Тя се обърна към Канария:

— Заведи Рабиа долу, нека вечеря с теб.

Имаше намерение внучката на имамина да вечеря със снаха й, но това вече не беше възможно.

След като всички си отидоха, Селим паша остана още малко в стаята на жена си. Схвана какво впечатление й беше направил победният блясък в очите на Дюрнев и искаше поне малко да заглади това впечатление.

— Значи, твоята малка хафъз ще чете коран на гостите… Кой можеше да предположи, че дъщерята на оня шут ще се окаже такава!

— Къде е сега Тефик, паша?

— Не съм се интересувал особено, понеже не е политически престъпник, сигурно все още е в Галиполи.

— А дали не можеш да го върнеш?

Гласът на пашата стана категоричен:

— Заточен е по заповед на султана — и после добави с по-мек глас: — Ако върна Тефик, имаминът вече никога няма да пусне твоята малка хафъз да идва у нас.

— Да взема аптес^[2], преди да са дошли гостите — каза Сабиха ханъм и се изправи, облягайки се на бастуна си.

На излизане Селим паша поспря на вратата и потърси погледа на жена си:

— Ще дойда преди лягане да изпуша една цигара при теб, ханъм!

На миндерите край стените седяха наредени една до друга стари жени, главите им бяха покрити с бели кърпи за намаз, а набръчканите лица — унесени. В ръцете си държаха разноцветни броеници, пръстите им се движеха бързо, бледните устни се движеха безмълвно, а телата им леко се поклащаха наляво и надясно.

Плътният, сладък глас на малката хафъз стенеше и караше целия конак да кънти; тя четеше корана в истински класически арабски стил. Всеки звук, колкото и дълъг да беше, чрез едно постоянно легато се свързваше със следващия. Какъв обработен, правилен, но и самобитен глас, владеещ своето изкуство!

Един по един всички жители на конака се събраха в коридора и се струпаха пред вратата на стаята. Между тях беше Селим паша, та дори и европеизираният Хилми бей.

Гостите се разотидоха, Рабиа и майка й също си отидоха у дома, а Сабиха ханъм се излегна на кушетката си, капнала от умора. Назиктер започна да разтрива коленете й. След малко, наметнал дамаскската си хърка^[3], с бялата си нощна шапчица, дойде и Селим паша.

— Имаш право, ханъм, и гласът, и стилът на четене на детето са изключителни!

— Как успя да чуеш от стаята на Дюрнев? — отговори един малко обиден глас.

— Не ходих. Дойдох до вратата уж само да чуя и до края не можах да се отделя.

Селим паша се усмихна. Една робиня бе отворила вратата и през пролуката той бе видял мъничката хафъз, коленичила пред масичката за корана, между дългите трептящи светлини на две свещи. Очите й с цвета на старо злато бяха широко разтворени, в тях светеше зеленикав пламък. Едва тогава забеляза продълговатото, детинско лице, което бе видял в стаята на жена си и му се бе сторило сиво и незначително; то притежаваше много определени и правилни черти. Със своите убити, розови цветове приличаше на стара персийска миниатюра.

— Този глас непременно трябва да попадне в ръцете на много добър учител по музика…

— А какво ще каже имаминът?

— Трябва да бъде доволен, момичето ще бъде още повече ценено като хафъз.

Селим паша ровеше в брадата си и си представяше колко хубаво би изпълнявал този глас някое сема^[4] на Вехби деде.

— Глас, създаден да изпълнява старинни мелодии — прошепна той на себе си.

— Аман, паша, имаминът никога няма да позволи на детето да пее песни. Според него да се пее, е грехота.

— Песните, за които говоря аз, са създадени от султани и хора като Вехби деде. Всички са свети хора. Смее ли да ги упрекне в нещо някакъв си махленски имамин?

Докато Селим паша обясняваше надълго и нашироко как ще се погрижи за гласа на Рабиа, вратата се отвори. Влезе Хилми.

Където и да се срещнеха бащата и синът, лицата им добиваха все едно и също изражение. Веждите на Хилми леко се смръщваха, а пашата, за да прикрие горчивината и разочарованието си, сякаш слагаше полупрезрителна, полуравнодушна маска.

Министърът на полицията смяташе своя син за едно от многото лъскави контета, синове на паши. Вярно е, че външно Хилми приличаше на тях. Отдаваше голямо значение на ръбовете на панталоните си, жилетката и сакото на костюма му бяха, скроени и ушити безупречно. И въпреки това тъмният цвят на дрехите, които си избираше, скромното връзване на връзката му издаваха нещо друго, някаква тежест. На пръв поглед и физиономията му приличаше на останалите пашазадета^[5]. Имаше малки, изящни мустачки, бледо, нежно и малко женствено лице. Но ако човек се вгледаше внимателно, можеше да открие две черти, които го отличаваха от останалите контета: очите и погледа му, устата и израза на устните му. Такива очи притежаваха само хора, които мислят. Очертанията на устните бяха определени, издаваха тънка душевност и чувствителност на човек, водил чист и скромен живот. Тази приятна и изразителна уста веднага го отличаваше от останалите пашазадета с неприятно отпуснати, неопределени очертания на устните, издаващи склонност към гуляйджийство и полова разпуснатост. Но Селим паша не можеше да забележи това. Този син, който по нищо не приличаше на жизнения, дори малко хищен Селим паша, бе представител на едно поколение, способно само да погубва жизнените стремежи. Нима можеше да притежава нещо хубаво!

Хилми поздрави баща си студено, но много учтиво. Майка си целуна и по двете ръце. Първо ги доближаваше до челото си и после така умееше да ги притисне до бузите си и известно време да ги подържи, че това изразяваше не само уважение, а и дълбоката му любов към нея.

— Твоята малка хафъз е истинско откритие, мамо!

За пръв път баща и син бяха на едно мнение, имаха еднакво становище и това накара Сабиха ханъм да се почувствува безкрайно щастлива.

— Баща ти смята същото, сине…

— Какъв контраалт! Какъв богат глас! — заговори Хилми, смутен от единомислието с баща си и от това заекването му се засили. — Но колко еднообразен, чете така, сякаш стене някакъв египетски арабин. На всяка цена трябва да я спасим от това постоянно легато!

Селим паша не разбираше нито от контраалт, нито от легато. Но той беше харесал стила на момичето. Искаше не да коригира, а да засили особеностите на нейното изпълнение.

— А как може да се спаси един глас от онова, което наричаш легато? — запита той саркастично.

— Аз веднага бих наел за учител Перегрини. За две години гласът ще стане истинско чудо. Кой знае, детето може да стане примадона, достъпна за европейските сцени. Но това е невъзможно… При нашата консервативност…

Очите му се замъглиха от някакъв вътрешен копнеж по непостижимата мечта за живот, изпълнен със сцени, примадони. „Шантаво момче“ — рече си вътрешно Селим паша и мисълта му отскочи към Перегрини. Той беше европеец, който преподаваше уроци по пиано в модерните семейства. Преподаваше и на момчетата от двореца и затова Селим паша бе принуден да го следи. След известно време разбра, че е безопасен, дори може би малко смахнат, и го остави на мира. Във всеки случай този тип с остра брадичка и дяволска физиономия не приличаше на останалите учители по музика — европейци. Говореше турски като турчин и го считаха за един от най-добрите познавачи на източната философия и култура в Истанбул. Казваха, че се е отказал от родината и религията си.

Сигурно имаше нещо вярно във всички тия приказки. Защото в Италия бил монах в не знам кой си манастир на не знам кой си орден, избягал и дошъл в Истанбул. Пълномощникът на папата постоянно разправяше против Перегрини и безпокоеше Селим паша. Между близките му дори се говореше, че изповядвал някаква тайна религия. Но всяка неясна мълва Селим паша отбелязваше в досиетата на Министерството на полицията като подозрителен факт. Каквото и да е, но Перегрини не беше подходящ за Селим паша. Той бе убеден, че този европеец не вярва в нищо, а всеки човек, зарязал религията си, за него беше подозрителен.

— Да не би все Перегрини да е подготвял жените, които пеят по европейските сцени?

— Не исках да кажа това. Естествено на вас трудно може да се обясни изяществото и красотата на европейската музика. Вие не я чувствувате…

— Кой ти каза това? Дойдат ли чуждестранни трупи, аз не се отделям от Тепебашъ. Вярно е, че го правя по-скоро, за да видя как тълпата се прехласва пред тия чуждестранни шарлатани. Понякога е трудно да се издържи докрай, но пък си заслужава да видиш тълпата от разни контета, да ги гледаш как се превземат…

— Всеки, който разбира от истинска музика…

— Истинска музика ли, казваш? Ако не беше капитулацията^[6], бих хванал за яката и музикантите, и зрителите и бих ги изхвърлил на калдъръма на Бейоглу! Една глутница полуголи, дърти безсрамници, пискащи като свирки на влак… Очите им изцъклени като на болни от епилепсия, крещят като глутница мартенски котараци. Ако Топташъ се захване да свири на саз и да пее песни, ще свърши тази работа поне малко по-добре от тях.

— Защо спорите за неща, които не разбирате?

— Слушай, Хилми, не ставай многознайко, слушай мен. Нали казваш, че европейската музика и литература отразявали истинския живот. Добре, питам те, къде и кога си виждал цяла тълпа мъже да излязат също като в ортаоюну и в един глас да правят любовни обяснения? Не знам дали си виждал как умират хората, но аз съм виждал много. Но нито веднъж не съм чул който и да е от тях да държи такива дълги речи и да вдига такава врява преди смъртта си. Човек ще агонизира и отгоре на това ще размахва ръце и крака и ще вика колкото му глас държи, глупости! Това отразява живота, а? И ти си седнал да препоръчваш онова дърво без корен, с острата брада, за да научи на същите тия смехории и нашата малка хафъз, внучката на имамина!

— Западът е Запад поради музиката си, науката и начина си на живот… — говореше Хилми на себе си, сякаш не беше чул думите на баща си.

— Че какво не харесваш в нашия начин на живот?

— Нашата меланхолична, навяваща мъка музика е виновна и за лентяйството на народа ни, и за празния, развратен живот на висшите ни класи. Унизителното положение и глупостта на жените ни…

— Не намесвай жените в тоя спор. Във всеки случай нашите жени са поне малко по-почтени и нравствени от европейките. И у жените им, и у мъжете им не съм забелязал нищо друго освен нахалство и алчност… — Пашата поспря, изкашля се, после изведнъж кипна: — Защо използваш всеки повод, за да оскърбяваш традициите и културата на един мюсюлмански народ?

— Първо, няма какво да оскърбявам, защото нямаме култура. Както казва Зия паша, страните, които вие презирате, са благоустроени, къщите им са като дворци; погледнете ислямския имот — съборетини…

— Дворците им да се срутят върху собствените им глави! И ти като оня родоотстъпник и изменник на падишаха смяташ, че културата е само в благоустроените сгради, горко ти!

Селим паша замълча. Прозя се. И защо ли се захвана да спори с това заекващо момче? Не си заслужаваше. Цял ветропоказател, който се извръща към всеки вятър, който подухне от страната на неверниците.

— Обучението на малката хафъз ще възложа на когото намеря за добре. Когато имаш собствено дете, възпитавай го както искаш. Страхувам се, че децата ти ще заприличат на куклите на Асъм бей. Като куклите на „Бонмарше“ — натиснеш ли ги по корема, викат „папа, мама“.

Това беше последното му нападение. Излезе, без да дочака отговора на Хилми, и дори не обърна внимание на злобния пламък и ярост в очите на сина си.

Сабиха ханъм въздъхна. Поглади ръката на Хилми:

— Защо се противопоставяш на баща си, сине? Нито веднъж не те е обидил, нито веднъж не е посегнал да те бие, всяко твое желание досега е изпълнявал…

— По-добре да беше ме бил всеки ден, по-добре къщата ни да беше колиба, а не конак… Живеем в разкош и блясък, но аз се срамувам от баща си, мамо, не разбираш ли, срамувам се! Средство за потискане в ръцете на един кървав падишах! Като си помисля само, идва ми да потъна в дън земя!

„Завърши Галатасарай с отличен, но каква полза? Все още е дребен чиновник в Министерството на финансите. Със заплатата си не може да плати дори сметките си при шивача. Щом не харесва баща си, защо харчи парите му?“ — помисли Сабиха ханъм, но не каза нищо на сина си. Той й беше едничък, най-любим от всички на тоя свят, всичко би дала само за да не го обиди.

„Единствената грижа на майка ми е да събира около себе си ласкатели, да купува брилянти, да хвърля пари на вятъра. Ето това разточителство на жените ни създава и насилниците като баща ми“ — помисли си и Хилми, но и той скри своите мисли от майка си. Все пак му беше майка и единственият човек на този свят, когото Хилми обичаше. Всъщност и причината да не бъде деен, да седи със скръстени ръце, беше именно тази негова слабост към майка му. Раменете му бяха отпуснати като на старец, гласът му бе изпълнен с отчаяние и непрекъснато си повтаряше: „Механизмите на държавата са развалени, общественият живот е загнил, жените ни…“ Майка му го прекъсна:

— Защо нападаш жените?

— А защо да не ги нападам? Служат само за наслада и раждане на деца… Коя от тях може да се нарече истински човек? И златни да са веригите им, те си остават робини.

— Ама че го каза, ха! Да не би в тая твоя прословута Европа мъжете да раждат децата? И техните ги раждат или жените им, или държанките им. Ако остане на теб, и яйцата ще трябва да ги снасят петлите.

Ах, тия злъчни подигравки на майка му точно в най-горчивите му, отчаяни мигове! Хилми започна да заеква още по-силно, погледът му потъмня:

— Половината от народа е зает с удовлетворяване на животинските нагони на останалата половина. Който и да ражда децата, дори да се излюпват като пилета от яйца, важното е кой ги възпитава. У богатите те се превръщат в празноглави същества, заети единствено с пола си, а у бедните — в куп нещастници, използвани като впрегатен добитък. Дори един не можеш да намериш между тях, който да е зает с някаква мисъл.

— Стане ли дума за жени, ти винаги изпадаш в ярост и започваш да говориш глупости. Какво са ти направили жените? Дюрнев…

— Дюрнев, Дюрнев… И тя е празноглава, и тя е кукла, самка. Апартаментът ни се превърна в женски панаир. От сутрин до вечер е пълен със самки, които въртят задници и хвърлят гюбеци. Слушай, мамо! Гледай час по-скоро да изпратиш в двореца или където ще изпращаш това черкезко момиче…

— Защо се дразниш толкова от Канария?

— Не става въпрос за дразнене. Така се ядосвам, че… Ако продължиш да държиш това момиче в конака, и аз ще се съюзя с Дюрнев и заедно ще я тикнем в ръцете на татко…

Сабиха ханъм потръпна, сякаш я обляха със студена вода. Нима зад клюките за Канария и Дюрнев се криеше и нещо друго? Ревност ли означаваше ядът на Хилми към Канария? И защо момчето е толкова против жените? Между многото „защо“, „за какво“ съзнанието й се спря на едно решение. Налагаше се още същата седмица Канария да бъде представена на височайшата особа и да се изведе от конака.