Халиде Едип
Синекли бакал (15)

XV

Гергьовден! Няма град в света, който в този ден да ехти от толкова весели гласове и улиците му да гъмжат от такава празнична навалица. Никъде по света на Гергьовден не се пекат толкова агнета и не се прави по-вкусна халва.

Тефик лениво се изтегна в кревата. Мислеше за циганката Пенбе, която подхвърляше мургавия си корем под звуците на дарбуките, зурните и дайретата сред навалицата от хора по зелените ливади на Кяътхане. Реши да обядва и после да се излежава в леглото докъм залез-слънце. По това време свирките на продавачите щяха да млъкнат и врявата на улицата да поутихне. Тогава щеше да стане, да опече агнето, да приготви пилаф за поканените на вечеря Вехби деде и Перегрини.

Слънцето вече клонеше към залез, когато гостите пристигнаха. Рабиа бе запретнала ръкави и помагаше на Тефик в кухнята. Гостите насядаха под лозницата в градината. Цветовете на окичените като булки бадемови и сливови дървета от време на време долитаха до кухнята, а през отворената врата се чуваха гласовете на Вехби деде и Перегрини.

Тази вечер Рабиа за пръв път се чувствуваше чужда и самотна сред хората, с които толкова бе свикнала. Струваше й се, че те вече завиват зад отсрещния ъгъл на улица, по която тя едва тръгва, струваха й се минувачи, които след малко вече няма да може да вижда и чува. Тази вечер природата и младостта чукаха на вратата на нейното сърце. Едно листенце от бадемов цвят долетя от градината, и се залепи на бузата й.

— Какво казваш, Перегрини? Нашата музика не е весела, така ли? От къде на къде? — питаше Вехби деде.

След това Рабиа чу две ръце да тактуват и Вехби деде запя песента „Ето го, лъхна пролетен зефир“.

— Каква е тази пролетна мелодия, приятелю? Прилича на погребален марш. Чуй сега една песен, която се пее по гондолите на Венеция…

Гласът на пианиста се извиси и запя весела, игрива мелодия. Само тя бе в състояние да накара Рабиа за момент да забрави самотата си. С поднос в ръка, тя тръгна да поднесе на гостите кафе. Тракането на налъмите й по плочника накара Перегрини да млъкне. При появата на младото видение под сянката на лозницата Деде издекламира един стих от Васъф:

— „Ще си потърся петнайсетгодишно любовниче“.

„Петнайсетгодишно любовниче, петнайсетгодишно любовниче“… То е синеоко и с униформа от Галатасарай, с руси клепки и лунички… Чашките върху подписа се залюляха, размърдаха се.

— Рабиа, ще разлееш кафето — обади се Ракъм.

И Рабиа разля кафето. Перегрини коленичи и почна да бърше басмената й рокля с червената си копринена кърпа, Ракъм грабна подноса и го понесе към Деде, който не бе мръднал от мястото си. И отново бузите на Рабиа добиха цвета на отлежало червено вино.

Тефик излезе от кухнята и един след друг запали закачените на чардака книжни фенери с цвят на портокал.

— Агнето е готово, господа…

Над главите им, в лилавосиньото небе, бе увиснала бяла, кръгла като тепсия луна, а под нея бяха насядали те и дъвчеха агнето и пилафа бавно със сериозност, като при обред.

Ракъм мляскаше така силно, че Рабиа едва издържа до края, стана преди всички и започна да пренася чиниите в кухнята. По едно време дойде и Ракъм, искаше да й помогне в измиването на съдовете. Тя изведнъж си представи как в портокаловата светлина на фенерите той гризе агнешкото месо. Нима можеше да има място за уродливостта и грозотата в такава пролетна вечер, когато на небето висеше огромна като тепсия луна? Рабиа отначало се намръщи, после го смъмри, а накрая му даде подноса с кафето и го изблъска в градината. Ракъм си тръгна като изпъдено куче, с отпуснати рамене, наведена глава и очи, пълни с тъга.

Тримата се бяха излегнали на рогозката и пушеха. Само Ракъм стърчеше между тях и от ноздрите му непрекъснато излизаше дим. Голямата му глава с огромна чалма от време на време се извръщаше към кухнята, а след това от устата и носа му излизаха още по-гъсти кълба дим. На Перегрини му се струваше, че тази вечер джуджето е олицетворение на мировата скръб. Защо глезеното момиче трябваше да обижда бедния нещастник?

Отвъд градинската стена, по другите градини, пируваха други хора, някакъв мъж кашляше, плачеше дете, някаква жена хокаше мъжа си, задето бе закъснял. Въздухът миришеше на току-що поливана, прясно разкопана пръст. При залез всяка напоена градина мирише така, но пролет към тази миризма се прибавят и други аромати: на пържено със зехтин, на таратор с чесън, на ясмин. От улицата долиташе далечен и глух шум. Тя имаше съвсем друг климат; човек живее и разсъждава съвсем различно на улицата и в градината.

Чуха се глухи удари. Някой чукаше на вратата. Рабиа дръпна въжето и извика към дюкяна:

— Кой чука?

— Аз.

Втъкнала по една червена роза зад ушите си, с развято покривало, тананикайки някаква циганска песничка, циганката Пенбе се връщаше от гергьовския празник. Тя мина през кухнята, но не предложи помощта си на Рабиа.

— Лельо Пенбе, в градината има гости.

Пенбе бързо влезе в градината, сякаш не чу думите й, и отново се разнесоха смехове и весели песни.

На вратата отново се почука. Рабиа пак дръпна въжето и се обади:

— Кой чука?

Никой не отговори. Тя отиде в дюкяна и през пролуката погледна навън. Улицата приличаше на трицветен акварел: тъмнолилаво небе, надничащо между стрехите, бяла луна и черни къщи. Пред вратата въртеше опашка жълто куче и протягаше муцуна към дюкяна.

— Ти ли почука на вратата, Сарман?

Дочу се кашляне, стеснително, нервно покашляне. Рабиа се наведе и забеляза висока сянка, съвсем плътно прилепена до стената.

— Аз съм — обади се дрезгав, още не съвсем възмъжал глас.

— Ти ли? Ами откъде да знам кой си ти?

— Аз съм, Билял. Хилми бей изпраща поздрави и кани Тефик ефенди и гостите му в конака.

— Добре, ей сега ще съобщя. Значи… Ти си Билял, така ли?

— А ти Рабиа ханъм ли си? Колко си пораснала!

Сянката търсеше очите на Рабиа. Момичето забеляза, че предишната му недодяланост и страхливост бе изчезнала. Излезе на прага.

— Я да видя, я да видя… Какви са тези красиви дрехи!

Мокрите и все още миришещи на сапун зачервени ръце на момичето преброиха златните нашивки на яката на Билял.

— Рабиа, с кого говориш? — дочу се гласът на Тефик отвътре.

Тя се върна в кухнята:

— Хилми бей кани всички ни в конака…

Но самата, тя нямаше да отиде. Болеше я глава, щеше да свърши работата и да си легне рано. Не настояха. Възрастните излязоха заедно с Пенбе. Пропастта между тях и нея, младата, се стори тази вечер на Рабиа непреодолимо дълбока и тъмна. Но след като привърши работата си, водена от странно чувство, тя отново отиде до вратата на дюкяна, отвори я и погледна към улицата. Високата сянка беше все още там, наведе се към момичето и потърси очите й с жаден поглед.

— Какво търсиш тук, Билял?

— А ти какво правиш вътре съвсем самичка?

— Изчистих кухнята. Градината ухае. Времето е толкова приятно…

Това не беше пряка покана, но Билял влезе в дюкяна след момичето. Минаха бавно през него, през кухнята и седнаха един срещу друг на рогозката. Криеха очите си, но и на двамата им се искаше да говорят, макар че не намираха за какво. От време на време вдигаха глави и поглеждаха към луната, и двамата не искаха да издадат разтуптените си сърца. Рабиа видя как се издига и спуска тясното сетре на Билял, той изведнъж се изправи и отново тръгна бавно пред нея, прекоси дюкяна, кухнята. На вратата спряха. Рабиа преброи златните нашивки на ръкавите и на яката му, пръстите на ръката й докоснаха неговата брадичка. Ръката й беше студена, като лед и леко трепереше. Устните на Билял се докоснаха до пръстите й и малко се задържаха.

— Другата седмица, когато се върнеш от училище, ще се видим в конака — каза Рабиа с пресипнал глас.

Когато остана сама, Рабиа угаси лампите и бавно се изкачи по стълбите. Извади шилтето си, за пръв път тя лягаше, без да извърши вечерния си намаз. Не й се спеше, след малко можеше да стане и да го извърши. Тя мислеше, загледана в тавана, когато две твърди, набръчкани ръце с къси пръсти я сграбчиха. Нещо топло изпълни устата й. Рабиа сънуваше, но напрегнатото й тяло се отпусна и тя се унесе в тежък сън без сънища.